Лайза Клейпас
Есенен парфюм (5)

Четвърта глава

За първи в път в живота на Лилиан се случваше мъж да я целуне, без да иска разрешение. Тя се извиваше и дърпаше, докато Уестклиф я притисна още по-здраво към тялото си. Миришеше на прах, на коне и на слънце… имаше и нещо друго… сладък, сух дъх, който й напомняше за прясно окосено сено. Натискът на устата му се увеличи, устните му трескаво се опитваха да разтворят нейните. Никога не си бе представяла целувките по този начин: дълбоки, нежни, нетърпеливи ласки, които сякаш я оставяха без сила. Тя затвори очи и се отпусна върху твърдата опора на гърдите му. Уестклиф веднага се възползва от слабостта й, нагласи я срещу себе си така, че не остана и сантиметър между тях, и вмъкна силното си бедро между краката й.

Върхът на езика му се играеше в устата й, изследваше ръбчетата на зъбите й и копринената влага отвъд. Шокирана от интимността, Лилиан се сви назад, но той я последва, двете му ръце се плъзнаха и обхвана главата й. Тя не знаеше какво да прави с езика му; отдръпна се несръчно, но той си играеше с нея, грабеше я, възбуждаше я, доставяше й удоволствие; от гърлото й се откъсна разтреперан стон и тя се хвърли към него обезумяла.

Устните му се откъснаха от нейните. Осъзнала, че баща й стои от другата страна на хвойната, Лилиан се опита да контролира дишането си, загледана към тъмните силуети през гъстите, зелени бодлички. След малко мъжете продължиха по пътеката, неподозиращи за прегърнатата двойка, скрита във входа на градината. Лилиан въздъхна облекчено. Но устата на Уестклиф се плъзна по извивката на шията й, разпалвайки окончанията на напрегнатите й нерви. Тя се сви срещу него, все още безпомощно обхванала с крака бедрото му, и някъде дълбоко в нея се разля топлина.

— Милорд — прошепна тя, — да не полудяхте?

— Да. Да. — Кадифените му устни се върнаха на устата й… последва още една ограбваща целувка.

— Дайте ми устата си… езика си… да. Така. Толкова сте сладка… сладка… — Устните му бяха горещи и неуморни, местеха се по нея с чувствена принуда, докато дъхът му докосваше страната й. Устните и лицето я смъдяха от небръснатата четина на брадата му.

— Милорд — прошепна тя пак, откъсвайки уста от неговата. — За бога, отдръпнете се от мен!

— Да… Съжалявам… само още веднъж… — Той отново потърси устните й и тя го изблъска силно. Гърдите му бяха твърди като гранит.

— Да вървим, глупак такъв! — Като се извиваше диво, Лилиан успя да се освободи. Цялото й тяло тръпнеше от досега с него, дори сега, когато бяха разделени.

Когато се загледаха един друг, тя видя как похотта, отпечатана върху лицето му, започва бавно да се разсейва и тъмните му очи се разшириха при осъзнаването на това, което току-що се бе случило.

— По дяволите! — прошепна той.

Не й хареса начина, по който я гледаше, като мъж, който се взира във фаталната глава на Медуза. Тя се намръщи.

— Мога сама да намеря стаята си — произнесе отсечено. — И не се опитвайте да ме следвате — за днес помощта от вас ми стига. — Тя се обърна и забърза по алеята, а той остана да гледа подир нея с увиснала челюст.

* * *

По някакво чудо Лилиан успя да стигне до стаята си, преди майка й да се появи да събуди дъщерите си от дрямката им. Провирайки се през открехнатата врата, тя я затвори и бързо разкопча роклята си. Дейзи, която вече бе останала по бельо, отиде до вратата и запъна фуркета под бравата, за да я повдигне, след което я заключи.

— Защо се забави толкова? — попита тя. — Надявам се не се сърдиш, задето не те изчаках… помислих си, че трябва да се върна тук и да се оправя колкото е възможно по-бързо.

— Не — разсеяно отвърна Лилиан, докато се измъкваше от мръсната си рокля. Тя я остави на дъното на гардероба и я скри от поглед. Силно изщракване обяви, че Дейзи се е справила успешно с повторното заключване на вратата. Лилиан се стрелна към умивалника, изля мръсната вода в съда за помия отдолу и наля чиста в купата. След това бързо изми лицето и ръцете си, и се избърса.

