Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Лилиан беше преодоляла гаденето почти напълно, когато Уестклиф я изведе в оранжерията. Небето беше станало мораво, нахлуващият мрак се нарушаваше единствено от светлината на звездите и блясъка на наскоро запалените факли. Когато чистият, сладък вечерен въздух я лъхна, Лилиан си пое дълбоко дъх. Уестклиф я заведе до един стол с тръстикова облегалка, проявявайки повече съчувствие, отколкото Дейзи, която се подпря на една колона и се заля в смях.

— О… мили боже… — възкликна Дейзи, попивайки насълзените си от смях очи, — лицето ти, Лилиан… стана зелено като грах. Помислих си, че ще повърнеш цялата вечеря пред всички!

— И аз си го помислих — каза Лилиан, потръпвайки.

— Разбирам, че не обичате телешка глава — промърмори Уестклиф, сядайки до нея. Той извади мека памучна кърпичка от сакото си и попи влажното чело на Лилиан.

— Не обичам нищо — каза колебливо тя, — което ме е гледало непосредствено преди да го изям.

Дейзи се съвзе от смеха и рече:

— О, не продължавай. Погледнало те е само за момент… — Тя спря и добави: — докато не му извадиха очите! — След което отново прихна.

Лилиан я погледна и затвори очи.

— За бога, не е нужно…

— Дишайте през устата — напомни й Уестклиф. Кърпичката мина по лицето й, попивайки следите от студена пот. — Опитайте да наведете главата си надолу.

Лилиан се подчини. Тя усети ръката му близо до тила си, масажираше схванатите сухожилия с изключителна лекота. Пръстите му бяха топли и леко груби на допир, а внимателното размачкване беше толкова приятно, че гаденето й скоро премина. Той като че знаеше точно къде да я докосне, върховете на пръстите му откриваха най-чувствителните места на врата и раменете й, и разтъркваха умело болезнените точки. Цялото й тяло се отпусна, дишането й стана дълбоко и равно.

Скоро усети как той я връща в изправена поза и издаде недоволен стон. За неин ужас, искаше той да продължи да я разтрива. Искаше да седи тук през цялата вечер с ръка на врата й. И на гърба. И… на други места. Миглите й се вдигнаха от бледите скули и тя примига, когато видя колко близо е лицето му до нейното. Странно как строгите линии на чертите му ставаха по — привлекателни всеки път, когато ги погледнеше. Пръстите й копнееха да минат по дръзката линия на носа и по очертанията на устните му, толкова неумолима и въпреки това толкова мека. И вълнуващата сянка на брадата му. Всичко това, съчетано с подчертано мъжествено излъчване. Но най-привлекателно от всичко бяха очите, черно кадифе, стоплено от светлината на факлите, окръжени с прави мигли, които хвърляха сенки на драматично изпъкналите му скули.

Спомняйки си находчивото му обяснение за пеперудите, Лилиан се намуси. Досега винаги бе възприемала Уестклиф като напълно лишен от чувство за хумор човек… и го бе преценила погрешно.

— Мислех, че никога не лъжете — каза тя.

Устните му се извиха.

— Пред опцията да ви видя как повръщате на масата или да ви изведа бързо навън, избрах по—малкото зло. Сега по-добре ли се чувствате?

— Да… по-добре. — Лилиан осъзна, че се е облегнала на сгъвката на ръката му, полата й бе покрила едно от неговите бедра. Тялото му беше твърдо и топло, перфектно пасващо на нейното. Като наведе очи, тя видя, че платът на панталона му е плътно опънат върху мускулестите му бедра.

В нея се събуди непочтително любопитство и тя едва се сдържа да не сложи длан върху бедрото му.

— Това с пеперудата — хибрид беше много находчиво — вдигна тя очи към него. — Но изобретяването на латинско наименование за нея беше със сигурност вдъхновяващо.

Уестклиф се усмихна.

— Винаги съм се надявал, че латинският някога ще ми послужи. — Като я помръдна леко, той бръкна в джоба на жилетката си и погледна часовника си. — Ще се върнем в салона за хранене след четвърт час. — По това време телешката глава трябва вече да е махната.

