Джесика Хол
Стоманена ласка (13)

12.

Шестте часа пътуване в почти пълно мълчание дадоха на Меко достатъчно време за размисъл. Преди около час Шон отново й беше отстъпил кормилото, но тя изобщо нямаше намерение да го заведе до къщата на баща си. „Деветте дракона“ беше последното място на света, което искаше да види.

Какво беше извикала онази сутрин в градината? Тате, ако направиш това, кракът ми няма да стъпи повече тук!

Но на практика нямаше представа къде другаде може да отиде. През всичките тези часове Ирландеца беше нащрек, насочил пистолета си в нея. Поддържането на минималната разрешена скорост на магистралата й попречи да скочи от колата, а и беше твърде уплашена, за да опита нещо друго.

Не мога да блъсна колата, защото има опасност да загинем и двамата. А в този ранен час по улиците има само пияници и крадци. Хвърли кос поглед на спътника си. Все пак не прилича на човек, който ще застреля някого без причина.

— Измисли ли вече всичко, скъпа? — подхвърли, без да я гледа той.

Меко отново се съсредоточи върху пътя. В далечината се очертаваха контурите на Бей Бридж, а къщата на баща й беше само на километър и половина отвъд него.

— Ако ме пуснете, ще ви дам адреса.

— Адресът на някой „Макдоналдс“ — засмя се той. — И ще се обадиш в полицията от първата телефонна кабина.

Начинът, по който четеше мислите й, съвсем не допринасяше за доброто й настроение.

— Уморена съм, мистър Дилейни. В къщата ми нахлуха грабители, а вие ме отвлякохте. Освен това бях принудена да шофирам цяла нощ, за да ви закарам до място, което не искам да виждам никога повече. Изтърпях пистолета, крясъците и заплахите, но въпреки това се държах разумно. — Пръстите й се наместиха върху кормилото и го стиснаха по-здраво. — Но ако продължавате да ме наричате „скъпа“ и да ми се надсмивате, ще блъсна тази кола в първото дърво, което се появи пред очите ми. Разбрахте ли какво ви казвам?

— Абсолютно, госпожо.

— Благодаря.

Прекосиха моста и навлязоха в града. Преди десет години беше живяла тук със семейството си, което напусна като щастлива булка. А сега се връщаше обратно като жертва на отвличане. В крайна сметка нещата се бяха извъртели така, че между двете ситуации нямаше кой знае каква разлика, но този път самата тя се беше превърнала в заложник на съдбата.

— Защо баща ти те е лишил от наследство? — стресна я въпросът на Шон.

Тя прочисти гърлото си.

— Разведох се със съпруга си, напуснах града и започнах свой бизнес. За баща ми тези три неща се оказаха крайно неприемливи.

— Старомоден човек ли беше? — попита Шон, издавайки някакви съчувствени звуци.

— Барбара Буш обича ли перли? — иронично отвърна тя и провери пустата улица в огледалото за обратно виждане. — Аз бях първата жена в семейството, получила образование в САЩ. Спечелих пълна стипендия по изкуство и постъпих в Бъркли.

— Как го прие баща ти?

— Никак, може би защото не трябваше да плаща за образованието ми. Но така и не разбра, че междувременно бях подала документи за американско гражданство. Въобразяваше си, че може да ме върне в Япония, когато пожелае и веднъж дори го изрече на глас — когато му съобщих, че се развеждам. — Устните й леко се присвиха. — Беше много разстроен, щом научи какво съм сторила.

— И ти каза повече да не мяркаш пред очите му?

— Да. За него бях мъртва. — В онези години наистина се беше почувствала почти мъртва. — Всичко това дава ясна представа за отношенията помежду ни, а оттам отговаря и на въпроса защо не зная нищо за никакви саби.

— Още колко остава до къщата? — попита с променен тон Шон. Гласът му прозвуча доста мрачно.

Меко се сепна. В момента се намираха само на няколко преки от „Деветте дракона“. Имаше ли изобщо някакъв избор? Там вече нямаше никой. Тя беше единствената, на която ирландецът можеше да причини зло. Но за разлика от него познаваше разположението на къщата, което предлагаше някои възможности за бягство.

