Марк Лорънс
Императорът на тръните (27)

23.

Напредвахме, не бързо, но приемливо. Чувал бях, че се е случвало Златната гвардия да не стигне навреме до Виен с поверениците си, но е било отдавна, преди моето време. Дори когато някой от Стоте умре по пътя, трупът му се доставя по график за Събора.

Когато залезът ни свареше близо до град или село, прекарвахме нощта под покрив, иначе разпъвахме шатри и палатки по ниви и ливади. Тези вечери ги харесвах най-много, харесваше ми как огънят огрява Катерин и Миана, а студена мъгла тегне наоколо, харесваше ми как двете жени се гушат в меките яки на кожените си наметки, а всички се гушим близо до топлинката на огъня. Гомст и Осер седяха на походни столове с бокали вино в ръка и спореха, както спорят старите хора, Макин и Мартен се въртяха около кралицата, готови да компенсират евентуални прояви на нетактичност или недостатъчна загриженост от моя страна, а Кент седеше безмълвен и зяпаше нощта. Райк и Горгот съставляваха периферията на нашата малка компания, навъртаха се около огъня и изглеждаха по-зли и от ада.

В една такава нощ, докато огънят припукваше и светулките на множество други огньове бележеха гората наоколо, Миана каза:

— Йорг, тук спиш много по-добре, отколкото в Призрачния. Защо? — Дъхът й се къдреше в студената нощ. Уж гледаше мен, но следеше Катерин.

— Винаги съм се чувствал добре на път, скъпа — отвърнах. — Когато си на пътя, неприятностите остават зад гърба ти.

— Не и ако си взел жена си — изпръхтя Райк, без да отлепя очи от огъня, сляп за острия поглед, с който го стрелна Мартен.

— В Призрачния винаги говореше насън. — Миана се обърна към Катерин. — Беснееше направо. Накрая се преместих в източната кула, защото изобщо не можех да мигна от него.

Катерин не каза нищо, лицето й остана безизразно.

— А сега спи като бебе — добави Миана.

Свих рамене.

— Епископ Гомст е човекът с кошмарите. Трябва ли да се тревожим, когато святите ни мъже не намират покой в съня?

Миана не ми обърна внимание.

— Вече не крещи: „Сарет“, „Дегран“ и безкрайното „Катерин! Катерин!“.

Катерин вдигна едната си вежда, жест деликатен, изразителен и сладък. Миана беше в лошо настроение още от сутринта, но ако бях погълнал цяло бебе и то се опитваше да размаже с ритници вътрешностите ми, вероятно и аз бих изгубил част от обичайната си толерантност.

Съчка изпука силно в огъня и пръсна искри.

Отбраната е по правило слабост, а не бях в настроение да атакувам, затова изчаквах. Катерин имаше множество възможности — исках да видя коя ще избере.

— Вярвам, че крал Йорг е викал името ми в пристъп на болка, кралице.

Зачудих се какво ли правят ръцете й под кожената наметка. Кършат пръсти? Плъзгат се към дръжката на нож? Не трепват?

— Така е. — Миана се усмихна най-неочаквано, челото й се изглади. — Определено не изглеждаше доволен, че те сънува.

Катерин кимна.

— Моят племенник има на съвестта си много престъпления, но най-тежкото е срещу сестра ми кралица Сарет и нейното дете. Може би е прав и наистина е загърбил греховете си тук, на пътя. Може би, когато пристигнем във Виен, те ще го настигнат отново.

Никой от събралите се около огъня не понечи да каже и дума в моя защита.

Затова се защитих сам.

— Ако в света съществуваше справедливост, милейди, Бог лично би посегнал от небесата да ме усмърти, защото съм виновен, точно както казвате. Но той още не ме е поразил и докато реши дали да го направи, нямам друг избор, освен да продължа напред и да действам по свое усмотрение.

И в този миг Горгот ме изненада. Гласът му беше толкова дълбок, че да го сбъркаш със земен трус. Отначало не разбрах, че пее, без думи, без мелодия дори, простичко и стихийно като припукването на огъня, завладяващо. Дълго всички седяхме и слушахме, а звездите пътуваха над нас мразовити като нощта.

 

 

Три дни и три нощи валя дъжд от оловно небе, задушаваше в зародиш опитите ни за разговор в каретата и се опитваше да удави всичко живо извън нея. Пътищата се превърнаха в кални реки. Истинските реки се раздуха в чудовищни тъмни въртопи, повлекли изкоренени дървета и отнесени каруци. Капитан Харан водеше колоната по алтернативните маршрути, планирани в случай на криза като настоящата, минавахме през големи и още по-големи градове, където каменните мостове бяха оцелели след множество порои през годините.

