Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Дванадесета глава

За вечерта се изискваше официална бална рокля. Беше приятна вечер, суха и прохладна, редиците високи прозорци бяха отворени, за да пропускат въздуха отвън. Полилеите пръскаха светлина над покрития с паркет под като блестящи дъждовни капчици. Оркестровата музика се носеше жизнерадостно, създавайки отличен фон за клюките и смеха на гостите.

Лилиан не посмя да приеме чаша пунш, страхувайки се, че той може да капне на кремавата й сатенена рокля. Лишената от гарнитури пола падаше на лъскави гънки до пода, докато тясната талия бе пристегната с колосана лента от подобен сатен. Единствената украса върху роклята беше изкусен орнамент от бляскави мъниста на бордюра на облото деколте на корсажа й. Когато подръпна бялата ръкавица върху ръката си, тя улови погледа на лорд Уестклиф от другия край на стаята. Той беше загадъчен и впечатляващ във вечерното си облекло, бялата му вратовръзка бе така изгладена, че ръбовете й приличаха на острие на нож.

Както обикновено, около него се бяха събрали група мъже и жени. Една от жените, русокоса красавица с пищна фигура, се наведе към него, прошепвайки нещо, което предизвика слаба усмивка върху устните му. Той невъзмутимо обходи с очи сцената, информирайки се за присъстващите… докато не забеляза Лилиан. Погледът му се спря на нея преценяващо. Тя усети присъствието му толкова осезаемо, че петнайсетте ярда, които ги деляха, сякаш не съществуваха. Кимна му леко.

— Какво има? — прошепна Дейзи, като застана до нея. — Изглеждаш много разсеяна.

Лилиан отвърна със слаба усмивка.

— Опитвам се да си спомня всичко, което графинята ни каза — излъга тя — и да го държа в съзнанието си. Особено правилата за поклоните. Ако някой ми се поклони, трябва да извикам и да изтичам в обратната посока.

— Ужасявам се да не направя грешка — призна Дейзи. — Беше много по-лесно, преди да осъзная колко много неща съм правила погрешно. Ще съм много по-щастлива да стоя на сигурно до стената тази вечер. — Те погледнаха едновременно редицата от полукръгли ниши покрай една стена, всяка заобиколена от тънки пиластри и снабдена с малки, тапицирани с кадифе пейки. Еви седеше сама в най-далечната ниша. Розовата й рокля бе несъвместима с червената й коса и тя държеше главата си надолу, докато отпиваше крадешком от една чаша с пунш; всичко в позата й издаваше неохота да говори с когото и да било. — О, това няма да стане — каза Дейзи. — Хайде, нека измъкнем бедното момиче от онзи ъгъл и да го накараме да дойде с нас.

Лилиан се усмихна и се приготви да придружи сестра си.

— Добър вечер, мис Бауман — чу тя дълбок глас в ухото си.

Като мигаше смутено, обърна се и видя лорд Уестклиф, който бе прекосил стаята с изненадваща скорост.

— Милорд?

Уестклиф се поклони над ръката й и след това поздрави Дейзи. Погледът му се върна към Лилиан. Когато заговори, светлината от полилеите заблестя в тъмните му къдрици и подчерта дръзките линии на чертите му.

— Виждам, че сте оцелели след срещата с майка ми.

Лилиан се усмихна.

— По-правилно би било да се каже, лорде, че тя оцеля след срещата с нас.

— Беше очевидно, че графинята се забавляваше неимоверно много. Тя рядко се среща с млади жени, които не си глътват езика в нейно присъствие.

— Щом не съм си глътнала езика във ваше присъствие, тогава едва ли бих го направила пред нея.

Уестклиф се ухили на това и отклони поглед, две малки бръчки се врязаха между веждите му, сякаш размишляваше над някакъв труден проблем. След пауза, която изглеждаше безкрайно дълга, вниманието му се върна отново към Лилиан.

— Мис Бауман…

— Да?

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?

Лилиан спря да диша, да се движи и се замисли.