Лилиан направи физиономия.

— Мразя английската храна — възкликна тя. — Всички тези желета и тресящи се пудинги, и дивечът, който остарява, докато го сервират, и който е на повече години от мен… — Тя усети тръпка на веселие да преминава през него и се обърна. — Какво е толкова смешно?

— Карате ме да се страхувам да се върна на собствената си маса за хранене.

— Би трябвало! — отвърна тя натъртено и той не успя да сдържи вече смеха си.

— Пардон — долетя гласът на Дейзи, — но смятам да се възползвам от възможността да… ъъъ… о, каква е изисканата дума за това, нямам представа. Ще се срещнем с вас на входа на салона за хранене.

Уестклиф издърпа ръката си от гърба на Лилиан и погледна Дейзи, сякаш временно бе забравил за присъствието й.

— Дейзи… — Лилиан предположи, че по-малката й сестра си измисля извинение, за да ги остави сами.

Игнорирайки я, Дейзи си тръгна с дяволита усмивка и махна с ръка, провирайки се през френската врата.

Докато седеше с Уестклиф на светлината на факлите, Лилиан усети, че й става нервно. Макар и да нямаше от редките видове пеперуди навън, тези в стомаха й бяха напълно достатъчни. Уестклиф обърна изцяло лицето си към нейното, прехвърлил ръка през облегалката от камъш.

— Говорих с графинята по-рано днес — каза той и в ъгълчетата на устните му се прокрадна усмивка.

Лилиан не отговори, опитваше се отчаяно да изтласка образа, който внезапно се бе появил в съзнанието й — тъмната му глава, наведена над нейната, езика му, който прониква през меките й устни…

— За какво? — попита тя разсеяно.

Уестклиф отговори с красноречив поглед.

— О! Сигурно имате предвид моята… молбата ми за нейната протекция…

— Молба ли го наричаме? — Той се пресегна, за да прибере зад ухото й един кичур от сложната й прическа. Пръстите му последваха извивката на ушната мида. — Доколкото си спомням, това силно прилича на изнудване. — Той хвана ухото й. — Никога не носите обици. Защо?

— Аз… Ушите ми са много чувствителни — успя да произнесе. — Болят ме, когато ги защипвам с клипсове… а мисълта да ги пробият с игла… — Тя млъкна, когато усети върха на средния му пръст да изследва ухото й, минавайки по нежната вътрешност. Уестклиф прокара палец по стегнатата линия на челюстта й и уязвимата мекота под брадичката, и тя усети по страните й да плъзва гореща червенина. Седяха толкова близо един до друг… трябва да беше помирисал парфюма й. Това бе единственото обяснение за нежността, с която докосваше лицето й.

— Кожата ви е като коприна — прошепна той. — За какво говорехме?… О, да, за графинята. Успях да я убедя да е настойник на вас и на сестра ви за следващия сезон.

Очите на Лилиан се разшириха от изумление.

— Направили сте го? Как? Принудили сте я насила?

— Приличам ли ви на човек, който ще принуждава шейсетгодишната си майка?

— Да.

Нисък смях завибрира в гърлото му.

— Имам други методи, освен насилствената принуда — информира я той. — Още не сте ги видели.

В думите му имаше известен намек, който тя не можа да разгадае… но това я накара да изтръпне от предчувствие.

— Защо я убедихте да ми помогне?

— Защото си помислих, че мога да се забавлявам като ви натрапя на нея.

— Звучите така, сякаш съм някаква напаст…

— И — прекъсна я Уестклиф — чувствам се задължен да се коригирам след грубото ми отношение тази сутрин.

— Вината не беше само ваша — каза тя неохотно. — Мисля, че аз бях провокативна.

— До известна степен — съгласи се той сухо, върховете на пръстите му се плъзнаха зад ухото й до сатенения край на линията на косата. — Трябва да ви предупредя, че съгласието на майка ми за споразумението не е безусловно. Ако я притискате прекалено много, тя ще се заинати. Затова ви съветвам да се опитате да се държите добре в нейно присъствие.

