Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124

История

  1. — Добавяне

Девета глава

За съжаление, новината за препирнята между Лилиан и лорд Уестклиф се разпространи бързо из цялата къща. До вечерта беше стигнала до ушите на Мерседес Бауман и резултатът не беше приятна гледка. С пребледняло лице Мерседес стоеше пред дъщерите си и викаше:

— Може би това нямаше да се забележи, ако просто не беше правила някои неуместни забележки в присъствието на лорд Уестклиф — бушуваше Мерседес и размахваше гневно тънките си ръце. — Но ти спориш със самия граф, а след това не му се подчиняваш пред всички… осъзнаваш ли как започваме да изглеждаме? Ти съсипваш не само собствените си шансове за брак, но и тези на сестра си! Кой ще иска да се омъжи за момиче от семейство, което…

Обзета от срам, Лилиан хвърли извинителен поглед към Дейзи, която седеше в ъгъла. Дейзи поклати леко глава, за да я успокои.

— Щом настояваш да се държиш като дивачка — продължи Мерседес, — тогава ще бъда принудена да взема строги мерки, Лилиан Одил!

Лилиан хлътна по-дълбоко в стола при звука на омразното си второ име, използването на което винаги предвещаваше някакво ужасно наказание.

— През следващата седмица няма да се показваш от стаята, ако не си в моята компания — мрачно нареди Мерседес. — Ще наблюдавам всяко твое действие, всеки жест и всяка дума, която излиза от устата ти, докато се убедя, че можеш да се държиш като разумно човешко същество. Това ще е наказание и за мен — компанията ти не ми е приятна също толкова, колкото моята на теб. Но не виждам друга алтернатива. И ако дръзнеш да ми противоречиш дори с една дума, ще удвоя наказанието и ще го направя две седмици! Докато не си под мое наблюдение, ще стоиш в тази стая или ще разсъждаваш над лошото си поведение. Разбра ли ме, Лилиан?

— Да, майко. — Перспективата да бъде наблюдавана цяла седмица накара Лилиан да се почувства като животинче в клетка. Потискайки възраженията си, тя заби недоволен поглед в килима.

— Първото нещо, което ще направиш тази вечер — продължи Мерседес със святкащи очи на слабото си лице, — е да се извиниш на лорд Уестклиф за причинените неприятности днес. Ще направиш това в мое присъствие, така че да…

— О, не. — Лилиан се изправи, гледайки майка си с открито недоволство. — Не. Няма нещо, което да ме накара да му се извиня. По-скоро ще умра.

— Ще направиш, каквото ти казвам. — Гласът на Мерседес се понижи почти до ръмжене. — Ще се извиниш на графа със смирение, иначе няма да напуснеш тази стая за останалото време на престоя ни тук!

Когато Лилиан отвори уста, Дейзи я прекъсна нетърпеливо:

— Майко, може ли да поговоря с Лилиан насаме? Моля те, само за момент. Моля те.

Мерседес премести поглед от едната си дъщеря към другата, поклати глава, сякаш се чудеше защо е наказана с такива неуправляеми деца, и напусна стаята.

— Този път наистина е бясна — прошепна Дейзи в нажежената тишина. — Никога не съм я виждала в такова състояние. Може би трябва да направиш това, което те моли.

Лилиан я погледна с безсилна ярост.

— Няма да се извиня на онзи високомерен задник!

— Лилиан, няма да ти коства нищо. Просто кажи думите. Не е задължително да вярваш в тях. Просто кажи: Лорд Уестклиф, аз…

— Няма — отвърна с мрачно изражение Лилиан. — Освен това ще ми коства нещо… моята гордост.

— Струва ли си да си заключена в тази стая и да пропуснеш всичките соарета и вечери, докато всички други се наслаждават? Моля те, не бъди инат, Лилиан, обещавам ти, ще ти помогна да измислиш някакво ужасно отмъщение на лорд Уестклиф… нещо наистина лошо. Само направи сега това, което майка иска — може да изгубиш битката, но няма да изгубиш войната. Освен това… — Дейзи затърси отчаяно някакъв друг аргумент, за да я склони. — Освен това нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Уестклиф от това да стоиш заключена по време на цялото си посещение. Ще бъдеш безсилна да го дразниш или да го измъчваш. Далеч от очите, далеч от сърцето. Не му създавай това удоволствие, Лилиан.