— Съвсем близо сме.

Навремето Такеши Саюра беше успял да събере добър екип от китайски архитекти и археолози, проектирали и построили миниатюрния дворец — точно копие на един от палатите на император Киянлон, наречен „Деветте дракона“.

— Баща ти май си е падал по големите гущери — промърмори Шон, докато оглеждаше двайсетметровата стена от гланцирани плочки, оформяща предната част на имението. Върху двеста и седемдесет ръчно изработени плочки танцуваха жълти, бели, сини и пурпурни дракони, защитени от вандали посредством висока ограда от ковано желязо.

— Баща ми искаше да бъде император — отвърна Меко, спря пред портала и започна да набира стария си код. На практика не очакваше да работи, но порталът изскърца и започна да се отваря. — Той беше наполовина китаец, вероятно е било заложено в гените му.

— Тук има повече от девет дракона — отбеляза Шон.

— Но важните са само девет — поклати глава тя. — Като най-голямото единично число, деветката е била символ на императорската власт. А драконите по традиция са били другите нейни символи. Пет други такива са разположени по границите на имението, но те символизират децата му. — Погледна към малкия син дракон, сгушен край голяма блестяща перла в далечния ъгъл. Това беше нейния дракон.

— Значи имаш четири братя? Може би сестри? Или са смесени?

— Двама живи братя — отвърна тя, докато паркираше мерцедеса пред къщата. — Имах и две сестри, но те са мъртви.

Слезе от колата и неволно потръпна от влажния и студен въздух над Сан Франциско. Отвори входната врата с ключа, който държеше на връзката си. Отдавна би трябвало да го изхвърля, помисли си с въздишка тя. Беше го задържала като една от последните връзки с отреклото се от нея семейство и най-вече с братята си, които й беше забранено да вижда. Баща й вероятно би бил удовлетворен от факта, че използва ключа си, за да вкара в къщата му един престъпник.

Винаги си била неблагодарна към мен, Камеко. Ти си срам за семейството ни.

Лампите във вестибюла работеха. Това означаваше, че електричеството не е прекъснато. Дали баща й не беше възложил на някого да наглежда къщата? Единственият, на когото имаше доверие, беше градинарят Ксун, но той още преди десет години беше възрастен, измъчван от артрит човек, който би трябвало вече да е напълно инвалидизиран или мъртъв.

Рязко изщракване я накара да се обърне. Шон беше сложил резето.

— Е, тук сме — разпери ръце тя. — И сега какво?

— Ще ми покажеш мястото, на което баща ти би скрил сабите. — Дилейни вдигна ръка, за да изпревари очевидният й отговор. — Познаваш къщата, познавала си и навиците на баща си. Със сигурност имаш известни предположения.

— Насам — облиза устните си тя и го поведе към задната част, където се намираше кабинета на баща й. Бутна вратата от розово дърво, покрито с изящна резба и се отмести встрани.

— Какво е това?

— Тук баща ми приемаше гостите си — отвърна тя, скръсти ръце пред гърдите си и поклати глава на подканящият му жест. — Не искам да влизам в тази стая!

— Колкото по-бързо открия сабите, толкова по-скоро ще си тръгнеш свободна. — Тя неохотно тръгна напред, после изведнъж спря.

— Какво има?

Меко описа бавен кръг върху мраморните плочи. В очите й се четеше смайване.

— Не знаех, че баща ми е преустроил това място — прошепна тя.

Някогашната скромно мебелирана стая за гости се беше превърнала в абсолютно неузнаваема експозиция на китайското изкуство от 17-ти век.

— Не мога да повярвам! — Насочи се към нещо като тясна рампа и изкачи трите стъпала, водещи към огромно, богато орнаментирано кресло. — Това ми прилича на…

— На какво? — нетърпеливо я подкани Шон.

Тя плъзна длан по инкрустациите на облегалката и насочи поглед към урните за благовония и подредените между тях бронзови фигурки.