Чули, че в ключалката се завърта ключ, двете момичета се спогледаха разтревожено. Изтичаха до леглата си и легнаха точно в мига, когато майка им влезе в стаята. За щастие, завесите бяха спуснати и на неясната светлина Мерседес не можеше да забележи свидетелствата за онова, което бяха правили.

— Момичета? — произнесе тя подозрително. — Време е вече да се будите.

Дейзи се протегна и се прозя шумно.

— М-ммм… добре си подремнахме. Чувствам се толкова освежена.

— И аз — додаде пресипнало Лилиан, забола глава във възглавницата, докато сърцето й биеше лудо срещу матрака.

— Сега трябва да се изкъпете и да облечете вечерните си тоалети. Ще позвъня на прислужниците да подготвят ваната. Дейзи, ти ще облечеш жълтата си копринена рокля. Лилиан, ти ще си със зелената, онази със златните копчета на раменете.

— Да, майко — отвърнаха двете едновременно.

Когато Мерседес отиде обратно до другата врата на стаята, Дейзи седна изправена и загледа Лилиан с любопитство.

— Защо се забави толкова на връщане?

Лилиан се претърколи и впери поглед в тавана, обмисляйки онова, което се бе случило в градината. Не можеше да повярва, че Уестклиф, който никога не бе крил, че не я харесва, се беше държал по такъв начин. Това нямаше смисъл. Графът никога не беше показвал преди, че тя го привлича. Всъщност, този следобед за първи път двамата се бяха държали цивилизовано един към друг.

— Наложи се да се скрием за няколко минути — чу се Лилиан да произнася, докато мислите й продължаваха да се тълпят в главата й. — Татко се зададе по алеята с още няколко души.

— Боже! — Дейзи провеси крака от леглото си и погледна Лилиан с ужас.

— Но не те видя, нали?

— Не.

— Е, това е облекчение. — Дейзи се намръщи леко, явно усетила, че има още много неизказано. — Беше доста спортсменско от страна на Уестклиф да не ни издаде, нали?

— Спортсменско, да.

Внезапна усмивка изви устните на Дейзи.

— Мисля, че това бе най-забавното нещо, което някога съм виждала… когато ти показваше как да завъртиш бухалката… имах чувството, че ще го цапардосаш с нея!

— Изкушавах се — отвърна мрачно Лилиан, стана от леглото си и отиде да разтвори завесите. Когато дръпна тежките гънки настрана, следобедната слънчева светлина нахлу в стаята, позлатявайки танцуващите прашинки във въздуха. — Уестклиф търси всяка възможност да демонстрира превъзходството си, нали?

— Това ли правеше? Защото на мен ми се стори, че по-скоро търси възможност да обвие ръце около теб.

Сепната от коментара, Лилиан я изгледа с присвити очи.

— Защо казваш това?

Дейзи сви рамене.

— Имаше нещо в начина, по който те гледаше…

— Какъв начин? — поиска да знае Лилиан и през тялото й премина тръпка като от хиляди миниатюрни крилца.

— Ами… по интересен начин.

— Графът и аз не се понасяме — каза тя кратко. — Единственото, от което той се интересува, е потенциално бизнес споразумение с татко. — Тя млъкна и отиде до тоалетката, където шишенцата й с парфюм блестяха, огрени от кехлибарената слънчева светлина. Като сключи пръсти около кристалното шишенце с парфюм, тя го вдигна и разтърка палец няколко пъти по запушалката. — Но — продължи тя неуверено — има нещо, което трябва да ти кажа, Дейзи. Нещо се случи, докато двамата с Уестклиф чакахме зад живия плет…

— Да? — Изражението на Дейзи се оживи от любопитство.

За съжаление, майка им избра точно този момент да се върне, последвана от две прислужници, които с труд вкараха една вана в стаята, за да подготвят банята. Докато майка им се суетеше наоколо, Лилиан нямаше възможност да говори насаме с Дейзи. Което сигурно бе добре, защото така имаше повече време да обмисли ситуацията. Като пъхна шишенцето в плетената си чантичка, която възнамеряваше да носи вечерта, тя се запита дали парфюмът й наистина е подействал на Уестклиф. Нещо го беше накарало да се държи странно. И ако се съди по изражението на лицето му, когато си бе дал сметка какво върши, той бе шокиран от собственото си поведение.

Логично беше да тества този парфюм. Да провери способностите му, тъй да се каже. Слаба усмивка си проби път до устните й, когато тя си представи приятелките си, които сигурно щяха да проявят желание да й помогнат за един-два експеримента.

