Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Втора глава

Маркъс излезе с коня от имението и пое по добре утъпканата горска пътека отвъд градините. Веднага щом прекоси утъпкания селски път и изкачи наклона по другата страна, той насочи животното напред и се понесе през ливадите и изсушените от слънцето треви. Стоуни крос парк притежаваше най-хубавата земя в Хемпшир, с гъсти гори, осеяни с цветя росни поляни, блата и обширни златни нивя. Съхраняван навремето като ловен район за кралски особи, имотът сега бе едно от най-търсените места за посещение в Англия.

То задоволяваше желанието на Маркъс да има почти винаги гости в имението, осигурявайки предостатъчно компания за ловуване и спорт, които той обичаше, а също така позволяваше достатъчно финансова и политическа маневреност. Всякакви видове бизнес дела се уреждаха на тези домашни партита, на които често се случваше да убеди един или друг политик, или бизнесмен да вземе негова страна по някой важен проблем. Това парти нямаше да е по-различно, но през изминалите няколко дни Маркъс беше обхванат от все по-нарастващо чувство на безпокойство. Като рационален човек той не вярваше нито в предчувствия, нито в спиритуалистичните глупости, станали модни напоследък… и все пак сякаш нещо в атмосферата на Стоуни крос парк се беше променило. Въздухът беше зареден с ясно доловимо напрежение като спокойствие преди буря. Маркъс беше нервен и нетърпелив, и никакви физически упражнения явно не можеха да успокоят неговото нарастващо вълнение.

Размишлявайки за предстоящата вечер и знаейки, че трябва да прояви гостоприемство и да поговори със сестрите Бауман, той почувства, че неловкостта му преминава в нещо, доближаващо се до страх. Съжали, че ги е поканил. Всъщност, би се отказал от всякаква потенциална бизнес сделка с Томас Бауман, само и само да се отърве от тях. Но фактът беше, че са тук и щяха да останат цял месец и той трябваше да направи единственото възможно.

Маркъс възнамеряваше да се хвърли в активни преговори с Томас Бауман във връзка за разширение на неговата компания за производство на сапун, като създаде производствен цех в Ливърпул, или може би в Бристол. Британският сапунен данък почти със сигурност щеше да бъде отменен в следващите няколко години, ако можеше да се вярва на връзките му в парламента. Когато това се случеше, сапунът щеше да стане по-достъпен за обикновения човек, което щеше да е добре за общественото здраве и в частност за банковата сметка на Маркъс.

Но нямаше как да се избегне фактът, че една визита от Томас Бауман означаваше да понесе и присъствието на дъщерите му. Лилиан и Дейзи бяха въплъщение на неприятната тенденция на американските наследнички, идващи на лов за съпрузи в Англия. Лишени от изисканост, шумни, самонадеяни млади жени, които се опитваха да се докопат до аристократ с парите на родителите си… и често успяваха.

Маркъс се беше запознал със сестрите при тяхното предишно идване в Стоуни крос парк, и не беше харесал ни една от тях. По-голямата, Лилиан, му беше станала особено неприятна, когато тя и приятелките й — „старите моми“, както сами се наричаха, сякаш беше нещо, с което да се гордеят — бяха измислили схема как да впримчат аристократ в брачния хомот. Маркъс никога нямаше да забрави момента, когато схемата бе разкрита. „Мили боже, няма ли нещо, което може да ви спре?“ беше попитал той Лилиан. А тя бе отвърнала безсрамно: „Ако има, все още не съм го открила“.

Изключителната й безочливост я правеше различна от всички други познати жени. Това и играта на раундърс, която бяха играли по кюлоти, го бе убедило, че Лилиан Бауман е напаст. А след като веднъж си създадеше мнение за някого, Маркъс рядко го променяше.

Като се намръщи, той реши да обмисли как да се държи с Лилиан. Щеше да бъде хладен и незаинтересован, независимо колко провокативна е тя. Несъмнено това щеше да я вбеси, виждайки колко малко му въздейства. Когато си представи раздразнението й, той усети стягане в гърдите. Да… щеше да направи всичко възможно, за да я избягва, а когато обстоятелствата наложеха да са в една и съща стая, щеше да се държи към нея с хладна любезност. Навъсените му черти се проясниха и той насочи коня си към серия от лесни препятствия; жив плет, ограда и тясна каменна стена — ездач и животно, слети в едно и действащи в перфектна координация.