— Тронът на Дракона.

Шон се зае с претърсването на големия шкаф край една от стените.

— По всичко личи, че баща ти сериозно се е вземал за господаря на замъка — промърмори той.

— Не знаех, че е бил толкова… обсебен — промълви Меко и вдигна глава към големите йероглифи на стената зад трона. — „Чистота и праведност“.

Шон заряза шкафа и пристъпи към нея.

— Какво си мърмориш под носа?

— Не може да бъде! — прошепна тя, направи крачка назад и се блъсна във високата стойка на продълговата плочица вдясно от трона. После прочете гравираните върху нея йероглифи и почти изкрещя.

— Какво има? — хвана ръката й Шон.

— Надписът! — кимна към плочката тя. — „Първата крачка към промяната на Вселената е винаги да помним особеностите на човешкия си характер“.

— Добро мнение.

— То принадлежи на китайския император — кимна замаяно тя. — Но не е възможно всичко наоколо да е било собственост на баща ми. Тук става въпрос за национални съкровища! — Забелязала равнодушното изражение на Шон, тя описа широк кръг с ръце, обхващайки трона и останалите изящни вещи около него. — Всичко това изглежда точно като обзавеждането на Тройната зала на император Киянлон.

— Какво е правил в нея императорът?

— Приемал е поданиците си, празнувал е рождените си дни. Изобщо всички по-важни събития в живота му — точно тук, около трона, са се събирали придворните му, докато по-низшите са били долу, в подножието на подиума. Когато императорът се е обръщал към тях, те падали по очи, за да му засвидетелстват страхопочитанието си. През 1795 г. Киянлон дава банкет на Тицзинг и Ван Браам именно в тази зала. Следващият европеец влиза в нея едва през 1900 година.

— Много интересен урок по история, скъпа — вдигна белите си вежди Шон. — Но той с нищо не ми помага да открия това, за което съм дошъл.

Тя се ядоса толкова много, че й се прииска да го удари.

— Нима не разбирате? Ами ако се окаже, че всичко тук е автентично? Тронът, високите масички, произведенията на изкуството?

— В такъв случай бих те посъветвал да се свържеш с китайците и да ги попиташ дали тези неща липсват — отвърна той. — Би могла да получиш щедра награда за връщането им. — Ръката му я побутна в обратна посока. — А сега ми покажи къде в тази къща могат да бъдат скрити триста саби.

 

 

Калън се отлепи от тялото на Сара, внимавайки да не я събуди. Много му се искаше да остане в нея и да я държи в прегръдките си до края на полета, но тя беше очевидно изтощена. Посегна към джинсите, но в същия момент от джоба им изпадна пакетчето кондоми, с които се беше запасил. Той леко се намръщи, вдигна го от пода и се зае да го изучава.

— Забрави да ги използваш.

Рейвън не беше помръднала, но очите й бяха отворени.

Той не беше сигурен, че иска да води подобен разговор точно сега. Не и докато още усещаше върху себе си топлата влага на тялото й.

— Не съвсем — промърмори.

— Човек или ги използва, или не. Средно положение няма. — Тя уви чаршафа около тялото си и се надигна. — Но няма смисъл да се безпокоиш. Аз съм в отлична форма.

— Забелязах.

— Искам да кажа, че съм здрава — направи гримаса тя. — От мен няма да пипнеш някоя странна болест.

Той натика презервативите в джоба си и започна да навлича бельото и джинсите.

— Опитай да поспиш. Ще те събудя преди кацането.

Рейвън отказа да легне обратно. Отметна чаршафите, стъпи на пода и понечи да тръгне към банята, чиито размери не надвишаваха тези на обикновен гардероб.

— Оха! — възкликна тя и докосна с ръка голите му гърди. — Какво е това? Какво съм направила?

— Нищо — отвърна той, извръщайки глава. — Трябва да се измия.

— Изглеждаш разочарован — отдръпна ръката си тя. — Знам, че бях мъничко уморена, но следващия път ще се справя по-добре.

