Лайза Клейпас
Есенен парфюм (12)

Единадесета глава

Свикналите с обичайната целеустремена походка на Уестклиф, щяха да бъдат повече от изненадани, ако видеха бавното му шляене от кабинета до гостната на горния етаж. В ръката си той държеше едно писмо, чието съдържание занимаваше съзнанието му от няколко минути. Но колкото и значима да бе новината, тя не беше напълно отговорна за замечтаното му настроение.

Макар да му се искаше да го отрече, Маркус беше изпълнен с предчувствие при мисълта, че ще види Лилиан Бауман… и силно се интересуваше от това как се е държала с майка му. Графинята щеше да направи на кайма всяко средностатистическо момиче, но той подозираше, че Лилиан няма да се предаде лесно.

Лилиан. Заради нея се мъчеше да възстанови самоконтрола си като момче, което се щураше да вдигне кутия с разпилени кибритени клечки. Той имаше вродено недоверие към чувствата, особено към своите, и дълбока неприязън към всеки, който заплашваше неговото достойнство. Родословието Марсдън бе мрачно… поколения надути мъже, заети със сериозни грижи. Собственият баща на Маркъс, старият граф, рядко се усмихваше. Когато го правеше, то обикновено предшестваше нещо много неприятно. Старият граф се бе посветил на това да изтрие всеки намек за лекомислие или хумор в единствения си син, и макар да не бе успял напълно, той бе оставил силно влияние. Съществуванието на Маркъс беше моделирано от безмилостни очаквания и задължения — и последното нещо, от което той се нуждаеше, беше разсеяност. Особено във формата на непокорно момиче.

Лилиан Бауман не беше от жените, които Маркъс би помислил да ухажва. Не можеше да си представи Лилиан да живее щастливо в средите на британската аристокрация. Нейната непочтителност и индивидуалност никога не биха й позволили да се влее гладко в света на Маркъс. Нещо повече, смяташе се, че тъй като двете му сестри са омъжени за американци, той задължително трябва да се ожени за англичанка, за да запази чистотата на рода.

Маркъс винаги бе знаел, че ще се ожени един ден за някоя от безбройните млади жени, появяващи се всеки сезон, всички толкова подобни една на друга, че нямаше никакво значение коя е избрал. Всяка от тези срамежливи, изискани госпожици щеше да е подходяща за неговите цели и все пак до този момент не се бе заинтересувал от тях. Докато Лилиан Бауман бе привлякла вниманието му от първия миг, в който я бе видял. Нямаше логично обяснение за това. Лилиан не беше най-красивата жена от познатите му, нито пък особено изискана. Беше с остър език и вироглавата й натура бе далеч по-подходяща за мъж, вместо за жена.

Той знаеше, че двамата с Лилиан са прекалено волеви, че характерите им са несъвместими. Конфликтът между тях по време на прескачането на препятствия беше идеален пример защо един съюз между тях е невъзможен. Но това не променяше факта, че искаше Лилиан Бауман повече от всяка друга жена. Нейната свежест, нейната необичайност го привличаха, въпреки че се бореше против изкушенията, които тя предлагаше. Беше започнал да я сънува нощем, как играе и се бори с нея, как влиза в топлото й, мятащо се тяло, докато тя крещи от удоволствие. Имаше и други сънища, двамата с нея лежат в чувствена неподвижност, слели пулсиращи тела… плуват в реката, голото й тяло се плъзга срещу неговото, косата й се влачи като на русалка по гърдите и раменете му. Или как я обладава в полето сякаш е селянка, как се търкаля с нея по затоплената от слънцето трева.

Маркъс никога не бе чувствал паренето на неизразходвана страст толкова силно, както сега. Имаше много жени, които биха желали да удовлетворят нуждите му. Единственото, което трябваше да направи, бяха няколко прошепнати думи и дискретно почукване по вратата на спалнята. Но му се виждаше погрешно да използва една жена като заместител на друга, която не можеше да има.

Като се изкачи до семейната гостна, той спря пред полуотворената врата, когато чу майка си да мъмри сестрите Бауман. Недоволството й изглежда се бе фокусирало върху навика на сестрите да разговарят със слугите, които им поднасят ястията.

— Но защо да не благодаря на човек, който ме обслужва? — чу той Лилиан да пита искрено объркана. — Не е ли любезно да кажеш „благодаря“?

— Не бива да благодарите на слуга повече, отколкото на кон, че ви е позволил да го яздите, или на маса, че издържа чиниите, които са сложени върху нея.

— Да, но ние не обсъждаме животни или неодушевени предмети, нали? Слугата е човек.

— Не — каза студено графинята. — Слугата е слуга.

— Слугата е човек — инатливо каза Лилиан.

Възрастната жена отвърна с раздразнение:

— Каквото и да мислите за един слуга, не трябва да му благодарите на вечеря. Слугите не очакват, нито пък желаят такова благоволение, и ако настоявате да ги поставите в неудобно положение да отговарят на вашите коментари, ще си помислят лошо за вас… както всички останали. Не ме обиждайте с този поглед, мис Бауман! Вие идвате от заможно семейство — сигурно имате слуги в резиденцията си в Ню Йорк.