* * *

— Хайде, момичета — погледна строго дъщерите си госпожа Мерседес Бауман, застанала на прага на тяхната стая, — настоявам да поспите поне два часа, така че да бъдете свежи довечера. Вечерите на лорд Уестклиф обикновено започват късно и продължават до полунощ, а аз не искам да се прозявате на масата.

— Да, майко — отговориха двете покорно, като я погледнаха с невинни изражения, което ни най-малко не я заблуди.

Госпожа Бауман беше неудържима и амбициозна жена с излишък от енергия. Тънката й като вретено фигура й придаваше вид на хрътка. Неспирното й дърдорене обикновено бе насочено към главната й цел в живота: да види двете си дъщери сполучливо омъжени.

— Няма да напускате тази стая при никакви обстоятелства — продължи тя строго. — Никакво обикаляне из имението на лорд Уестклиф, никакви приключения, никакво промъкване… Всъщност, смятам да заключа вратата, за да съм сигурна, че ще си почивате в безопасност.

— Майко — възрази Лилиан, — ако има по-скучно място в цивилизования свят от Стоуни крос, ще си изям обувките. В каква неприятност, според теб, можем да попаднем?

— Вие създавате неприятностите от самия въздух — каза Мерседес и очите й се присвиха. — Ето защо ще ви следя отблизо. След онова, което направихте тук при последната ни визита, направо се чудя как ни поканиха отново.

— А аз не — отвърна сухо Лилиан. — Всички знаят, че сме тук, защото Уестклиф е хвърлил око на татковата компания.

— Лорд Уестклиф — поправи я майка й със съскане. — Лилиан, трябва да се отнасяш към него с уважение! Той е най-богатият аристократ в Англия, с потекло, по-старо…

— … от това на кралицата — прекъсна я Дейзи с напевен тон, многократно слушала тази реч от устата на майка си. — И най-старото графско звание в Британия, което го прави…

— … най-добрата партия за женитба в Европа — довърши сухо Лилиан, вдигайки подигравателно вежди. — Може би дори в целия свят. Майко, ако се надяваш, че Уестклиф ще се ожени за някоя от нас, значи си луда.

— Не е луда — каза Дейзи на сестра си. — Нюйоркчанка е.

В Ню Йорк имаше много от рода Бауман — парвенюта, които не можеха да се смесят нито с простолюдието, нито с изисканата модна тълпа. Тези семейства бяха натрупали огромно състояние от индустрията, както и от производство или разработване на мини, и въпреки това не бяха приемани в кръговете, към които се стремяха така отчаяно. Самотата и неудобството да бъдеш отхвърлян по такъв начин в нюйоркското общество бяха подхранили амбициите на Мерседес както нищо друго.

— Ще накараме лорд Уестклиф напълно да забрави неуместното ни поведение по време на миналия ни престой — информира ги мрачно Мерседес. — Ще бъдете скромни, тихи и сериозни през цялото време — и никакви тайни кроежи повече. Искам да стоите далеч от онази скандална Анабел Пейтън, и от другата, която…

— Еви Дженър — каза Дейзи. — А колкото до Анабел, тя сега е Анабел Хънт, мамо.

— Анабел се омъжи за най-добрия приятел на Уестклиф — изтъкна лениво Лилиан. — И според мен това е отлична причина да продължим да се виждаме с нея.

— Ще го обмисля — изгледа ги подозрително майка им. — Междувременно искам да поспите. Да не съм чула повече и звук от вас, ясно ли е?

— Да, майко — отвърнаха двете хорово.

Вратата се затвори и ключът се завъртя отвън в ключалката.

Сестрите се спогледаха и се ухилиха.

— Добре, че така и не разбра за играта на раундърс — прошепна Лилиан.

— Досега щяхме да сме мъртви — съгласи се мрачно Дейзи.

Лилиан извади един фуркет от малка емайлирана кутийка върху тоалетната масичка и отиде до вратата.

— Жалко, че се тревожи толкова много за дреболии, нали?

— Както когато вкарахме в гостната на господин Астор калното прасенце.

Като се усмихваше замислено, Лилиан коленичи пред вратата и завъртя фуркета в ключалката.