— Ти беше фантастична — стисна зъби той. — Направо ме съсипа!

— Но въпреки това си разочарован — отбеляза тя. — Или по-скоро ядосан. — Погледна го с присвити очи и попита: — Защо?

— Заради това — отвърна той и опря длан с разперени пръсти върху корема й.

— Предполагам, че не искаш да си направя пиърсинг на пъпа, нали?

— Кога възнамеряваше да ми кажеш, Сара? — Ръката му леко разтри корема й, точно над мястото, където би трябвало да лежи бебето, което бяха създали. — Или изобщо не си имала подобни намерения?

Тя внимателно се отдръпна.

— Бесен ли си?

— Исусе! — разсмя се Калън. — Аз съм твой любовник, Сара. Познавам тялото ти по-добре от самата теб. Гърдите ти са наедрели и твърди, с изпъкнали венички. А тук, долу, е започнало да се оформя малко коремче.

— Все още не ми личи нищо — отговори с достойнство тя.

— Всеки идиот би отгатнал какво ти е, стига да прибави към това гаденето и повръщането — поклати глава той. — Но аз съм бащата, а не някой случайно срещнат.

Тя сведе поглед към килима под босите си крака и прошепна:

— Не съм имала никой друг.

Той кимна, прикривайки реакцията си. Беше абсолютно сигурен, че детето в утробата й е негово. При тази мисъл му се прииска да я хвърли отново в леглото и да я люби до забрава. Но все още не беше наясно с някои детайли.

— В такъв случай трябва да се оженим — отсече на глас той.

— Не!

Той пристъпи крачка към нея и я хвана за раменете.

— Защо?

— Току-що демонстрира тъпата реакция на всеки католик! — отвърна тя с гневен блясък в очите. — Трябва да я преодолееш!

— Тук не става въпрос за настинка, а за нашето дете, Сара! Което ни свързва навеки. — Пусна я рязко и влезе в банята. Там се наплиска със студена вода, но това не му помогна да се успокои. Нито пък тропането на вещите, които тя гневно разхвърляше из малката спалня. Но когато побърза да се върне обратно, Рейвън вече беше изчезнала заедно с дрехите си.

Ако пак й се разкрещиш, тя ще избяга. Бъди спокоен и убедителен. И не влизай в спор с нея.

Откри я в сервизното помещение, където най-спокойно наливаше студена вода в две чаши.

— Не сме приключили този разговор.

— За мен той е приключен — отговори тя, подаде му едната чаша и се наведе да разрови малкото шкафче до себе си. — Искаш ли малко наистина много скъпи ядки кашу с мед? Или пък… — Измъкна някакъв опакован в пластмаса сандвич. — Нещо розово в ръжено хлебче?

Отново се беше скрила зад фасадата на Рейвън. В момента е по-добре да преминем на следващия етап от операцията, прецени той, обърна й гръб и измъкна телефона. Конър докладва, че Джема се държи и поиска разрешение да остане при нея, докато премине опасността за живота й.

— Какво е положението с охраната в болницата?

— Разположил съм петима души на различни места, плюс двама патрулни полицаи в главното фоайе, които проверяват посетителите с детектор — уморено отвърна помощникът му. — Но въпреки това предпочитам да я наглеждам лично.

— Добре, остани — отвърна Калън, наблюдавайки как Сара рови из чекмеджетата и трупа малка планина от вредни храни върху някаква табла и се насочва към най-отдалеченото кресло. — Връщам Рейвън в Париж.

— Сега ли?

— Да. По-късно пак ще се чуем. — Прекъсна линията и се обърна към спътницата си, която съсредоточено ровеше в чантичката си. — Какво търсиш?

— Това — отвърна тя и му показа малко бурканче фъстъчено масло, в което натопи френски шоколадов бонбон. Излапа комбинацията с нескрита наслада, облиза пръстите си и въздъхна. — Не е „Реесе“, но се доближава до него. Искаш ли малко?

— Не — поклати глава той, питайки се дали ще продължи с туршия и сладолед. — Ще ти стане лошо.