— Да — наперено отвърна Лилиан, — но ние говорим с нашите.

Маркъс се хвана, че потиска внезапен изблик на смях. Рядко му се бе случвало да чуе някой да посмее да възрази на графинята. Той почука леко на вратата, влезе в стаята, прекъсвайки потенциално отровна размяна на думи. Лилиан се изви в стола си, за да погледне към него. Безупречната й кожа с цвят на слонова кост беше порозовяла на страните. Сложно увитата й плитка, забодена високо на главата, би трябвало да я прави да изглежда по-възрастна, но вместо това тя подчертаваше нейната младост. Въпреки че стоеше неподвижно в стола си, сякаш около нея въздухът бе зареден с нетърпение, тя му приличаше на ученичка, която няма търпение да избяга от час и да изтича навън.

— Добър ден — любезно поздрави Маркъс. — Вярвам, че дискусията ви върви добре?

Лилиан го изгледа многозначително.

Като прикри усмивката си, той се поклони официално на майка си.

— Милостива госпожо, пристигна писмо от Америка.

Майка му го изгледа разтревожено, без да отговори, макар да знаеше, че писмото трябва да е от Ейлин.

Инатлива кучка, помисли си Маркъс и в гърдите му се надигна студено раздразнение. Графинята никога нямаше да прости на дъщеря си, че се е омъжила за човек от по-ниско потекло. Съпругът на Ейлин, МакКена, някога беше слуга, работейки за семейството като коняр. Още младеж, МакКена бе заминал за Америка да търси късмета си и се бе върнал в Англия като богат индустриалец. Според графинята, обаче, успехът на МакКена никога не можеше да изкупи обикновения му произход, и заради това тя се беше противопоставяла яростно на брака между МакКена и нейната дъщеря. Очевидното щастие на Ейлин не означаваше нищо за графинята, която бе развила лицемерието до форма на изкуство. Ако Ейлин бе имала просто афера с МакКена, графинята нямаше да си помисли нищо за това. Но на превръщането й в негова съпруга се гледаше като на безпардонна обида.

— Помислих си, че веднага ще искате да научите какво пише — продължи Маркъс като се приближи и й подаде писмото.

Видя как лицето на майка му се стегна. Ръцете й останаха неподвижни в скута, а очите й бяха студени и изпълнени с гняв. Маркъс изпита злобна радост, принуждавайки я да се сблъска с един факт, който тя толкова очевидно искаше да пренебрегне.

— Защо не ми кажеш новините? — подкани го тя с рязък глас. — Очевидно е, че няма да си тръгнеш, докато не го направиш.

— Много добре. — Той пъхна писмото в джоба си. — Поздравления, госпожо — вече сте баба. Лейди Ейлин е родила здраво момче на име Джон МакКена Втори. — Той си позволи лек сарказъм в тона, когато добави: — Сигурен съм, че с облекчение ще научите, че тя и бебето са напълно добре.

С периферията на зрението си видя как сестрите Бауман разменят озадачени погледи, явно учудени от враждебността, изпълнила въздуха.

— Колко мило, че нашия бивш коняр е станал баща на кръстено на него момче — отвърна кисело графинята. — Това ще е първото от много хлапета, сигурна съм. За съжаление, още няма наследници на графската титла… което смятам, че е твоя отговорност. Ела и ми съобщи новината, че скоро ще се жениш, Уестклиф, и аз ще бъда доволна. Дотогава не виждам особени причини за поздравления.

Макар да не показа емоции при безсърдечната реакция на майка си за детето на Ейлин, да не споменаваме вбесяващото подхвърляне за очакванията й за наследник, Маркъс едва се сдържа да не отвърне с грубост. Потънал в мрачно настроение, той усети напрегнатия поглед на Лилиан.

Тя го гледаше проницателно, странна усмивка докосваше устните й. Маркъс изви вежда и попита сардонично:

— Нещо май ви е смешно, мис Бауман?

— Да — промърмори тя. — Тъкмо си мислех, че е чудно, че не сте се втурнали навън да се ожените за първото селско момиче, което можете да намерите.

— Неуместна шега! — възкликна графинята.

Маркъс се усмихна на дързостта на момичето и стягането в гърдите му се охлаби.

— Мислите ли, че трябва да го направя? — попита той сериозно, сякаш въпросът заслужаваше да се обмисли.

— О, да — увери го Лилиан с дяволити искрици в очите. — Марсдънови могат да използват малко свежа кръв. Според мен семейството е застрашено от прекомерно възпитание.

— Прекомерно възпитание? — повтори Маркъс, който в този миг не желаеше нищо друго, освен да й се нахвърли и да я отнесе някъде. — Откъде това впечатление, мис Бауман?