— Как да се държа? — попита Лилиан, като си даваше сметка за нежното изследване на неговите пръсти. Ако сестра й не се върнеше скоро, помисли си тя замаяно, Уестклиф щеше да я целуне. Нещо, което тя искаше толкова силно, че устните й започнаха да треперят.

Той се усмихна на въпроса й.

— Ами, какво и да правите, недейте… — Той внезапно спря, оглеждайки се наоколо, сякаш усетил нечие приближаване. Лилиан не можа да чуе нищо, освен шумоленето на бриза, който минаваше през клоните на дърветата и търкаляше опадалите листа по павираната с плочи алея. Но точно в този момент един строен, гъвкав силует проряза мозайката от факелни светлини и сенки, и блясъкът на златисто руса коса показа, че посетителят е Сейнт Винсънт. Уестклиф издърпа ръката си от Лилиан. Чувственото очарование бе прекъснато и тя усети как приливът на топлина започна да се оттича.

Крачките на Сейнт Винсънт бяха дълги, но отпуснати, той бе пъхнал небрежно ръце в джобовете на сакото си. Той се усмихна при вида на двойката на пейката, погледът му се спря върху лицето на Лилиан.

Нямаше съмнение, че този забележително красив мъж с лице на паднал ангел и очи с цвят на утринно небе изпълваше сънищата на много жени. И бе проклет от много мъже рогоносци.

Лилиан си помисли, че това е странно приятелство, местейки очи от Уестклиф към Сейнт Винсънт. Графът, с неговия праволинеен, принципен характер със сигурност не одобряваше склонностите на своя приятел. Но в този случай може би тъкмо техните различия засилваха приятелството им, вместо да го подкопаят.

Сейнт Винсънт спря пред тях и довери:

— Щях да ви открия по-скоро, но бях нападнат от цял рояк черни пеперуди на червени петна. — Гласът му се понижи до заговорнически шепот: — Не искам да тревожа никого от вас, но трябваше да ви предупредя… канят се да сервират пудинг от бъбреци.

— Мога да се справя с това — каза унило Лилиан. — Имам трудности само с животни, сервирани в естествено състояние.

— Разбира се, че ще се справите, скъпа. Ние сме варвари, по-голямата част от нас, и вие бяхте напълно права да се ужасявате от телешките глави. Аз също не ги обичам. Всъщност, рядко консумирам говеждо, под каквато и да е форма.

— Значи сте вегетарианец? — попита Лилиан, чувайки доста често напоследък думата. По темата за вегетарианската система на хранене се водеха много дискусии, диетата бе популяризирана от едно болнично дружество в Рамсгейт.

Сейнт Винсънт отвърна с ослепителна усмивка.

— Не, сладката ми, аз съм канибал.

— Сейнт Винсънт — изръмжа предупредително Уестклиф, виждайки объркването на Лилиан.

Виконтът се усмихна без всякакво разкаяние.

— Хубаво стана, че дойдох, мис Бауман. Знаете ли, че не сте в безопасност с Уестклиф.

— Нима? — Лилиан се сви вътрешно, когато си помисли, че той никога не би направил този нагъл коментар, ако знаеше интимната размяна на остроумия между нея и графа. Тя не посмя да погледне към Уестклиф, но усети спокойствието на мъжкото тяло, толкова близо до нейното.

— Всъщност, не — увери я Сейнт Винсънт. — Това е най-моралният и почтен мъж, който прави лошите неща насаме. Докато с такива като мен, публично заклеймявани, не можете да бъдете в сигурни ръце. Хайде, по-добре се върнете в салона за хранене, аз ще ви придружа. Само Господ знае какъв лъстив план се върти в главата на графа.

Като се подсмиваше, Лилиан стана от пейката, наслаждавайки се на вида на раздразнения граф. Той изгледа приятеля си леко намръщено, когато най-накрая също се изправи.

Лилиан взе протегнатата ръка на Сейнт Винсънт, питайки се защо си бе дал труда да дойде тук. Възможно ли беше да проявява някакъв интерес към нея? Сигурно не. Знаеше се, че неомъжените девойки никога не са били част от романтичната история на Сейнт Винсънт, а Лилиан очевидно не бе от жените, които би преследвал за афера. Но беше забавно да се окаже в компанията на двама мъже, единият от тях най-желаният партньор за кревата в Англия, а другият най-добрата партия за женитба. Тя не се сдържа и се засмя при мисълта колко много момичета бяха готови да извършат убийство, само и само да са на нейно място в момента.

