Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Лилиан усети, че се тресе с дразнеща повторителност. Бавно осъзна, че я возят в карета, която се люшкаше и друсаше по пътя с висока скорост. Ужасна миризма обгръщаше всичко… някакъв силен разтвор, като терпентин. Тя се размърда и след малко разбра, че ухото й е притиснато към твърда възглавница. Чувстваше се толкова ужасно зле, сякаш беше отровена. При всеки дъх, който поемаше, гърлото й пламтеше. Повръщаше й се непрекъснато. Тя простена, докато замъгленият й мозък се опитваше да се освободи от неприятните сънища.

Отваряйки очи, тя видя нещо над себе си… лице, което ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нея. Тя се опита да попита нещо, да разбере какво се е случило, но мозъкът й сякаш беше разкачен от останалото й тяло, и въпреки че смътно съзнаваше, че говори, думите, които излязоха от устата й, бяха безсмислици.

— Ш-шт… — Една ръка с дълги пръсти мина над главата й, масажирайки скалпа и слепоочията. — Отпуснете се. Скоро ще се оправите, скъпа. Само се отпуснете и дишайте.

Объркана, Лилиан затвори очи и се опита да накара мозъка си да заработи. След известно време свърза гласа с един образ.

— Сейнвинсън… — избъбри тя, езикът й не се движеше добре в устата.

— Да, миличка.

Първият й импулс беше на облекчение. Приятел. Човек, който щеше да й помогне. Но облекчението изчезна, когато инстинктите й закрещяха предупредително и тя обърна глава върху това, което се оказа бедрото на Сейнт Винсънт. Отвратителната миризма я заля… беше в носа и по лицето й, парите щипеха очите й и тя вдигна пръсти да разтърка кожата си.

Сейнт Винсънт хвана китката й, мърморейки:

— Не, не… аз ще ви помогна. Смъкнете ръцете си, скъпа. Такаа, добро момиче. Пийнете от това. Само глътка, иначе няма да я задържите. — Нещо се допря до устните й — манерка или бутилка, може би, и в устата й се изля студена вода. Тя преглътна с благодарност и остана неподвижна, когато една влажна кърпа мина по страните, носа и челюстта й.

— Горкичката ми — прошепна Сейнт Винсънт, като избърса шията й и после вдигна кърпата към челото й — Идиотът, който ви предаде на мен, трябва да ви е дал двойно повече етер, отколкото е било нужно. Трябваше да сте се събудили много отдавна.

Етер. Идиотът, който ви предаде на мен… Тя започна да осъзнава и го погледна със замъглени очи, долавяйки само тънките очертания на лицето му и цвета на косата му, тъмно злато като блясък на славянска икона.

— Не виждам… — прошепна тя.

— Това ще се оправи след няколко минути.

— Етер… — Лилиан се учуди на думата, която й звучеше познато. Беше я срещала преди, в някаква аптека. Етер… витриол… използван като опиат, и понякога като помощно средство при медицински процедури. — Защо? — попита тя, несигурна дали неконтролируемото треперене не се дължеше на етерно отравяне, или на осъзнаването, че лежи безпомощна в ръцете на враг.

Макар да не можеше да види ясно изражението на Сейнт Винсънт, тя чу мрачните извинителни нотки в гласа му.

— Нямах възможност да избирам начина, по който ще ви получа, скъпа, иначе щях да се погрижа да се отнесат по-внимателно с вас. Единственото, което ми казаха беше, че ако ви желая, трябва да ви взема, без да се бавя, иначе ще се отърват от вас по друг начин.

Познавайки графинята, не бих се изненадал, ако бе избрала да ви удави като котка в чувал.

— Графинята — повтори слабо Лилиан, като движеше все още с мъка подутия си език. Устата й се пълнеше със слюнка, последица от етера. — Уестклиф… кажете му… — О, колко искаше Маркъс. Искаше дълбокия му глас и любящи ръце, и твърдата топлина на неговото тяло до нейното. Но Маркъс не знаеше къде е тя, нито какво й се е случило.

— Преживяхте обрат на съдбата, сладката ми — каза меко Сейнт Винсънт и отново я погали по косата. Сякаш можеше да чете мислите й. — Няма смисъл да питате за Уестклиф… сега вече не може да стигне до вас.

Лилиан залитна и се напрегна да седне, но без малко да се търкулне на пода на каретата.

— Спокойно — промърмори Сейнт Винсънт и я върна на място с лек натиск върху раменете й. — Още не сте в състояние да седите сама. Не, недейте. Ще ви стане зле.

Въпреки че се презираше за това, Лилиан не можа да предотврати отчаяното изскимтяване, когато рухна отново в скута му и главата й се блъсна в бедрото му.