Уестклиф никога преди не я бе канил да танцува, въпреки многобройните случаи, в които трябваше да прояви джентълменска любезност. Това бе една от многото причини, поради които го мразеше: знаеше, че той се възприема като нещо по-висше, а нейният чар е прекалено незначителен, за да заслужава да му се обръща внимание. И в своите най-злобни фантазии си бе представяла момент като този, когато той ще я покани на танц, а тя ще му отвърне със смазващ отказ. Вместо това тя стоеше смутено, загубила способността си да говори.

— Ще ме извините ли — чу тя Дейзи да казва весело. — Трябва да отиде при Еви… — И тя се отдалечи с възможно най-голямата скорост.

Лилиан си пое неравно дъх.

— Това да не би да е тест, измислен от графинята? — попита тя. — Да види дали съм си запомнила урока?

Уестклиф се засмя. Като се окопити, Лилиан забеляза, че хората ги гледат, явно се питаха какво толкова е казала, че да го развесели.

— Не — прошепна той, — по-скоро аз се подлагам на тест, за да видя дали… — Той сякаш забрави какво говореше, когато се вгледа в очите й. — Един валс? — попита любезно.

Съмнявайки се в собствения си отговор, Лилиан поклати глава:

— Аз мисля… мисля, че това ще бъде грешка. Благодаря ви, но…

— Страхливка.

Лилиан си спомни момента, когато беше изригнала със същите думи към него…

— Не виждам защо трябва да танцувате с мен сега, при положение, че не сте го правили преди.

Изявлението разкриваше повече, отколкото бе възнамерявала. Тя прокле несдържания си език, докато колебливия му поглед минаваше по лицето й.

— Исках го — изненада я шепотът му. — Но сякаш винаги имаше основателна причина да не го направя.

— Защо…

— Освен това — прекъсна я Уестклиф, посягайки към облечената й в ръкавица ръка, — едва ли има смисъл да питам, когато отказът ви беше предрешен. — Той сръчно притисна ръката й към ръката си и я поведе към множеството двойки в центъра на залата.

— Това не беше предрешен отговор.

Уестклиф я изгледа скептично.

— Казвате, че бихте приели?

— Може би.

— Съмнявам се.

— Сега го направих, нали?

— Трябваше. Беше дълг на честта.

Тя не се сдържа и се разсмя.

— За какво, лорде?

— За телешката глава — напомни й той кратко.

— Е, ако не бяхте сервирали подобно нещо, не бих се нуждала от спасяване.

— Нямаше да се нуждаете от спасяване, ако нямахте такъв слаб стомах.

— Не бива да споменавате телесни части пред една дама — каза тя целомъдрено. — Така каза майка ви.

Уестклиф се усмихна.

— Приемам забележката.

Забавлявайки се от препирнята, Лилиан му се усмихна в отговор. Но усмивката й избледня, когато оркестърът поде бавен валс и Уестклиф я обърна към себе си. Сърцето й започна да бие силно. Когато погледна облечената в ръкавица ръка, която той й протягаше, не можа да се застави да я поеме. Не можеше да му позволи да я държи пред всички… страхуваше се от това какво ще разкрие лицето й.

След миг чу ниския му глас:

— Поемете ръката ми.

Замаяна, тя осъзна, че се подчинява и треперещите й пръсти се допряха до неговите.

Последва ново мълчание и след това мекият му глас:

— Сложете другата си ръка на рамото ми.

Ръката й бавно се вдигна към твърдото му рамо.

— А сега ме погледнете — нареди шепнешком той.

Миглите й потрепнаха. Сърцето й направи един силен удар, когато се взря в тъмните му като кафе очи, пълни с тъмна топлина. Уестклиф задържа погледа й и я поведе в танца, използвайки инерцията на първото завъртане, за да я притисне по-близо към себе си. Те скоро се изгубиха сред танцуващите, като се носеха с ленивата грация на лястовица в полет. Както можеше да очаква, Уестклиф водеше уверено и не позволяваше погрешна стъпка.