Сейнт Винсънт я поведе със себе си.

— Доколкото си спомням — отбеляза той, — нашият приятел Уестклиф ви забрани да яздите конете му, но не спомена нищо за разходка с карета. Какво ще кажете да ме придружите на една обиколка из околността утре сутринта?

Докато обмисляше поканата, Лилиан си позволи да не отговори веднага, очакваше, че Уестклиф може да иска да каже нещо по въпроса. Естествено, че го направи.

— Мис Бауман ще бъде заета утре сутрин — долетя резкият глас на графа зад тях.

Лилиан отвори уста да се сопне, но Сейнт Винсънт й хвърли кос поглед, когато отвори вратата, предупреждавайки я дяволито да му позволи да се справи с нещата.

— Заета с какво? — попита той.

— Тя и сестра й имат среща с графинята.

— А, с онзи великолепен стар дракон — припя Сейнт Винсънт, като преведе Лилиан през вратата. — Покрай графинята и аз винаги съм се прославял. Нека предложа един малък съвет — тя обича да я ласкаят, макар да се преструва в обратното. Няколко похвални слова и тя ще направи всичко, каквото поискате.

Лилиан погледна през рамо към Уестклиф.

— Вярно ли е, милорд мой?

— Не знам, тъй като никога не съм си давал труда да я лаская.

— Уестклиф гледа на ласкателството и на омайването като загуба на време — поясни Сейнт Винсънт.

— И аз го забелязах.

Сейнт Винсънт се засмя.

— Тогава ще уредя обиколка с карета за вдругиден. Така става ли?

— Да, благодаря.

— Отлично — кимна той, добавяйки безцеремонно: — Освен ако ти, Уестклиф, нямаш някои други претенции към графика на мис Бауман.

— Никакви — каза равнодушно Уестклиф.

Разбира се, че не, помисли си Лилиан с внезапна враждебност. Очевидно Уестклиф не проявяваше никакво желание за нейната компания, освен ако не се налагаше да спести на гостите си гледката как тя повръща на масата.

Те се присъединиха към Дейзи, която вдигна вежди при вида на Сейнт Винсънт и попита меко:

— Вие пък откъде се взехте?

— Ако майка ми беше жива, можехте да я попитате — отвърна той любезно. — Но се съмнявам, че щеше да знае.

— Сейнт Винсънт — озъби се Уестклиф за втори път тази вечер. — Това са невинни момичета.

— Така ли? Колко интригуващо. Много добре, ще опитам по-благоприлично… Какви теми могат да се обсъждат с невинни момичета?

— Едва ли има такива — каза Дейзи навъсено, карайки го да се разсмее.

Преди да се върнат в салона за хранене, Лилиан спря и попита Уестклиф:

— По кое време трябва да посетя графинята утре? И къде?

Погледът му беше непроницаем и хладен. Лилиан нямаше как да не забележи, че настроението му се бе развалило в момента, в който Сейнт Винсънт я бе поканил на разходка с карета. Но защо му бе неприятно? Беше смешно да подозира, че ревнува, тъй като тя бе последната жена на света, към която би проявил персонален интерес. Единственото логично обяснение беше, че се страхува, че Сейнт Винсънт може да се опита да я прелъсти, а той не иска да се занимава с неприятностите, които биха последвали.

— В десет часа в гостната на Марсдън — отвърна той.

— Боя се, че не знам коя е тази стая…

— Малцина я знаят. Тя е на втория етаж, запазена само за семейна употреба от семейство Марсдън.

— О… — Тя се взря в тъмните му очи, благодарна и объркана. Той беше мил към нея, и все пак техните отношения — и при най-голямо въображение — не можеха да се нарекат приятелство. Искаше й се да може да се отърве от нарастващото си любопитство към него. Беше много по-лесно, когато бе в състояние да мисли за него като за самомнителен сноб. Но той бе далеч по-сложен, отколкото първоначално си бе мислила, разкривайки хумор, чувствителност и изненадваща съпричастност.