— Всеки ден ми става лошо — сви рамене тя. — Май започва да ми харесва.

Калън проведе още два телефонни разговора, след които пилотът обяви, че започват снижаване.

— След десет минути ще бъдем в Сан Франциско, приятели — добави в микрофона той. — Небето е чисто, температурата на въздуха е приятните осемнадесет градуса.

Рейвън изпусна една доволна въздишка, изнесе подноса с вредната храна и седна до него, закопчавайки предпазния колан.

— Виж какво — подхвърли тя. — Предлагам да поговорим какво ще правим с бебето, след като приберем лошите. Междувременно ще си потърся някое местенце в близост до Пентагона.

— Връщаш се в Париж — уведоми я той.

— Не съм длъжна да живея постоянно в Париж — поклати глава тя. — Имам да довърша два договора, но само след два месеца фотографите ще викат „б-р-р“ в момента, в който ме зърнат.

— Искам да кажа, че още днес заминаваш за Париж, тъй като работата ти за мен приключи.

 

 

Меко помогна на Шон при претърсването на тройната зала, но не откриха нищо. Включително и в модерния шкаф за документи, скрит в някаква версия на античен китайски гардероб. Оказа се, че там има само прах и малко паяжини.

— Уморих се и съм жадна — обяви тя, след като Шон затвори и последното чекмедже. — Може ли да потърся нещо за пиене?

— Ще дойда с теб — отвърна той.

Ама, разбира се!

Кухнята се оказа абсолютно празна. Нямаше нито чинии, нито някакви хранителни запаси, с изключение на няколко бутилки подарен алкохол в един от стенните шкафове, и кристална ваза с поръбени краища под умивалника. Практична както винаги, Меко изплакна вазата и я напълни с вода от чешмата.

— Искате ли? — поднесе му я тя.

— Не, благодаря — отвърна Шон, изчака я да отпие една глътка и добави: — Ти си едно любезно малко създание, а?

— За пръв път ме отвличат и нямам представа как точно трябва да се държа — отвърна тя, отпи още малко вода и се облегна на плота. — Може би предпочитате да кълна и ругая или да ви замеря с тази ваза? Бъдете сигурен, че мога да го направя!

Той отвърна с леко пресилен смях.

— Не, благодаря. В момента нямам настроение да водя битки. Ръката му махна към близкия стол. — Седни и си почини, а аз ще се поогледам.

— Ключовете на колата са у вас, мистър Дилейни, а аз съм прекалено уморена, за да избягам. — С тези думи Меко положи ръце върху масата, отпусна главата си върху тях и затвори очи. Изчака го да излезе, изтича до вратата и се ослуша за стъпките му, които се отдалечаваха по коридора към семейните спални. — Но в замяна на това мога да ходя, при това много добре — тихо добави тя.

Излезе на пръсти от кухнята и пое по покрития с дюшеме коридор, избягвайки местата, които скърцаха. Не след дълго стигна до входната врата и изпусна въздишка на облекчение.

— Не ми изглеждаш чак толкова уморена — обади се зад гърба й Шон. — Май имаш доста резерви, скъпа.

Меко посегна към топката на бравата, но той я грабна през кръста и я вдигна във въздуха. Тя започна да го блъска и рита.

— Пуснете ме!

Вместо да се подчини, Шон я завъртя и залепи гърба й за стената.

— Не се справяте много добре в опитите си да спечелите доверието ми, мис Саюра! — изръмжа той.

— Бях длъжна да опитам — затвори очи тя.

— Не го прави пак. — Шон я пусна на пода и хвана ръката й. — Ела с мен.

Направиха бавна обиколка на къщата, проверявайки всяка стая поотделно. После излязоха навън. Той я беше прегърнал през раменете. Не откриха нищо, освен занемарена градина и празен гараж.

— Сам виждате, че ги няма — промърмори Меко, докато се връщаха обратно в кухнята. — Никакви саби. А сега ще ме пуснете ли?

— Какви други имоти притежава баща ти? — попита Шон, разглеждайки бутилките в горния шкаф.