— Знаеш ли, винаги съм се чудила защо майка не оценява, че сме го направили в нейна защита. Трябваше да се предприеме нещо, след като госпожа Астор не я беше поканила на своето парти.

— Мисля, че според мама вкарването на животни в нечия къща не ни прави потенциални гости, на което и да е парти.

— Е, не мисля, че беше чак толкова зле, както когато запалихме фойерверките в магазина на Пето авеню.

— Бяхме длъжни да го сторим, след като продавачът се оказа толкова груб.

Лилиан измъкна фуркета, изкусно огъна единия му край, и отново го пъхна вътре. Присви очи и го завъртя, докато ключалката щракна, след това погледна Дейзи с триумфална усмивка.

— Никога досега не се е случвало да го правя толкова бързо, струва ми се.

Но по-малката й сестра не отвърна на усмивката.

— Лилиан… ако си намериш съпруг тази година… всичко ще се промени. Ти ще се промениш. И тогава няма да има нито приключения, нито забавления, и аз ще съм сама.

— Не ставай глупава — намръщи се Лилиан. — Няма да се променя и ти няма да бъдеш сама.

— Тогава ще имаш съпруг, за когото да се грижиш — изтъкна Дейзи. — И той няма да ти позволи да участваш в пакости с мен.

— Не, не, не… — Лилиан стана и махна с ръка. — Няма да имам подобен съпруг. Ще се омъжа за човек, който или няма да забелязва, или ще му е все едно какво правя, когато не съм с него. Човек като татко.

— Човек като татко изглежда не е направил мама особено щастлива — каза Дейзи. — Питам се дали някога изобщо са били влюбени?

Лилиан се облегна на вратата и се намръщи, разсъждавайки над въпроса. Никога преди не се беше запитвала дали някога родителите й са се обичали. Кой знае защо си помисли, че не са. Двамата изглеждаха напълно самостоятелни и сякаш не се нуждаеха от никого другиго. Партньорството им можеше да се нарече в най-добрия случай нищо незначеща връзка. Доколкото Лилиан знаеше, те рядко спореха, никога не се прегръщаха и дори рядко разговаряха. И все пак между тях не се усещаше явна неприязън. По-скоро бяха безразлични един към друг, без проявява, на каквото и да е желание или дори стремеж за щастие.

— Любовта е за романите, скъпа — каза Лилиан, опитвайки се да звучи цинично. След като отвори вратата, тя огледа коридора в двете посоки и се обърна назад към Дейзи. — Чисто е. Да се измъкнем ли през входа за слугите?

— Да, а после да отидем към западната страна на къщата и оттам в гората.

— Защо в гората?

— Спомняш ли си услугата, за която Анабел ме помоли?

Лилиан я изгледа неразбиращо за миг, след това завъртя очи.

— Боже мой, Дейзи, не можеш ли да измислиш нещо по-добро от това да изпълняваш подобни нелепи молби?

По-малката й сестра й хвърли хитър поглед.

— Не го искаш, само защото е от полза за лорд Уестклиф.

— Не става въпрос дали е от полза за когото и да било — раздразнено отвърна Лилиан. — Молбата е глупава.

Дейзи отвърна с немигащ поглед.

— Аз ще намеря кладенеца на желанията в Стоуни крос — каза тя с чувство за достойнство, — и ще направя това, за което Анабел ме помоли. Можеш да ме придружиш, ако искаш, или да правиш нещо друго сама. Но… — бадемовидните й очи се присвиха заплашително, — след цялото време, което ме накара да чакам, докато се ровеше в прашния магазин за парфюми, ми се струва, че ми дължиш малко въздържаност…

— Добре, добре — промърмори Лилиан, — ще те придружа. Ако не дойда, никога няма да го намериш и току-виж си се изгубила в гората. — Като погледна отново към коридора и се увери, че все още е празен, Лилиан тръгна към входа за слугите в дъното. Сестрите се измъкнаха на пръсти, стъпките им потъваха безшумно в дебелия килим.