„Старите моми“, които се бяха запознали преди година и които винаги подпираха стената по време на танците. Сега, като хвърлеше поглед назад, Лилиан не можеше да разбере защо им бе отнело толкова много време да се сприятелят. Може би едната причина беше, че Анабел бе толкова красива, с коса с цвят на тъмен мед и искрящи сини очи, и с чувствена фигура. Човек не можеше да си представи, че такова божествено създание би слязло до там, че да стане приятелка с обикновени простосмъртни. Еванджелин Дженър, от друга страна, беше ужасяващо срамежлива и заекваше, което правеше разговора невероятно труден.

Но когато най-сетне стана ясно, че никоя от тях няма да успее да промени сама статуса си на стара мома, те се съюзиха, за да си помогнат в търсенето на съпрузи, започвайки с Анабел. Общите им усилия бяха успели да осигурят съпруг за Анабел, макар Саймън Хънт да не беше аристократ, нещо, което първоначално я бе държало настрана от него. Лилиан трябваше да признае, че въпреки нейните първоначални опасения за брака, Анабел бе направила правилен избор, омъжвайки се за Хънт. Сега беше ред на Лилиан.

Сестрите се изкъпаха, след което заеха всяка своя ъгъл в стаята, докато прислужниците им помагаха да се облекат. Следвайки инструкциите на майка си, Лилиан облече рокля от синьо — зелена коприна с къси бухнали ръкави и горнище, събрано на раменете със златни закопчалки. Един омразен корсет бе намалил талията й с пет сантиметра, а подплънките на корсажа повдигаха гърдите й и ги правеха да изглеждат по-големи. Тя бе заведена до тоалетната масичка и прислужницата разреса сплетените кичури на тежката й коса, за да ги забоде след това в сложна фризура. Дейзи, междувременно, бе подложена на същото мъчение, докато връзваха, оправяха и закопчаваха златистата й рокля с набор на корсажа.

Майка им се въртеше около тях и раздаваше напътствия за правилно поведение.

— … и не забравяйте, че английските джентълмени не обичат, когато едно момиче говори много, и че не се интересуват от мнението ви. Затова искам да бъдете кротки и колкото е възможно по — тихи. И да не споменавате за никакъв спорт! Може да ви се струва, че проявяват интерес, когато им разказвате за раундърс или други игри, но вътрешно джентълмените не харесват момичета да обсъждат мъжки теми. А ако някой ви попита нещо за вас, намерете начин да извъртите въпроса към него и…

— Поредната вълнуваща вечер в Стоуни крос — промърмори Лилиан. Дейзи сигурно я беше чула, защото от другия ъгъл на стаята се чу глухо сумтене.

— Какъв е този шум? — сряза я Мерседес. — Слушаш ли съветите ми, Дейзи?

— Да, майко. Не можах да си поема дъх в един момент. Мисля, че корсетът ми е прекалено тесен.

— Тогава не дишай толкова дълбоко.

— Не можеш ли да отпуснеш малко връзките?

— Не. Британските джентълмени предпочитат момичета с много тънки талии. Така, сега докъде бях стигнала… а, да, ако по време на вечерята разговорът секне…

Понасяйки мрачно лекцията, която несъмнено щеше да се повтори многократно под различни форми по време на престоя им в имението на Уестклиф, Лилиан се взираше в огледалото. Почувства се развълнувана при мисълта, че ще види Уестклиф тази вечер. В съзнанието й изникна тъмното му лице, надвесено над нейното, и тя затвори очи.

— Съжалявам, госпожице — прошепна прислужницата, която си помисли, че е забола прекалено дълбоко фуркета в косата й.

— Всичко е наред — отвърна Лилиан с печална усмивка. — Дърпайте силно, аз имам корава глава.

— Това е невероятно признание — дойде коментарът на Дейзи от другия край на стаята.

Прислужницата продължи да навива и да забожда косата й и мислите на Лилиан се върнаха към Уестклиф. Дали щеше да се престори, че целувката зад живия плет никога не се е случвала? Или щеше да поиска да я обсъди с нея? Ужасена от перспективата, тя осъзна, че има нужда да поговори с Анабел, която бе опознала Уестклиф много по-добре, след като се бе омъжила за неговия най-добър приятел, Саймън Хънт.