— О, не знам… — каза тя лениво. — Може би от прекомерната важност, която придавате на това дали човек трябва да използва вилица, или лъжица при яденето на пудинг.

— Добрите маниери не са единствената компетентност на аристокрацията, мис Бауман. — Дори на самия себе си Маркъс прозвуча малко помпозно.

— Според мен, милорд, прекаленото занимание с маниери и ритуали е несъмнена индикация, че някой разполага с прекалено много време.

Маркъс се усмихна на наглостта й.

— Подмолно, но въпреки това разумно — замислено произнесе той. — Не съм сигурен, че бих възразил.

— Не окуражавай безочливостта й, Уестклиф — предупреди графинята.

— Много добре… ще ви оставя на вашите Сизифовски занимания.

— Какво означава това? — чу той Дейзи да пита.

Лилиан отвърна, докато усмихнатият й поглед остана закован в Маркус.

— Изглежда си пропуснала един от много важните уроци от гръцката митология, скъпа. Сизиф бе една душа в Хадес, прокълната да върши едно и също отново и отново… да търкаля един голям камък нагоре по планината, който се изтърколва надолу точно преди да е стигнал върха.

— Тогава ако графинята е Сизиф — заключи Дейзи, — предполагам, че ние сме…

— Камъкът — каза кратко лейди Уестклиф, карайки двете момичета да се разсмеят.

— Да продължим с инструкциите, госпожо. — Лилиан обърна цялото си внимание към възрастната жена, когато Маркъс се поклони и напусна стаята. — Ще се опитаме да не ви обезсърчаваме по пътя надолу.

* * *

През останалата част от следобеда Лилиан изпадна в меланхолия. Както Дейзи бе изтъкнала, напътствията от графинята едва ли можеха да се нарекат тоник за душата, но депресията на Лилиан изглежда бе породена от по-дълбока причина, отколкото прекарването на няколко часа в компанията на една жлъчна старица. Беше свързано с казаното от лорд Уестклиф, след като влезе в гостната на Марсдън със съобщение за новородения си племенник. Уестклиф изглеждаше доволен от новината и съвсем не изненадан от злобната реакция на майка си. Последвалите враждебни реплики бяха впечатлили Лилиан — не че е важно, а че е необходимо — Уестклиф да се ожени за „жена със синя кръв“, както графинята се беше изразила.

Жена със синя кръв… такава, която знае как да яде кюфтета и никога не би помислила да благодари на слугата, че й ги е сервирал. Такава, която никога не прави грешката да прекоси стаята, за да говори с джентълмен, а стои хрисимо и чака той да се приближи до нея. Годеницата на Уестклиф трябваше да бъде изящно английско цвете с пепеляворуса коса, розова устни и спокоен темперамент. От висшата класа, помисли си Лилиан с нотка на неприязън към непознатата. Защо толкова я вълнуваше, че Уестклиф е предопределен да се ожени за момиче, което ще влезе безупречно в неговото общество?

Като се намръщи, тя си спомни начина, по който графът я бе докоснал предишната вечер. Лека милувка, но напълно неподходяща, идваща от мъж, който нямаше никакви намерения към нея. И въпреки това той не изглеждаше, че може да се спре. Дължи се на парфюма, помисли си тя мрачно. Беше си представяла как ще измъчва Уестклиф, как той ще бъде привлечен от нея въпреки нежеланието си. А в замяна то бе рикоширало върху нея по най-неприятен начин. Тя беше тази, която се измъчваше. Всеки път, когато Уестклиф я погледнеше, докоснеше, усмихнеше й се, това провокираше в нея непознато преди чувство. Болезнен копнеж, който я караше да желае невъзможни неща.

Всеки би казал, че това е невъзможна двойка, Уестклиф и Лилиан… особено като се имаше предвид неговата отговорност да създаде чистокръвен наследник. Имаше други мъже с титли, които не можеха да си позволят да бъдат така селективни като Уестклиф, мъже, чиито наследени ресурси се бяха стопили и заради това се нуждаеха от нейното богатство. С инструкциите от графинята Лилиан щеше да си намери някой приемлив кандидат, да се омъжи за него и да приключи с безкрайния процес на търсене на съпруг. Но… една нова мисъл я осени — светът на британската аристокрация беше доста малък и тя със сигурност щеше да се сблъсква с Уестклиф и неговата английска съпруга отново и отново…

Копнежът се изостри и премина в ревност. Лилиан знаеше, че Уестклиф няма никога да е щастлив с жената, за която е определен да се ожени. Той щеше да се измори от съпруга, която можеше да тормози. А неизменното спокойствие щеше да му досади до смърт. Уестклиф се нуждаеше от някоя, която щеше да представлява предизвикателство за него и да го интригува. Някоя, която можеше да достигне до сърдечния, човечен мъж, скрит под пластовете аристократично самообладание. Някоя, която да го ядосва, да го дразни и да го кара да се смее.

— Някоя като мен — прошепна отчаяно Лилиан.