Това бе може би единственият аргумент, който имаше силата да й повлияе. Като се намръщи, Лилиан погледна дребното лице на сестра си с неговите интелигентни тъмни очи и вежди. Не за пръв път се учуди, че човекът, които с най-голямо желание се присъединяваше към безразсъдните й приключения, бе същият, който можеше лесно да я накара да се опомни. Мнозина се заблуждаваха от честите моментни прищевки на Дейзи, без да подозират здравата основа на разума под елфическата фасада.

— Ще го направя — каза тя сковано. — Макар че сигурно ще се задавя от думите.

Дейзи изпусна въздишка на облекчение.

— Ще действам като твоя посредничка. Ще кажа на майка, че си се съгласила и че повече не трябва да ти чете лекции, защото иначе може да промениш мнението си.

Лилиан се свлече на креслото, представяйки си самодоволството на Уестклиф, когато поднесе извинението си. Проклятие, това щеше да е непоносимо. Кипяща от ненавист, тя се зае да измисля серия от сложни отмъщения срещу графа, завършващи със сцена как той я моли за милост.

Час по-късно семейство Бауман излязоха от тяхната стая заедно, водени от Томас Бауман. Тяхната крайна дестинация беше салонът за хранене, където щеше да се проведе четиричасова вечеря. Уведомен за срамното поведение на по-голямата си дъщеря, Томас едва сдържаше гнева си, мустаците му потрепваха нервно над устните.

Облечена в бледолавандулова копринена рокля, украсена с бяла дантела на горнището и къси бухнати ръкави, Лилиан вървеше решително зад родителите си, докато бащините й ядосани думи се носеха назад към нея.

— Този момент, в който станеш пречка за потенциална бизнес сделка, ще е моментът, в който ще те изпратя да си опаковаш багажа за Ню Йорк. Досега този престой в Англия за търсене на съпруг доказа, че е скъп и безполезен. Предупреждавам те, дъще, ако постъпките ти провалят преговорите ми с графа…

— Сигурна съм, че няма — намеси се Мерседес трескаво, когато мечтата й за зет с титла започна да се клати като чаена чаша, сложена на ръба на масата. — Лилиан ще се извини на лорд Уестклиф, скъпи, и всичко ще се оправи. — Изоставайки една стъпка зад него, тя хвърли през рамо заплашителен поглед на дъщеря си.

Част от Лилиан се чувстваше като свита на топка от разкаяние, докато друга част искаше да експлодира от негодувание. Естествено, баща й щеше да се противопостави на всеки и на всичко, което заплашваше да попречи на бизнеса му… Единственото, което винаги бе искал от дъщерите си, беше да не го безпокоят. Ако не бяха трите й братя, Лилиан никога нямаше да знае какво е да получаваш небрежни трохи от мъжко внимание.

— За да ти осигуря истинска възможност да се извиниш на графа — каза Томас Бауман, като спря да изгледа със студен поглед Лилиан, — трябваше да го помоля за привилегията да се срещне с нас в библиотеката преди вечеря. Ще му се извиниш — както за мое, така и за негово удовлетворение.

Лилиан се закова, гледаше го с широко отворени очи. Възмущението й се превърна в гореща, задушаваща маса, когато се запита дали Уестклиф е аранжирал сценария като урок по унижение.

— Той знае ли защо си го помолил за среща там? — успя да попита тя.

— Не. Нито пък вярвам, че очаква извинение от една от моите прочути с лошите си маниери, дъщери. Но ако не се извиниш както трябва, скоро ще видиш Англия за последен път от палубата на парахода.

Лилиан не беше толкова глупава, че да омаловажава думите на баща си като празна заплаха. Тонът му беше повече от убедителен в мрачния си императив. А мисълта да бъде принудена да напусне Англия, и още по-лошо, да бъде отделена от Дейзи…

— Да, сър — каза тя със стегната челюст.

Семейството продължи по коридора в напрегнато мълчание.

Лилиан усети ръката на сестра й да се плъзга в нейната.

