Лайза Клейпас
Есенен парфюм (4)

Трета глава

Лилиан изруга тихо и хвърли навъсен поглед на Уестклиф. Той й отвърна със сардонично повдигане на едната вежда. Макар да бе облечен със сако за езда, ризата му беше разкопчана и разкриваше силния му, загорял от слънцето врат. При предишните им срещи Уестклиф винаги беше облечен безупречно. В момента, обаче, гъстата му черна коса беше разрошена от вятъра и брадата му се нуждаеше от бръснене. Странно, този му вид изпрати тръпка на удоволствие в корема на Лилиан и причини непозната слабост в коленете й.

Независимо от неприязънта й трябваше да признае, че Уестклиф е изключително привлекателен мъж. Чертите му бяха прекалено широки на някои места, прекалено остри на други, но имаше някаква груба поезия в структурата на лицето му, която правеше класическата красота да изглежда във висша степен неуместна. Малцина бяха мъжете, притежаващи такава истинска мъжественост, сила на характера, прекалено могъща, за да бъде игнорирана. Той не просто се чувстваше удобно във властната си поза, а очевидно бе неспособен да функционира по друг начин, освен като лидер. Като момиче, което винаги се е изкушавало да се изплези в лицето на авторитета, Лилиан намираше Уестклиф за ужасна съблазън. И бе преживяла няколко удовлетворяващи моменти, когато бе успяла да го раздразни отвъд поносимото.

Преценяващият му поглед се плъзна от разбърканата коса към фигурата й, без да пропуска плавната линия на гърдите, освободени от стягащ корсет. Като се питаше дали ще й чете конско затова, че е играла раундърс с конярите, Лилиан отвърна на преценяващия му поглед с хладнокръвно изражение. Опита се да изглежда надменна, но не беше лесно, когато гледката на стройното, атлетично тяло на лорда изпрати поредна тръпка в слабините й. Дейзи беше права — беше трудно, ако не и невъзможно, да намери по-млад мъж, който да си съперничи с мъжествената сила на Уестклиф.

Без да откъсва поглед от Лилиан, Уестклиф бавно се отблъсна от оградата и се приближи.

Лилиан изправи рамене. Тя беше висока за жена, което ги правеше почти еднакви на ръст, но Уестклиф все пак се извисяваше с пет-шест сантиметра над нея. Нервите й се изопнаха, докато се взираше в очите му, които бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни.

Гласът му беше дълбок, напомняше едрозърнест пясък, увит в кадифе.

— Трябваше да извиете лакътя си навътре.

Лилиан остана изненадана, беше очаквала критика.

— Какво?

Гъстите мигли на лорда леко се сведоха, когато погледна към бухалката в дясната й ръка.

— Извийте лакътя навътре. Така ще имате по-голям контрол върху бухалката, ако скъсите дъгата на завъртането.

Лилиан се намръщи.

— Съществува ли тема, по която да не сте експерт?

Весели искрици припламнаха в тъмните му очи. Той се престори, че се замисля дълбоко.

— Не мога да свиря с уста — каза накрая. — Друго, освен това… — Той вдигна ръце в безпомощен жест, сякаш не се сещаше за друга дейност, която да владее по-слабо.

— Какво имате предвид като казвате, че не можете да свирите с уста? Всички могат.

Уестклиф присви устни и издуха беззвучно въздух. Стояха толкова близо един до друг, че Лилиан усети мекото докосване на дъха му върху челото си, което раздвижи няколко копринени косъмчета, залепнали за потната й кожа. Тя примига изненадано, погледът й падна върху устата му, след това отиде до отворената риза на врата му, където бронзовата кожа изглеждаше гладка и много топла.

— Виждате ли? Нищо не се получава. Опитвал съм години наред.

Развеселена, Лилиан си помисли да го посъветва да духа по-силно и да притисне върха на езика си към долните зъби… но мисълта да произнесе думата „език“ пред Уестклиф й се видя невъзможна. Вместо това тя го гледаше безизразно и подскочи, когато той се пресегна към рамото й и я обърна леко, за да погледне Артър. Момчето стоеше на няколко метра от тях със забравена топка в ръка и гледаше графа с изражение на страхопочитание, примесено с ужас.