— Милорд — каза тя, впримчена в погледа му. — Аз… предполагам, че трябва да ви благодаря за…

— Да влизаме — прекъсна я той любезно, явно нетърпелив да се освободи от присъствието й. — Забавихме се достатъчно.

— Нервна ли си? — прошепна Дейзи на следващата сутрин, когато тя и Лилиан последваха майка им до вратата на гостната на Марсдън. Въпреки че Мерседес не беше специално поканена на среща с графинята, тя бе твърдо решена да се включи в посещението.

— Не — отвърна Лилиан. — Сигурна съм, че няма от какво да се страхуваме, стига да си държим устата затворена.

— Чух, че мразела американците.

— Жалко — каза сухо Лилиан, — тъй като двете й дъщери са омъжени за американци.

— Тихо, вие двете — прошепна Мерседес. Облечена в сребристосива рокля с голяма диамантена брошка на шията, тя сви ръката си в юмрук и почука на вратата. Отвътре не се чу звук. Дейзи и Лилиан се спогледаха с вдигнати вежди, питайки се дали графинята все пак не е решила да не ги приеме. Като се намръщи, Мерседес почука още по-силно.

Този път през махагоновата врата проникна язвителен глас.

— Престанете с това проклето блъскане и влезте!

Приемайки покорни изражения, Бауман влязоха в стаята. Беше малка, но хубава гостна, стените бяха покрити със сини тапети на цветчета, имаше цяла редица прозорци, които разкриваха гледка към градината долу. Графиня Уестклиф беше седнала на едно канапе под прозореца, около шията й блестяха няколко реда редки черни перли, пръстите и китките й бяха отрупани с бижута. В контраст със сребристата й коса веждите й бяха тъмни и гъсти, разположени безкомпромисно ниско над очите. В чертите и тялото й нямаше нищо ангелско; лицето й бе кръгло, фигурата й клонеше към пълна. Лилиан си помисли, че лорд Уестклиф сигурно е наследил външността на баща си, тъй като имаше малка прилика между него и майка му.

— Очаквах само две — каза графинята и хвърли неодобрителен поглед към Мерседес. Акцентът й бе ясен и остър като бяла глазура върху торта за чай. — Защо има три?

— Ваша светлост — започна Мерседес с мазна усмивка, покланяйки се в неумел реверанс. — Първо ми позволете да кажа колко дълбоко господин Бауман и аз оценяваме вашето благоволение към моите две ангелчета…

— Само към херцогиня може да се обръщате с „Ваша светлост“ — каза графинята, ъгълчетата на устата й бяха обърнати надолу, сякаш от прекомерно силна гравитация. — Това преднамерена подигравка ли е?

— О, не Ваша… да, милостива лейди — каза Мерседес и лицето й пребледня. — Това не беше подигравка. Съвсем не! Исках само да…

— Ще говоря насаме с дъщерите ви — каза властно графинята. — Вие можете да се върнете точно след два часа да ги вземете.

— Да, милостива лейди! — Мерседес изхвърча от стаята.

Прочиствайки гърлото си, за да потисне неудържимия смях, Лилиан погледна към Дейзи, която също се бореше да сдържи смеха си, виждайки майка си отпратена толкова бързо.

— Какъв неприятен шум — отбеляза графинята, като се намръщи при покашлянето на Лилиан. — Любезно ви моля да не го повтаряте.

— Да, милостива госпожо — отвърна Лилиан с възможно най-голямо смирение.

— Можете да се приближите към мен — изкомандва графинята, като премести очи от едната към другата, когато се подчиниха. — Наблюдавах ви последната вечер и станах свидетел на истински каталог на непристойно поведение. Казаха ми, че трябва да играя ролята на ваш поръчител за сезона, което потвърждава мнението ми, че синът ми е решил да затрудни живота ми колкото е възможно повече. Да поръчителствам на две нетактични американки! Предупреждавам ви, ако не се вслушвате във всяка казана от мен дума, няма да си дам почивка, докато не видя всяка от вас омъжена за някой фалшив континентален аристократ и не ви изпратя да гниете в най-затънтените краища на Европа.