— Това нищо не означава — прошепна Дейзи. — Просто го кажи бързо и край с…

— Тихо! — излая баща им и ръцете им се пуснаха.

Изпълнена с мрачни мисли, Лилиан почти не забеляза кога са стигнали до библиотеката. Вратата беше оставена открехната и баща й почука решително по портала, преди да побутне съпругата и дъщерите си навътре в стаята. Беше красива библиотека с двайсет стъпки висок таван, подвижни стълби и горна и долна галерии, пълни с огромно количество книги. Миризмата на кожа, пергамент и прясно излъскан дървен под правеше въздуха остър.

Лорд Уестклиф, който се беше навел над бюрото си, подпрял ръце върху изтърканата му от годините повърхност, вдигна поглед от купчината листи. Той стана, черните му очи се присвиха, когато видя Лилиан. Тъмен, строг и безупречно облечен, той бе въплъщение на английски аристократ, с перфектно завързана връзка и гъста коса, безмилостно сресана назад. Беше й невъзможно да си представи, че мъжът, който стоеше сега пред нея, е същият шеговит, небръснат негодник, който я бе оставил да го събори на игрището за раундърс.

Томас Бауман заговори отривисто:

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете тук, милорд. Обещавам, че няма да трае дълго.

— Господин Бауман — произнесе Уестклиф с нисък глас, — не очаквах привилегията да се срещна и със семейството ви.

— Боя се, че думата „привилегия“ е малко пресилена в случая — каза Томас раздразнително. — Явно една от дъщерите ми се е държала зле във ваше присъствие. Тя иска да изрази съжаленията си. — Той заби кокалчетата на пръстите си в гърба на Лилиан и я побутна напред към графа. — Хайде.

Дълбоки бръчки прорязаха челото на Уестклиф.

— Господин Бауман, не е необходимо…

— Ще позволите на дъщеря ми да си каже думите — каза Томас и я побутна още веднъж.

Атмосферата в библиотеката притихна, но беше като заредена с барут, когато Лилиан вдигна поглед към Уестклиф. Челото му се набразди още повече и с някакво шесто чувство тя разбра, че той не иска извинения от нея. Не и така, когато баща й я принуждаваше да го направи по толкова унизителен начин. Това някак си й помогна.

Като преглътна с труд, тя впери поглед право в тези бездънни тъмни очи.

— Съжалявам за това, което се случи, милорд мой. Вие бяхте щедър домакин и заслужавате далеч повече уважение, отколкото ви показах тази сутрин. Не трябваше да се противопоставям на решението ви за прескачането на препятствия, нито пък да ви говоря така, както го направих. Надявам се, че ще приемете съжаленията ми, и знайте, че са искрени.

— Не — каза той меко.

Тя примига объркано, мислейки първоначално, че той отхвърля извиненията й.

— Аз трябва да се извиня, мис Бауман, не вие — продължи Уестклиф. — Вашата смела постъпка бе провокирана от момент на прекалена властност от моя страна. Не мога да ви обвинявам, че реагирахте по такъв начин на моята арогантност.

Лилиан се бореше да скрие удивлението си, но не беше лесно, когато Уестклиф току-що бе направил тъкмо обратното на това, което тя бе очаквала. Той бе имал перфектната възможност да смачка гордостта й — и бе избрал да не го прави. Не можеше да го разбере. Що за игра играеше?

Погледът му мина по слисаното й лице.

— Макар че го изразих лошо тази сутрин — промърмори той, — грижата ми за вашата сигурност беше искрена. Оттук и причината за гнева ми.

Вперила очи в него, Лилиан почувства как топката негодувание, която се бе свила в гърдите й, започна да се отпуска. Колко беше мил! И не изглеждаше сякаш играе игра. Изглеждаше искрен и състрадателен. Чувство на облекчение я заля и тя успя да си поеме дълбоко дъх за първи път през целия ден.

— Това не беше единствената причина за вашия гняв — каза тя. — Вие също така не обичате да не ви се подчиняват.

Уестклиф се засмя дрезгаво.

— Така е — призна той с усмивка, — не обичам. — Усмивката преобрази строгите очертания на лицето му, прогонвайки естествената му сдържаност и придавайки му изглед, който бе сто пъти по-авторитетен, отколкото красив. Лилиан усети странни, приятни тръпки по кожата.