Като се чудеше дали Уестклиф ще смъмри момчетата, че са позволили на нея и на Дейзи да играят, Лилиан каза смутено:

— Артър и другите… вината не е тяхна… аз ги накарах да ни пуснат в играта…

— Не се съмнявам — произнесе графът над рамото й. — Сигурно не сте им дали шанс да откажат.

— Нали няма да ги накажете?

— Че играят раундърс в почивката си? Едва ли. — Уестклиф съблече сакото си и го хвърли на земята. После се обърна към кетчъра, който се мотаеше наблизо, и каза: — Джим, бъди добро момче и хвани няколко топки.

— Да, милорд! — Момчето се стрелна към празното пространство в западната страна на поляната отвъд позициите.

— Какво правите? — попита Лилиан, когато Уестклиф застана зад нея.

— Поправям замаха ви — последва спокойният му отговор. — Вдигнете бухалката, мис Бауман.

Тя се обърна да го погледне скептично и той се усмихна, очите му блестяха предизвикателно.

— Това ще е интересно — промърмори Лилиан. Тя зае стойка и погледна към Дейзи, чието лице се бе зачервило, а очите й блестяха от усилието да потисне изблика смях. — Замахът ми си е идеален — изсумтя Лилиан, усещайки тялото на графа точно зад нейното. Очите й се разшириха, когато ръцете му се плъзнаха към нейните лакти, избутвайки ги в по-плътна позиция. Когато дрезгавият му шепот докосна ушите й, опънатите й нерви сякаш се запалиха и тя почувства как червенината плъзва по лицето и шията й, както и в други части на тялото, за които, доколкото знаеше, не съществуват имена.

— Разтворете краката си по-широко и разпределете тежестта си равномерно. Добре. А сега приближите още ръцете към тялото. Тъй като бухалката е малко дълга за вас, ще трябва да я хванете малко по-нагоре…

— Обичам да я държа в основата.

— Прекалено ви е дълга — настоя той, — точно заради това не можете да направите правилно замаха и…

— Обичам дълги бухалки — продължи да упорства Лилиан, дори когато той нагласи ръцете й върху върбовата бухалка. — Всъщност, колкото по-дълга, толкова по-добре.

Едно от конярчетата се изкиска и привлече вниманието й и тя го погледна подозрително, преди да се обърне към Уестклиф. Лицето му беше безизразно, но в очите му се виждаше насмешлив блясък.

— Какво е толкова смешно? — попита тя.

— Нямам представа — отвърна той озадачено и отново я обърна към питчъра. — Не забравяйте за лактите. Да. А сега, не позволявайте на китките да се извъртат… дръжте ги прави и… не, не така. — Той я изненада като сложи ръце върху нейните и направи бавна дъга. Устата му беше до ухото й. — Усещате ли разликата? Опитайте пак… така по-естествено ли е?

Сърцето й ускори ритъм и кръвта кипна във вените й. Никога не се бе чувствала толкова неловко, усещайки топлината на мъжа с гърба си, силните му бедра, които се вмъкваха в леките гънки на роклята й. Широките му ръце я обхващаха почти напълно и тя осъзна с изненада, че по тях няма мазоли.

— Още веднъж — настоя Уестклиф. Ръцете му се стегнаха върху нейните и тя внезапно се почувства покорена, заплашена по начин, който стигаше отвъд физическото въздействие. Въздухът в дробовете й сякаш се разшири болезнено. Тя издиша бързо и плитко, после още веднъж и още веднъж, след което замахна със смущаваща бързина.

Уестклиф отстъпи назад и се взря в нея напрегнато, дълбока бръчка проряза иначе гладкото му чело. Не беше лесно да се различат тъмните ириси от зениците му, но на Лилиан й се стори, че очите му са се разширили сякаш под въздействието на някаква силна дрога. Изглеждаше сякаш иска да я попита нещо, но вместо това само кимна кратко и й посочи да заеме отново батърска позиция. Като застана на мястото на кетчъра, той приклекна и посочи към Артър.

