Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Преди Уестклиф да успее да реагира, Лилиан заби пета в хълбока на Старлайт и се наведе над седлото. Тежестта й се измести, за да поеме неговия внезапен скок напред. Конят се понесе в пълен галоп. Стиснала бедра около лъка на дамското седло, тя усети как позицията й отслабва и тялото й се завърта. Коригира енергично ориентацията на ханша си точно когато Старлайт наближи препятствието. Почувства вдигането на предните му крака и огромната сила на задницата му при изтласкването й от земята, което й даде моментното усещане, че лети над триъгълната бариера. Когато се приземиха, обаче, се наложи да се бори за седлото си, поемайки по-големия сблъсък върху дясното си бедро. Все пак го беше направила, и то похвално.

Обръщайки коня с триумфална усмивка, Лилиан почувства изненаданите погледи на събралите се ездачи, които несъмнено се питаха кое бе предизвикало импулсивния скок. Тя се сепна от неясните очертания на нещо тъмно отстрани и тропот на копита. Нямаше възможност да възрази или да се защити, когато буквално бе изтръгната от седлото и прехвърлена върху безмилостно твърда повърхност. Провесена безпомощно през твърдите като камък бедра на Уестклиф, тя бе отнесена на няколко ярда, преди той да спре коня, да слезе и да я издърпа към земята със себе си. Раменете й бяха хванати в болезнена хватка, а разяреното лице на лорда бе само на няколко инча от нейното.

— Да не би да си мислите, че ще ме убедите с тази глупава демонстрация? — изръмжа той, като я разтърси. — Използването на конете ми е привилегия, която оказвам на моите гости — привилегия, която вие току-що изгубихте. Отсега нататък дори не си помисляйте да стъпите в конюшнята, иначе лично ще ви изхвърля от имението.

С пребледняло като платно лице, точно като неговото, Лилиан отвърна с нисък, треперещ глас:

— Свали си ръцете от мен, кучи сине! — За свое удовлетворение тя видя как очите му се присвиват при тази ругатня. Но болезнената му хватка не се разхлаби, а дишането му стана учестено, сякаш се готвеше да я изнасили. Когато непокорният й поглед беше закован от неговия, усети между тях да преминава енергия, физически импулс, който я накара да иска да го удари, да го нарани, да потъне в тревата и да се търкаля с него. Никой мъж досега не я бе подлудявал така. Докато стояха и се гледаха, настръхнали от враждебност, горещината между тях се увеличи и двамата се изчервиха и се размърдаха. Никой от тях не съзнаваше присъствието на занемелите свидетели — те бяха прекалено впримчени във взаимната си неприязън.

Един кадифен мъжки глас прекъсна мълчанието им, разсейвайки напрежението.

— Уестклиф… не ми каза, че ще осигуриш забавление, иначе щях да изляза по-рано.

— Не се меси, Сейнт Винсънт — озъби се Уестклиф.

— О, не бих си и мечтал за това. Само исках да те поздравя за начина, по който се справи със ситуацията. Много дипломатично. Учтиво, дори.

Лекият сарказъм накара графа да пусне рязко Лилиан. Тя залитна назад и веднага бе хваната за кръста от чифт сръчни ръце. Слисана, вдигна очи нагоре към удивителното лице на Себастиан, лорд Сейнт Винсънт, прочут женкар и съблазнител.

Ярката слънчева светлина прониза мъглата и поръби тъмнорусата коса на Сейнт Винсънт с нишки блестящ кехлибар. Беше го виждала отдалеч много пъти, но никога не бяха представяни един на друг, а Сейнт Винсънт винаги избягваше редицата от „стари моми“ на всеки бал, на който се случеше да присъства. Отдалече той беше впечатляваща фигура. От близко разстояние екзотичната красота на чертите му бе почти приковаваща. Сейнт Винсънт имаше най-невероятните очи, които някога бе виждала, светлосини и котешки, с тъмни ресници и светлокафяви вежди. Чертите му бяха силни, но изискани, кожата му блестеше като бронз, търпеливо лъскан часове наред. Противно на очакванията й, виконтът изглеждаше порочен, но съвсем не разгулен, усмивката му изкусно преодоля гнева й и се наслади на несигурната й реакция. Такова изобилие на обаяние сигурно беше незаконно.

