Марк Лорънс
Императорът на тръните (11)

7.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Шест години по-рано

ПОБЕДЕНА В БЛАТАТА КАНТАНЛОНА

Миризмата на пръст, която се рони червена в ръката ти. Рони се и ти показва, че си у дома. Слънцето, което е запалило живот в новороденото и го поддържа в упорития млад мъж, описва дъги между ален изгрев и ален залез. В мрака реват лъвове.

— Не ти е тук мястото, жено.

Тя иска мястото й да е тук. Дошла бе, привлечена от силата на копнежа му, яхнала вълната на неговата кончина.

— Върви си у дома. — Гласът му е дълбок, заповеднически. Всичко, което изрича, звучи мъдро.

— Мога да ти кажа защо те е харесвал. — Тя няма дом.

— Ти също го харесваш, но развалата ти е голяма и заради нея не знаеш какво да правиш с чувствата си.

— Не смей да ме съжаляваш, Кашта. — Гняв, който е смятала за изчерпан, припламва отново. Червената пръст, бялото слънце, схлупените колиби, всичко изглежда някак по-далеч.

— Името ми не е твое да си играеш с него, Чела. Върви си.

— Не ми казвай какво да правя, Нубанецо. Мога пак да те превърна в свой роб. В своя играчка.

Светът му се е смалил до светла кръпка в ъгъла на полезрението й, дребен детайл, скрит в общата красота.

— Аз вече не съм там, жено. Тук съм. В ритъма на барабаните, в сянката на колибите, в отпечатъка от лъвска лапа. — Всяка дума долита все по-тиха и по-дълбока.

Чела вдигна лице от смрадливата кал и плю. Устата й беше пълна с гадна вода. Ръцете й бяха потънали до лактите в тресавището, гъста тиня се стичаше по лицето и косата й. Плю отново, кал изхрущя между зъбите й.

— Йорг Анкрат!

Паяжината от некромантство, която месеци наред беше заплитала връз тресавището, докато магията не проникна във водата, калта и плаващите пясъци, докато не стигна дълбоко-дълбоко до най-старите мъртви, които блатото беше погълнало преди столетия, сега лежеше на парцали, силата й изтичаше, заразена от живота на жаби, червеи и блатни птици. Чела усети, че потъва. Трябваше да стигне до по-твърда почва. Призова последните остатъци на силата си и тръгна към една ниска могила, издигаща се над тинята.

Небето пазеше спомен за синьо, избеляло, сякаш твърде дълго е стояло на слънце. Чела лежеше по гръб, усещаше хиляди трънчета под себе си, усещаше, че й е студено отстрани и горещо на лицето. Стон избяга от гърлото й. Болка. Когато некромант използва твърде много сила, когато изчерпи смъртта в себе си, остава само болка да запълни празното. В крайна сметка нали това е животът. Болка.

— Проклет да е. — Чела лежеше и стенеше, почти жива за пръв път от много време, едва досягайки границите на мъртвата земя. Зъбите й скърцаха, мускулите й бяха твърди на камък, болката я заливаше на вълни. — Проклет да е.

Един гарван я гледаше, лъскаво черен, кацнал върху камък на върха на могилата.

Гарванът заговори, дрезгав грак, който се изпълваше със съдържание на пресекулки:

— Не болката на завръщането държи некромантите далеч от живота. Не това ги държи толкова далеч — много далеч, възможно най-далеч, без да изгубят напълно връзката си със света на живите. Не това, а спомените.

Думите излизаха от човката на гарвана, но бяха на брат й, отпреди много години, когато бе започнал да я учи, когато за пръв път я бе изкушил с идеята за заклетите в смъртта. В мигове на съжаление тя обвиняваше него, сякаш той я бе придумал към развалата, сякаш едните думи я бяха отделили от всичко праведно. Ала Йорг Анкрат беше сложил край на братовите й приказки. Когато го обезглави под връх Хонас, когато отхапа от сърцето му, когато открадна частица от силата му.

— Махай се, гарван проклет — изсъска тя през стиснати зъби. Но спомените вече се просмукваха зад очите й като гной, която изстискваш от рана.

Гарванът я гледаше. Камъкът под него беше полазен от лишеи, тук мътнооранжев, там бледозелен, болен сякаш. Птицата задържа прибуления й от болката поглед, очи хем черни, хем светли някак, лъскави.

— Никой некромант не знае какво го чака, когато тръгне по сивата пътека към мъртвите земи. — И изграчи, хрипливо и кратко, както би трябвало да грачат гарваните, преди отново да се върне към гласа и поученията на брат й: — Всеки си има своите причини, често ужасни причини, които с право пази в тайна от близки и приятели, понеже иначе биха избягали с писъци. Но без значение какви са мотивите му, колко странна е пътеката на мислите му и колко студена, никой некромант не знае къде ще го заведе пътят, по който е поел. Ако можеше да им се обясни предварително, да им се нарисува всичко на платно, нито един, дори най-лошият сред тях, не би направил първата стъпка.

