Лайза Клейпас
Есенен парфюм (2)

Първа глава

Стоуни крос парк, Хемпшир

— Бауман пристигнаха — обяви лейди Оливия Шоу от прага на кабинета, където пред бюрото си седеше по-големият й брат сред купища счетоводни книги. Късното следобедно слънце проникваше през дългите правоъгълни прозорци със стъклописи — единствената украса в строгата, облицована с палисандрово дърво, стая.

Маркъс, лорд Уестклиф, вдигна поглед от работата си намръщен.

— Нека хаосът да започне сега — промърмори той.

Ливия се разсмя.

— Предполагам, че имаш предвид дъщерите. Е, не са чак толкова лоши, все пак.

— Много по-лоши — произнесе Маркъс кратко, мрачните гънки около устата му се задълбочиха, когато видя, че забравената временно писалка между пръстите му е оставила голямо мастилено петно върху иначе безукорната редица от цифри. — Още две невъзпитани млади жени, с които вече се запознах. И по-специално, по-голямата.

— Ами, те са американки — изтъкна Ливия. — Мисля, че ще е справедливо да се отнасяме към тях с повече толерантност, нали? Не можем да очакваме да познават всяка сложна подробност от безкрайния ни списък със социални правила…

— Мога да им позволя свобода в подробностите — прекъсна я любезно Маркъс. — Както знаеш, не съм от онези, които ще намират кусур на това под какъв ъгъл е розовото пръстче на мис Бауман, когато си държи чашата с чай. Но наистина съм против поведение, което би било прието за осъдително във всяко кътче на цивилизования свят.

Поведение значи, помисли си Ливия. Започваше да става интересно. Тя влезе по-навътре в кабинета, стая, която по принцип не обичаше, защото й напомняше силно за починалия им баща.

Нито един спомен за осмия граф Уестклиф не беше щастлив. Техният баща беше студен и жесток човек, който сякаш изсмукваше целия кислород от помещението, когато влезеше в него. Всичко и всички в живота му го бяха разочаровали. От трите му деца само Маркъс покриваше в някаква степен високите му стандарти; независимо от това какви наказания бе определял графът, колко невъзможни или несправедливи бяха неговите изисквания, Маркъс никога не се бе оплакал.

Ливия и сестра й Ейлин благоговееха пред по-големия си брат, чийто постоянен стремеж към съвършенство водеше неминуемо до получаване на най-високите оценки в училище, счупване на всички рекорди в избраните от него спортове и остра самокритика. Маркъс беше човек, който можеше да обуздае кон, да танцува кадрил, да изнесе лекция по математика, да превърже рана, да нагласи колело на карета. Но нищо от безкрайната редица негови постижения не бе заслужило похвална дума от баща им.

Сега, като се замисли, Ливия осъзна, че това трябва да е било намерението на стария граф — да прогони всяка следа за деликатност или състрадание от единствения си син. И доста дълго време изглеждаше сякаш е успял. Но подир смъртта на графа преди пет години Маркъс се бе проявил като съвсем различен човек от онзи, който беше преди. Ливия и Ейлин бяха открили, че по-големия им брат никога не отказва да ги изслуша и че няма значение колко маловажни изглеждат проблемите им, той е винаги готов да помогне. Беше състрадателен, нежен и разбиращ — чудно, наистина, като се имаше предвид, че никога не е проявявал нито едно от тези качества преди.

Трябва да се каже, че Маркъс беше също така и малко деспотичен. Добре де… много деспотичен. Когато се отнасяше до любимите му хора, не му мигваше окото да ги манипулира, карайки ги да правят това, което той смята, че е най-добре. Това бе една от най-очарователните му черти. И ако Ливия трябваше да изтъкне всичките негови слабости, то трябваше да признае, че Маркъс има дразнеща вяра в собствената си непогрешимост.

Като се усмихна нежно на харизматичния си брат, тя се запита как е възможно да го обожава толкова много, при положение, че прилича до такава степен на баща им. Маркъс имаше същите рязко отсечени черти, голямо чело и широка уста с тънки устни. Същата гъста, гарвановочерна коса; същия дързък, широк нос; и същата упорита, издадена напред брадичка. Комбинацията беше по-скоро удивителна, отколкото красива… но това бе лице, което привличаше лесно женските погледи. За разлика от баща си, в тъмните внимателни очи на Маркъс често блещукаха искрици смях и той притежаваше рядка усмивка, която осветяваше смуглото му лице.