Беше прекалено лесно. Беше перфектно, както нищо друго в живота й досега, телата им се движеха в хармония, сякаш бяха танцували заедно стотици пъти. Господи боже, той можеше да танцува. Водеше я в стъпки, които никога преди не бе опитвала, въртеше я в обратна посока и всичко бе толкова естествено и без усилия, че тя се засмя. Чувстваше се безтегловна в ръцете му, носеше се гладко в параметрите на уверените му, елегантни движения. Полата й докосваше краката му, увиваше се около тях и се отдалечаваше с ритмични повторения.

Претъпканата бална зала сякаш изчезна и тя имаше чувството, че танцуват сами, далече, на някакво усамотено място. С ясно съзнание за тялото му, за дъха му, който докосваше страните й, Лилиан се унесе в странно бленуване… фантазия, в която Маркъс, лорд Уестклиф, я пренася на горния етаж след валса и я съблича, слага я на леглото си. И я целува навсякъде, както веднъж бе прошепнал… люби я и я държи, докато тя заспи. Лилиан никога преди не бе желала подобна интимност с мъж.

— Маркъс… — произнесе тя отсъстващо, опитвайки името му върху езика си. Той я погледна разтревожено. Използването на първото име на някого бе нещо много лично, прекалено интимно, освен ако хората не бяха женени или близки родственици. Усмихвайки се смутено, Лилиан се опита да прозвучи небрежно: — Харесвам това име. Не е често срещано в наши дни. На баща си ли сте кръстен?

— Не, на вуйчо си. На брата на майка ми.

— Доволен ли сте, че носите неговото име?

— Всяко име би било подходящо, стига да не е това на баща ми.

— Мразехте ли го?

Уестклиф поклати глава.

— Нещо по-лошо.

— Какво може да е по-лошо от омразата?

— Безразличието.

Тя го изгледа с неприкрито любопитство.

— А графинята? — осмели се да попита. — И към нея ли сте безразличен?

Едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре в полуусмивка.

— Гледам на майка си като на застаряваща тигрица — на която зъбите и ноктите са притъпени, но която все още е способна да навреди. Затова се опитвам да провеждам всички разговори с нея на безопасна дистанция.

Лилиан го изгледа с престорен укор:

— И все пак ме хвърлихте в клетката с нея тази сутрин!

— Знаех, че и вие имате зъби и нокти. — Уестклиф се ухили на изражението й. — Това беше комплимент.

— Радвам се, че ми го казахте — отвърна тя сухо. — Иначе можеше да не разбера.

За нейно неудоволствие валсът свърши с една последна сладостно протяжна нота на цигулка. Сред танцувалите до момента двойки, които напускаха дансинга, и другите, идващи на тяхно място, Уестклиф спря рязко. Продължаваше да я държи, осъзна тя объркана, и направи нерешителна стъпка назад. Ръката му инстинктивно се стегна около талията й и пръстите му се впиха в плътта й в несъзнателен опит да я задържат. Удивена от реакцията му и това какво означава, Лилиан сдържа дъх.

Уестклиф явно осъзна импулсивността си и се застави да я пусне. И все пак тя почувства силата на излъчващото се от него желание като топлината, която се носи от обхваната от пожар гора. Беше ужасяваща мисъл — докато нейните чувства към него бяха истински, то неговите по всяка вероятност се дължаха на аромата на парфюма. Би дала всичко да не е до такава степен привлечена от него, при положение, че резултатът можеше да е само разочарование или дори разбито сърце.

— Бях права, нали? — попита тя дрезгаво, неспособна да го погледне. — Беше грешка да танцуваме заедно.

Уестклиф изчака достатъчно дълго, преди да отговори, което я накара да си помисли, че той ще премълчи.

— Да — отвърна накрая. Единствената сричка прозвуча грубо поради неопределената емоция.

Защото той не можеше да си позволи да я има. Защото той знаеше, както и тя, че обвързването щеше да е катастрофа.

Внезапно Лилиан усети, че не може да издържа до него.

— В такъв случай предполагам, че този валс ще е нашият пръв и последен танц — каза тя безгрижно. — Приятна вечер, лорде, и ви благодаря за…

— Лилиан — чу го да прошепва.

