Марк Лорънс
Императорът на тръните (10)

6.

Пет години по-рано

Двамата с Бащицата тръгнахме към Северната порта на Албасет в сивкавата светлина, която загръща света преди зазоряване. Улиците бяха пълни с народ. През лятото Конски бряг става истинска пещ и само най-ранните часове на деня са поносими. По обед местните се скриват в белите си къщи под теракотените плочи на покривите и проспиват най-горещите часове на деня.

По улиците към портата и на площада пред нея вече кипеше усилен труд. Вратите на кръчмите бяха отворени, мъже мъкнеха бурета или спускаха големи бъчви в избите под уличните ресторантчета. Жени със сиви лица изливаха нощни гърнета в канавките. Минахме покрай ковачница с отворена към пътя врата, така че минувачите да виждат как чуковете се вдигат и спускат, как нажеженият метал се закалява сред облаци пара и така по-охотно да се разделят с някоя и друга монета, изкушени от стоката, произвеждана с цената на толкова пот и мускулна сила. Малко момче се беше навело пред пещта и ръчкаше с маша затрупаната с пепел жар, за да я събуди за нов живот.

— Уф. А можеше още да съм в леглото. — Бащицата дръпна юздите на товарния кон да го отклони от някакъв изкушаващ боклук.

Вик откъм ковачницата привлече вниманието ни. Току-що я бяхме подминали. Момчето лежеше на улицата. Надигна се от плочите с ожулено лице и тръсна глава, сякаш не е сигурно на кой свят се намира. Ковачът излезе от работилницата и го ритна толкова силно, че то отхвръкна на няколко крачки. Въздухът излезе от дробовете му с грозен звук. Под мръсотията косата му изглеждаше руса, златна почти, рядък цвят толкова далече на юг.

— Залагам на големия — рекох. Брат ми Уил имаше такава коса.

— Че е голям, голям е — каза Бащицата. Ковачът беше гол до кръста, само с кожена престилка до коленете, надолу с панталони, стегнати с връв. Мускулите на ръцете му лъщяха. Ако размахваш тежък чук от зори до здрач, неизбежно се сдобиваш с големи мускули.

Детето лежеше по гръб, вдигнало едната си ръка, не му беше останал въздух дори да изпъшка, от ъгълчето на устата му се стичаше кръв. Реших, че е на осем, най-много на девет.

— Нищо ли не можеш да научиш, без да те сритам, по дяволите? — Ковачът не крещеше, но имаше гласа на човек, който ежедневно надвиква наковалня. Ритна момчето в главата и то се претърколи от силата на удара. По ботуша на мъжа остана кръв, кръв имаше и в русата коса.

— Ох, мамка му. — Бащицата поклати глава.

Гледахме как ковачът пристъпва отново към детето.

— Май трябва да се намеся — рече Бащицата, крайно неохотно.

Нещо в лицето на ковача ме наведе на мисли за Райк. Не беше човек, когото да ядосваш.

— Момчетата ги наритват всеки ден — казах аз. — Деца умират всеки ден. — На някои им разбиват главата в километричен камък.

Ковачът надвисна над момчето. То лежеше свито на топка в краката му. Мъжът се засили за нов ритник, после спря, явно стигнал до друго решение. Вдигна крак — щеше да смаже главата на детето, да го убие. Сметнал беше, че е напълно безполезно и е най-добре да го довърши.

— Да, ама не и пред погледа на страж от замъка на граф Ханса. На графа това не би му харесало — заяви Бащицата, но нещо не бързаше да се намеси. След миг все пак извика: — Ей ти там, ковачът! Спри!

Мъжът застина, токът на ботуша му бе на сантиметри от слепоочието на детето.

— И преди съм вземал деца под крилото си. И двете умряха — рекох. Нещо ми горчеше в устата. Видях кръв в златни къдрици и усетих хватката на тръните. Научил бях този урок съвсем млад, труден урок, научен в кръв и дъжд. Вървях по пътеката към императорските порти. Всеки, допуснал да се отклони от тази пътека заради чужда нужда, никога нямаше да седне на императорския трон. Орин от Стрела беше такъв — човек, който спасява деца. Но това не спаси него.

