Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Шеста глава

Когато влезе в оранжерията, Лилиан бе залята от миризма на… портокали. Но лимоните, дафиновите дръвчета и миртите също изпускаха щедро своя аромат в леко затопления въздух. Застланият с плочки под на правоъгълната сграда беше с железни решетести отвори, които позволяваха топлината от печките на долния етаж да се разнася равномерно из помещението. През стъкления покрив и блестящите прозорци проникваше звездна светлина и осветяваше вътрешното скеле, отрупано с тропически растения.

Оранжерията беше сумрачна, само примигването на факлите отвън нарушаваше тъмнината. При звука на стъпки Лилиан се обърна бързо да види влезлия. Сигурно стойката й бе разкрила нейното безпокойство, защото гласът на Уестклиф дойде нисък и успокоителен:

— Само аз съм. Ако предпочитате да се срещнем на друго място…

— Не — прекъсна го Лилиан, изненадана да чуе един от най-могъщите мъже в Англия да говори за себе си като за „само аз съм“. — Оранжерията ми харесва. Всъщност, това е любимото ми място в къщата.

— На мен също — каза той, приближавайки се бавно към нея. — По много причини, най-малката, от които е уединението, което предлага.

— Вие нямате много уединение, нали? С всички тези пристигания и заминавания в Стоуни крос парк…

— Успявам да си отделя задоволително време за уединение.

— И какво правите, когато сте сам? — Цялата ситуация беше започнала да напомня сън, говоренето с Уестклиф в оранжерията, гледането на разсеяното осветление от факлите, прорязващо суровото, но изискано очертание на неговото лице.

— Чета — дойде дрезгавият му глас. — Разхождам се. Понякога плувам в реката.

Тя внезапно изпита благодарност за тъмнината, когато мисълта за голото му тяло, порещо водата, я накара да се изчерви.

Прочел смущението във внезапното й мълчание и тълкувайки погрешно причината, Уестклиф заговори сърдито:

— Мис Бауман, трябва да ви се извиня за това, което се случи по-рано днес. Не мога да обясня поведението си другояче, освен да кажа, че е било момент на умопомрачение, който никога няма да се повтори.

Лилиан леко се стегна при думата „умопомрачение“.

— Хубаво — каза тя. — Приемам извинението ви.

— Можете да сте спокойна като знаете, че наистина не ви намирам за привлекателна по какъвто и да било начин.

— Разбирам. Достатъчно казахте, милорд.

— Ако двамата бъдем оставени сами на пустинен остров, няма да ми хрумне да ви доближа.

— Съзнавам го — каза тя кратко. — Няма нужда да продължавате нататък.

— Просто исках да стане ясно, че това, което направих, беше пълно отклонение. Вие не сте от жените, които някога са ме привличали.

— Добре.

— Всъщност…

— Направихте го достатъчно ясно, милорд — прекъсна го Лилиан намръщено, като си мислеше, че това е несъмнено най-дразнещото извинение, което някога е получавала. — Все пак… както баща ми казва винаги: искреното извинение си има цена.

Уестклиф й хвърли разтревожен поглед.

— Цена?

Въздухът между тях пропука от напрежение.

— Да, милорд. Нали няма да ви е неприятно да разменим няколко думи и след това да приключим с това веднъж завинаги? Но ако наистина съжалявате за това, което сторихте, би трябвало да се опитате да се поправите.

— Единственото, което сторих, е, че ви целунах — възрази той, сякаш тя придаваше на инцидента прекалено голямо значение.

— Против желанието ми — натърти тя. Лицето й бе придобило израз на наранено достойнство. — Може би има жени, които биха посрещнали сърдечно романтичното ви внимание, но аз не съм една от тях. Освен това не съм свикнала да ме хващат и да ме подлагат насилствено на целувки, за които не съм молила…

— Но вие участвахте — сопна й се Уестклиф с убийствена гримаса.

— Не съм!

— Вие… — Явно осъзнал, че спорът е непродуктивен, Уестклиф спря и изруга.

— Но — продължи Лилиан мило, — аз може и да поискам да простя и да забравя. Ако… — Тя направи многозначителна пауза.

— Ако? — повтори той мрачно.

— Ако направите едно малко нещо за мен.