— А сега ще ми позволите ли отново да яздя конете ви? — дръзна тя да попита.

— Лилиан — сгълча я майка й.

Очите на Уестклиф заблестяха весело, сякаш му харесваше нейната смелост.

— Не бих стигнал чак толкова далеч.

Хваната в кадифената клопка на погледа му, Лилиан осъзна, че техните постоянни раздори са се променили в своего рода приятелско предизвикателство… смекчени от нещо, което изглеждаше почти… еротично. Мили боже. Няколко мили думи от Уестклиф, и тя беше готова да се направи на глупачка.

Виждайки, че са се помирили, Мерседес преля от ентусиазъм.

— О, скъпи лорд Уестклиф, какъв великодушен джентълмен сте! Освен това не сте ни най-малко властен — явно сте били наистина загрижен за моето малко своеволно ангелче, което е още едно доказателство за вашето безкрайно великодушие.

Усмивката на графа стана сардонична, когато плъзна несигурен поглед към Лилиан, сякаш обмисляйки дали фразата „малко своеволно ангелче“ е подходящото описание. Като предложи ръката си на Мерседес, той попита любезно:

— Може ли да ви придружа до салона за хранене, госпожо Бауман?

Изпаднала в еуфория от идеята всички да я видят придружена от самия лорд Уестклиф, Мерседес прие с въздишка на удоволствие. Когато тръгнаха от кабинета към приемната, откъдето щеше да тръгне процесията, Мерседес се впусна в мъчително дълго описание на своите впечатления от Хемпшир, подхвърляйки по някоя дребна критика, която трябваше да бъде остроумна, но накара Лилиан и Дейзи да се спогледат в мълчаливо отчаяние. Лорд Уестклиф понесе глупавите наблюдения на Мерседес с предпазлива любезност, контрастът с шлифованите му маниери я караше да изглежда дори още по-лошо. За първи път в живота й на Лилиан й хрумна, че може би нейните преднамерени подигравки на етикета не са чак толкова умни, колкото си е мислела преди. Определено нямаше желание да става превзета и сдържана… но в същото време може би не беше чак толкова лошо да се държи с малко повече достойнство.

Несъмнено лорд Уестклиф беше безкрайно облекчен да се раздели с компанията на Бауман, когато пристигнаха в приемната, но не го показа ни с дума, ни с жест. Пожелавайки им безстрастно приятна вечер, той се отдалечи с лек поклон и се присъедини към една група, която включваше сестра му лейди Оливия нейния съпруг господин Шоу.

Дейзи се обърна към Лилиан и я погледна с разширени очи.

— Защо лорд Уестклиф бе толкова мил към теб? — прошепна тя. — И защо, по дяволите, предложи ръка на майка, придружи ни по целия път дотук и слушаше безкрайното й бръщолевене?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна й също шепнешком Лилиан. — Но явно е много издръжлив на болка.

Саймън Хънт и Анабел се присъединиха към групата в другия край на стаята. Като оправяше разсеяно сребристосинята си рокля, Анабел погледна към тълпата, хвана погледа на Лилиан и измъченото й изражение. Явно беше чула за сблъсъка между нея и лорда. Съжалявам, оформи беззвучно устни Анабел. Тя изглеждаше облекчена, когато Лилиан й кимна, за да я увери, че всичко е наред.

Накрая всички се отправиха към салона за хранене, семейство Бауман и семейство Хънт бяха сред последните в редицата, тъй като бяха с най-нисък ранг.

— Парите винаги са последни на опашката — чу Лилиан баща й да казва загадъчно и предположи, че не може да понася правилата за предимство, които винаги в такива случаи бяха ясно дефинирани. Внезапно я осени, че в случаите, когато графинята отсъства, лорд Уестклиф и сестра му лейди Оливия уреждаха нещата далеч не толкова официално, окуражавайки гостите да влизат в салона за хранене свободно, вместо в процесия. Но в присъствието на графинята изглежда традицията трябваше да се спазва стриктно.