Обръщайки поглед към лицето на Уестклиф, Сейнт Винсънт изви едната си вежда и попита с безразличие:

— Да придружа ли виновницата до къщата, милорд?

Графът кимна.

— Махни я от погледа ми — промърмори той, — преди да съм казал нещо, за което ще съжалявам.

— Давайте, кажете го — сопна се Лилиан.

Уестклиф направи крачка към нея, изражението му беше буреносно.

Сейнт Винсънт побърза да я избута зад себе си.

— Уестклиф, гостите чакат. И макар да съм сигурен, че се наслаждават на тази очарователна драма, конете започват да стават неспокойни.

Графът сякаш трябваше да проведе кратка, но яростна битка със самодисциплината си, преди да успее да придаде на чертите си безстрастност. Той обърна глава по посока на къщата в мълчалива команда за Сейнт Винсънт да отстрани Лилиан от сцената.

— Може ли да я взема отзад на коня си? — осведоми се любезно Сейнт Винсънт.

— Не — дойде студеният отговор на Уестклиф. — Тя може достатъчно добре да върви, за да стигне до къщата.

Сейнт Винсънт направи веднага знак на един коняр да се погрижи за двата изоставени коня. Подавайки ръка на вбесената Лилиан, той я погледна с искрици в бледите си очи.

— Това е зандан за вас — информира я той. — И възнамерявам лично да приложа изтезанията.

— Бих предпочела да подлагам на мъчения неговата компания всеки ден — каза Лилиан, като повдигна дългата страна на полата си и я закопча до подходяща за ходене дължина.

Когато се отдалечиха, тя почувства как гърба й се сковава при звука на гласа на Уестклиф:

— Можете да спрете до ледницата на връщане. Госпожицата се нуждае от охлаждане.

* * *

Маркъс се опита да приведе емоциите си в някакво подобие на ред, докато изпращаше Лилиан Бауман с поглед, който сигурно се бе отпечатал на гърба на сакото й. Обикновено излизаше с лекота от всяка ситуация и я преценяваше обективно. През изминалите няколко минути, обаче, всяка частица от самоконтрола му бе експлодирала.

Когато Лилиан се бе понесла предизвикателно към препятствието, бе забелязал нейната моментна загуба на равновесие, потенциално фатална на дамско седло, и очакването, че ще падне, го бе накарало да залитне. При тази скорост гърбът или вратът й можеха да бъдат счупени. А той беше безсилен да направи каквото и да е, освен да гледа. Изстина от ужас, прилоша му и когато малката идиотка успя да се приземи невредима, пълният му ужас се трансформира в бяс. Не че беше бе взел разумно решение да отиде при нея, но внезапно двамата се озоваха на земята и тесните й рамене се оказаха в ръцете му… единственото, което му се искаше да направи, беше да я стисне в прегръдката си от облекчение и да я целуне, след което да я разкъса с голи ръце.

Фактът, че нейната безопасност означаваше толкова много за него… не беше нещо, за което искаше да мисли.

Той се намръщи и тръгна към конярчето, което държеше поводите на Брут, и ги пое от него. Потънал в размишления, почти не осъзна, че Саймън Хънт тихо е посъветвал гостите да продължат с прескачането на препятствия, без да чакат графа да ги поведе.

Саймън Хънт отиде при него на коня си, лицето му беше безизразно.

— Ще яздиш ли? — попита той.

Вместо отговор Маркъс скочи върху седлото и изцъка с език, когато Брут се размърда под него.

— Тази жена е непоносима — изсумтя той и погледът му се стрелна към Хънт в очакване да предложи противоположно мнение.

— Ти ли я подтикна да направи това? — попита Хънт.

— Наредих й точно обратното. Трябва да си ме чул.