— И какво е то?

— Само помолете майка си да стане поръчител на сестра ми и на мен за идващия сезон.

Очите му се разшириха, сякаш идеята беше отвъд всякаква логика.

— Не.

— Тя би могла да ни даде инструкции по някои положения на британския етикет…

— Не.

— Нужен ни е поръчител — настоя Лилиан. — Не можем да напреднем в обществото без такъв. Графинята е влиятелна и уважавана жена, и нейната подкрепа би ни гарантирала успех. Сигурна съм, че можете да измислите начин да я убедите да ми помогне…

— Мис Бауман — прекъсна я студено Уестклиф, — самата кралица Виктория да дойде, не би могла да измъкне две такива дивачки като вас на пътеката на почтеността. Това не е възможно. А угаждането на баща ви не е достатъчен стимул за мен, за да ме накара да подложа майка си на ада, който сте способни да създадете.

— Мислех си, че може да го кажете. — Лилиан се запита дали ще има смелостта да последва инстинкта си и да рискува. Съществуваше ли шанс, въпреки неуспеха на момичетата в експеримента с парфюма тази вечер, той да въздейства по някакъв начин върху Уестклиф? Ако не, тя щеше да изглежда като ужасна глупачка. Като си пое дълбоко дъх, Лилиан пристъпи по-близо до него. — Много добре… не ми оставяте избор. Ако не се съгласите да ми помогнете, Уестклиф, ще кажа на всички за случилото се този следобед. Сигурна съм, че хората ще намерят не малко забавление във факта, че хладнокръвния лорд Уестклиф не може да контролира желанието си към наперената американка с отвратителни маниери. А вие няма да сте в състояние да го отречете — защото никога не лъжете.

Уестклиф вдигна едната си вежда и я изгледа с поглед, който трябваше да я изпепели на място.

— Надценявате качествата си, мис Бауман.

— Нима? Тогава го докажете.

Сигурно феодалните владетели в голямото родословие на Уестклиф бяха гледали по този начин, когато са наказвали непокорните селяни.

— Как?

Макар в момента да я бе подкарала през просото, Лилиан трябваше да преглътне мъчително, преди да отговори:

— Приканвам ви да ме прегърнете — каза тя, — както направихте по-рано днес. И ще видим дали ще имате по-голям късмет да се контролирате този път.

Презрението в погледа му разкриваше точно колко трогателно намира той предизвикателството й.

— Мис Бауман, както изглежда, ще трябва да направя това… но аз не ви желая. Този следобед беше грешка. Която няма да се повтори отново. А сега, ако ме извините, предполагам…

— Страхливец.

Уестклиф понечи да си тръгне, но думата го накара да се извие обратно към нея с внезапно, недоверчиво настървение. Лилиан предположи, че това обвинение му е било отправяно рядко, ако не и никога.

— Какво казахте?

За да издържи ледения му поглед й бе необходим всеки милиметър от гръбнака й.

— Очевидно се страхувате да ме докоснете. Страх ви е, че може да не сте в състояние да се владеете.

Като погледна встрани от нея, графът поклати леко глава, сякаш подозираше, че я е преценил неправилно. Очите му бяха пълни с нескрита неприязън.

— Мис Бауман, толкова ли ви е трудно да разберете, че не желая да ви прегръщам?

Лилиан осъзна, че не би се ядосвал толкова, ако беше напълно убеден в собствената си способност да й устои. Окуражена от мисълта, тя отиде по-близо до него, не пропускайки начина, по който тялото му се напрегна.

— Въпросът не е дали искате, или не — отвърна тя. — А дали сте способен да си тръгнете от мен, ако го направите.

— Не е за вярване — задъхано произнесе той, като я гледаше с отявлена враждебност.

Лилиан стоеше неподвижна, чакаше го да приеме хвърлената ръкавица. Но веднага щом той скъси разстоянието между тях, усмивката й угасна, почувства устата си странно вдървена, а сърцето й заби силно в гърлото. Един поглед към решителното му лице разкри, че се кани да го направи. Тя не му беше оставила избор, освен да опита и да й докаже, че греши. И ако го направеше, никога нямаше да може да го погледне в очите отново. О, господин Нетъл, помисли си отчаяно, нека вълшебния ви парфюм проработи.