В салона имаше почти толкова слуги, колкото и гости, облечени в ливреи от черни плюшени бричове, жилетки в цвят на горчица и сини фракове. Те настаняваха гостите мълчаливо и наливаха вино и вода, без да капнат и капка.

За изненада на Лилиан, тя беше сложена да седне близо до челото на масата на лорд Уестклиф, само през три стола от дясната му ръка. Заемането на такова място близо до домакина беше знак за висока чест, много рядко давана на неомъжено момиче без ранг. Питайки се дали слугата не е направил грешка, настанявайки я тук, тя огледа с любопитство лицата на най-близките гости, и видя, че те също са озадачени от присъствието й. Дори графинята, която беше сложена на самия край на масата, я погледна с намръщено лице.

Лилиан хвърли въпросителен поглед към лорд Уестклиф, когато той най-после седна.

Едната му вежда се изви нагоре.

— Има ли нещо, което да не е наред? Изглеждате малко обезпокоена, мис Бауман.

Правилната реакция сигурно бе да се изчерви и да му благодари за неочакваната чест. Но докато гледаше лицето му, омекотено от блясъка на свещите, тя изненадващо за самата себе си отвърна с безочлива откровеност.

— Питам се защо седя толкова близо до челото на масата. В светлината на това, което се случи тази сутрин, бих очаквала да ме настаните навън на задната тераса.

Последва момент на оглушителна тишина, когато гостите наоколо регистрираха с шок, че Лилиан говори така открито за конфликта между тях. Но Уестклиф изненада всички, като се засмя тихо, заковал поглед в нейния. След миг другите се присъединиха към него с пресилени усмивки.

— Знаейки склонността ви към създаване на неприятности, мис Бауман, реших, че ще е по-безопасно да ви държа под око и на една ръка разстояние.

Думите бяха произнесени с непринудена лекота. Човек трябваше да се напрегне много силно, за да открие някакъв намек в тона му. И все пак Лилиан усети нещо дълбоко в нея да се вълнува, то преминаваше от един нерв към друг като струя топъл мед.

Тя вдигна чашата с охладено шампанско към устните си и огледа салона. Дейзи седеше някъде в дъното на масата, говореше оживено, и едва не събори една чаша за вино, докато жестикулираше, подчертавайки думите си. Анабел беше следващата, изглежда не осъзнаваше възхитените мъжки погледи, вперени в нея. Мъжете от двете й страни сияеха от късмета, че се намират до такава очарователна компания, докато Саймън Хънт, разположен през няколко стола, ги наблюдаваше с опасния поглед на мъжкар, чиято територия е била нарушена.

Еви, нейната леля Флорънс и родителите на Лилиан бяха с гостите на по-далечните маси. Както обикновено, Еви говореше съвсем малко с мъжете до нея, загубила дар слово и нервна, забола очи в чинията си. Бедната Еви, помисли си съчувствено Лилиан. Трябва да направим нещо за ужасната ти срамежливост.

Спомняйки си за неженените си братя, Лилиан се запита дали съществува възможност някой от тях да се омъжи за Еви. Може би щеше да намери начин да склони поне единия да дойде да посети Англия. Господ знае, че който и да е от тях щеше да бъде по-добър съпруг за Еви от нейния братовчед Юстас. Най-големият й брат Рафаел или един от близнаците, Ренсъм и Райс. По-енергична група млади мъже едва ли можеше да се намери. От друга страна, изглеждаше много вероятно братята й да ужасят Еви. Те бяха добри мъже, но човек не би ги нарекъл изтънчени. Нито пък цивилизовани.

Вниманието й бе привлечено от дългата редица слуги, които носеха първото ястие, парад от супници, пълни със супа от гълъби и сребърни плата с калкани, покрити със сос от омари, пудинг от раци и пъстърва с билки, след което щяха да последват няколко вида десерти. Пред перспективата за безкрайно дълга вечеря, Лилиан потисна една въздишка и вдигайки очи, установи, че Уестклиф я наблюдава изучаващо. Той не каза нищо, обаче, и Лилиан наруши мълчанието.

— Вашият Брут, милорд мой, е прекрасно възпитан кон. Забелязах, че не използвате камшик или шпори.