Тя се извърна от него и се отдалечи с лека усмивка, докато нежните косъмчета на врата й настръхнаха.

* * *

Останалата част от вечерта щеше да е пълна скръб за Лилиан, ако не беше навременно появилото се спасение във формата на Себастиан, лорд Сейнт Винсънт. Той се появи до нея, преди тя да успее да се присъедини към Еви и Дейзи, които седяха заедно на една пейка.

— Колко грациозна танцьорка сте, мис Бауман.

Бидейки с Уестклиф, изглеждаше неловко да погледне нагоре към мъж, толкова по-висок от нея. Сейнт Винсънт я гледаше втренчено с обещание за греховни забавления, на които й бе трудно да устои. Енигматичната му усмивка можеше да е отправена към приятел или враг с еднаква лекота. Лилиан отпусна погледа си надолу към леко разхлабения възел на вратовръзката му. Имаше намек за безпорядък в дрехите му, сякаш се бе облякъл прекалено набързо след напускането на леглото на любовница… и се канеше да се върне там скоро.

В отговор на непринудения му комплимент Лилиан се усмихна и сви рамене, спомняйки си прекалено късно съвета на графинята: дамите никога не свиват рамене.

— Ако аз изглеждам грациозна, лорде, то е заради уменията на графа, а не заради моите.

— Прекалено сте скромна, сладурче. Виждал съм Уестклиф да танцува с други жени и ефектът не е бивал същият. Трябва да сте изгладили различията си с него доста добре. Сега приятели ли сте?

Въпросът беше безобиден, но Лилиан усети неговата многозначителност. Тя отвърна предпазливо, докато наблюдаваше как лорд Уестклиф придружава една дама с кестенява коса до масата със закуски. Жената грееше от очевидно удоволствие при проявения интерес от страна на графа. Жилото на ревността бодна сърцето на Лилиан.

— Не знам, лорде — каза тя. — Възможно е вашата дефиниция за приятелство да не съвпада с моята.

— Умно момиче. — Очите му бяха като сини диаманти, бледи, и с безкрайно много фасетки. — Хайде, нека ви съпроводя до масата със закуски, и ще сравним дефинициите си.

— Не, благодаря — неохотно отвърна Лилиан, въпреки че я мъчеше жажда. За свое собствено успокоение трябваше да избягва близостта на Уестклиф.

Проследявайки погледа й, Сейнт Винсънт видя графа в компанията на кестенявата дама.

— Може би наистина е по-добре да не ходим — съгласи се той с нехаен тон. — Несъмнено на Уестклиф няма да му е приятно да ви види в моята компания. Все пак той ме предупреди да стоя далеч от вас.

— Предупредил ви е? — намръщи се Лилиан. — Защо?

— Не иска да бъдете компрометирана или да ви бъде навредено по друг начин от общуването с мен. — Виконтът й хвърли изкусителен поглед. — Нали разбирате, репутацията ми…

— Уестклиф няма право да решава с кого да общувам — промърмори Лилиан, обхваната от гняв. — Най-високомерният, горделив… иска ми се да… — Тя спря и се опита да овладее надигащите се емоции. — Жадна съм — обяви кратко. — Искам да отида до масата за закуски. С вас.

— Щом настоявате — съгласи се благо Сейнт Винсънт. — Какво да бъде? Вода? Лимонада? Пунш или…

— Шампанско — дойде непреклонният й отговор.

— Каквото желаете. — Той я съпроводи до дългата маса, заобиколена от редица гости. Лилиан никога не бе изпитвала по-чисто задоволство от момента, в който Уестклиф забеляза, че е в компанията на Сейнт Винсънт. Линията на устата му се втвърди и той я изгледа с присвити очи. Усмихвайки се предизвикателно, тя пое чаша с изстудено шампанско от Сейнт Винсънт и я изпи на едри, неподобаващи за една дама, глътки.

— Не толкова бързо, сладурче — чу Сейнт Винсънт да шепне. — Шампанското ще отиде право в главата ви.