Точно когато последният фуркет бе мушнат във фризурата й, на вратата се почука. Дейзи, която си слагаше дълги до лактите бели ръкавици, изтича да отвори, пренебрегвайки възраженията на Мерседес, че това е работа на прислужниците. Дейзи открехна вратата и нададе щастлив възглас при вида на Анабел Хънт. Лилиан стана от стола си пред тоалетната масичка и се втурна към нея, и трите се прегърнаха. Бяха минали няколко дена, откак се бяха виждали в хотел „Рътлидж“ в Лондон, където двете семейства бяха отседнали. Скоро Хънт щяха да се местят в нова къща, която се строеше в „Мейфеър“, но междувременно момичетата си гостуваха взаимно при всеки възможен повод. Мерседес възразяваше понякога, страхуваше се Анабел да не повлияе зле на дъщерите й — забавно твърдение, тъй като по-скоро беше обратното.

Както обикновено, Анабел изглеждаше очарователна, в бледосиня сатенена рокля, прилепнала плътно към стройното й тяло, с подходяща копринена панделка, завързана отпред. Цветът на роклята подчертаваше наситеното синьо на очите и освежаваше още повече прасковения тен на лицето й.

Тя се отдръпна да ги погледне с блеснали очи.

— Как мина пътуването от Лондон? Имахте ли вече някакви приключения? Не, не е възможно, тук сте от един ден…

— Може и да сме имали — прошепна Лилиан предпазливо, отчитайки наострените уши на майка си. — Трябва да говоря с теб за нещо…

— Момичета! — прекъсна я Мерседес, тонът й беше изпълнен с неодобрение. — Още не сте свършили приготовленията си за соарето.

— Аз съм готова, майко! — каза Дейзи бързо. — Виж, всичко е направено. Дори съм си сложила ръкавиците.

— Единственото, от което се нуждая, е дамската ми плетена чантичка — добави Лилиан, спусна се към тоалетката и взе малката кремава чантичка. — Ето, и аз съм готова.

Знаейки отлично, че Мерседес не я харесва, Анабел се усмихна приятно.

— Добър вечер, госпожо Бауман. Надявах се, че ще позволите на Лилиан и Дейзи да слязат с мен на долния етаж.

— Боя се, че ще трябва да почакат, докато аз се приготвя — отвърна студено Мерседес. — Двете ми невинни момичета се нуждаят от наставничеството на истинска придружителка.

— Анабел ще ни бъде придружителка — усмихнато рече Лилиан. — Тя сега е уважавана омъжена жена, забрави ли?

— Казах истинска придружителка — натърти майка им, но протестите й рязко спряха, когато сестрите излязоха от стаята и затвориха вратата.

— Боже мой — засмя се безпомощно Анабел, — за първи път чувам да ме наричат „уважавана омъжена жена“, това ме кара да се чувствам по-скоро скучна, не е ли така?

— Ако беше скучна — отвърна Лилиан, като я прегърна, докато вървяха по коридора, — тогава майка щеше да те одобри…

— … а ние нямаше да искаме да сме с теб — добави Дейзи.

Анабел се усмихна.

— И все пак, ако ще съм официалната придружителка на „старите моми“, ще трябва да съставя някои принципни правила за държание. Първо, ако някой красив млад джентълмен ви предложи да се измъкнете с него тайно в градината…

— Трябва да откажем ли? — попита Дейзи.

— Не, трябва да ми кажете, така че да мога да ви покрия. А ако чуете някакви скандални слухове, които не са подходящи за невинните ви уши…

— Да ги игнорираме?

— Не, да изслушате всяка дума, а след това да ми повторите всичко.

Лилиан се усмихна и спря на пресечката между двата коридора.

— Да се опитаме ли да намерим Еви? Не би било официална среща на „старите моми“, ако тя не е с нас.

— Еви вече е долу с леля си Флорънс — отвърна Анабел.

Двете сестри възкликнаха радостно при новината.

— Как е тя? Как изглежда?

— О, мина цяла вечност, откакто не сме я виждали!

— Еви изглежда доста добре — каза Анабел и потръпна, — макар да е отслабнала. Може би е малко обезкуражена.

— Кой не би бил — произнесе Лилиан мрачно, — като се има предвид начинът, по който се държат с нея.