Като се движеше с безкрайна неохота, Уестклиф предпазливо обви ръце около нея. Ескалацията на пулса й беше на път да прогони въздуха от белите й дробове. Едната му ръка се настани между напрегнатите й плешки, а другата се притисна под кръста. Той я докосна с прекалено внимание, сякаш бе направена от някаква опасна субстанция. И когато притисна леко тялото й към своето, кръвта й се превърна в течен огън. Ръцете й пърхаха, търсейки опора, докато накрая се заковаха от двете страни на гръбнака му. Тя усети гъвкавите твърди мускули въпреки слоевете коприна на блузата и бельото му.

— Това ли е, за което ме молихте? — прошепна той с нисък глас в ухото й.

Пръстите на Лилиан се свиха в обувките й, когато горещият му дъх докосна косъмчетата на слепоочието й. Тя отвърна с беззвучно кимване, унила и ужасена, когато осъзна, че е изгубила облога. Уестклиф щеше да й покаже колко лесно е да я остави, а след това щеше да й се подиграва безмилостно.

— Вече можете да ме пуснете — прошепна тя; устата й се изкриви в самоирония.

Но той не помръдна. Тъмната му глава се сведе надолу и той си пое накъсано дъх. Лилиан забеляза, че вдъхваше аромата от шията й… поемаше го с бавна, но все по-засилваща се ненаситност, сякаш беше пристрастен към наркотичен дим. Парфюмът, помисли си тя с изумление. Значи не си въобразяваше. Той бе проявил магията си отново. Но защо Уестклиф беше единственият мъж, на когото му действаше? Защо…

Мислите й се пръснаха, когато натискът на ръцете му се засили, карайки я да тръпне и да се извива.

— По дяволите — прошепна ядосано Уестклиф. Преди да разбере какво става, той я беше притиснал към една близка стена. Пронизващият му и обвиняващ поглед се премести от замаяните й очи към разтворените устни, мълчаливата му борба трая още една изгаряща секунда, докато изригна една ругатня и взе устните й нетърпеливо.

Ръцете му нагласиха главата й под удобен ъгъл и той я зацелува с нежни ухапвания, сякаш устните й бяха екзотичен деликатес, който трябва да се опита. Коленете й омекнаха и тя едва успяваше да се задържи права. Това е Уестклиф, опита се да си напомни… Уестклиф, мъжът, когото мразеше… но когато той впи устата си по-жадно в нейната, вече не можеше да се въздържа и да не му отговаря. Застанала срещу него, тя инстинктивно се повдигна на пръсти и телата им перфектно си паснаха, болящото пространство между бедрата й се допря до коравата издатина зад закопчания дюкян на панталона му. Осъзнала внезапно какво е направила, тя се изчерви и се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Ръката му стисна силно дупето й, заковавайки я на място, докато устата му поглъщаше нейната с разтапяща чувственост, плъзгаше се навътре и изследваше влажната коприна на страните й. Тя ахна, когато свободната му ръка заопипва предницата на корсета й.

— Искам да ви усетя — прошепна Уестклиф срещу треперещите й устни, като се бореше с неподдаващото се препятствие на елечето й. — Искам да ви целувам навсякъде…

Гърдите я заболяха в плътно пристегнатия корсаж. Бе обхваната от безумния порив да разкъса подплатата на корсета си и да го помоли да успокои измъчената й плът с устата и ръцете си. Вместо това обаче прокара пръсти по гъстите, леко чупливи къдрици на косата му, докато той я целуваше трескаво. Вече не можеше да мисли трезво и тръпнеше от желание.

Внезапно възбудата спря, когато Уестклиф откъсна уста от нейната и я блъсна отново към колоната. Като дишаше накъсано, той се извърна леко от нея, стиснал юмруци.

Мина доста време, докато Лилиан се съвземе и е в състояние да говори. Парфюмът бе проработил, и то доста добре. Гласът й бе плътен и дрезгав, сякаш току-що се е събудила от дълбок сън.

— Ами… Аз… предполагам, че това отговори на моя въпрос. Сега… колкото до молбата ми за поръчителство…

Уестклиф не я погледна.

— Ще помисля за това — промърмори той и излезе от оранжерията.