— Какво правите? — успя да попита тя задъхано, като се опитваше да прикрие отвращението си. — Къде отиваме?

— В Гретна Грийн. Ще се оженим, сладката ми.

Беше й трудно да мисли заради гаденето и внезапната паника.

— Аз не искам — прошепна накрая Лилиан, като преглъщаше отново и отново.

— Боя се, че ще поискате — отвърна той спокойно. — Знам няколко метода, които да ви убедят да се съгласите, макар да предпочитам да не ви причинявам ненужна болка. А след церемонията ще консумираме брака си и това ще циментира съюза ни.

— Уестклиф няма да го приеме — изграчи тя. — Независимо какво ще направите. — Той ще… той ще ме отведе от вас.

Гласът на Сейнт Винсънт беше тих.

— Той няма да има законно право над вас тогава, сладката ми. И аз го познавам далеч по-добре от вас, ето защо знам, че няма да ви иска, след като сте била моя.

— Не и ако е изнасилване — задушаваше се Лилиан и потрепери, когато усети плъзгането на ръката му по рамото си. — Той не би ме обвинил.

— Няма да е изнасилване — увери я меко Сейнт Винсънт. — Ако знам нещо, скъпа, то е как да… е, няма да се хваля. Но вместо да се заяждаме за подробностите, мога да ви уверя, че дори Уестклиф да не ви обвини, няма да рискува вероятността неговата съпруга да роди детето на друг мъж. Нито пък ще е в състояние да приеме жена, която е била осквернена. Ой ще ви информира — с неохота, разбира се, — че вероятно ще е най-добре за всички страни да оставят нещата такива, каквито са. След това ще се ожени за подходящото английско момиче, което преди това ще трябва да избере. Докато вие… — пръстът му проследи меката извивка на бузата й — сте точно каквато трябва за мен. Смея да кажа, че семейството ви ще се помири скоро с мен.

Лилиан не можеше да се съгласи с анализа му, най-малкото с нещата, засягащи Маркъс. Тя вярваше в неговата лоялност. Но това не беше теория, която й се искаше да тества — особено частта с консумацията на брака. Тя остана неподвижна известно време, установявайки с облекчение, че погледът й става по-ясен и пристъпите на гадене полека изчезват, макар в устата й да продължаваше да се събира слюнка. Сега, когато първоначалното й объркване и пристъпа на паника бяха преминали, тя бе в състояние да впрегне бавно действащия си ум. Въпреки че част от нея копнееше да избухне от ярост, не виждаше полза от това. Много по-добре щеше да е да възстанови способността си да съобразява и да мисли логично.

— Искам да седна — каза тя равно.

Сейнт Винсънт сякаш бе възхитен и изненадан от нейното спокойствие.

— Бавно, тогава, и ми позволете да ви придържам.

Дъжд от бели и сини искри забули погледа на Лилиан, когато го усети да я подпира в ъгъла на каретата. Още слюнка, пристъп на слабост, след което успя да се съвземе. Роклята й бе разкопчана, видя тя, разтворена до кръста, и разкриваше смачканата долна риза под нея. Сърцето й подскочи тревожно при откритието и тя се опита безуспешно да събере краищата на роклята. Обвинителният й поглед се вдигна към лицето на Сейнт Винсънт.

Изражението му беше мрачно, но очите светли и усмихнати.

— Не, не съм ви изнасилил — промърмори той. — Все още. Предпочитам жертвите ми да са в съзнание. Но дишането ви беше слабо и се боях, че комбинацията от прекалено много етер и много стегнат корсет може да е фатална за вас. Свалих корсета, но не разкопчах роклята.

— Още вода — каза дрезгаво Лилиан и отпи предпазлива глътка от кожения мях, който той й подаде. Тя гледаше Сейнт Винсънт хладно, търсейки някакви следи от очарователния компаньон, с когото се бе запознавала в Стоуни крос парк. Единственото, което можа да види, бяха безстрастните очи на мъж, който не би се поколебал пред нищо, за да получи каквото иска. Той не притежаваше принципи, нямаше чувство за чест, нито милост. Тя можеше да плаче, да крещи, да моли и нищо от това нямаше да го трогне. Той нямаше да се спре пред нищо, дори изнасилване, за да стигне до края.

— Защо аз? — попита тя монотонно. — Защо не някое друго момиче, което има пари?

— Защото вие сте най-удобната опция. И като говорим за финанси, определено най-добре осигурената.

— А вие искате да нанесете удар на Уестклиф — каза тя. — Защото му завиждате.

— Скъпа, това отиде прекалено далеч. Не бих се разменил с Уестклиф и нечовешкото му бреме с отговорности срещу целия свят. Искам само да подобря собственото си положение.