— Той е помияр — каза ковачът. — Глупав при това. Вече цял месец го храня. Прибрах го под покрива си. Аз ще реша дали да живее, или да умре. — Спусна рязко крака си с цялата сила на грамаданската си тежест.

Подметката изплющя в плочите. Момчето се беше претърколило навреме, но нямаше сили да се изправи. Ковачът изрева гневно — ругатнята му заглуши моята. Белегът от изгорено, който се точи по лицето ми от брадичката до челото, сякаш ме е жигосала нажежена до червено ръка, пламна отново с непоносимата болка от мига на жигосването. Чувал съм, че съвестта говорела с тих глас от кьошетата на съзнанието ни, при някои хора говорела ясно, при други — не толкова. Но не бях чувал да гори в агония лицето ти. Но, болка или не, мразех да ме водят за носа, да ме побутват в една или друга посока. Сигурно точно затова бях избрал Плашо, съзирайки в него сродна душа — и аз като мулето мразех друг да ми показва пътя, та дори това да е собствената ми съвест в редките моменти, когато реши да се обади.

Бащицата ме подмина, тръгнал към ковача. Дори не си беше изтеглил меча от ножницата.

— Ще го купя от теб! — извиках. Бащицата можеше да ми е от полза в близкото бъдеще, а гигантът като нищо щеше да му откъсне ръцете още преди идиотът да се е сетил за меча си.

Викът ми спря както ковача, така и Бащицата — в неговия случай с въздишка на облекчение, — успокои и болката в белега от изгорено. Ковачът претегли с поглед сребърния ми нагръдник и добре скроения плащ и изглежда прецени, че съдържанието на кесията ми може да се окаже по-ценно от кефа да довърши безполезния си чирак.

— Какво предлагаш?

— Състезание по твой избор. Спечелиш ли, ще ти дам това за момчето. — Вдигнах златен дукат пред лицето си, държах го между показалеца и средния пръст. — Изгубиш ли, ще го взема безплатно. — И скрих с ловки пръсти монетата като уличен фокусник.

Офертата ми, изглежда, го затрудни интелектуално, поне ако се съдеше по бръчките, които прерязаха челото му. Момчето успя да се претърколи още веднъж и опря гръб в стената на дюкяна за конски такъми от другата страна на улицата.

— Сигурно смяташ, примерно, че можеш да държиш нажежено желязо по-дълго от мен? — подхвърлих.

Бръчките се вдълбаха още, черните му вежди се събраха в една линия.

— Сила — каза той. — Кой ще задържи по-дълго наковалнята над главата си.

Погледнах към въпросната наковалня, която се виждаше през отворената врата на ковачницата. Прецених, че тежи горе-долу колкото двама мъже със среден ръст.

— Правила? — попитах.

— Правила ли? Без правила! — изсмя се той. Сви ръката си и мускулите се накачулиха един връз друг. Роналдо Удивителния би останал впечатлен, ако циркът на Тапрут някога се озовеше в Албасет. — Сила! Това е правилото.

— Добре. Покажи ми как се прави.

Влязох в ковачницата. Огънят в пещта и двете пушещи лампи осигуряваха достатъчно светлина да не се спъна в работните тезгяси или разните кофи по пода. Миришеше приятно на нагар, желязо и пот. Напомни ми за Норлес, Мабертон и още десетина други битки.

Ковачът влезе след мен. Сложих ръка на гърдите му, докато ме подминаваше.

— Как се казваш?

— Йонас.

Йонас мина от другата страна на наковалнята. Аз погледнах нагоре — от гредите висяха инструменти. Таванът не беше висок, но мястото беше достатъчно Йонас да вдигне наковалнята над главата си. За мен височината на тавана нямаше да е никакъв проблем, защото бях с една педя по-нисък от ковача.

Бащицата се появи на прага.

— Момчето още е живо, нали? Не ща да се напъвам заради труп.

— Живо е. Засега. Тоя здравата го нарита.