Колкото и да не харесваше собственика на Стоуни крос парк, Лилиан трябваше да признае, че имението е великолепно. Къщата беше в европейски стил, елегантна крепост, построена от камък с цвят на пчелен мед, с четири живописни кули в ъглите, които се издигаха към небето. Разположена на скала, обърната към Итчън ривър, къщата беше заобиколена от терасирани цветни и овощни градини, които преминаваха в двеста акра паркове и диви гори. Петнайсет поколения от семейство Уестклиф, Марсдънсови, бяха обитавали къщата, както слугите бързаха винаги да изтъкнат. И това съвсем не беше цялото богатство на Уестклиф. Говореше се, че почти двеста хиляди акра от Англия и Шотландия са били под прекия му контрол, като сред имотите му влизаха два замъка, три резиденции, редица еднотипни къщи, пет къщи и една вила на Темза. Стоуни крос парк, обаче, беше несъмнено бижуто в короната на Марсдън.

Като заобиколиха постройката, сестрите тръгнаха плътно покрай дългия жив плет, който ги скриваше от главната къща. Светлината проблясваше през балдахина от сплетени клони, когато хлътнаха в гората от древни кедри и дъбове.

Дейзи разпери ръце:

— Обожавам това място!

— Проходимо е — каза Лилиан неохотно, макар да призна пред себе си, че в многоцветието на ранната есен трудно можеше да се намери по-красива част в Англия от тази.

Като скочи на един дънер, избутан встрани от пътеката, Дейзи тръгна внимателно по него.

— Не мислиш ли, че си заслужава човек да се омъжи за лорд Уестклиф дори само за да бъде господар на Стоуни крос парк?

Лилиан вдигна вежди.

— А след това да трябва да понася предвзетото му произношение и да се подчинява на всяка негова команда? — Тя направи физиономия, набръчквайки нос от отвращение.

— Анабел казва, че лорд Уестклиф е всъщност много по-мил, отколкото си е мислела в началото.

— Би трябвало да го казва след случилото се преди няколко седмици.

Сестрите млъкнаха, спомняйки си драматичните събития наскоро. Когато Анабел и нейният съпруг Саймън Хънт бяха обикаляли фабриката за локомотиви, която притежаваха заедно с лорд Уестклиф, огромна експлозия едва не ги бе лишила от живот. Лорд Уестклиф се беше втурнал в сградата на почти самоубийствена мисия, за да ги спаси, и ги бе извадил и двамата живи. По разбираеми причини сега Анабел виждаше Уестклиф в героична светлина и наскоро бе казала, че според нея арогантността му била по-скоро привлекателна. Лилиан бе отвърнала кисело, че Анабел сигурно още страда от последствията от погълнатия дим.

— Аз мисля, че дължим на лорд Уестклиф признателност — отбеляза Дейзи като скочи от дънера. — Все пак той спаси живота на Анабел, а и не може да се каже, че имаме кой знае колко голям кръг от приятели.

— Спасяването на Анабел е било случайно — каза Лилиан нацупено. — Единствената причина, поради която Уестклиф е рискувал живота си е, че не е искал да изгуби печеливш бизнес партньор.

— Лилиан! — Дейзи, която вървеше няколко стъпки напред, се обърна и я изгледа с изненада. — Никога досега не си била толкова строга. За бога, графът е влязъл в горяща сграда, за да спаси нашата приятелка и нейния съпруг… какво още трябва да направи човекът, за да те впечатли?

— Сигурна съм, че Уестклиф няма никакво намерение да ме впечатлява — отвърна Лилиан. Чувайки мрачните нотки в гласа си, тя примига, след което продължи: — Причината да не го харесвам, Дейзи, е, че той очевидно не ме харесва. Смята, че ме превъзхожда във всяко отношение; морално, социално и интелектуално… о, как си мечтая само да го сложа на мястото му!

Те продължиха мълчаливо още няколко минути, след това Дейзи спря да откъсне няколко теменужки, които растяха в гъста китка покрай пътеката.

— Хрумвало ли ти е някога да се опиташ да бъдеш мила с лорд Уестклиф? — промърмори тя. И като вдигна ръце да забоде цветята в захванатите си с фуркети къдрици, добави: — Той може и да те изненада, отвръщайки ти със същото.

Лилиан поклати глава мрачно.

— Не, сигурно ще каже нещо язвително и след това ще изглежда много доволен от себе си.

— Мисля, че си прекалено… — започна Дейзи, но спря със замислено изражение. — Чувам плисък на вода. Кладенецът на желанията трябва да е наблизо!