Бяха минали много седмици, откак не се бяха срещали с Еви, която бе държана в изолация от семейството на починалата й майка. Често я заключваха като наказание за най-малкото провинение и й позволяваха да излиза само в присъствието на леля й. Приятелките й си говореха, че животът с такива безчувствени роднини не оказва благотворно влияние върху заекването на Еви. Странно, от всички „стари моми“ Еви най-малко заслужаваше такива строги правила. Тя беше свенлива по природа и с вродено уважение към авторитетите. От това, което успяха да разберат, майката на Еви беше бунтарят на семейството, омъжвайки се за мъж, стоящ много по — ниско от нея. След като беше починала при раждане, дъщеря й сега изплащаше нейното прегрешение. А баща й, когото Еви рядко имаше възможност да вижда, беше с влошено здраве и може би не му оставаше много живот.

— Бедната Еви! — продължи съчувствено Лилиан. — Склонна съм да й отстъпя реда си да се омъжи — тя се нуждае от изход далеч повече от мен.

— Още не е готова — каза Анабел с увереност, която показваше, че е мислила и преди по въпроса. — Опитва се да преодолее стеснителността си, но досега не може да завърже разговор с джентълмен. Освен това… — В погледа й проблесна палаво пламъче и тя обви ръка около тънкия кръст на Лилиан. — Ти си прекалено стара, за да отлагаш повече, скъпа.

Лилиан й хвърли престорено сърдит поглед, което я накара да се засмее.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита Анабел.

Лилиан поклати глава.

— Да почакаме, докато се присъединим към Еви, иначе ще се наложи да повтарям всичко.

Те тръгнаха надолу, където гостите кръжаха в елегантни групички. Тази година на мода бе цветът, поне в дамското облекло, и богатите нюанси караха събраните да изглеждат като рояк пеперуди. Мъжете бяха облечени в традиционните черни костюми и бели ризи, единствена слабо доловима разлика се забелязваше в сдържаните десени на техните жилетки и вратовръзки.

— Къде е господин Хънт? — обърна се Лилиан към Анабел.

Анабел се усмихна при споменаването на съпруга й.

— Предполагам, че е при графа заедно с неколцина техни приятели. — Погледът й се задълбочи, когато съзря Еви. — Ето я Еви — и за късмет, леля Флорънс не кръжи около нея, както обикновено.

Докато чакаше сама, разсеяният й поглед се закова върху един пейзаж в златна рамка. Еви изглеждаше потънала в съзерцание. Свитата й стойка издаваше пълната липса на самочувствие… бе ясно, че не се чувства част от тази тълпа, нито пък го иска. Макар че явно никой не бе гледал достатъчно дълго към Еви, за да забележи в действителност, че тя всъщност е доста красива — но по съвсем неконвенционален начин. Беше с лунички и червенокоса, с огромни кръгли сини очи и подвижна уста с пълни устни, които изобщо не бяха на мода. Надарената й фигура спираше дъха, въпреки че прекалено скромните рокли, които бе принудена да носи, бяха ужасни. Нещо повече, смъкнатите й рамене не допринасяха кой знае колко за изтъкване на прелестите й.

Лилиан се стрелна напред и стресна Еви като хвана облечената й в ръкавица ръка, и я дръпна настрана.

— Ела — прошепна тя.

Очите на Еви блеснаха. Тя се поколеба и погледна нерешително към леля си, която говореше с няколко вдовици на благородници в ъгъла. Убеждавайки се, че Флорънс е прекалено погълната от разговора, за да забележи, четирите момичета се измъкнаха от залата и забързаха надолу по коридора като избягали затворници.

— Къде отиваме? — прошепна Еви.

— На задната тераса — отвърна Анабел.

Момичетата отидоха до дъното на къщата и излязоха през френските врати, отворени към широка тераса с каменни плочки. Терасата се извиваше по цялата дължина на къщата и гледаше към градината долу. Тя напомняше гледка от картичка с овощните дървета, красиво поддържани алеи и лехи с редки цветя, стигащи до реката, където под една стръмна скала течеше Итчън ривър.

Лилиан се обърна към Еви и я прегърна.

— Еви — възкликна тя, — толкова много ми липсваше! Само ако знаеше за всичките ни неуспешни планове, които измисляхме, за да те откраднем от семейството ти. Защо не ни позволиха да дойдем да те видим?

— Т-те ме презират — отвърна Еви с глух глас. — Д-досега не съм о-осъзнавала колко много. Това започна, с-след като се опитах да видя баща ми. След като ме хванаха, ме заключиха в стаята ми за дни наред с м-малко храна и вода. К-казаха, че съм неблагодарна и непокорна, и че лошата ми кръв най-после се е проявила. За т-тях аз не съм нищо друго, освен ужасна грешка, к-която майка ми е направила. Леля Флорънс каза, че аз съм виновна, задето тя е умряла.