Разговорът около тях замря и Лилиан се запита дали не е направила поредния гаф. Може би не се очакваше неомъжена девойка да говори, преди някой да се е обърнал директно към нея. Но Уестклиф отвърна с готовност:

— Рядко използвам камшик и шпори с конете си, мис Бауман. Обикновено постигам резултатите, които искам, без тях.

Лилиан си помисли с огорчение, че като всички и всичко в имението, червено-кафявият кон вероятно не си е и помислял да не се подчини на господаря си.

— Той като че ли има по-уравновесен характер, отколкото обичайните чистокръвни екземпляри — каза тя.

Уестклиф се облегна назад в стола си, когато един слуга сервира порция пъстърва в чинията му. Светлината проблясваше игриво по гладко сресаната му назад черна коса… Лилиан не можеше да не си спомни усещането за тежките къдрици под пръстите си.

— Брут е кръстоска, всъщност. Смесица от чистокръвна и ирландска впрегатна порода.

— Наистина ли? — Лилиан не направи усилие да прикрие изненадата си. — Мислех си, че яздите само породисти животни.

— Мнозина предпочитат расовите — призна графът. — Но един кон — ловец трябва да има силна способност за скачане и достатъчна мощност да променя лесно посоката. Кръстоска като Брут притежава скоростта и стила на чистокръвно животно, комбинирани с атлетичните умения на ирландски впрегатен кон.

Останалите на масата слушаха с внимание. Когато Уестклиф свърши, един джентълмен добави добродушно:

— Великолепно животно е този Брут. Потомък на Еклипс, нали? Веднага се вижда влиянието на Дарли Арабска…

— Много либерално от ваша страна да яздите кръстоска — прошепна Лилиан.

Уестклиф се усмихна леко.

— Понякога мога да съм много либерален.

— И аз така съм чувала… но досега не бях видяла доказателства за това.

Разговорът отново спря, когато гостите чуха провокативните коментари на Лилиан. Вместо да се ядоса, Уестклиф я погледна с неприкрит интерес. Дали интересът беше чисто мъжки, или той просто разсъждаваше над странния й характер, беше трудно да се определи. Но това беше интерес.

— Винаги съм се опитвал да подхождам към нещата логично — каза той. — Което води от време на време до нарушаване на традицията.

Лилиан му хвърли подигравателна усмивка.

— Значи невинаги намирате традиционните идеи за логични?

Уестклиф поклати леко глава, блясъкът в очите му стана по-ярък, когато отпи от виното си и я погледна над ръба на кристалната чаша.

Някакъв джентълмен направи шеговита забележка за излекуването на Уестклиф от неговите либерални възгледи, когато поднесоха ново блюдо. Поредицата любопитни огромни предмети на сребърни подноси бе посрещната с адмирации и удоволствие. Имаше по четири за маса, общо дванайсет, поставени на равно разстояние върху малки сгъваеми странични масички, където помощник-главните и главните прислужници започнаха да режат порциите. Миризмата на говеждо с подправки изпълни въздуха, докато гостите наблюдаваха съдържанието на подноса близо до разположената до нея масичка. Тя почти отскочи с ужас, когато се хвана, че гледа в овъглените черти на непознат звяр, от чиято прясно изпечена глава се вдигаше пара.

Тя се отдръпна изненадано, при което сребърните прибори изтракаха на пода. Един от слугите реагира на несръчността й незабавно и донесе чисти вилици и лъжици, навеждайки се да вземе падналите.

— К-какво е това? — попита Лилиан, неспособна да откъсне поглед от отвратителната гледка.

— Телешка глава — отвърна една от дамите с тон, изпълнен със снизхождение, сякаш това бе още една проява на американска изостаналост. — Върховен английски деликатес. Не казвайте, че никога досега не сте го опитвали.

Като се мъчеше да запази лицето си безизразно, Лилиан поклати глава. Тя трепна, когато прислужникът отвори пушещата челюст и отряза езика.

— Някои твърдят, че езикът е най-вкусната част — продължи дамата, — но други се кълнат, че мозъкът е далеч по-възхитителен. Според мен, обаче, очите са най-изключителните хапки.