Йонас приклекна до наковалнята. Затвори дясната си лапа около рога й, дланта на лявата пъхна под изпъкналата част от другата страна.

— Правил си го и преди, като гледам — казах аз и го удостоих със специалната си усмивка.

— Да — отвърна ковачът и ми показа зъбите си. — Вече усещам вкуса на златото ти, момче.

Напрегна се, събираше сила за напъна, с който да изтласка тежкото желязо. Точно тогава го ударих с един чук, който взех от тезгяха в съседство. Фраснах го по слепоочието. Звукът приличаше на онзи, с който ботушът му срещаше слабото телце на детето. Чукът отскочи окървавен, а Йонас се срина върху наковалнята си.

— Какво? — попита Бащицата, сякаш не беше видял какво точно е станало, понеже в ковачницата не е много светло и прочие.

Вдигнах рамене.

— Без правила. Той го каза.

 

 

Оставихме и двамата да лежат в кръвта си. Какъвто и огън да гореше лицето ми, повече никого не исках да прибирам под крилото си, а и детето май не беше в състояние да ходи. Дори да беше, една разходка с мен из хълмовете на Иберико щеше да е по-жестока съдба от още месец под грижите на Йонас. Ако не друго, момчето поне беше в съзнание, седеше на паважа и се оглеждаше, което не можеше да се каже за господаря му.

След поредния завой и поредната улица стигнахме до площада. Пробивахме си път между пекарски чирачета, които крепяха табли със самуни хляб на главите си, заобикаляхме фермерски каруци, тръгнали да разтоварят стоката си на сергиите от двете страни на портата. Площадът гъмжеше от хора, приличаше на мравуняк. Закъснели амбулантни търговци бързаха да разпънат маси и навеси, а местните прииждаха на тълпи, монети звънтяха в кесиите им, очите им се стрелкаха нетърпеливо за традиционния пазарлък под сивкавия светлик на ранното утро.

— Не знам как ще намерим човека на градоначалничката в тая тарапана — каза Бащицата и посегна да грабне една минаваща кифла, но не уцели.

— Имай вяра, човече — рекох аз. — Кралете се забелязват отдалеч. — Преметнах повода на Плашо през дисагите му и прокарах пръсти през косата си, така че да се разстеле по раменете и гърба ми.

Стигнахме до портите. Гладката крепостна стена се издигаше над нас към избеляващото небе. Копита трещяха по плочите, ехото усили звука, когато поведохме добичетата си през тъмния тунел в стената. Дебела стена, десетина метра най-малко.

— Наредено ми е да тръгна с вас — чу се глас откъм черните сенки при изхода на тунела.

— Видя ли, Бащице, известни сме. — Обърнах се и го облях с усмивката си. Източният светлик улови чертите на лицето му.

Някой се отдели от сенките, черен силует като съсирек, който тръгна към нас. Жена.

Приближи се, яхнала висок черен жребец, заметната с тъмен плащ, сякаш беше зима, а не жежко лято.

— Носиш ли картата? — попитах и протегнах ръка.

— Аз съм картата — отвърна жената. Различих единствено дъгата на усмивката й.

— А как ни позна? — попитах и отново посегнах към повода на Плашо.

Тя не каза нищо, само бръсна бузата си с пръсти. Белегът ми се сгорещи за миг. Поредното ехо от огъня на Гог, без съмнение. Това трябваше да е. Или това, или се бях изчервил, а аз отдавна бях забравил как да се изчервявам.

Бащицата се въздържа от коментар, но аз въпреки това усетих самодоволството му, което се излъчваше от него на вълни и заливаше гърба ми.

— Аз съм Хонорий Йорг Анкрат, крал на нещо си, за което едва ли си чувала. Ухиленият идиот зад мен е Грейсън Безземлен, незаконна издънка на някой достопочтен род, отколешен собственик на няколко прашни акра нейде из Конски бряг, където растат предимно камъни. На мен можеш да ми викаш Йорг, а на него — Бащицата. И сме пеша.

— Леша. Една шестнайсета част от ордата внуци на градоначалничката.