— Да, и всички останали те чуха — отвърна Хънт сухо. — Въпросът ми се отнася до тактиката ти, Уестклиф. Очевидно е, че жена като мис Бауман изисква по-мек подход, вместо недвусмислена заповед. Нещо повече, виждал съм те на масата за преговори и силата ти да убеждаваш не може да се сравни с ничия друга, освен може би с тази на Шоу. Ако беше решил, можеше да я склониш да изпълни призива ти за по-малко от минута. Вместо това ти използва целия финес на една тояга в опит да се покажеш като неин господар.

— Никога преди не съм забелязвал дарбата ти да хиперболизираш — промърмори Маркъс.

— А сега — продължи спокойно Хънт — я хвърли на състрадателните грижи на Сейнт Винсънт. Всички знаят, за бога, че той вероятно ще открадне невинността й още преди да са стигнали до къщата.

Маркъс го изгледа остро, тлеещият му гняв се замени от внезапна тревога.

— Не би го направил.

— И защо не?

— Тя не е неговият тип.

Хънт се засмя.

— Сейнт Винсънт има предпочитан тип? Не съм забелязвал друга прилика между обектите на желанието му, освен факта, че всички са жени. Тъмнокоси, руси, стройни… той е забележително непридирчив в аферите си.

— По дяволите! — изруга Маркъс, изпитвайки за първи път в живота си бодване на ревност.

* * *

Лилиан се концентрира в това да мести единия си крак пред другия, докато единственото, което искаше, бе да се върне обратно при Уестклиф и да го нападне яростно.

— Този арогантен, надут селяндур…

— Спокойно — чу Сейнт Винсънт да прошепва. — Уестклиф е много избухлив… и аз много внимавам да не го предизвиквам, защитавайки ви. Мога да го победя всеки ден със сабя, но не и с юмруци.

— Защо не? — промърмори Лилиан. — Имате по-голямо влияние от него?

— Той има най-ужасния десен юмрук, който някога съм виждал. А аз имам лошия навик да се опитвам да крия лицето си — което често ме оставя открит за юмруците в корема.

Безочливата самонадеяност зад изявлението му предизвика неохотен смях у Лилиан. Когато яростта й утихна, тя си спомни, че с лице като неговото, човек едва ли би го обвинявал, че иска да го защити.

— Често ли се биете с графа? — попита тя.

— Не, откакто бяхме момчета в училище. Уестклиф правеше всичко прекалено перфектно — и тогава се налагаше, както и сега да го предизвиквам, само за да бъда сигурен, че суетата му не е станала свръхголяма. Е… да тръгнем ли по тази по-живописна пътека през градината?

Лилиан се поколеба, спомняйки си многобройните истории, които бе чувала за него.

— Не съм сигурна, че ще е разумно.

Сейнт Винсънт се усмихна.

— Ами ако се закълна в честта си, че няма да се възползвам по никакъв начин от вас?

Тя помисли и кимна.

— Щом е така, всичко е наред.

Сейнт Винсънт я поведе през малка, обрасла с шума горичка. Тръгнаха по една чакълеста пътека, засенчена от редица древни тисове.

— Може би трябва да ви кажа — отбеляза той небрежно, че тъй като чувството ми за чест е напълно изродено, никое обещание, което давам, няма стойност.

— В такъв случай аз пък трябва да ви кажа, че десният ми юмрук е вероятно десет пъти по-ужасен от този на Уестклиф.

Сейнт Винсънт се ухили.

— Кажете, скъпа, какво предизвика тази вражда между вас и графа? — Слисана от тази фамилиарност, Лилиан се запита дали да не го укори, но след това се отказа. Все пак той бе толкова любезен да се откаже от сутрешната езда и да я придружи обратно до къщата.

— Боя се, че беше омраза от пръв поглед — отвърна тя. — Мисля, че Уестклиф е един недоволен грубиян, а той ме смята за зле възпитана хлапачка. — Тя сви рамене. — Може би и двамата сме прави.

— Според мен никой от двама ви не е прав — промърмори Сейнт Винсънт.

— Ами, всъщност… аз наистина съм малко своенравна — призна Лилиан.

Устните му се извиха в едва потисната усмивка.

— Сериозно ли?