Лилиан беше силно впечатлена. Колкото до заплахата, биваше си я. Като хвърли крадешком поглед към Дейзи, тя видя, че сестра й е станала сериозна.

— Седнете — нареди графинята.

Те се подчиниха с възможно най-голямата скорост, заемайки столовете, които тя им показа с махване на ръката. Като се пресегна към малката масичка до канапето, графинята взе един документ, буквално покрит с бележки, изписани с кобалтово мастило.

— Направих списък — информира ги тя, използвайки едната си ръка да сложи малки очила на носа си — на грешките, които направихте по време на последната вечеря. Ще ги разгледаме точка по точка.

— Как може списъкът да е толкова дълъг? — попита Дейзи невярваща. — Вечерята трая само четири часа — колко грешки е възможно да сме направили за това време?

Като ги изгледа ледено над ръба на очилата си, графинята разгъна листа. Той се започна да се отваря като акордеон… и се отваряше… и се отваряше… докато краят му не достигна до пода.

— По дяволите — прошепна Лилиан.

Чувайки ругатнята, графинята се намръщи и веждите й оформиха тъмна права линия.

— Ако бе останало още място на листа — информира тя Лилиан, — щях да добавя и тази ругатня също.

Лилиан потисна една въздишка и потъна в стола си.

— Седнете изправени, ако обичате — каза графинята. — Една дама никога не бива да докосва с гръб облегалката на стола. А сега да започнем с встъплението. И двете показвате осъдителния навик да се ръкувате. Това кара човек да изглежда безвкусно нетърпелив да се подмаже. Приетото правило е да не се ръкуваме, а само да се поклоним, когато ни представят, освен ако представянето е между две млади дами. И тъй като сме на темата за поклоните: никога не трябва да се покланяте на джентълмен, на когото не сте били представени, дори и да го познавате по лице. Не бива да се покланяте и на джентълмен, който се обръща към вас с някакъв коментар в къщата на ваш общ приятел, или на джентълмен, с когото сте разговаряли случайно. Кратка вербална размяна не означава познанство и поради това не се отбелязва с поклон.

— Ами ако джентълменът ви е направил някаква услуга? — попита Дейзи. — Вдигнал е паднала ръкавица или нещо такова.

— Изразявате благодарността си в момента, но в бъдеще не му се покланяте, тъй като не е било установено истинско познанство.

— Това звучи малко неблагодарно — направи коментар Дейзи.

Графинята я игнорира.

— А сега да преминем на вечерята. След първата ви чаша с вино не бива да молите за друга. Когато домакинът подава декантера с вино на гостите си по време на вечеря, това е за джентълмените, а не за дамите. — Тя погледна Лилиан. — Снощи ви чух да молите да ви напълнят отново чашата, мис Бауман. Много невъзпитано.

— Но лорд Уестклиф я допълни, без да каже и дума — възрази Лилиан.

— Само за да не привлече повече нежелано внимание върху вас.

— Но защо… — Гласът на Лилиан заглъхна, когато видя строгото изражение на графинята. В този момент осъзна, че ако започне да иска обяснение по всяка точка от етикета, няма да стигне целият следобед.

Графинята започна да обяснява условностите на масата за хранене, включително правилния начин за рязане на аспержи и начина за ядене на пъдпъдък и гълъб.

— … пудингите трябва да се ядат с вилица, а не с лъжица — говореше тя — и за мое неудоволствие забелязах как използвате ножове при кюфтетата. — Тя ги погледна изразително, сякаш очакваше да се спаружат от срам. — Всички кюфтета, пирожки и други подобни храни се ядат само с вилица и никога с помощта на нож. — Като млъкна, тя погледна списъка, за да намери докъде е стигнала. Птичите й очи се присвиха до цепки, когато прочете следващата точка. — А сега — продължи тя като се взря многозначително в Лилиан, — що се касае до темата за телешките глави…

Лилиан простена, покри очите си с ръка и се плъзна надолу в стола си.