Лилиан я погледна шокирана.

— Казала ти е това? С тези думи?

Еви кимна.

Без да мисли, Лилиан изтърси няколко псувни, които накараха Еви да пребледнее. Едно от многото съмнителни качества на Лилиан беше да ругае като моряк, дължащо се на времето, прекарано с нейната баба, която бе работила като перачка на пристанището.

— Знам, че не е и-истина — прошепна Еви. — Искам да кажа, майка ми е умряла по време на р-раждане, но аз знам, че вината не е моя.

Обвила с ръка раменете на Еви, Лилиан отиде с нея до една близка маса на терасата, където Анабел и Дейзи ги последваха.

— Еви, какво може да се направи, за да те измъкнем от тези хора?

Момичето сви рамене безпомощно.

— Баща ми е м-много болен. Попитах го дали мога да отида да живея при него, но той отказа. Прекалено слаб е, за д-да попречи на семейството на майка ми да дойде и да ме върне обратно.

Момичетата замълчаха за момент. Неприятната истина беше, че макар Еви да бе на възраст, на която ако иска можеше да отхвърли попечителството на семейството си, за една неомъжена жена това бе доста рисковано. Еви нямаше да наследи състоянието си преди смъртта на баща си, а междувременно не разполагаше със средства, от които да живее.

— Можеш да дойдеш да живееш с мен и с господин Хънт в „Рътлидж“ — произнесе внезапно Анабел, гласът й бе изпълнен с решителност. — Съпругът ми няма да позволи никой да те отведе, ако ти не искаш. Той е влиятелен мъж и…

— Не. — Еви поклати глава, преди Анабел да е завършила изречението. — Н-никога не бих ти причинила т-това… допълнителното бреме би било толкова… о, никога. Освен това сигурно знаеш к-колко странно ще изглежда… нещата, които ще се изговорят… — Тя поклати глава безпомощно. — Обмислях нещо… леля Флорънс имаше идеята да се о-омъжа за сина й. За братовчеда Юстас. Той не е лош човек… и ще ми позволи да живея далеч от другите роднини…

Анабел се намръщи.

— Хм. Знам, че това още се прави в наши дни, да се омъжваш за първи братовчед, но изглежда малко като кръвосмешение, нали? Всяка кръвна връзка изглежда толкова… уф.

— Почакай, почакай — рече Дейзи подозрително, заставайки до Лилиан. — Ние се запознахме с братовчеда на Еви. Лилиан, помниш ли бала в къщата на Уинтърборн? — Очите й се присвиха обвинително. — Той беше мъжът, който счупи стола, нали, Еви?

Еви потвърди с мълчаливо кимане.

— Боже, мили! — възкликна Лилиан. — Не се каниш да се омъжиш за него, нали, Еви?

Анабел направи озадачена физиономия.

— Как е счупил стола? Има ужасен характер ли? Хвърлил ли го е?

— Счупи го, като седна на него — намръщено отвърна Лилиан.

— Братовчедът Юстас е с д-доста едри кости — призна Еви.

— Братовчедът Юстас има повече брадички от броя на пръстите ми — нетърпеливо я прекъсна Лилиан. — И е толкова зает да си напълни устата по време на бал, че не си дава труд да завърже разговор.

— Когато отидох да му стисна ръката — добави Дейзи, — си тръгнах с полуизядено крило на печено пиле.

— Забравил е, че го държи — извинително каза Еви. — Каза, че съжалявал, задето ти е съсипал ръкавицата, доколкото си спомням.

Дейзи се намръщи.

— Това не ме тревожи толкова, колкото въпросът къде е скрил останалата част от пилето.

Получавайки умолителен поглед от Еви, Анабел се опита да успокои възбудата на сестрите.

— Нямаме много време — подчерта тя. — Нека обсъждаме братовчеда Юстас, когато сме по-свободни. Междувременно, Лилиан, скъпа, нямаше ли нещо, което се канеше да ни кажеш?

Тактиката се оказа успешна. Като отстъпи пред отчаяното изражение на Еви, Лилиан временно изостави темата за Юстас и направи знак на всички да седнат на масата.

— Всичко тръгна от едно посещение на парфюмериен магазин в Лондон… — Прекъсвана от време на време от допълненията на Дейзи, Лилиан описа историята за магазина на господин Нетъл и за сместа, която си е купила, претендираща, че притежава магически свойства.