Тя кимна.

— Обичам да става на моето и много се ядосвам, когато не го получа. Всъщност, често са ми казвали, че характерът ми много прилича на този на едната ми баба, която беше перачка на пристанището.

Сейнт Винсънт изглеждаше развеселен от идеята да познава перачка.

— Бяхте ли близки с баба си?

— О, тя беше чудесна старица. Цапната в устата и с висок дух, често казваше неща, които ще те разсмеят така, че стомахът да те заболи. О… пардон… не мисля, че трябваше да произнасям думата „стомах“ пред един джентълмен.

— Шокиран съм — каза Сейнт Винсънт мрачно, — но ще се оправя. — Като се огледа наоколо, сякаш да се увери, че никой няма да го чуе, той прошепна конспиративно: — да знаете, че всъщност, не съм джентълмен.

— Вие сте виконт, нали?

— Това едва ли върви ръка в ръка с това да си джентълмен. Май не знаете много за аристократите?

— Мисля, че вече знам повече, отколкото бих искала.

Сейнт Винсънт й хвърли любопитна усмивка.

— А аз си мислех, че възнамерявате да се омъжите за някой от нас. Греша ли, или вие и по-малката ви сестра сте доларови принцеси, доведени от колониите, за да си намерите съпрузи с титли?

— Колониите? — повтори Лилиан с укорителна усмивка. — В случай, че не сте чули, ние спечелихме революцията.

— Ах. Сигурно съм забравил да прочета вестника онзи ден. Но в отговор на въпроса ми…

— Да — каза Лилиан, като се изчерви леко. — Нашите родители ни доведоха тук да си намерим съпрузи. Искат да вкарат в семейството синя кръв.

— А вие това ли искате?

— Днес единственото ми желание е да източвам синя кръв — прошепна тя, мислейки за Уестклиф.

— Какво жестоко създание сте — засмя се Сейнт Винсънт. — Жал ми е за Уестклиф, ако отново се скарате. Всъщност, мисля, че би трябвало да го предупредя… — Гласът му замря, когато видя внезапната болка върху лицето й и я чу рязко да си поема въздух.

Раздираща агония проряза дясното бедро на Лилиан и тя щеше да се свлече на земята, ако не беше подкрепящата му ръка.

— О, по дяволите! — Силният спазъм на мускула я накара да изохка през стиснати зъби. — По дяволите, по дяволите…

— Какво има? — попита Сейнт Винсънт и й помогна да седне на пътеката. — Крампа в крака?

— Да… — Бледа и трепереща, Лилиан хвана крака си. — О, боли!

Той се наведе над нея притеснен.

— Мис Бауман… възможно ли е временно да игнорирате всичко, което сте чували за моята репутация? Достатъчно дълго, за да мога да ви помогна? — В тихия му глас се долавяше настойчивост.

Лилиан го изгледа с присвити очи, но не видя нищо, освен искрено желание да й помогне, затова кимна:

— Добро момиче — прошепна той и я изправи до седнало положение. Говореше бързо, за да я разсее, докато ръката му се пъхна ловко под полата й. — Ще трае само миг. Моля се само никой да не види това — ще изглежда малко инкриминиращо. А и се съмнявам, че ще повярват на изтърканото обяснение за крампа на крака…

— Не ме интересува — изохка тя. — Само болката да се махне.

Усети как ръката на Сейнт Винсънт се плъзга леко нагоре по крака й, топлината на кожата му проникваше през тънкия плат на долните й гащи, докато той търсеше стегнатия, потръпващ мускул.

— Ето. Не дишайте, скъпа. — Тя се подчини, ръката му силно разтърка мускула й. Едва не извика при избухването на парещия огън в крака си, но след това болката внезапно премина и тя въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви. Много ви благодаря — прошепна Лилиан, отпусната на ръката му.

Лека усмивка премина по устните му и той сръчно дръпна полата върху краката й.

— Няма защо.

— Никога не ми се е случвало преди — промърмори тя, разгъвайки внимателно крака си.

— Несъмнено е резултат от геройството ви върху гърба на коня. Сигурно сте си разтегнали мускул.