— Внучка значи? Изненадан съм. Останал бях с впечатлението, че градоначалничката не очаква да ни види отново.

Реших, че Леша няма да ми отговори, защото подкара жребеца си край нас и тримата напуснахме града в мълчание. Тя обаче ме изненада.

— Сигурна съм, че преценката на баба за тази експедиция е била точна и е останала непроменена.

Все още не виждах нищо от нея в диплите на наметалото, но нещо в стойката и маниера й ме навеждаше на мисълта, че е хубава жена, дори красавица може би.

— И защо е изпратила вас, лейди Леша? — попита Бащицата, нарушавайки мълчанието, което се бях надявал да запълни тя. Често липсата на въпрос предизвиква отговор, нерядко отговор на въпрос, който не си се сетил да зададеш.

— Не ме е пращала тя. Сама реших да дойда. Във всеки случай няма да й липсвам особено. Баба има много внуци и аз съвсем не съм й любимката.

Това доведе до ново продължително мълчание, което никой от нас не наруши. Леша се смъкна от коня си и го поведе зад нас.

Зазори се, сивото избледня в нежни отсенки и скоро небето на изток грейна, натежало от обещания. Накрая слънцето показа светлото си чело над хоризонта и хвърли дълги сенки към нас. Погледнах към Леша и от раз забравих жилото на обидата, което ме беше парнало, когато жената докосна бузата си като знак за моя белег. Нейното лице, цялото й лице, беше в същите белези от изгорено. Кожата й изглеждаше стопена, сякаш се е разтекла като втечнена скала и после отново се е вкаменила. Белезите ме изненадаха, но повече ме изненада фактът, че е оцеляла след огъня, който ги е причинил. Леша срещна погледа ми. Очите й бяха наситено сини.

— Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш в Иберико? — попита тя и свали качулката си. Огънят не беше пощадил и косата, скалпът й беше съвсем гол и нашарен — бели петна се редуваха с кръпки в бежово и нездраво розовикаво. На мястото на ушите й имаше дупки.

— Аз определено не искам — ахна Бащицата.

Пресегнах се и хванах юздите на коня й. Всички спряхме. Плашо стоеше рамо до рамо с нейния жребец, Бащицата — на няколко метра пред нас и обърнат назад.

— А ти защо искаш да се върнеш, мадам? — попитах. — Защо не духаш кашата, макар очевидно да си се опарила?

— Може би защото нямам какво повече да губя — каза тя. И от устните й не беше останало много — грапави бучки хрущял. Не сведе поглед.

Затворих очи за миг и една червена точка грейна от вътрешната страна на клепачите ми. Малката червена точка на Фекслър, която ме беше довела тук.

— А какво те отведе там първия път? Жажда да откриеш съкровище в руините или да се върнеш в Албасет като велик изследовател? — Поклатих глава. — Едва ли. Лоши облози са тези, не са за момиче, родено в семейството на градоначалничката. Подозирам, че си отишла там заради тайните. Търсела си отговори. Искала си да разбереш какво са скрили Строителите, нали?

Чак сега Леша отклони поглед и плю, като мъж.

— Не намерих отговори.

— Но това не значи, че ги няма. — Наведох се към нея. Тя се дръпна инстинктивно, не очакваше да навляза така в личното й пространство. Сложих решително ръка на тила й; обгорената кожа беше грапава и неприятна на допир. — Не значи, че за хора като теб и мен задаването на въпроси не е най-важното нещо. — Притеглих лицето й плътно към своето въпреки съпротивата, която усещах с ръката си. Висока беше за жена. — Ние стоим далеч от капана на страха. Животът в неговите стени е просто бавна смърт. — Последното го изрекох шепнешком, навел глава, така че носовете ни почти се опираха. Май бях очаквал да надуша миризма на печено месо, но тя не миришеше на нищо, нито на парфюм, нито на пот. — Затова нека да идем там и да се изплюем в лицето на онези, които твърдят, че древното знание е забранено за нас, какво ще кажеш? — И взех че я целунах по бузата, защото ме беше страх да го направя и защото макар понякога да се вмествам в ограниченията на здравия разум, по-скоро сам ще си прережа гърлото, отколкото да се вместя в ограниченията на страха.