— Искам още едно — отвърна Лилиан, като оттегли вниманието си от Уестклиф и се обърна към Сейнт Винсънт.

— Да. След няколко минутки. Изглеждате малко зачервена. Ефектът е очарователен, но мисля, че засега ви е достатъчно. Искате ли да танцувате?

— С удоволствие. — Оставяйки празната чаша върху подноса на един слуга, Лилиан се взря в Сейнт Винсънт с преднамерено заслепяваща усмивка. — Колко интересно. След като една година непрекъснато подпирах стената, получих две покани за танц в една вечер. Питам се защо.

— Ами… — Сейнт Винсънт я поведе бавно към тълпата танцуващи. — Аз съм порочен мъж, който понякога е просто мил. И търсех мило момиче, което понякога да е малко порочно.

— И сега намерихте такова? — засмя се Лилиан.

— Ще видим.

— Какво планирахте да правите, след като намерите момичето?

В очите му се мерна объркване. Той изглеждаше като мъж, способен на всичко… А в настоящото й безразсъдно настроение точно това й се искаше.

— Ще ви кажа — прошепна Сейнт Винсънт. — По-късно.

Танцуването с виконта бе съвсем различно преживяване в сравнение с танцуването с Уестклиф. Нямаше чувство за изключителна физическа хармония, за движение без мислене… но Сейнт Винсънт беше грациозен и умел, и докато се носеха из залата, пускаше предизвикателни коментари, които я караха да се смее. И я държеше със самоувереност, която въпреки почтителното притискане, говореше за богат опит с женското тяло.

— Доколко репутацията ви е заслужена? — осмели се тя да го попита.

— Само наполовина… поради което заслужавам най-голямо порицание.

Лилиан го изгледа озадачено.

— Как е възможно мъж като вас да е приятел с лорд Уестклиф? Толкова сте различни.

— Познаваме се от осемгодишни. И какъвто е инат, Уестклиф отказва да приеме, че съм изгубена кауза.

— Защо да сте изгубена кауза?

— Повярвайте ми, не бихте искали да знаете отговора. — Той прекъсна началото на следващия й въпрос, като прошепна: — Валсът свършва. А там една жена, близо до позлатения бордюр, ни гледа много подозрително. Да не би да е майка ви? Позволете ми да ви отведа при нея.

Лилиан поклати глава.

— Сега по-добре ми правете компания. Повярвайте ми… не искате да се познавате с майка ми.

— Разбира се, че искам. Ако тя е като вас, със сигурност ще е очарователна.

— Ако е като мен, умолявам ви да проявите благоприличие да запазите мнението си за себе си.

— Не се страхувайте — посъветва я той лениво, отвеждайки я от дансинга. — Никога не се запознавам с жена, която не харесвам.

— Това е последният път, когато ще направите такова изявление — предрече тя мрачно.

Когато придружи Лилиан до групата клюкарстващи жени, включващи и майка й, Сейнт Винсънт каза:

— Ще я поканя да дойде с нас на разходката с карета утре сутрин, тъй като крайно се нуждаете от придружителка.

— Не е нужно да имам такава — възрази Лилиан. — Мъжете и жените могат да излизат да се разхождат без придружителки, стига каретата да не е закрита, и те да не ходят по-далече от…

— Трябва ви придружителка — повтори той настоятелно, което я накара внезапно да се изчерви и да се засрами.

Мислейки си, че погледът му не може да означава това, което тя си мисли, че означава, Лилиан се засмя треперливо.

— Иначе какво… — Тя се опита да измисли нещо дръзко, което да каже. — Иначе ще ме компрометирате?

Усмивката му, както всичко друго в него, беше лукава и лишена от припряност.

— Нещо такова.