— О, слава богу — каза Лилиан, усмихвайки се неохотно, като последва по-малката си сестра, която подтичваше по утъпканата пътека край росната ливада. Ливадата беше обсипана със сини и розови богородички, острици, с техните прилични на четки за бутилки цветове и шумолящ златник. Край пътя растяха стръкове жълт кантарион, чиито цветчета напомняха на капки слънчева светлина. Наслаждавайки се на благоуханната атмосфера, Лилиан забави крачка и вдъхна дълбоко. Когато се приближи до пенещия се кладенец, който представляваше малък извор в една хлътнатина в земята, въздухът стана мек и влажен.

В началото на лятото, когато дивите цветя бяха изпъстрили поляната около кладенеца на желанията, те всички хвърлиха по един фуркет в неговите пенещи се дълбини, спазвайки местната традиция. Дейзи беше изфабрикувала някакво мистериозно желание за Анабел, което по-късно се сбъдна.

— Ето — каза Дейзи и измъкна едно тънко като игла метално парче от джоба си. Беше стърготината, която Анабел извади от рамото на Уестклиф, когато експлодиращите отломки бяха изпратили парчета летящо желязо във въздуха. Дори Лилиан, която не можеше да бъде обвинена в симпатия към Уестклиф, примига при вида на парчето. — Анабел ми каза да я хвърля в кладенеца и да пожелая за лорд Уестклиф същото, което пожелах за нея.

— Какво беше желанието? — поиска да знае Лилиан. — Ти така и не ми каза.

Дейзи я изгледа с въпросителна усмивка.

— Не е ли очевидно, скъпа? Пожелах Анабел да се омъжи за някой, който истински я обича.

— О! — Замисляйки се за онова, което знаеше за Анабел и за явната преданост между двойката, Лилиан трябваше да признае, че желанието е проработило. Като хвърли раздразнен поглед към Дейзи, тя отстъпи назад, за да наблюдава ставащото.

— Лилиан — оплака се сестра й, — ти трябва да стоиш до мен. Духът на кладенеца е по-склонен да изпълни желанието, ако и двете се концентрираме върху него.

— Ти наистина ли вярваш, че съществува дух на кладенеца? Боже, откога стана толкова суеверна?

— Откакто една особа си купи шишенце с вълшебен парфюм…

— Никога не съм мислила, че е вълшебен. Просто харесах миризмата!

— Лилиан — сгълча я Дейзи игриво, — какво ще навреди, ако опитаме? Отказвам да повярвам, че преминаваме през живота без нещо вълшебно да се случва. Хайде, ела и пожелай нещо за лорд Уестклиф. Това е най-малкото, което можем да направим, задето спаси скъпата ни Анабел от пожара.

— Е, добре де. Ще стоя до теб, но само за да те пазя да не паднеш. — И като се изправи до сестра си, Лилиан обви с ръка слабите й рамене и се загледа в мътната, бълбукаща вода.

Дейзи затвори очи и стисна пръсти около металното парче.

— Пожелавам го много силно — прошепна тя. — А ти, Лилиан?

— Да — прошепна Лилиан, макар да не вярваше, че лорд Уестклиф ще намери истинската любов. Желанието й по-скоро беше нещо такова: „Надявам се лорд Уестклиф да срещне жена, която да го постави на колене“. Мисълта извика доволна усмивка върху устните й и тя продължи да се усмихва, когато Дейзи хвърли парчето в кладенеца и то потъна в безкрайните му дълбини.

Дейзи изтупа ръцете си от праха и се отдалечи от водата.

— Готово — каза тя с лъчезарна усмивка. — Нямам търпение да видя за кого ще се ожени Уестклиф.

— Жал ми е за горкото момиче — отвърна Лилиан, — което и да е то.

Дейзи се обърна по посока на къщата.

— Какво ще кажеш да се връщаме?

Разговорът бързо се отплесна към стратегически планирания сезон, докато обсъждаха една идея, която Анабел им бе подхвърлила последния път като говориха. Бауман отчаяно се нуждаеха от социален наставник, който да ги въведе в по-висшите кръгове на британското общество… и не просто от наставник. Той трябваше да е някой могъщ и влиятелен, а също така широко известен. Човек, чието одобрение би било прието от останалото благородничество. Според Анабел нямаше друг, който да подхожда повече от графиня Уестклиф, майката на графа.