Отново яхнах Барт. След като дни наред седях притиснат до топлината на Катерининото хладно безразличие, можех да понеса един студен душ.

— Бягаш, Йорг? — Макин изравни коня си с моя, след като се отдалечих от каретата на Холанд.

Пътят се виеше през наводнени пасища и полуудавени живи плетове. Часове по-късно дъждът намаля и дълъг светъл разсед пропука небето. Неподвижната вода около нас се превърна в огледало и то отразяваше самотните дървета. Дървета, разперили голите си клони както над, така и под нас. Светът е съставен от повърхности, като си помислиш, и от измамни отражения, а истината лежи в незнайните и непознаваеми дълбини отдолу.

— По дяволите. — Тръснах глава. А уж се бях махнал от каретата, за да разкарам Катерин от мислите си!

— Милорд? — обади се един гвардеец, който яздеше близо до мен.

— Нищо. Не ми обръщай внимание — отвърнах.

— Милорд, капитан Харан помоли да отидете при него в челото на колоната.

— О. — С Макин се спогледахме и пришпорихме конете покрай колоната, която вече забавяше.

На запад слънцето се спускаше косо под облачната покривка и шареше водата в алени отсенки. След пет минути езда в рядката кал настигнахме Харан. Градче се беше покатерило на възвишение пред нас, остров понастоящем.

— Готеринг. — Харан кимна към къщите в далечината.

Мартен и Кент спряха при нас.

— Пътят ли е непроходим? — попитах аз. Водата го беше заляла изцяло, чак до склона на хълма с градчето.

— Едва ли е твърде дълбоко — каза Харан. Наведе се напред и докосна крака на коня си да покаже докъде, по негова преценка, стига водата.

— Тогава какво? — попитах.

Мартен извади меча си, бавно, и посочи оградата вляво от нас. Не бях обърнал внимание, сметнал го бях за поредния боклук, с който пороите разкрасяват огради и храсти, но сега се вгледах и видях друго.

— Парцали?

— Дрехи — каза Харан.

Кент се смъкна от коня си и прецапа няколко метра напред по пътя. Наведе се и загреба шепа кал. Вдигна длан да ми покаже.

Забелязал бях белите петънца, но не им бях обърнал внимание. Сега, когато бяха на сантиметри от лицето ми в шепата на Кент, разбрах какво са. Зъби. Човешки зъби, окървавени и с дълги корени.

Слънцето се давеше на запад и водата гореше червена. Ставаше все по-студено.

— Това говори ли ти нещо, Харан?

— Гвардията пътува на много места. Чувал съм всякакви истории. — Под едното му око имаше стар белег, бял и лъскав на фона на лицето му. Не го бях забелязал преди. Тази вечер Харан не изглеждаше младолик. — Най-добре доведете онзи ваш епископ. Може би той знае повече.

И така, след десетина минути Макин се върна с Гомст на седлото зад себе си. А Кент, който уж бе отишъл да ескортира епископа, не от съображения за сигурност, а заради набожността, която го беше дамгосала по-дълбоко от белезите на пожара в Призрачния, дойде с Катерин зад него.

— Можеше да отстъпиш коня си на принцесата, сър Кент. Сигурен съм, че не изгаря от желание да се гушка със съсухрена кръвожадна хрътка като теб.

— Не бих го оставила да гази в калта. — Катерин се наведе покрай рамото на Кент и ме стрелна с отровен поглед.

— Показа ли на епископ Гомст какво намерихме, Кент? — попитах аз, като пренебрегнах думите й. Знаех, че ме предизвиква. Очакваше да й кажа, че е трябвало да си остане в каретата.

Макин свали Гомст в края на пътя, където земята се издигаше покрай оградата.

— Лоша работа. — Гомст залитна и едва не се подхлъзна върху мократа трева, преди да стигне до тъмните дрипи. Ръката му несъзнателно търсеше опората на бастуна, който пътуваше вързан за покрива на каретата. — Като в „Свети Ансталс“… преди време получих вести оттам. Писмо. — Потупа дрехата си да намери въпросното писмо, но явно не го откри и се отказа. — И като в руините на Тропе. — Погледът му срещна моя. Поглед почти безумен. — Това е работа на Мъртвия крал. Блатни духове и таласъми, ако имаме късмет.