— Хвърли една лесна за начало — извика той.

— Да, милорд.

Артър се изви и хвърли спокойна, права топка. Лилиан присви очи, стисна бухалката по-здраво, замахна и завъртя хълбоците си така, че да придаде повече сила на движението. За свое възмущение пропусна топката напълно. Извърна се и изгледа Уестклиф многозначително.

— Е, съветът ви определено помогна — промърмори тя саркастично.

— Лактите — дойде краткото му напомняне и той хвърли топката на Артър. — Опитайте пак.

Лилиан вдигна бухалката с въздишка и погледна питчъра.

Момчето изтегли ръката си назад и се засили, изпращайки поредна бърза топка.

Лилиан извъртя бухалката с пухтене и изпита неочаквано удоволствие, когато почувства солидната връзка между бухалката и кожената топка. С шумен плясък топката беше катапултирана високо във въздуха над главата на Артър, далече от момчетата в дъното на игрището. Като изписка триумфално, тя пусна бухалката и се затича към първата позиция, обиколи я и се насочи към втората. С ъгълчето на окото си видя, че Дейзи бърза през игрището да хване топката и почти от движение я хвърли към най-близкото момче. Тя ускори крачка, краката й летяха под полата, обиколи третата позиция, докато топката летеше към Артър.

Видя с невярващи очи как Уестклиф застава на последния пост, Касъл рок, вдигнал нагоре ръце в готовност да хване топката. Възможно ли беше? След като й показа как да удря топката сега се канеше да й я вземе ли?

— Махнете се от пътя ми! — извика тя, тичайки презглава към поста, решена да го стигне, преди да е хванал топката. — Няма да спра!

— О, аз ще ви спра! — увери я Уестклиф с усмивка, заставайки пред поста. Той извика на питчъра: — Хвърли я в базата, Артър!

Щеше да мине през него, ако се налагаше. Като нададе боен вик, Лилиан връхлетя върху него, карайки го да залитне назад точно когато пръстите му се затваряха около топката. Макар да можеше да се опита да запази равновесие, той не го стори, сгромолясвайки се върху меката земя с Лилиан върху него. При падането ги обви облак сивкав прах. Лилиан се надигна върху гърдите му и го погледна. В първия момент си помисли, че е задъхан, но веднага стана ясно, че се задушава от смях.

— Измамник такъв! — обвини го тя, което го накара да се разсмее още по-силно. Тя се опита да си поеме дъх. — Вие… нямате право да стоите… пред… поста…

Като си поемаше дъх и пухтеше, Уестклиф й подаде топката с енергичния реверанс на човек, предаващ безценен артефакт на музеен куратор. Лилиан пое топката и я хвърли настрана.

— Не съм аут — каза му тя, забивайки пръст в коравите му гърди, за да подчертае думите си. Имаше чувството, че докосва каменна плоча. — Чувате ли ме?

До слуха й достигна веселият глас на Артър, който се приближаваше към тях.

— Всъщност, госпожице…

— Никога не спори с една лейди, Артър — прекъсна го графът, успявайки да възвърне способността си да говори, и момчето му се усмихна.

— Да, милорд.

— Има ли лейди тук? — попита Дейзи весело, задавайки се откъм игрището. — Защото не виждам такава.

Като продължаваше да се усмихва, графът погледна Лилиан. Косата му беше разбъркана, зъбите му се белееха на смуглото, покрито с прах лице. Сега, когато бе изоставил диктаторската фасада и с развеселени очи, усмивката му беше толкова неочаквано привлекателна, че Лилиан усети странно, размекващо чувство в себе си. Наведе се към него и собствените й устни се разтеглиха в неохотна усмивка. Една къдрица от косата й се беше измъкнала и се плъзна като коприна по неговата челюст.

— Какво е требучет? — попита тя.