В дъното на гърлото си Лилиан усети странно, но приятно гъделичкане, сякаш беше преглътнала лъжица меласа. Сейнт Винсънт не се държеше изобщо като съблазнителите, които изпълваха романите за благородници, толкова обичани от Дейзи. Онези подли герои, с техните тежки мустаци и развратни погледи, бяха склонни да излъжат за нечестивите си намерения, докато не настъпеше моментът, когато нападаха девствената героиня и се хвърляха върху нея. Сейнт Винсънт, напротив, изглеждаше категорично решен да я предпази от себе си и тя не можеше изобщо да си го представи да се напряга достатъчно, за да принуди някое момиче да стори нещо против волята си.

Когато Лилиан запозна Сейнт Винсънт и майка си, тя видя мигновената пресметливост в очите на Мерседес. Мерседес гледаше на всеки приемлив мъж от аристокрацията, независимо от възрастта, външния му вид или репутацията, като на потенциална плячка. Тя нямаше да се спре пред нищо, за да осигури всяка от дъщерите й да се омъжи за човек с титла, и за нея нямаше никакво значение дали мъжът е млад и красив, или стар и изкуфял. Възложила да направят частен доклад за почти всеки изтъкнат благородник в Англия, Мерседес бе запомнила стотици страници с финансови данни за британската аристокрация. Когато се обърна към елегантния виконт, изправен пред нея, човек почти можеше да я види как прелиства изобилната информация в съзнанието си.

Беше забележително, обаче, как в хода на следващите няколко минути Мерседес се отпусна в очарователното присъствие на Сейнт Винсънт. Той успя да я склони за разходката с карета, шегуваше се с нея и я ласкаеше, изслушваше мнението й с такова внимание, че скоро Мерседес започна да се черви и да хихика като девойче. Лилиан никога досега не бе виждала майка си да се държи така с друг мъж. Бързо стана очевидно, че докато Уестклиф правеше Мерседес нервна, Сейнт Винсънт имаше върху нея обратния ефект. Той притежаваше уникалната способност да накара една жена — всяка жена, както изглежда — да се чувства привлекателна. Беше по-изискан от повечето американски мъже, но все пак по-сърдечен и по-достъпен от английските. Неговото очарование бе толкова непреодолимо, че за известно време Лилиан забрави да оглежда залата, търсейки с очи Уестклиф.

Сейнт Винсънт взе ръката на Мерседес в своята, наведе се над нея и прошепна:

— До утре, тогава.

— До утре — повтори тя омаяна, и внезапно Лилиан си представи как трябва да е изглеждала майка й в младостта си, преди разочарованието да я накара да закоравее. Няколко жени ги заобиколиха и тя заговори с тях.

Сейнт Винсънт наведе златната си глава и прошепна в ухото на Лилиан:

— Имате ли желание за онази втора чаша шампанско сега?

Лилиан кимна, поглъщайки приятната смесица от аромати, които се носеха около него, дъх на скъп одеколон, намек за сапун за бръснене и чистата, напомняща карамфил есенция на неговата кожа.

— Тук? — попита той меко. — Или в градината?

Осъзнавайки, че иска да я отвлече със себе си за няколко минути, Лилиан усети предупредителна тръпка. Сама със Сейнт Винсънт в градината… несъмнено провалът на мнозина лековерни момичета бе започвал по този начин. Докато обмисляше предложението, погледът й обходи залата и тя видя Уестклиф да взема в обятията си една жена. И да танцува с нея точно така, както беше танцувал с Лилиан. Вечно недостижимият Уестклиф, помисли си и я изпълни гняв. Искаше развлечение. И успокоение. А едрият, красив мъж пред нея явно беше готов да й ги даде.

— В градината — каза тя.

— Тогава ще се срещнем там след десет минути. Има един фонтан с русалка, точно зад…

— Знам къде е.

— Ако не успеете да се измъкнете…

— Ще успея — увери го тя с насилена усмивка.

Сейнт Винсънт спря и я огледа с проницателен, но странно състрадателен поглед.

— Мога да ви накарам да се почувствате по-добре, сладурче — прошепна той.

— Можете ли? — попита тя равно; не искаше емоциите да накарат страните й да пламнат като макове.

Обещаващ блясък се появи в ясните му очи и той отвърна с леко кимване, преди да си тръгне.