Марк Лорънс
Императорът на тръните (17)

13.

Пет години по-рано

Трудно се спи в такава тишина. Тишината беше заразила всички ни, дори конете кротуваха, часовете се точеха бавно и само от време на време някое от добичетата изпръхтяваше плахо или удряше тихо с копито по прашната земя. Сякаш да заместят отсъстващия нощен хор, ушите ми изпълниха мрака със свой собствен сценарий. Чувах шепот откъм медната кутийка, изкусителен глас отвъд долната граница на слуха, а дори по-тихи от него чувах собствените си писъци. Може би ме е спасила смъртта на всички онези насекоми, изгорени от призрака на Строителския огън, или съм до такава степен изграден от подозрителност и недоверие, че бих чул нападателите навсякъде. Така или иначе, чух подметка да изстъргва по камък.

Първият ми ритник намери Леша. Напипах някаква част от тялото на Бащицата и я ощипах. Ако бяха разбойници като братята ми, щяха — всеки според природата си — или да скочат с оръжие в ръка, или да останат неподвижни по местата си, будни и нащрек в очакване на повече информация. Брат Грамло би ръгнал с нож ощипалата го ръка, брат Кент би се престорил на заспал, наострил уши. Леша и Бащицата твърде дълго бяха спали под сигурен покрив, затова се надигнаха тромаво и взеха да задават въпроси.

В предутринния сумрак враговете приличаха на черни буци, подвижни, ниско до тъмната земя.

— Бягайте!

Метнах ножа си по най-близката буца. Надявах се, че не съм похабил единствения си удар, целейки се в голям камък вместо в приведен човек. После се претърколих покрай Леша и си плюх на петите. Писъкът, който нададе новият притежател на камата ми, изглежда, най-сетне подсказа на Леша и Бащицата как стоят нещата. Сякаш бих хукнал така от любов към спорта!

Да тичаш в мрака е глупаво, но вече бях огледал околността преди слънцето да залезе. Нямаше храсти, в които да си оплетеш краката, а камъните бяха малки. Чух другите да тичат зад мен, ботушите на Бащицата тропаха, Леша търчеше боса. Никога не позволявай на врага да избере терена на битката. Единствената ми утеха, задето тичам презглава в мрака, бе, че неизвестните ни преследвачи бяха принудени да правят същото.

Имах спомен, че някъде напред съм видял плитка долина, разделяща подножията на Иберико. Погледнах през рамо — знаех, че ако враговете са твърде близо, вече щях да съм чул боричкане и викове от сблъсъка им с Леша и Бащицата. Преследвачите бяха махнали качулките на няколко фенера и светлинките подскачаха в ритъма на стъпките им. Бащицата явно тичаше здраво, защото преднината ми беше само двайсетина метра. Леша не се виждаше в мрака, беше изостанала — не е лесно да тичаш в бронята на корави белези от изгаряне.

Спрях, изчаках Бащицата да ме настигне и го сграбчих за яката. Такава инерция беше набрал, че едва не ми измъкна ръката от рамото.

— Залегни — изсъсках и го смъкнах на земята. Бяхме наближили Кюахога, чувах я да ромони в каменното си легло. Леша ни беше предупредила да не си мокрим краката във водите й — било много лоша идея.

— Какво? Защо? — Поне прояви здравия разум да изсъска глупавите си въпроси, вместо да ги изкрещи.

— Първият е твой! — Клечах присвит и се надявах, че приличам на камък. Краката на Леша издаваха странен звук по прашната земя. Ако се съдеше по силата му, беше близо, тя, както и преследвачите ни. Появи се от мрака и ни подмина. Оставих на Бащицата да се справи с първия, който я гонеше, а аз се метнах към следващите двама. Зад тях поне четири фенера се мятаха лудешки в ръцете на тичащи мъже.

Изненадахме ги. Замахнах наляво и надясно, подкосих двама и хукнах отново. Видял бях достатъчно, за да се ориентирам в ситуацията — поне дузина мъже, ако не и повече, все още ни гонеха. Бандити, ако се съдеше по вида им. Пътни братя, ако щете, но не моите братя и не по моите пътища.