— А ако не сме благословени с въпросния късмет, старче?

— Лич. Може да има и лич с тях. — Не успя да скрие ужаса си.

Харан кимна и каза:

— Чудовищата от Островите.

— Майка Урсула е имала видение, че личите ще прекосят морето. Тъмен прилив ще ги пренесе. — Гомст се сви зиморничаво. — Казват, че личите проявявали само една милост.

— И каква е тази милост, отче? — попита с гъгнивия си глас Кент.

— Че накрая ти позволяват да умреш.

Загледах се в черните силуети на Готеринг: покриви, камбанария, комини, ветропоказател върху кръчмата. Добре е сам да избереш бойното поле, а аз определено бих избрал град пред тънка ивица кал в средата на безкрайно езеро. Но дали врагът не ме беше изпреварил, дали не беше заложил вече капаните си в Готеринг? Или съзирахме твърде много в купчина дрипи и няколко зъба?

— Пребройте ги — казах.

— Милорд? — Харан ме изгледа намръщено.

— Колко зъба и колко дрехи. Дали двама-трима селяци са се сдърпали тук и заради тях Златната гвардия се отбива от пътя си, или е имало истинско клане, това искам да знам.

Харан махна на двама от хората си и те слязоха от конете да огледат.

Приближих Барт до капитана.

— Ако ще се бием с трупове, добре е да сме на сух терен и някъде нашироко, за да ги видим навреме, когато нападнат. Колко дълбока е водата тук? Две стъпки? Три? Не толкова, че да се удавиш. Дори мъртвите да пълзят, пак ще ги видим като раздвижат водата.

— На места е по-дълбоко — каза Харан. Друг от капитаните възрази. Присъедини се трети и тримата — Харан, Росон и Девърс — започнаха да спорят за релефа.

Мартен подкара коня си през една пролука в оградата и нагази във водата. Изправи се на стремената и погледна към нас. Водата облизваше стъпалата му.

— Ето колко е дълбоко, господарю.

— Десетки — каза гвардеецът, който проверяваше оградата и броеше дрипите. — Стотина даже.

— Оставаме тук — казах аз. — Ще потеглим към Готеринг утре призори.

Придружих Катерин и Гомст до каретата.

— Ще спя тук — казах на Миана, когато тя отвори вратата. — Да има меч до теб през цялата нощ.

— Ще кажа на Харан да разположи гвардейците около каретата — обади се Макин.

— Кент да се качи на покрива. Райк и Горгот да стоят при вратите. Мартен да организира патрули в нивите. По-добре е няколко гвардейци да се удавят, отколкото онези да ни спипат по бели гащи.

 

 

Събуди ме студ. Миана се гушеше в мен под тежестта на кожената си наметка, Катерин ме топлеше от другата страна, също увита като буба, но студът въпреки това отвори очите ми. Тихият плисък на коне в застояла вода се промени, стана накъсан и чуплив някак, хрущящ. Лед.

Наведох се към по-близкия прозорец, през Катерин, и усетих, че тя ме гледа. В тъмното очите й бяха блясък без цвят. Дръпна пердето и двамата надникнахме през дървената решетка. Парата на дъха ни се смеси.

Писъците започнаха тихи и останаха тихи, но с всяка секунда ужасът растеше. Писъци, пързалящи се по ледената кора откъм тъмните силуети на Готеринг. Познах ги — бяха писъци на болка. Ужасът звучи другояче, а болката бързо взима страха на уплахата и я прогонва.

— Трябва да изляза.

— Остани — каза тя.

И аз останах.

Катерин се надигна, изправила гръб край тапицираната облегалка.

— Нещо идва. — Аз посегнах към меча си, но тя поклати глава. — Идва по друг път.

За миг, преди да затвори очите си, ги видях, кълна се — зелени като трева и осветени отвътре. Катерин седеше неподвижна, вледенена сякаш, обагрена в черно и бледосиво от лунния светлик, който влизаше през решетката на прозореца. „Съвършена е“, помислих си и нужда трепна в мен. Писъци, които бях чувал и преди.

Тя седеше неподвижно, а дългата нощ минаваше покрай нас, устните й трепваха и изричаха по някоя дума, прошепната, неясна. Миана и старците спяха, спяха неспокойно, но не сънуваха кошмари, а аз гледах Катерин, заслушан в далечния вой, в припукването на леда, в нейното дишане.