Не я беше излъгал. Казал й бе цялата истина. Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

— Последвах те, Челан. Тръгнах по твоя път. — Помнеше лицето му, лицето на брат си, от времето, когато и двамата бяха малки, още деца. Щастливо време. — Не! — Предпочиташе болката пред това. Опита се да не мисли, да превърне ума си в камък, да залости вратите му, та нищо да не влезе.

— Това е животът, Чела. — На птицата, изглежда, й беше забавно. — Пусни го да влезе.

Зад стиснатите й очи образи се бореха за своя миг под слънцето, ръгаха се да привлекат вниманието й за секунда поне, преди пороят от спомени да ги е отнесъл безвъзвратно. Чела видя там гарвана, заврял алената си глава в разпрания корем на труп.

— Животът е сладък. — И изграчи отново. — Опитай го.

Тя посегна към гарвана, замахна да го удари, макар неистова болка да впиваше нокти в ръката й. Ала него вече го нямаше. Без плясък на криле, без негодуващ грак отвисоко. Нищо, само перо, пречупено и окаляно, сякаш само то е било на камъка през цялото време.

Слънцето описа дъгата си в небето, единствен свидетел на дългата й агония, и накрая, в мрака под звездното множество, тя се надигна и седна. Главата й пулсираше от спомени. Не пълната карта на живота, който беше изоставила съзнателно, но достатъчно месце по скелета, за да е в унисон с мястото, на което бе тя — на прага между живото и мъртвото. Уви ръце около себе си и усети как изпъкват ребрата й, колко е хлътнал коремът й, колко са спаружени гърдите. Ала най-студеният факт, най-суровата присъда дойде от обобщението на връхлетелите я спомени. Никаква трагедия не я беше тласнала по избрания път. Не беше избягала от конкретен ужас, не беше жертва на нетърпима болка или загуба, не смъртен страх я бе гонил по петите. Нищо такова, само обикновена алчност — жажда за власт, жажда за други неща, както и любопитство, най-обикновено глупаво любопитство. Ето такива нужди я бяха изкушили да тръгне сред мъртвите, да търси покварата, да отхвърли всичко човешко. Нищо поетично, мрачно или значимо, просто посредствените дребни желания на един обикновен дребен живот.

Пое си дълбоко дъх. Неприятно й бе, че се налага да го прави. Йорг Анкрат й беше причинил това. Усети как сърцето се блъска в гърдите й. Беше толкова млад, дете почти, а на два пъти я беше победил. Оставил я беше да лежи тук повече жива, отколкото мъртва. Накарал я беше да чувства!

Махна една пиявица от крака си, после още една, подути от кръвта й. Кожата я сърбеше там, където се бяха гощавали комари. От години не беше представлявала интерес за такива същества, от години не можеха да я докоснат, без миниатюрната искрица живот, която носеха в крехките си телца, да угасне.

Тресавището вонеше. Усети миризмата чак сега, макар да беше живяла месеци в прегръдката му. Вонеше, а на вкус беше дори по-гадно. Чела се надигна, краката й трепереха от слабост. Нощният хлад върху голото й, омазано с кал тяло обясняваше донякъде тръпките, гладът и умората също имаха дял, но Чела трепереше най-вече от страх. Страх не от мрака, не от блатото, нито от дългото пътуване, което й предстоеше. Страх я бе от Мъртвия крал. Представяше си студения му поглед, въпросите му, мъртвата му плът — всеки път избираше да облече нещо различно, но винаги мъртво, — виждаше и себе си, загърната в парцаливите останки на прежната си сила, как докладва за поредния провал.

Как изобщо се бе стигнало дотук? Некромантите бяха господарите на смъртта, не нейните слуги. Но когато Мъртвия крал се появи неканен сред най-тъмните им дела, некромантите си спомниха какво е страх, същият онзи страх, който уж бяха зарязали по пътя си. И не само нейната малка клика под връх Хонас. Сега вече знаеше това, макар повече от година да бе вярвала, че Мъртвия крал е демон, когото е събудила, дръзвайки да навлезе в територии, където хората нямат място, същество, фокусирано изцяло върху нея, после върху брат й и малцината техни сподвижници. Ала Мъртвия крал говореше на всички, които поглеждаха отвъд живота. Всички, които се пресягаха през воала и черпеха по нещо оттам, за да напълнят с него останките на мъртвите. Всички, които се пресягаха към тази сила, рано или късно откриваха, че са се пресегнали към ръката на Мъртвия крал. И че той никога няма да ги пусне.

И защо я беше изпратил той срещу онова момче? И защо тя се бе провалила?

— Проклет да си, Йорг Анкрат — изсъска Чела, срина се отново на колене и повърна нещо черно и горчиво.