Скоро настигнах Леша. И те щяха да я настигнат. Единственият й шанс беше да стигне до коня си, но нямахме време за това.

— Накъде? — извиках.

— Не знам — изпъшка тя. Безполезен, но иначе разумен отговор.

Следвахме долината през хълмовете. Просветляваше, или поне черното се преля в сиво и ни показа това-онова от света. Бащицата ни чакаше при разлом в долината, задъхан, с меч в ръка. Преследвачите крещяха след нас. Дюдюкаха и виеха, сякаш им беше забавно, сякаш беше игра. Вдигаха шум като за три дузини.

Хрумна ми, че приличаме на дивеч, който ловците насочват към капан. Имах две секунди да помисля върху тази си идея, когато земята под Бащицата поддаде. Той изчезна в тъмна дупка, а аз по чудо не го последвах. Чудото не трая дълго, уви. Леша ми налетя в гръб, докато аз размахвах ръце на ръба на ямата, и двамата паднахме заедно.

— Мамка му!

Строполихме се до Бащицата. На пода на ямата имаше купчина съчки и суха трева, които смекчиха падането ни. Погледнах нагоре, в очите ми влезе прах и пръст. Преди да замижа, зърнах за миг просветляващото небе, още по-светло сега, когато го гледах от дъното на яма. До ръба имаше четири-пет метра. Бяхме пропаднали в някакво естествено образувание, покрито, за да се превърне в капан.

— Кои са тези? — попитах.

— Разбойници. — Гласът на Леша беше тих и уплашен. — Перос Вициосос, Лошите кучета на стария език. Не подозирах, че идват толкова близо до Иберико.

— Кажи им кой си, Йорг. Ще ни пуснат срещу откуп. — Бащицата направи опит да се изкатери по стената, но се плъзна надолу, свличайки суха пръст.

— Дори на теб ти е трудно да повярваш кой съм, Бащице. Мислиш, че тези бандити ще се вържат? Ще повярват, че са хванали крал?

Дюдюкането се приближаваше, придружено от смях.

— Пипнахме ги!

— Вициосос? И това значи „лош“? — Странно ми звучеше.

— Това значи, да — каза Леша със заекване. — Лош, свиреп. Касае отношението им към пленниците.

Ямата миришеше на опърлено.

— Дайте ми нож — рекох.

— Моят остана в едно Лошо куче — каза Бащицата и потупа колана си.

— Моите са при Гарос — каза Леша. Оставила беше оръжията си при коня. Кой прави така?

Извадих меча си и описах бавна дъга да преценя пространството. Възтесничко, колкото да завъртиш котка с къса опашка. Смехът и разговорите горе ставаха по-силни. Лошите кучета се събираха.

Хванах Леша за рамото и усетих, че хлипа. Не издаваше звук, но цялата се тресеше. Никой от нас нямаше да получи бърза смърт.

— Застани там. — Избутах я в средата, натрошените клони ни спъваха на всяка крачка. Тя се обърна към мен, виждах само блясъка на очите й в мрака.

Светлина отгоре. Факла и мъж, който я държи. Би могъл да мине за по-малък и по-грозен брат на Райк.

— Видяхте ли докъде ви докара тичането?

Замахнах и отсякох главата на Леша с един чист удар. Острието на меча се заби в стената на ямата. Преди тялото на Леша да е паднало, аз вече стисках главата й в две ръце, тежка и цялата в белези, с отворени очи, в които се четеше бегла изненада. Метнах я с всички сили. Главата фрасна бандита в лицето, не в челото, както се надявах, но все пак го фрасна здраво, някъде по устата. Той залитна една стъпка назад, две напред и падна с безсловесна ругатня. Свлече се върху тялото на Леша. Успях да хвана факлата.

— К’во, к’во?! — Бащицата ме зяпаше с ужас и възхищение. Възхищение предимно.

— Виж стените — рекох. Бяха черни. Забих факлата дълбоко в песъчливата пръст.

Бандитът се оказа точно толкова тежък, колкото изглеждаше. Издърпах го от Леша, изтеглих меча си от стената и го опрях в гърлото му.