— Катапулт. Имам един приятел, който проявява интерес към средновековните оръжия. Той… — Уестклиф се поколеба, сякаш през стегнатото му тяло премина ново напрежение, докато лежеше под нея. — Той наскоро построи требучет, използвайки древен проект… и ми се довери да му помогна при изстрелването…

Лилиан се забавляваше от идеята, че обикновено сдържания Уестклиф е способен на подобни лудории. Осъзнавайки внезапно, че е върху него, тя се изчерви и понечи да се изправи.

— Свалихте ли целта? — попита, като се стараеше да звучи небрежно.

— Собственикът на каменната стена, която съборихме, очевидно смяташе така. — Графът рязко си пое дъх, когато тялото й се изплъзна от неговото, и остана да стои на земята, дори след като тя се беше изправила на крака.

Лилиан се запита защо я гледаше така странно и започна да изтупва прашната си пола. Но това бе невъзможна задача. Дрехите й бяха ужасно мръсни.

— О, боже — погледна тя Дейзи, която беше също измачкана и мръсна, макар и не до такава степен. — Как ще обясняваме защо роклите ни са в такова състояние?

— Ще помоля една от прислужниците да ги свали долу в пералнята, преди майка да забележи. Което ми напомня… май вече ни е време да се събуждаме от нашата дрямка!

— Трябва да побързаме. — Лилиан се обърна към лорд Уестклиф, който си беше облякъл сакото и сега стоеше зад нея. — Милорд, ако някой ви попита дали сте ни виждали… нали ще кажете, че не сте?

— Аз никога не лъжа — каза той и тя простена отчаяно.

— Не можете ли поне да се въздържите и да не съобщавате, без да са ви питали?

— Предполагам, че бих могъл.

— Колко сте услужлив — произнесе Лилиан с тон, който изразяваше обратното. — Благодаря ви, милорд. А сега, ако ни извините, трябва да бягаме. В буквалния смисъл.

— Последвайте ме, ще ви покажа по-кратък път — предложи Уестклиф. — Ще минем през градината и ще влезем през входа за прислугата до кухнята.

Сестрите се спогледаха, кимнаха едновременно и забързаха подир него, махайки разсеяно за довиждане на Артър и неговите приятели.

* * *

Докато ги превеждаше през градините, Маркъс се раздразни от начина, по който Лилиан бързаше пред него. Тя сякаш физически не бе способна да понесе неговото водачество. Погледна я крадешком. Крачката й беше дълга и свободна под леката муселинена рокля, неприличаща на опитното женствено полюляване, което повечето жени предпочитаха.

Маркъс си спомни необяснимата си реакция към нея по време на играта на раундърс. Оживеното й лице беше неустоимо. Тя имаше неизчерпаема енергия и ентусиазъм за физически занимания, които можеха да съперничат на неговите. Не беше модерно младите жени в нейното положение да показват такова крепко здраве и дух. Предполагаше се, че трябва да са срамежливи, скромни и сдържани. Но Лилиан беше прекалено завладяваща, за да я игнорира, и още преди да е разбрал напълно какво става, се бе присъединил към играта.

Видът й, толкова зачервена и възбудена, бе събудил непреживявани до този миг усещания. Беше по-красива, отколкото си спомняше, и толкова забавна в обидчивата си инатливост, че не можеше да устои на присъствието й. И в момента, когато беше застанал зад нея, за да й покаже как да замахва, усещайки тялото й да се притиска в него, той изпита първичния порив да я сграбчи и да я завлече на някое тайно място, да вдигне полата й и…

Отхвърляйки мисълта със смущение, той я загледа как върви пред него. Беше мръсна, косата й беше разрошена… но по някаква причина не можеше да спре да мисли какво беше почувствал, докато лежеше върху земята, а тя го беше възседнала. Въпреки ръста й тя бе стройно момиче без много женски извивки. Далеч не предпочитаният му тип. Но толкова много искаше да я хване за кръста, да притисне хълбоците й към своите и…

— Насам — каза той сърдито, като закачи с рамо Лилиан Бауман и продължи към живия плет и стените, които ги скриваха от къщата. Поведе сестрите отстрани на пътеките, обрамчени със сините заострени върхове на салията. Древните стени бяха покрити с червени рози и великолепни топки хортензии, а големите каменни кашпи направо се пукаха от бели трицветни теменуги.