Като се облегна назад в стола си при влизането на Ливия, той преплете пръсти и ги отпусна на твърдия си корем. Заради необичайно топлия септемврийски следобед беше съблякъл сакото си и навил нагоре ръкавите на ризата си, разкривайки загорели, мускулести ръце, покрити с черни косъмчета. Беше среден на ръст и изключително стегнат, с мощната физика на запален спортист.

Нетърпелива да чуе нещо повече за поведението на зле възпитаната мис Бауман, Ливия се подпря на бюрото му.

— Питам се какво толкова е направила мис Бауман, че да те възмути така — произнесе тя гласно. — Кажи ми, Маркъс. Ако не го направиш, въображението ми ще нарисува кой знае какви скандални неща, на които горката мис Бауман със сигурност не е способна.

— Горката мис Бауман? — изсумтя Маркъс. — Не питай, Ливия. Не мога да го обсъждам.

Като повечето мъже, Маркъс не разбираше, че нищо не разпалва женското любопитство повече от тема, която не може да се обсъжда.

— Хайде, кажи — изкомандва го тя. — Иначе нямаш представа как ще те накарам да страдаш.

Едната му вежда се изви в сардонична дъга.

— Тъй като Бауман пристигнаха, тази заплаха е вече излишна.

— Нека позная, тогава. Да не си хванал мис Бауман с някого? Да не би да е позволила на някой джентълмен да я целуне… или още по-лошо?

Маркъс отговори с насмешлива полуусмивка.

— Нищо такова. Само като я погледне, всеки мъж с всички си би избягал с писъци в обратната посока.

Ливия се намръщи. Брат й беше прекалено остър и несправедлив към Лилиан Бауман.

— Тя е много красиво момиче, Маркъс.

— Красивата фасада не е достатъчна, за да поправи недостатъците в нейния характер.

— А те са…?

Маркъс издаде подигравателен звук, сякаш недостатъците на мис Бауман бяха прекалено очевидни, за да изискват изброяване.

— Манипулативна е.

— Също като теб, скъпи — промърмори Ливия.

Той го игнорира.

— Обича да се налага.

— Като теб.

— Арогантна е.

— Като теб — весело произнесе Ливия.

Маркъс я изгледа гневно.

— Мислех, че обсъждаме недостатъците на мис Бауман, а не моите.

— Но вие имате много общо — възрази Ливия невинно. Тя го изгледа как оставя писалката и я слага до останалите неща на бюрото си. — А колкото до неуместното й поведение — да не би да казваш, че ти не си я хващал в компрометираща ситуация?

— Не, не казвам това. Казвам само, че не беше с джентълмен.

— Маркъс, нямам време за това — рече нетърпеливо Ливия. — Трябва да отида да посрещна Бауман — както и ти, — но преди да излезем от този кабинет, настоявам да ми кажеш какво толкова скандално е направила!

— Прекалено нелепо е, за да се говори.

— Да не би да е яздила кон, възсядайки го? Или е пушила цигара? Плувала е гола в езеро?

— Съвсем не. — Маркъс мрачно взе стереоскопа, който стоеше на ъгъла на бюрото му — подарък за рождения ден, изпратен от сестра му Ейлин, която сега живееше със съпруга си в Ню Йорк. Стереоскопът беше ново откритие, изработен от кленово дърво и стъкло. Когато зад лещите се пъхнеше стереокарта — двойна фотография, — образът приличаше на триизмерен. Дълбочината и подробностите на стереофотографиите бяха изумителни… клоните на дърветата изглеждаха сякаш ще одраскат носа на гледащия, а планинската бездна зееше с такъв реализъм, че човек имаше чувството, че ще падне в нея всеки момент. Като приближи стереоскопа към очите си, Маркъс изследва илюстрованата картичка на Колизеума в Рим с прекалена съсредоточеност.

Точно когато Ливия беше на ръба да избухне от нетърпение, Маркъс промърмори:

— Видях мис Бауман да играе раундърс по кюлоти.

Ливия го гледаше безизразно.

— Раундърс? Говориш за играта с кожената топка и бухалка с плоска страна?

Устата на Маркъс се изкриви.

— Случи се при последното й посещение тук. Мис Бауман и сестра й подскачаха като луди с приятелките си на една ливада в северната част на имението, когато двамата със Саймън Хънт минавахме случайно оттам. И четирите момичета бяха по кюлоти — твърдяха, че е трудно да се играе с тежка пола. Предполагам, че просто си измислиха подходящо оправдание, за да тичат наоколо полуголи. Бауман са хедонистки.