Леша се дръпна.

— Ти си още дете. Нямаш представа за какво говориш. — Но не ми изглеждаше твърде възмутена.

 

 

Пътувахме до обед и се скрихме от слънцето в сянката на една маслинена горичка. Чифликчийката се оказа достатъчно предприемчива да отложи собствената си сиеста и да изкачи склона на възвишението, за да ни предложи вино, сирене и пита корав черен хляб, омесен с билки. Прекръсти се набързо, като видя Леша, но бе достатъчно възпитана да не я зяпа. Нахранихме се и изпроводихме жената с празна кошница и шепа медници, срещу които можехме да получим два пъти повече храна, ако ни я бяха сервирали в таверна.

— Кажи ми за маврите — рекох аз, без да се обръщам конкретно към някого. Сиренето, което облизах от пръста си, беше едновременно меко и ронливо. Миришеше като нещо, което изобщо не бива да слагаш в уста, но на вкус беше наистина приятно.

— За кои по-точно? — попита Леша. Изглеждаше заспала, излегнала се на сянка на прашната земя, плащът й — навит на руло и пъхнат под главата вместо възглавница.

Имаше право. Видял бях поне десетина маври в Албасет, увити в белите си роби, повечето скрити изцяло под бурнусите си — техните традиционни плащове с качулки. Някои предлагаха стока за продан, други просто бързаха по делата си.

— Кажи ми за халифа на Либа. — Темата ми се стори добра като за начало.

— Ибн Фейд — измърмори Бащицата. — Трънът в задника на дядо ти.

— Много като Каласади ли работят за него? — попитах аз.

— Матмагьосници? Не — каза Бащицата.

— Няма много като тях — добави Леша. — И не мисли за тях като за придворни магьосници. Те не „работят“ в общоприетия смисъл на думата. Следват чиста пътека. Малко са нещата, с които можеш да изкушиш такъв човек.

— Дори със злато? — попитах.

Леша надигна обезобразената си глава да ме погледне, после опря гръб в ствола на маслината.

— За тях интерес представляват единствено куриозите. Чудеса като онези, които ние бихме могли да открием в Иберико, но също така прашни свитъци от времето на Строителите, математиката, старото знание, онова знание, което е останало незаписано или е било записано по начин, който не е издържал изпитанията на времето. Или ги е издържал, но ние не знаем как да го прочетем.

— И Ибн Фейд напада Конски бряг, за да… за да граби, за да засели свои хора тук или за да ни накаже, че не следваме пътя на мавърския „пророк“, защо? — Знаех какво мислят дядо ми и вуйчо ми по въпроса, но винаги е добре да видиш нещата от различни ъгли.

— Хората му искат да се върнат — каза Леша.

Виж, това беше нещо ново. Внучката на градоначалничката черпеше мъдрост от цялата книга, а не само от настоящата страница.

— Да се върнат? — Мавърският почерк се виждаше с просто око навсякъде в Албасет, но за пръв път чувах някой да го признае на глас.

— Халифите са управлявали тук дълго, поне толкова, колкото и кралете. Преди Строителите и след това. Днешните писари ги наричат разбойници, подпалвачи, поганци, но геният на маврите е в основата на всичко, с което ние се гордеем.

— Излиза, че не си само хубаво личице — рекох. Явно четеше мацката, защото думите й не бяха на човек, който повтаря наученото в клас — то, както знаем, е минало през ситната цедка на чужда преценка. Църквата държеше кралствата от Конски бряг и Западните пристанища изкъсо, толкова изкъсо, че скъсеше ли каишката с още ей тоничко, щеше да ги удуши. Свещениците презираха поганците, а толкова далече на юг несъгласието с клира често се оказваше опасен начин да си запълваш свободното време. Във всяко градче имаше поне по един църковен писар, зает да пренаписва историята, но нямаше как да пренапишат онова, което лежеше написано в камък наоколо.