Графинята, която явно се наслаждаваше на пътуване из континента, рядко можеше да бъде видяна. Дори когато пребиваваше в къщата в Стоуни крос, тя се смесваше много малко с гостите, осъждайки навика на сина си да се сприятелява с бизнесмени и други неаристократи. Нито една от сестрите Бауман не я бе срещала, но бяха чували много за нея. Ако се вярваше на слуховете, графинята беше раздразнителен стар дракон, който презира чужденците. Особено американците.

— Защо Анабел смята, че има шанс да накара графинята да стане наш поръчител, за мен е загадка — каза Дейзи, подритвайки едно камъче, преди да тръгнат по пътеката. — Тя никога не би го сторила охотно, това е сигурно.

— Ще го стори, ако Уестклиф й каже да го стори — отговори Лилиан. Тя вдигна една пръчка и я размаха разсеяно. — Анабел ми каза, че графинята не одобрявала лейди Оливия да се омъжи за мистър Шоу и нямала намерение да присъства на сватбата. Но Уестклиф знаел, че това ще нарани ужасно чувствата на сестра му, така че накарал насила майка си да остане, и нещо повече, накарал я да се държи любезно.

— Наистина ли? — Дейзи я погледна с полуусмивка. — Чудя се как го е направил.

— Бидейки господар на къщата. В Америка жената е владетелка на дома, но в Англия всичко се върти около мъжа.

— Хм. Това не ми харесва много.

— Да, знам. — Лилиан млъкна, преди да добави мрачно: — Според Анабел, английският съпруг трябва да даде одобрение на менюто, да одобри мебелите за обзавеждането, цвета на завесите… всичко.

Дейзи изглеждаше ужасена.

— И господин Хънт ли е правил тези неща?

— Ами, не… той не е аристократ. Той е бизнесмен. А бизнесмените обикновено нямат време за такива банални неща. Но обикновеният аристократ разполага с много време, в което да проверява всяка дреболия, която влиза в къщата.

Дейзи спря да рита камъчето и погледна Лилиан намръщено.

— Чудя се… защо толкова твърдо сме решили да се омъжим за благородници, да живеем в огромна, стара къща с ронеща се мазилка, да ядем гадна английска храна и да се опитваме да даваме инструкции на група слуги, които нямат никакъв респект към нас?

— Защото майка иска това — отвърна сухо Лилиан. — И защото никой в Ню Йорк няма да ни вземе. — Беше си истинско нещастие, че в силно йерархизираното нюйоркско общество мъжете с новопридобито състояние доста лесно намираха за кого да се оженят. Но наследничките с обикновен произход не бяха желани нито от тези със синя кръв, нито от новобогаташите, които искаха да подобрят социалното си положение. Затова търсенето на съпруг в Европа, където мъжете от висшата класа се нуждаеха от богати съпруги, беше единственото решение.

Начумерената физиономия на Дейзи премина в иронична усмивка.

— Ами ако въпреки всичко никой не ни вземе?

— Тогава ще се превърнем в две проклети стари моми, които кръстосват Европа.

Дейзи се засмя и преметна дългата си плитка на гърба. Беше неприемливо за млади жени на тяхната възраст да се разхождат без шапки, още по-малко пък със спуснати коси. Но двете сестри Бауман имаха толкова гъсти тъмни къдрици, че беше истинско мъчение да ги вдигнеш и захванеш с фуркети в някоя от сложните фризури, които бяха толкова модерни. Бяха необходими най-малко три комплекта фуркети за всяка от тях, а чувствителният скалп на Лилиан я болеше след цялото дърпане и усукване, което бе нужно, за да се приведе косата й в представителен вид за официално събитие. Много пъти бе завиждала на Анабел Хънт заради леките й копринени къдрици, които сякаш винаги се държаха точно така, както тя искаше. В момента Лилиан беше вързала косата си на тила и я бе пуснала назад по начин, който не можеше да си позволи в компания.

— Как да убедим Уестклиф да накара майка си да стане наш наставник? — попита Дейзи. — Вижда ми се малко вероятно той някога да се съгласи да направи такова нещо.