Ливия вдигна ръка към устата си в не особено успешен опит да потисне изблика на смях.

— Не мога да повярвам, че не си го споменал досега!

— Иска ми се да можех да го забравя — отвърна Маркъс мрачно, смъквайки стереоскопа. — Един господ знае как ще погледна в очите Томас Бауман, като си спомня съблечената му дъщеря.

Веселостта на Ливия изчезна, когато погледът й се спря на дръзкото очертание на профила на брат й. Тя не пропусна да забележи, че Маркъс бе казал „дъщеря“, а не „дъщери“ — което даваше да се разбере, че почти не е забелязал по-малката. Лилиан беше тази, върху която се бе фокусирал.

Познавайки брат си, би очаквала инцидентът по-скоро да го развесели. Макар да притежаваше силно развито чувство за морал, той беше далеч от пуританин и имаше чувство за хумор. Въпреки че никога не бе държал метреси, Ливия беше чувала слухове, че външно строгия граф е доста палав в спалнята. Но по някаква причина брат й беше обезпокоен от тази червенокоса, дръзка американка с нешлифовани маниери и много пари. Проницателната Ливия се запита дали привличането на семейство Марсдън към американците — все пак Ейлин се бе омъжила за такъв, а тя самата току-що се бе венчала за Гидиън Шоу от Ню Йорк — важеше също и за Маркъс.

— Изглеждаше ли очарователно по кюлоти? — попита хитро Ливия.

— Да — отвърна Маркъс, без да се замисли, след което се сконфузи. — Искам да кажа, не. Всъщност, не съм я гледал достатъчно дълго, за да преценявам прелестите й. Ако има такива.

Ливия прехапа долната си устна, за да не се разсмее.

— Хайде, Маркъс… ти си нормален трийсет и петгодишен мъж, а ми разправяш, че не си я погледнал тайно, докато е търчала по кюлоти?

— Не съм я поглеждал, Ливия. Нито тайно, нито явно. Това е за децата или перверзниците.

Тя му хвърли съжалителен поглед.

— Ужасно съжалявам, че е трябвало да преживееш нещо толкова досадно и дразнещо. Можем само да се надаваме, че мис Бауман ще е напълно облечена в твое присъствие по време на тази визита, за да не шокира за пореден път префинената ти чувствителност.

Маркъс се намръщи, усетил подигравката й.

— Съмнявам се.

— Съмняваш се, че ще е напълно облечена, или че ще те шокира?

— Стига, Ливия — изръмжа той, а тя прихна.

— Хайде, трябва да отидем и да поздравим Бауман.

— Нямам време за това. Ти иди да ги поздравиш и ме извини.

Ливия го изгледа с удивление.

— Няма да отидеш… о, но Маркъс, трябва да го направиш! Не знам някога, преди да си бил толкова груб.

— Ще го компенсирам по-късно. За бога, те ще са тук почти цял месец — ще имам предостатъчно възможности да ги предразположа. Но говорейки за тази Бауман, изпадам в отвратително настроение, а точно сега не мога да понеса мисълта да бъда в една и съща стая с нея.

— Хм. Виждала съм те да общуваш с хора, които знам, че не харесваш, и винаги успяваш да се държиш цивилизовано — особено когато искаш нещо от тях. Но по някаква причина мис Бауман те провокира прекомерно. Имам една теория.

— О? — Очите му пламнаха предизвикателно.

— Все още не съм я доразвила. Но ще ти кажа, когато стигна до ясни изводи.

— Господ да ми е на помощ. Хайде, Ливия, иди и поздрави гостите.

— Докато ти се криеш в този кабинет като лисица в дупката си?

Като стана, Маркъс й направи знак към вратата.

— Ще изляза през задния вход на къщата и ще отида да пояздя.

— Колко време няма да те има?

— Ще се върна да се преоблека за вечерята.

Ливия въздъхна раздразнено. На вечерята днес щеше да има много хора. Тя щеше да е прелюдия към първия официален ден на домашното парти, което щеше да започне с пълна сила утре. Повечето от гостите бяха вече пристигнали, а закъснелите се очакваха всеки момент.

— По-добре не закъснявай — предупреди го тя. — Когато се съгласих да вляза в ролята на твоя домакиня не осъзнавах, че това означава да се справям с всичко сама.

— Няма да закъснея — отвърна Маркъс спокойно и се отдалечи с нетърпението на държан на въже кон.