— Ставай, Лошо куче. — Острият ръб на меча го насърчи да се изправи. — Бащице, използвай кръвта й да намокриш наоколо.

— Какво?

Разритах съчките в краката си и бръснах стената с лявата си ръка.

— Тоя треволяк не са го сложили да ни смекчат падането. — Пръстите на лявата ми ръка бяха черни от сажди. — Тук горят хора.

Гюрултията горе се усили, глутницата спореше разгорещено.

— Ако искате този идиот жив, по-добре ни хвърлете въже — извиках аз.

Писклив смях, последван от още гневни думи.

— О, кого заблуждавам. — Срязах му гърлото и завъртях трупа насам-натам, така че кръвта да не иде нахалост. — Що за идиот поглежда през ръба? Все едно не е знаел, че имаме ножове за мятане.

Пет факли описаха дъги и паднаха в ямата, преди кръвта на идиота да спре. Съчките и тревата бяха влажни, а ние се бяхме ориентирали в ситуацията и с общи усилия успяхме да загасим огъня. Димът скри вонята на кръв и пресни трупове. Когато приключихме, Бащицата ме погледна в очите.

— Уби я, за да има какво да хвърлиш?

— Това би било достатъчно добра причина, а и сам я видя как се движи — нямаше да ни е от голяма полза в евентуална битка. Но иначе — не, не затова.

— Заради кръвта?

— За да не гледам колко време я убиват. Ако знаеше как действат такива хора, щеше да ми се молиш и твоята глава да отсека.

— Но аз имам право на избор, така ли?

— Все още може да си ми от полза — казах.

Затворът ни приличаше на цепнатина, дълга петнайсетина метра и три метра широка там, където бяхме паднали. Нататък се стесняваше.

Претърсих идиота и намерих не един, а два ножа, един за близък бой и един добре балансиран за хвърляне. Дадох по-големия на Бащицата.

— И сега какво? — попита той. Усещах страха му, но Бащицата, слава богу, се контролираше. Оръжието в ръката винаги е равносилно на надежда.

— Сега ще чакаме да измислят как да ни убият. — Гневът потискаше собствения ми страх. Исках да убия колкото се може повече от тях, преди сам да се преселя в отвъдното. Смъртта в прашна дупка насред нищото не фигурираше в плановете ми, обаче точно това щеше да стане и от тази мисъл в устата ми киселееше. Как изобщо бяхме налетели на тази дупка при толкова открити пространства наоколо?

— Ей, вие в дупката! — чу се вик отгоре. Без надничащи глави този път.

Мълчах. Още две факли литнаха, повлекли опашки от искри и дим на фона на бледото небе. Не виждах какъв е смисълът, щом пет не бяха свършили работа. Тъкмо се навеждах да угася едната, когато усетих остро убождане в рамото.

— Какво? — чух възклицанието на Бащицата. Цял ден това повтаряше: какво, та какво.

Можех да му кажа, че май е някаква отрова, но той вероятно и сам се беше сетил. Рамото ми изтръпна бързо, още преди да съм се изправил, обърнал и метнал ножа по тъмното лице с тръбичката за духане при далечния ръб на ямата. Не уцелих. Втора стреличка ме удари в гърдите, малко черно нещо, дълго половин пръст.

— Мамка му!

След третата стреличка провиснах, опрян на меча си, нямах сила дори поглед да вдигна. Хората казват, че никога не е прекалено горещо да си носиш бронята, но ако бях легнал с нея предната вечер, щях да тичам по-бавно и от Леша.

Мъже се спуснаха в ямата и ни изтеглиха оттам, както се вади месо, вързани с въжета през гърдите, крайниците ни провиснали безчувствени и безполезни. Когато имаш меч, не е трудно да държиш страха на разстояние. Когато си безпомощен и в ръцете на хора, за които болката ти е единственото свястно развлечение в околността, е съвсем нормално да си уплашен до смърт.