Като свали ръка от раменете на сестра си, Лилиан захвърли пръчката далече, изтръсквайки парченцата кора от дланите си.

— Нямам идея — призна тя. — Анабел се опита да накара господин Хънт да го помоли за нас, но господин Хънт отказва под предлог, че това би било злоупотреба с приятелството им.

— Само ако можехме да принудим Уестклиф по някакъв начин — промърмори Дейзи. — Да го излъжем или изнудим.

— Можеш да изнудиш някого само ако е направил нещо срамно, което иска да скрие. А се съмнявам, че безинтересният стар Уестклиф е правил нещо, което заслужава шантаж.

Дейзи се изкикоти.

— Той не е безинтересен или скучен, нито пък стар!

— Майка каза, че е най-малко на трийсет и пет. Аз бих казала, че е средно стар, а ти?

— Аз се обзалагам, че повечето мъже, наближаващи трийсетте, не изглеждат и наполовина толкова добре, колкото Уестклиф.

Както винаги, когато разговорът се отплеснеше към лорда, Лилиан се чувстваше силно раздразнена, почти като през детството, когато братята й си прехвърляха любимата й кукла над главата й, докато тя плачеше да й я върнат. Защо всяко споменаване на лорда трябваше да й въздейства по този начин беше въпрос, на който нямаше отговор. Тя отмина забележката на Дейзи с раздразнено свиване на раменете.

Когато наближиха къщата, чуха няколко радостни възгласа в далечината, последвани от одобрителни подвиквания, сякаш играеха деца.

— Какво е това? — попита Лилиан и погледна по посока на конюшните.

— Не знам, но звучи сякаш някой се забавлява адски добре. Да отидем да видим.

— Няма да се бавим — предупреди Лилиан. — Ако майка разкрие, че ни няма…

— Ще побързаме. О, моля те, Лилиан!

Докато се колебаеха, последва още смях, който се разнесе над двора, в толкова силен контраст със спокойната сцена около тях, че любопитството на Лилиан не издържа. Тя се усмихна дръзко на Дейзи:

— Ще те надбягам — каза тя и се впусна в лудешки бяг.

Дейзи повдигна полите си и се хвърли след нея. Макар краката на Дейзи да бяха далеч по-къси от тези на Лилиан, тя беше лека и подвижна като елфа и пристигна в двора почти едновременно със сестра си. Задъхана от усилието Лилиан заобиколи оградата от външната страна и видя група от пет момчета на възраст между дванайсет и шестнайсет години, които играеха на близката поляна. Облеклото им показваше, че са конярчета. Обувките им бяха захвърлени покрай двора и те тичаха боси.

— Виждаш ли? — попита нетърпеливо Дейзи.

Като погледна към групата, Лилиан видя, че едното от тях размахва дълга върбова пръчка във въздуха, и се разсмя.

— Играят раундърс!

Въпреки че играта, за която се изискваха пръчка, топка и четири бази, подредени във формата на ромб, беше популярна в Америка и Англия, тя бе достигнала степен на мания в Ню Йорк. Играеха я момчета и момичета от всички класи, и Лилиан с тъга си спомни многото пикници, в които следобед се играеше раундърс. Обзета от носталгия, тя гледаше как едно конярче заобикаля базите. Беше очевидно, че поляната често е използвана за тази цел, тъй като пясъчните позиции бяха вбити дълбоко в земята, а областта около тях бе утъпкана и се виждаха лишени от трева ивици. Лилиан разпозна в един от играчите момчето, което й бе заело бухалката за злощастната игра, която четирите приятелки бяха играли преди два месеца.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да поиграем? — попита обнадеждено Дейзи. — Само за няколко минути?

— Не виждам защо не. Онова червенокосо момче… то ни беше дало назаем бухалката. Струва ми се, че се казваше Артър…

В този момент последва нисък, бърз питч към батъра, който замахна в къса, изкусна дъга. Плоската страна на бухалката посрещна кожената топка и тя полетя към тях стремително като „скакалец“, както се наричаше това в Ню Йорк. Лилиан се затича, грабна топката и я запрати към момчето, което стоеше на първия пост. То я хвана инстинктивно, поглеждайки към Лилиан с изненада. Когато останалите момчета забелязаха двете млади жени, които стояха край двора, те спряха изведнъж несигурно.