— И заради това искате да вземете съпруга, която ще ви мрази? — попита Лилиан, като разтърка очите си, които бяха замъглени и лепкави. — Ако си мислите, че някога ще ви простя, то вие сте надут, самомнителен идиот. Ще направя всичко по силите си, за да направя живота ви непоносим. Това ли искате?

— В момента единственото, което искам, са парите ви. По-късно ще обсъдим начините, посредством, които мога да смекча чувствата ви към мен. Ако не се получи, винаги мога да ви оставя в някое отдалечено провинциално имение, където единственото ви занимание ще е да гледате кравите и овцете през прозореца.

Главата на Лилиан пулсираше. Тя прокара пръсти по слепоочията си и ги притисна, за да облекчи болката.

— Не ме подценявайте — произнесе тя със затворени очи, а сърцето в гърдите й беше като студена, твърда буца. — Ще превърна живота ви в ад. Мога дори да ви убия.

Тих, безрадостен смях посрещна думите й.

— Без съмнение някой ще го направи един ден. Защо да не е собствената ми съпруга.

Лилиан замълча, стисна очи пред заплашителните иглички от безполезни сълзи. Не биваше да плаче. Щеше да изчака подходящия момент… и ако трябваше да го убие, за да избяга, щеше да го направи с радост.

* * *

По времето, когато Маркъс стигна до частните покои на графинята, следван от Хънт, суматохата бе привлякла вниманието на половината от домакинството. Изпълнен с решимост да стигне час по-скоро до злонамерената вещица, каквато беше майка му, той почти не различаваше слисаните лица на слугите, с които се разминаваше. Той игнорира увещанията на Хънт да се успокои, да не избухва, да се държи рационално. Никога в живота си Маркъс не бе губил до такава степен здравия си разсъдък.

Завари вратата към апартамента на майка си заключена. Натисна дръжката няколко пъти.

— Отвори! — изрева той. — Отваряй веднага!

Тишина, след което се чу уплашеният отговор на една прислужница отвътре.

— Милорд… графинята ми поръча да ви кажа, че си почива.

— Ще й дам аз една почивка — изрева Маркъс, — ако не отвори вратата на мига!

— Милорд, моля ви…

Той се изтегли назад с няколко крачки и се засили срещу вратата, която се разтресе на пантите си и леко поддаде. В коридора се чуха уплашени викове от две от гостенките, които случайно бяха станали свидетели на удивителната проява на ярост.

— Мили боже — възкликна едната, — той е полудял!

Маркъс отстъпи отново няколко крачки и удари вратата, този път изпращайки парчета от облицовката във въздуха. Той усети здравата ръка на Саймън Хънт да го хваща отзад и се извъртя с юмрук, готов да се хвърли в атака на всички фронтове.

— Исусе — промърмори Хънт, като отстъпи, вдигайки ръце отбранително. Лицето му беше опънато и гледаше Маркъс сякаш беше непознат. — Уестклиф…

— Разкарай се от пътя ми, по дяволите!

— С удоволствие. Но ми позволи да ти припомня, че ако бяхме с разменени места, ти щеше да си първият, който да ми каже, че трябва да се успокоя…

Игнорирайки го, Маркъс се отклони към вратата и блъсна разместената ключалка със силен, точно прицелен удар на крака. Викът на прислужницата проехтя по коридора, когато вратата най-сетне се отвори. Маркъс връхлетя в приемната, откъдето се втурна към спалнята, където графинята седеше на един стол пред малка камина. Напълно облечена и с обвита в нанизи от перли шия, тя го изгледа с презрение.

Маркъс се приближи към нея. Личеше си, че графинята няма представа в каква смъртна опасност се намира, иначе не би го приела толкова спокойно.

— Днес сме много жизнерадостни, а? — вдигна вежди тя. — Упадъкът ти от джентълмен до свиреп дивак стана толкова бързо. Трябва да поздравя мис Бауман за ефикасността й.

— Какво й сторихте?

— Какво съм й сторила ли? — Изражението й го подравни с невинното си недоумение. — Какво искаш да кажеш, Уестклиф?

— Срещнали сте се с нея в Двора на пеперудите тази сутрин.

— Никога не ходя толкова далеч от къщата — каза графинята високомерно. — Що за нелепо твър… — Тя изпусна внезапен вик, когато Маркъс я стисна, пръстите му се увиха около перлените нанизи и ги притиснаха към гърлото й.

— Кажете ми къде е, иначе ще ви счупя врата като ядец!

Саймън Хънт го хвана отзад, решен да предотврати евентуално убийство.

— Уестклиф!