— Интересно — каза Анабел със скептична усмивка.

— Носиш ли го сега? Нека да го помириша.

— След малко. Още не съм завършила историята. — Като измъкна шишенцето от плетената си чантичка, Лилиан го сложи в средата на масата, където то заблестя на разсеяната светлина на факлите. — Трябва да ви разкажа какво стана днес. — Тя се впусна да разказва за импровизираната игра на раундърс, състояла се в двора за коне, и за неочакваната поява на Уестклиф. Анабел и Еви слушаха невярващо с ококорени очи как графа е участвал в играта.

— Не е изненада, че лорд Уестклиф обича раундърс — направи коментар Анабел. — Той е истински любител на заниманията на открито. Но фактът, че е искал да играе с вас…

Лилиан се ухили внезапно.

— Очевидно антипатията му е била преодоляна от съкрушителния порив да обяснява, че всичко, което правя, е погрешно. Започна да ми разправя как трябва да поправя замаха си, а после… — Усмивката й избледня и тя с неудоволствие осъзна, че се изчервява.

— После си сложи ръцете на кръста ти — подсказа Дейзи в смаяната тишина, която бе надвиснала над масата.

— Какво? — попита Анабел и устните й се разтвориха от изумление.

— Само за да ми покаже как да държа правилно бухалката. Както и да е, това, което стана по време на играта, няма значение… изненадата се случи след играта. Уестклиф поведе мен и Дейзи по краткия път към къщата, но се разделихме, когато татко се появи по алеята с няколко свои приятели. Дейзи изтича напред, докато графът и аз се наложи да изчакаме зад живия плет. И докато стояхме там…

Другите три „стари моми“ се наведоха напред, вперили погледи в нея, без да мигат.

— Какво стана? — поиска да знае Анабел.

Лилиан почувства, че ушите й пламват, и трябваше да прояви изненадващо усилие, за да накара думите да изскочат от устата й. Тя загледа втренчено малкото шишенце парфюм и прошепна:

— Той ме целуна.

— Боже мой! — възкликна Анабел, докато Еви я гледаше безмълвно.

— Знаех си! — каза Дейзи. — Знаех си!

— Как си го знаела — започна да спори Лилиан, но Анабел я прекъсна нетърпеливо.

— Веднъж? Или повече от веднъж?

При мисълта за поредицата от еротични целувки Лилиан се изчерви още по-силно.

— Повече от веднъж — призна тя.

— И к-как беше? — попита Еви.

Кой знае защо на Лилиан не й бе хрумвало, че приятелките й ще искат да им докладва за сексуалните умения на лорд Уестклиф. Раздразнена от настоятелната топлина, която караше страните и челото й да горят, тя понечи да насочи мисълта си към нещо, което да ги успокои. За миг образът на Уестклиф се изправи пред нея смайващо жив… коравото му тяло, топлата му, търсеща уста… Вътрешностите й се преобърнаха, сякаш бяха разтопен метал и тя внезапно усети, че не е в състояние да изрече истината.

— Ужасно. — Краката й се размърдаха под масата. — Уестклиф е най-неспособният целувач, когото съм срещала.

— О-оо… — издишаха разочаровано Дейзи и Еви.

Анабел, обаче, изгледа с откровено съмнение приятелката си.

— Това е странно. Защото съм чувала доста слухове, че Уестклиф е голям експерт в доставянето на удоволствие на една жена.

Лилиан изсумтя.

— Всъщност — продължи Анабел — присъствах на едно събиране за игра на карти преди по-малко от седмица, и една от жените на моята маса каза, че Уестклиф бил толкова изключителен в леглото, че след него не можела да погледне друг любовник.

— Кой го каза? — поиска да разбере Лилиан.

— Не мога да ти кажа — отвърна Анабел. — Изказването беше поверително.

— Не го вярвам. — Лилиан се нацупи. — Дори в кръговете, в които се движиш, никой няма да тръгне да разправя подобни неща.

— Позволявам си да не се съглася. — Анабел я изгледа с превъзходство. — Омъжените жени обичат да слушат много повече клюки от неомъжените момичета.

— По дяволите! — каза завистливо Дейзи.

Масата утихна за пореден път, когато развеселения поглед на Анабел се закова в този на Лилиан. За огорчение на Лилиан, тя първа отмести очи.

— Стига — изкомандва Анабел и гласът й потрепери от смях. — Кажи истината — Уестклиф наистина ли се целува ужасно?