Леша не се засегна от шегата ми или поне аз така реших, защото обезобразеното й лице беше лошо огледало на чувствата й.

Помълчахме. Беше съвсем тихо, ако не броим далечния звън на козя хлопка. Да се чудиш защо бедното добиче не лежи под някоя сянка, а се разхожда и дрънчи. Жегата ни затискаше като юрган и попарваше всяка склонност към движение.

— Доста се позабави, преди да спасиш онова момче, Йорг — рече Бащицата. Мислех, че е заспал, но той явно размишляваше за изминалата сутрин зад затворените си очи.

— Не спасих него. Тебе спасих. Щото от теб все има някаква полза.

— И щеше да оставиш онзи да го убие? — Тази мисъл, изглежда, притесняваше Бащицата.

— Щях. Момчето не ми е никакво — рекох. Златни къдрици и кръв. Образът се появи отново от вътрешната страна на клепачите ми. Отворих очи и се надигнах. Разбиха главата на Уилям в един километричен камък, залюляха го за крачетата и разбиха главата му в камъка. Случи се. И после светът си продължи постарому. А аз научих, че нищо няма значение.

— Аз пък не можех да стоя и да го гледам какво прави — каза Бащицата. — Не може да риташ едно дете до смърт пред очите на страж от замъка на граф Ханса.

— Ти заради себе си ли се намеси, или заради дядо ми? — попитах го.

— Беше мой дълг.

Взех една маслина, останала от обеда ни, и я лапнах. Беше твърда и сочна. Сдъвках я. Вкусът бе топъл и сложен.

— Щеше ли да се намесиш, ако не го считаше за свой дълг?

Бащицата не ми отговори веднага.

— Ако онзи не беше толкова дяволски едър, да.

— Защото не можеше да гледаш как убива детето?

— Да — каза той.

— Не трябва да живееш според половинчати стандарти, Грейсън. — Дръпнах нагоре прашния ръкав на ленената си риза, та белезите от шипката да се видят. Светли белези върху загорялата ми кожа. — Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. — Изплюх костилката. — Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.

— Ти би ги спасил всичките, нали? — обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.

— Познавам един, който се опитва — рекох. — И ако не знаех, че е невъзможно, тогава — да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

След което се възцари мълчание. Дори козата беше заспала, изглежда.

Лежахме под маслината, докато сенките не започнаха да се издължават и бялата преизподня на слънцето не омекна в нещо поносимо.

Следобед продължихме по пътя си. Нощта ни завари в една суха долина на десет мили северно от Албасет. Направихме си бивак, покрив ни беше звездното небе, серенада ни свиреха насекомите. Маслиновите горички и корковите дървета бяха останали далече зад нас. Нищо не растеше в тукашните долчинки освен бодливи трънаци, мескитови дръвчета и тризъба ларея, които насищаха нощния въздух със сладък аромат, но не ставаха за огрев. Вечеряхме с твърд хляб, ябълки и няколко портокала от албасетския пазар и изпихме стомна вино, толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно.

Лежах в мрака, гледах как звездите пътуват бавно по небето, слушах шумоленето на конете, Плашо, който току пръхтеше и удряше с крак по земята, и Бащицата, който хъркаше здраво. От време на време Леша изскимтяваше насън, звук тих, но пропит с болка. А над всичко това — неуморният оркестър на нощните твари, звук, който се издуваше на вълни, сякаш със заника на слънцето ни е залял океан. Държах медната кутийка в едната си ръка, другата лежеше на земята, усещах почвата под пръстите си. Утре щяхме да тръгнем пак. Струваше ми се някак редно да вървим пеша и не само от съображения, касаещи здравето на някой и друг кон в отровените земи. Има места, където човек трябва да отиде на собствен ход. Някои пътувания имат нужда от различна перспектива. Милите значат повече, ако си ги изминал пеша и си усетил как теренът се променя под стъпките ти.

Най-сетне затворих очи и позволих на множеството звезди да се скрият, изместени от една, червена. Друга една звезда е завела мъдрите влъхви до люлка във Витлеем. Чудех се дали мъдреците биха последвали звездата на Фекслър.