— Сигурен ли сте, че това е краткият път? — попита Лилиан. — Мисля, че по другия щеше да е много по-бързо.

Несвикнал решенията му да се поставят под въпрос, Маркъс й хвърли хладен поглед, когато тя се изравни с него.

— Познавам собственото си имение, госпожице Бауман.

— Не обръщайте внимание на сестра ми, лорд Уестклиф — каза Дейзи зад тях. — Тя просто се притеснява какво ще стане, ако ни хванат. Предполагаше се, че трябва да спим, разбирате ли. Майка ни заключи в стаята ни, а после…

— Дейзи — прекъсна я рязко Лилиан, — графът не иска да слуша за това.

— Напротив — каза Маркъс, — много ми е интересно да разбера как сте избягали. През прозореца?

— Не, отворих ключалката с шперц — отвърна Лилиан.

Запазвайки информацията в дъното на съзнанието си, Маркъс попита подигравателно:

— В девическото училище ли ви научиха да правите това?

— Не сме ходили в девическо училище — отвърна Лилиан. — Сама се научих да разбивам ключалки. Била съм от погрешната страна на много заключени врати от ранно детство.

— Колко изненадващо.

— Предполагам, че вие не сте направили ни едно нещо, което да заслужава наказание.

— Всъщност, доста често съм бил „възпитаван“. Но рядко са ме заключвали. Баща ми смяташе за далеч по-целесъобразно — и удовлетворяващо — да ме бие заради прегрешенията ми.

— Изглежда е бил истински сатрап — отбеляза Лилиан и Дейзи ахна зад тях.

— Лилиан, не бива да говориш лошо за мъртвите. А и се съмнявам, че на графа му е приятно да наричаш баща му с някакви имена.

— Не, той наистина беше сатрап — каза Маркъс с прямота, съответстваща на тази на Лилиан.

В този момент стигнаха до място в живия плет, където каменната настилка заобикаляше къщата. Като направи знак на момичетата да пазят тишина, Маркъс погледна празната пътека и ги заведе до прикритието на висока, тясна хвойна. После посочи наляво.

— Входът за кухнята е ей там — прошепна той. — Ще минем през него, ще се изкачим по стълбите до горния етаж и ще ви покажа коридора към вашата стая.

Момичетата го гледаха с широки усмивки, лицата им си приличаха толкова много, и все пак бяха така различни. Дейзи имаше по-кръгли страни и старомодната красота на китайска кукла, което беше в някакво противоречие с екзотичните й кафяви очи. Лицето на Лилиан беше по-продълговато и с неясен котешки намек, с дръпнати очи и чувствена, сладка уста, която накара сърцето му да направи един допълнителен такт.

Той още гледаше устата й, когато тя заговори:

— Благодаря ви, лорде. Вярвам, че можем да разчитаме на вашето мълчание за играта ни.

Ако Маркъс беше друг тип човек, или таеше обикновен романтичен интерес към някое от момичетата, щеше да използва ситуацията да пофлиртува, шантажирайки ги. Вместо това той кимна и отвърна:

— Можете да разчитате.

Поредният предпазлив поглед установи, че по пътеката все още няма никой и тримата излязоха зад прикритието на хвойната. За нещастие, когато бяха до средата на пътя, се чуха внезапни гласове. Някой идваше.