— Да, така е. — Страните й се зачервиха, когато бе принудена да признае: — Не съм свикнала да прескачам препятствия на дамско седло, а само когато съм яхнала коня както трябва.

Усмивката му се разшири бавно.

— Колко интересно. Очевидно опитът ми с американки е бил прекалено ограничен. Не осъзнавах, че сте толкова колоритна.

— Повече от колоритна — каза му тя смутено и той се усмихна.

— Колкото и да ми е приятно да си бъбря тук с вас, сладката ми, трябва да ви върна в къщата, ако вече сте в състояние да станете. Няма да е добре за вас да прекарате толкова време сама с мен. — Той се изправи с лекота и й подаде ръка.

— Това може да ми направи добро — отвърна Лилиан, позволявайки му да я издърпа.

Сейнт Винсънт й предложи ръката си и я загледа как опитва крака си.

— Наред ли е всичко?

— Да, благодаря. Бяхте много мил с мен, милорд.

Той се взря в нея със странен блясък в бледите си очи.

— Не съм мил, скъпа. Мил съм с хората само, когато планирам да ги използвам.

Лилиан отвърна с предпазлива усмивка, дръзвайки да попита:

— Застрашена ли съм от вас?

Въпреки че изражението му остана спокойно, очите му бяха притеснително напрегнати.

— Боя се, че да.

— Хм. — Лилиан изследва изсеченото очертание на профила му, мислейки си, че въпреки всичките възможности, той не се бе възползвал от нейната безпомощност преди няколко минути. — Вие сте ужасно общителен, що се касае до нечестивите ви намерения. Което ме кара да се питам дали не трябва наистина да се тревожа.

Отговорът му беше само енигматична усмивка.

* * *

След като се раздели със Сейнт Винсънт, Лилиан изкачи стъпалата към широката задна тераса, откъдето се носеше смях и възбудено женско бърборене. Десет млади жени седяха около една маса, заети с някаква игра или експеримент. Бяха наведени над редица чаши, пълни с различни течности, докато една от тях, която бе с превързани очи, предпазливо топеше пръсти в някоя от чашите. Какъвто и да бе резултатът, той ги караше да пискат и да се кикотят. Група вдовици, седнали наблизо, гледаха процедурата с интерес.

Лилиан забеляза сестра си в тълпата и тръгна към нея.

— Какво е това? — попита тя.

Дейзи се обърна изненадана.

— Лилиан — прошепна тя, като я прегърна през кръста, — защо се върна толкова рано, скъпа? Да не би да имаше някакви трудности при прескачането на препятствията?

Лилиан я дръпна настрани.

— Би могло да се каже — изсумтя тя недоволно и й разказа за събитията сутринта.

Тъмните очи на Дейзи се ококориха невярващо.

— Боже мили. Не мога да повярвам, че лорд Уестклиф си е изпуснал нервите така… а колкото до теб… какво си си въобразявала, като си позволила на Сейнт Винсънт да направи такова нещо?

— Болеше ме — оправдателно отвърна Лилиан. — Не можех да разсъждавам. Не можех дори да помръдна. Ако някога си имала мускулна крампа, щеше да знаеш колко много боли.

— Щях да предпочета да изгубя целия си крак, вместо да позволя на някой като Сейнт Винсънт да го доближи — задъхано рече Дейзи. След като млъкна, за да обмисли ситуацията, тя все пак не се сдържа и попита: — И как беше?

Лилиан потисна смеха си.

— Откъде да знам? В момента, в който кракът престана да ме боли, ръката му я нямаше.

— Да му се не види. — Дейзи се намръщи. — Мислиш ли, че той ще каже на някого?

— Не ми се вярва, че ще го направи. Изглежда е джентълмен, въпреки че самият той твърди друго. — Върху челото й се вряза една бръчка, когато добави: — Далеч по-голям джентълмен, отколкото беше лорд Уестклиф днес.

— Хм. Той откъде е знаел, че не можеш да яздиш върху дамско седло?

Лилиан я изгледа без омраза.