— О, мисля, че е сносно — призна с неохота Лилиан. — Но не е в това въпросът.

— А в кое? — Очите на Еви бяха пълни с любопитство.

— Че Уестклиф беше тласнат към това — да целуне момиче, което ненавижда, всъщност мен — от миризмата на този парфюм. — Тя посочи малкото проблясващо шишенце.

Четирите момичета го загледаха със страхопочитание.

— Всъщност, не — каза невярващо Анабел.

— Така е — настоя Лилиан.

Дейзи и Еви мълчаха, като местеха погледи от едната към другата, сякаш гледаха игра на тенис.

— Лилиан, точно ти — най-практичното момиче, което някога съм познавала — да твърдиш, че имаш парфюм, който действа като афродизиак, е най-изненадващото…

— Афро… какво?

— Любовна отвара — обясни Анабел. — Виж, ако лорд Уестклиф е проявил интерес към теб, то не е заради парфюма ти.

— Защо си толкова сигурна?

Веждите на Анабел се вдигнаха.

— Парфюмът показал ли е такъв ефект върху другите мъже, които познаваш?

— Не съм забелязала — призна неохотно Лилиан.

— Откога го имаш?

— От седмица, но…

— И графът е единственият, върху когото действа?

— Има и други мъже, които ще реагират — възрази Лилиан. — Просто още не е имало възможност да го помиришат. — Виждайки недоверието на приятелката си, тя въздъхна. — Знам как звучи. До днес не вярвах и думица от това, което господин Нетъл каза за този парфюм. Но ви уверявам, моментът, в който графът го вдъхна…

Анабел я прикова с внимателен поглед, явно питайки се дали това може да е истина.

Тишината наруши Еви.

— М-може ли да го видя, Лилиан?

— Разбира се.

Тя се пресегна да вземе шишенцето, сякаш то бе някаква силно експлозивна смес, отвори го, допря го до капризния си, осеян с лунички нос, и помириса:

— Не у-у сещам нищо.

— Питам се дали действа само на мъже? — дойде замисленият глас на Дейзи.

— Това, за което се питам, — произнесе бавно Лилиан, е дали ако някоя от вас си сложи този парфюм, Уестклиф ще бъде привлечен към нея, както към мен? — Тя гледаше право в Анабел, докато говореше.

Осъзнавайки, че от нея се очаква да предложи, Анабел направи невярваща физиономия.

— О, не — поклати тя глава енергично. — Аз съм омъжена жена, Лилиан, силно влюбена в съпруга си, и нямам и най-слаб интерес да съблазнявам най-добрия му приятел!

— Не трябва да го съблазняваш, разбира се — каза Лилиан. — Просто си сложи малко от парфюма и после застани близо до него, за да видиш дали ще те забележи.

— Аз ще го направя — каза Дейзи ентусиазирано. Всъщност, предлагам всички да си сложим тази вечер от парфюма и да проверим дали ни прави по-привлекателни за мъжете.

Еви се изкиска на идеята, докато Анабел завъртя очи.

— Не може да говорите сериозно.

Лилиан се усмихна дръзко.

— Няма да навреди да опитаме, нали? Нека погледнем на това като на научен експеримент. Просто събирате доказателства, за да докажете една теория.

Анабел простена, докато наблюдаваше как двете по-малки момичета си капват по няколко капки.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм правила — изкоментира тя. — По-абсурдно и от играта на раундърс по кюлоти.

— Къси гащи — каза бързо Лилиан, продължавайки продължителния дебат за правилното име на бельото.

— Подай ми го. — Анабел вдигна ръка с измъчено изражение, за да вземе шишенцето, и намокри върха на пръста си с ароматната течност.

— Използвай малко повече — посъветва я Лилиан, докато наблюдаваше със задоволство как Анабел си слага от нея зад ушите. — Сложи и на шията си.

— Обикновено не използвам парфюм — каза Анабел. — Господин Хънт обича миризмата на чиста кожа.

— Може да му хареса „Дамата на нощта“.

Анабел изглеждаше ужасена.

— Така ли се нарича това?

— Наречен е така на орхидея, която разцъфва нощем — обясни Лилиан.

— О, боже — сардонично рече Анабел. — Опасявах се, че е кръстен така на проститутка. — Игнорирайки забележката, Лилиан взе шишенцето от нея. След като капна няколко капки на шията и китките си, тя върна шишенцето в чантичката и се дръпна от масата.

— Хайде. — Погледът й мина по момичетата. — Да намерим Уестклиф.