Дейзи хукна като уплашена кошута и се озова до входа за части от секундата. Лилиан, обаче, предприе обратната тактика, спускайки се към хвойната. Лишен от време да мисли, Маркъс я последва точно когато в началото на алеята се появиха трима-четирима души. Притискайки се към нея в тясната пролука между дървото и живия плет, той се почувства доста нелепо, да се крие от гостите в собственото си имение. Но мръсните му, изкаляни дрехи не бяха нещо, с което би искал да се появи в компания… внезапно мислите му се объркаха, когато усети Лилиан да го дърпа по — навътре в сенките. Дърпаше го към себе си. Тя трепереше… от страх, помисли си той в началото. Шокиран от собствената си покровителствена реакция, обви ръце около нея. Но бързо откри, че тя се смееше тихо, толкова необяснимо доволна от ситуацията, че трябваше да потисне серията пристъпи на смях в рамото му.

Маркъс й се усмихна озадачено и оправи един непослушен кичур от косата й, който беше паднал върху дясното й око. След това надникна през малката пролука между ухаещите, гъсти иглички на хвойновите клони. Разпозна мъжете, които вървяха бавно по пътеката и обсъждаха бизнес дела.

— Тихо. Това е баща ви.

Очите й се разшириха, смехът й секна и тя инстинктивно заби пръсти в сакото му.

— О, не. Не позволявайте да ме открие! Ще каже на майка!

Той кимна успокоително, ръката му остана върху раменете й, устните му бяха до слепоочието й.

— Няма да ни видят. Веднага след като отминат, ще ви преведа по пътеката.

Тя стоеше напълно неподвижна, взираше се между клоните, явно не съзнавайки, че се е вкопчила в тялото на граф Уестклиф в нещо, което повечето хора биха описали като прегръдка. Маркъс я държеше и дишаше в косата й, поемайки неуловим аромат, нежна цветна увертюра, която смътно бе регистрирал, докато играеха раундърс на игрището. Като тръгна по следите на аромата, той откри по-силна концентрация на шията й, където разпалваше кръвта и опияняваше. Устните му се навлажниха. Внезапно му се прииска да докосне език до нежната й бяла кожа, да разкъса роклята й отпред и да прокара уста от шията до пръстчетата на краката й.

Ръката му се стегна около тънкото й тяло и свободната му ръка неволно потърси хълбоците й, упражнявайки лек, но непоколебим натиск, за да я приближи повече към себе си. О, да. Тя беше с перфектния ръст и бе нужно съвсем леко нагласяне, за да прилепнат телата им едно към друго. Обзе го възбуда, разпалвайки огън в пулсиращите пътечки на вените му. Щеше да бъде толкова лесно да я вземе, просто да вдигне роклята й и да разтвори краката й. Желаеше я по хиляди начини — върху себе си, под себе си, всяка негова част вътре в нея. Можеше да усети естествената форма на тялото й под тънката й дреха без корсет, който да разваля плавната линия на гърба й. Тя се стегна малко, когато усети устата му да докосва шията й, и ахна удивено.

— Какво… какво правите? — чу се да прошепва.

От другата страна на живия плет четиримата мъже спряха и продължиха оживено да обсъждат пазарните манипулации, докато в ума на Маркъс се въртяха мисли за съвсем друг вид манипулации. Като навлажни пресъхналите си устни с език, той отдръпна глава и видя обърканото изражение върху лицето на Лилиан.

— Съжалявам — пое си дъх той, като се бореше да се съвземе. — Тази миризма… каква е?

— Миризма? — Тя изглеждаше силно смутена. — Имате предвид парфюма ми?

Маркъс се разсея от гледката на устата й… плюшените розови устни, които сякаш обещаваха неописуема сладост. Ароматът й нахлуваше в ноздрите му и будеше в тялото му копнежи. Усети, че става корав, слабините му пламнаха, а сърцето му пулсираше лудо. Не можеше да мисли ясно. Усилието да не я опипа накара ръцете му да се разтреперят. Затвори очи, отвърна лице от нейното, само за да се зарови алчно в трапчинката на шията й. Тя леко го отблъсна и прошепна в ухото му:

— Какъв ви е проблемът?

Той безпомощно поклати глава.

— Съжалявам. Боже мили. Съжалявам… — Устата му се затвори върху нейната и той я зацелува с такава сила, сякаш животът му зависеше от това.