Маркъс сключи още по-здраво пръсти около перлите. Той гледаше немигащо майка си, без да изпуска проблясъка на отмъстителен триумф, стаен в очите й. Той не откъсна поглед от нея дори когато чу гласа на сестра си Ливия.

— Маркъс — каза тя настоятелно. — Маркъс, послушай ме! Имаш разрешението ми да я удушиш по-късно. Дори ще ти помогна. Но изчакай поне да разбереш какво е направила.

Маркъс продължи да стиска перлите, докато очите на възрастната жена изскочиха от орбитите си.

— Единствената ви ценност за мен — произнесе той с нисък тон — е, че знаете местонахождението на Лилиан Бауман. Ако не мога да го измъкна от вас, ще ви пратя по дяволите. Говорете веднага, иначе ще ви удуша. Повярвайте ми, имам достатъчно от баща си в мен, за да го направя, без да се замисля и за секунда.

— О, да, наистина имаш много от него — каза рязко графинята. Когато хватката му около шията й леко се разхлаби, тя се усмихна със зла радост. — Виждам, че всичките ти претенции да си по-благороден, по-мъдър от баща си, напълно са изчезнали. Тази Бауман те е отровила, без дори да…

— Веднага! — изръмжа той.

За първи път тя започна да гледа объркано, макар и не по-малко самодоволно.

— Ще призная, че се срещнах с мис Бауман тази сутрин в Двора на пеперудите — където тя ми каза за намерението си да избяга с лорд Сейнт Винсънт. Решила е да му пристане.

— Това е лъжа! — долетя възмутеният вик на Ливия и откъм вратата се чу взрив от развълнувани женски гласове… приятелките, които не можаха да се въздържат от това нелепо твърдение.

Маркъс пусна графинята като опарен. Първата му реакция беше облекчение, че Лилиан все още е жива. Но облекчението веднага беше последвано от осъзнаването, че тя далеч не е в безопасност. Като се имаше предвид нуждата на Сейнт Винсънт от богатство, той наистина би могъл да отвлече Лилиан. Маркъс се извърна от майка си, не искаше да я поглежда, после се застави да говори с нея. Погледът му се впи в този на Саймън Хънт. Както можеше да се предвиди Хънт бързо съобразяваше.

— Закарал я е в Гретна Грийн, разбира се — промърмори той — и ще се наложи да пътуват на изток до главния път в Хертфордшир. Той няма да рискува да се движат по черните пътища и да затънат в калта, или да счупят колелата. От Хертфордшир има приблизително четирийсет и пет часа до Шотландия… и при скорост от десет мили в час, със спиране от време на време за смяна на конете…

— Никога няма да ги настигнеш — извика графинята с кудкудякащ смях. — Казах ти, че ще стане на моята, Уестклиф!

— О, замълчете, зла вещице! — нетърпеливо извика Дейзи от прага, очите й блестяха трескаво върху пребледнялото лице. — Лорд Уестклиф, да изтичам ли до конюшните и да кажа да оседлаят един кон?

— Два коня — решително каза Саймън Хънт. — Отивам с него.

— Кои да бъдат?

— Ебъни и Ясмин — отвърна Маркъс. Те бяха най-добрите арабски коне, родени за дълги разстояния.

Дейзи изчезна мигновено, а Маркъс се обърна към сестра си:

— Погрижи се графинята да я няма, когато се върна — каза той кратко. — Опаковайте всичко, от което се нуждае и я изведете от имението.

— Къде искаш да я изпратя? — попита Ливия, бледа, но без да губи самообладание.

— Не давам пет пари, стига да не се връща.

Осъзнавайки, че ще бъде прогонена, и най-вероятно изпратена в изгнание, графинята стана от стола си.

— Няма да се отървете по този начин! Няма да…

— И кажете на графинята — обърна се Маркъс към Ливия, — че ако се случи и най-дребното нещо на мис Бауман, тя ще се моли никога да не я открия.

Маркъс излезе от стаята, разблъсквайки малката тълпа, събрана в коридора. Саймън Хънт го последва, спря само за миг до Анабел да й прошепне нещо и я целуна по челото. Тя го изпрати с поглед и прехапа устни, за да не извика подир него.

След дълга пауза чуха графинята да промърморва:

— Няма значение какво ще стане с мен. Доволна съм, като знам, че му попречих да оскверни семейното родословие.

Ливия се обърна и изгледа майка си полусъжалително, полупрезрително.

— Маркъс никога няма да се провали — каза тя меко. — По-голямата част от детството му премина в това да се учи да преодолява непосилни препятствия. А сега, когато най-после намери някой, за когото си заслужава да се бори… ти наистина ли си въобразяваш, че нещо ще го спре?