Лилиан тръгна напред, погледът й намери червенокосото момче.

— Артър? Помниш ли ме? Бях тук през юни… ти ни даде назаем бухалката.

Озадаченото изражение на момчето се проясни.

— О, да, госпожице… госпожице…

— Бауман. — Лилиан посочи към Дейзи. — А това е сестра ми. Тъкмо се чудехме… дали ще ни позволите да поиграем? Само за малко?

Последва смаяна тишина. Лилиан си помисли, че даването назаем на бухалката може да им се е струвало приемливо, но да им позволят да влязат в играта явно беше съвсем друго нещо.

— Всъщност, не сме никак лоши — каза тя. — Двете сме играли много в Ню Йорк. Ако се безпокоите, че ще забавим играта ви…

— О, не е това, госпожице Бауман — възрази Артър и лицето му стана червено като косата. Той погледна несигурно компанията си, преди да върне вниманието си към нея. — Въпросът е, че… дами като вас… че вие не можете… ние сме слуги, госпожице.

— Сега сте в почивка, нали? — продължи Лилиан.

Момчето кимна предпазливо.

— Е, ние също сме в почивка — каза тя. — А това е една малка игра раундърс. О, пуснете ни да поиграем, няма да кажем на никого.

Като гледаше смутените лица на момчетата, Лилиан продължи:

— Бързи топки, забиващи топки… Виждали ли сте как хвърлят американците?

Това ги заинтригува, беше ясно. Но Артър каза неуверено:

— Мис Бауман, ако случайно някой ви види да играете раундърс в двора за коне, нас ще обвинят, и тогава…

— Не, няма — прекъсна го Лилиан. — Обещавам ви, ние ще поемем отговорността, ако някой ни хване. Ще кажем, че не сме ви оставили избор.

Макар групата като цяло да изглеждаше скептична, Лилиан и Дейзи не престанаха да ги увещават, докато най-накрая момчетата не отстъпиха и не им позволиха да играят. Взела износената кожена топка, Лилиан огъна ръце, изпука кокалчетата на пръстите си и зае позиция на питчър, когато погледна батъра, който стоеше на базата, означена като Касъл рок. Прехвърляйки тежестта върху левия си крак, тя замахна, изстрелвайки топката с бързо, уверено движение. Топката кацна в ръката на кетчъра, а батърът се завъртя и я изпусна. Чуха се няколко одобрителни подсвирвания.

— Не лоша ръка като за момиче! — дойде коментарът на Артър, което я накара да се усмихне.

След няколко минути забавлението от играта накара играчите да се освободят напълно от стеснителността си и да покажат какво могат. Смеейки се наравно с конярчетата, Лилиан си спомни за безгрижната свобода на детството. Беше невероятно облекчение да забрави, макар и за малко безкрайните правила и сковаващото благоприличие, което ги задушаваше, откакто бяха стъпили в Англия. А денят беше толкова възхитителен, слънцето светеше ярко, но много по-щадящо отколкото в Ню Йорк, въздухът беше свеж и приятен, когато изпълваше дробовете й.

— Сега е ваш ред с бухалката, госпожице — каза Артър, като й направи знак да хвърли топката към него. — Да видим дали можете да удряте така добре, както мятате.

— Не може — информира го бързо Дейзи и Лилиан направи жест с ръка, който накара скандализираните момчетата да изреват от удоволствие.

За съжаление, беше истина. При цялата й точност в хвърлянето, тя така и не усъвършенства изкуството на батирането — факт, който Дейзи, която беше превъзходен батър, не пропускаше да изтъкне. Вземайки бухалката, Лилиан хвана дръжката като чук с лявата си ръка и остави показалеца на дясната леко разтворен. Тя наклони леко бухалката над рамо, изчака да й подадат, присвивайки очи, и се завъртя колкото можеше. За нейно разочарование, топката мина над бухалката и прелетя над главата на кетчъра.

Преди момчето да изтича да я вземе, топката бе отново хвърлена към питчъра от някаква невидима ръка. Лицето на Артър внезапно застина и пребледня. Тя се запита каква ли е причината и се обърна. Кетчърът сякаш също бе спрял да диша, когато съзря посетителя.

Облегнат небрежно на оградата на двора, стоеше не друг, а Маркъс, лорд Уестклиф.