Лилиан затвори очи при това откровение и усети надигаща се жлъчка в гърлото. Никога не бе проявявала ентусиазъм към английската кухня, но колкото и да не харесваше някои ястия преди, нищо не би могло да я подготви за отблъскващата гледка на телешката глава. Тя отвори очи и обходи с поглед стаята. Явно навсякъде отваряха телешките глави и режеха части от тях. Изгребваха мозъка и го сипваха в чинии, вратът се режеше на тънки парчета…

Призля й.

Тя усети как кръвта се дръпва от лицето й и погледна към дъното на масата, където Дейзи несигурно наблюдаваше как слагат церемониално няколко парчета в чинията й. Лилиан бавно вдигна ъгълчето на кърпата към устата си. Не. Не можеше да си позволи да повърне. Но плътната, мазна миризма на телешка глава се носеше навсякъде около нея, и когато чу работливото прозвънване на ножове и вилици, и одобрителното мърморене на вечерящите, усети как й прилошава. Пред нея бе сложена малка чиния, съдържаща няколко парчета от… нещо… а една желирана очна ябълка с конична основа се бе търкулна лениво към ръба.

— Мили боже — прошепна Лилиан и по челото й изби пот.

През горещите вълни дочу хладен, спокоен глас:

— Мис Бауман…

Като погледна отчаяно по посока на гласа, тя видя безстрастното лице на лорд Уестклиф.

— Да, милорд?

Той сякаш се опитваше да подбере думите си изключително внимателно.

— Извинете за това, което може да ви се стори най-ексцентричната молба… но ми се струва, че сега е най-подходящият момент да се видят редките видове пеперуди в имението. Те излизат само вечер, което, разбира се, е нарушение на обичайния модел. Може би си спомняте, че съм го споменавал по време на един предишен разговор.

— Пеперуди? — Лилиан преглътна няколко пъти срещу пристъпите на гадене.

— Може би ще ми позволите да ви придружа — вас и сестра ви — до външната оранжерия, където наскоро е забелязано ново люпило. За мое съжаление, ще се наложи да се въздържим от точно това блюдо, но ще се върнем навреме, за да се насладите на останалата вечеря.

Неколцина от гостите останаха с вдигнати във въздуха вилици, изненадани от странната молба на Уестклиф.

Когато осъзна, че се удава възможност на нея и на сестра й да напуснат салона за хранене под благовиден предлог, Лилиан кимна:

— Пеперуди — повтори тя задъхано. — Да, бих искала да ги видим.

— Както и аз — долетя гласът на Дейзи от другия край на масата. Тя стана с готовност, благодарейки на всички джентълмени, които любезно станаха от местата си.

— Колко мило от ваша страна, че си спомняте нашия интерес към местните насекоми в Хемпшир, милорд.

Уестклиф отиде да помогне на Лилиан да стане от стола си.

— Дишайте дълбоко през устата — прошепна той. С пребледняло лице и изпотена, тя се подчини.

Всички погледи бяха върху тях.

— Милорд мой — каза един от джентълмените, лорд Уаймарк, — може ли да попитам кои редки видове пеперуди имате предвид?

След леко колебание лорд Уестклиф отвърна с мрачна решителност:

— Онези с червените петна… — Той спря, преди да завърши: — Тъмните.

Уаймарк се намръщи.

— Аз развъждам лептидоптерист, милорд. Чувал съм за бели на петна, които се намират в Норттъмбърленд, но тъмни на червени петна не са ми известни.

Последва известна пауза.

— Хибрид е — каза Уестклиф. — Морфо пурпуреус практикус. Доколкото знам, наблюдава се единствено в околностите на Стоуни крос.

— Иска ми се да хвърля един поглед с вас, ако може. — Уаймарк остави кърпата си на масата, готов да стане. — Откриването на нов хибрид е винаги забележително…

— Утре вечер — отвърна властно Уестклиф. — Те са много чувствителни към присъствието на хора. Не искам да застрашавам такива крехки видове. Мисля, че е най-добре да ги посещаваме в групи от по двама-трима души.

— Да, милорд — каза Уаймарк, явно недоволен, докато се отпускаше на стола си. — Утре вечер, тогава.

Лилиан с благодарност хвана ръката на Уестклиф, докато Дейзи взе другата, и те напуснаха салона с достойнство.