— Не ми се прави на идиотка, Дейзи — съвсем ясно е, че Анабел е казала на съпруга си, който пък е казал на Уестклиф.

— Не си ядосана на Анабел, надявам се. Не е предполагала, че проблемът ще се раздуе чак толкова.

— Трябваше да си държи устата затворена — каза нацупено Лилиан.

— Боеше се, че ще паднеш, ако скачаш с дамското седло. Всички се бояхме.

— Е, не паднах!

— Но можеше.

Лилиан се поколеба, но трябваше да признае:

— Наистина без малко да падна.

— Значи не си сърдита на Анабел?

— Разбира се, че не. Няма да е честно да обвинявам нея за противното поведение на Уестклиф.

Дейзи с облекчение я дръпна към масата.

— Ела, скъпа, трябва да опиташ тази игра. Малко е глупава, но е доста забавна. — Момичетата, всичките неомъжени и на различна възраст от петнайсетина до двайсет и пет години, се отдръпнаха, за да направят място за двете. Докато Дейзи обясняваше правилата, завързаха очите на Еви и другите момичета започнаха да променят местата на четирите чаши. — Както можеш да видиш — каза Дейзи, — едната чаша е пълна със сапунена вода, другата е с бистра, и има една с помия. Четвъртата, разбира се, е празна. Чашите ще предскажат за какъв мъж ще се омъжиш.

Те загледаха как Еви внимателно опипва една от чашите. Като топна пръст в сапунената вода, Еви зачака да свалят превръзката от очите й, и погледна резултата с огорчение, докато другите момичета избухнаха в кикот.

— Избирането на сапунена вода означава, че ще се омъжиш за беден мъж — обясни Дейзи.

Еви избърса ръката си и изкоментира добродушно:

— П-предполагам, че самият факт, че ще се омъжа, вече е нещо д-добро.

Следващото момиче на ред чакаше с нетърпелива усмивка да завържат очите му, след което местата на чашите отново бяха разменени. Тя ги потърси опипом и топна пръст във водата със синка. Останалите изглеждаха доволни от избора й.

— Синята вода означава, че ще се омъжи за прочут писател — обясни Дейзи на сестра си. — Сега е твой ред!

Лилиан я изгледа красноречиво.

— Не вярваш наистина в това, нали?

— О, не ставай цинична — просто се забавлявай! — Дейзи взе превръзката за очи и се повдигна на пръсти, за да я прикрепи неподвижно към главата на Лилиан.

Невиждаща нищо, Лилиан се остави да я заведат до масата. Усмихна се на окуражителните подвиквания на младите жени около нея. Чу звука на чашите, които те преместиха и зачака с протегнати напред ръце.

— Какво ще стане, ако бръкна в празната чаша? — попита тя.

Гласът на Еви прозвуча до ухото й:

— Ще си умреш стара мома! — каза тя и всички се разсмяха.

— Не вдигай чашите да проверяваш тежестта им — предупреди я някой с хихикане. — Не можеш да избегнеш празната чаша, ако така ти е писано.

— В този момент искам празната чаша — отвърна Лилиан, предизвиквайки смях наоколо.

Като напипа гладката повърхност на една чаша, тя плъзна пръсти нагоре и ги потопи в студената течност. Последваха ръкопляскания и весели възгласи, и тя попита:

— И аз ли се омъжвам за писател?

— Не, ти избра чашата с чиста вода — каза Дейзи. — Един богат и красив съпруг идва за теб, скъпа.

— О, какво облекчение — подхвърли пренебрежително Лилиан и погледна над ръба на превръзката. — Сега твой ред ли е?

По-малката й сестра поклати глава.

— Аз бях първа. Съборих два пъти поред чашите и създадох пълна бъркотия.

— Това какво означава? Че изобщо няма да се омъжиш?

— Означава, че съм непохватна — весело отвърна Дейзи. — Иначе кой знае? Може би съдбата ми още не е решена. Добрата новина е, че твоят съпруг изглежда е на път.

— Ако е така, негодникът закъснява — каза Лилиан, карайки Дейзи и Еви да се разсмеят.