Двама ме държаха под мишниците и ме влачеха, а съществото с духалката вървеше в дирята, която петите ми изравяха в прахта. Краката ми бяха червени до над коляното, прах полепваше на дебел слой по влажната кръв. Съществото приличаше на момиче, десетинагодишно, мършаво и потъмняло от слънцето. Ухили ми се и размаха духалката.

— Блатни стрелички. От Кантанлона. — Гласът й беше висок и ясен.

— Трудно се намират — каза един от мъжете, които ме влачеха. — Дано да си струваш.

Влачиха ни тристатина метра до някакъв лагер. Конете ни и Плашо вече бяха там, вързани за кол. Конете се дърпаха, нервни, жадни може би. Плашо изглеждаше отегчен. Не беше временен лагер, поправих се аз, а нещо като поселище, с няколко навеса и колиби, по-паянтови и от онези в махалата при Кародски извори, имаше също една каруца, няколко варела за вода, две-три кокошки се мотаеха в центъра, пак там в земята бяха набити четири дебели кола. Колко показателно за природата на Перос Вициосос — бяха вложили в инфраструктурата си за изтезания повече материал и усилия, отколкото в „квартирите“ си.

Преброих трийсетина мъже, разнообразни по произход и външен вид точно като моите братя от пътя. Повечето бяха тъмнокоси, спаняри от вътрешността, от по-старата и по-чиста кръвна линия, а не мешавицата от крайбрежието, почти всички бяха стройни и откровено опасни. По мои сметки бяхме убили петима. Не видях нито един с пресни рани.

Двама вързаха Бащицата за един от коловете, после дойдоха за мен. Останалите зяпаха, ядяха или се дърлеха за нещата ни, или правеха и трите едновременно. Неколцина бяха посегнали към кутийката на хълбока ми, но ръцете им неизменно се дръпваха, изгубили интерес. Не ни биха много, по някой юмрук и ритник, сякаш искаха да ни опазят в добро здраве за предстоящата забава.

— Това е Йорг Анкрат — каза им Бащицата. — Крал на Ренерските планини и внук на граф Ханса.

Лошите кучета не благоволиха да отговорят, само стегнаха още въжетата ни и се посветиха на други неща. Чакането е част от цялото упражнение. Оставяш напрежението да нарасне като тесто в нощви. Бащицата продължи да им обяснява кой съм, той кой е, какво щяло да стане, ако не ни пуснат. Момичето дойде да ни позяпа. Протегна ръка. В шепата й имаше голям бръмбар, който драпаше да избяга.

— Мутант — каза момичето. — Преброй краката.

Осем бяха.

— Грозен е — рекох аз.

Детето откъсна два от осемте крака. Буболечката беше толкова голяма, че чух изпукването на откъснатите крачка.

— Така е много по-добре — каза момичето, остави бръмбара на земята и той хукна нанякъде.

— Ти уби Санча — уведоми ме детето.

— Големият грозен идиот ли?

— Да. Не го харесвах.

Мъжете запалиха огън в овъглената яма пред коловете. Малък огън, защото в Иберико няма много дървета.

— Той е кралят на Ренерските планини — извика им Бащицата. — Има армии!

— Ренарските — поправих го аз. Започвах да усещам крайниците си, силата ми се връщаше пълзешком.

Жена излезе от една колиба, дъртофела с рядка сива коса и дълъг нос. Разви парче кожа на земята. Вътре имаше богат асортимент от ножове, куки, свредла и щипки. Бащицата взе да се дърпа.

— Не можете да го направите, копелета такива!

Само дето можеха.

Знаех, че няма да мине много време и той ще ме умолява да го измъкна, а после ще ме кълне, че съм го довел. Поне Леша нямаше да прави същото от другата ми страна. Знаех какво ще стане, защото го бях виждал и преди. Знаех също, че тихите, онези, които дебнат сгоден момент, както го дебнех аз, накрая крещят също толкова силно и се молят също толкова безполезно. Наблюдавах сбиращите се мъже, запомнях имена — Раел, висок и тънък, с белег през гърлото, Билан, с голямо шкембе, прошарена брада и свински очички. Повтарях си имената наум. Щях да ги издиря в ада.