— В страната ли? — пожела да узнае тя и сбърчи вежди към бутилката американско уиски, която се беше озовала в ръцете му. — Не зная. Има по една къща в Киото и в Токио, плюс две офис сгради в Хонконг. Сега може и да са повече, но, както вече споменах, не съм говорила с него от години.

— Той ти е съобщил къде крие сабите — поклати глава Шон, отвори бутилката и отпи една голяма глътка. — Казваш ми къде са и се връщаш към нормалния си живот.

— Не зная къде са — отвърна с гримаса тя. Той се настани до нея и й поднесе бутилката. — Не, благодаря. Не употребявам алкохол.

— Това не е алкохол, момиче — поклати глава той и отпи още една глътка. — Това е течна ирландска магия. Може би малко уиски ще ти помогне да разсечеш част от хилядите възли, в които си се оплела.

Тя извърна глава към прозореца и констатира, че слънцето вече е изгряло над близките покриви.

— Бих предпочела кафе.

— Мислех, че дамите от Изтока като теб пият чай — отбеляза той.

— Стереотипно мислене, мистър Дилейни — отвърна тя и размаха пръст пред лицето му. — Точно като твърдението, че всеки ирландец е пияница.

— Но то е вярно — възрази Шон и надигна бутилката в шеговит тост. — Всеки ирландец е пияница.

Меко отбеляза, че нивото на течността вече беше намаляло с една трета. Дали този човек не е решил да се напие? Мили боже! Как така изведнъж се озовах в къщата на баща ми в компанията на някакъв философски настроен похитител, който се налива с уиски още от осем сутринта?! Ако не беше толкова разтревожена от начина, по който писмото на баща й я беше замесило в тази бъркотия, ситуацията със сигурност щеше да й се стори абсурдна. Извърна се към Шон — точно навреме, за да зърне нещо ужасно в очите му.

— Може би трябва да поогледам още малко — надигна се тя.

— Престани да подскачаш — въздъхна Шон. — Заедно ще измислим както да правим по-нататък.

— Ние не сме заедно в това! — отсече тя, внезапно разгневена от факта, че си беше позволила да го съжали. — Вие сте престъпникът, а аз съм жертвата. Вие ще влезете в затвора, а аз ще свидетелствам на делото ви. Хората ще изпитат съжаление към мен, а не към вас. Знаете ли колко трудно ще си намерите работа с присъда за углавно престъпление?

— Няма да има дело, на което да свидетелстваш — промърмори той и отново надигна бутилката. — Ако ме хванат, отивам директно в затвора. Където ми е мястото.

Меко окончателно се обърка.

— Причинявате ми всичко това, защото искате да влезете в затвора?!

— Правя го заради една прекрасна дама, която умря пред очите ми. Името й е Танг Куей-фей. — Очите му за миг се спряха върху лицето й — Познаваш ли я?

Вече е почти пиян, помисли си Меко, поклащайки глава.

— Тя умря, защищавайки единствено нещо, което имаше значение за нея. А аз й бях обещал да я закрилям и пазя. Дори й попречих да предаде генерала. — Шон се изсмя, вероятно на себе си, а след това отпи още малко и отново й подаде бутилката. — Сигурна ли си, че не искаш една малка глътчица? Струваш ми се доста бледа.

— Не, благодаря. — Меко не разбираше нищичко от това, което чува, на й се стори разумно да го поощрява да говори. — Този генерал… За него ли работите?

— Генерал Калън Грейди, известен като „Уставния“ — пусна крива усмивка Шон. — Отговаря за тайните операции на американската армия в страната и чужбина. Звучи доста внушително, нали? Но ти не казвай на никого, защото това е поверителна информация.

Тя направи опит да си представи ирландеца като военен, но не успя.

— А вие изпълнявате тайни операции за този човек?

— Той не е човек, а машина. Най-хладнокръвният мръсник на света. Да, работех за него. — Шон избърса устата си с длан и продължи: — Той използва мен и моите племенници, за да подмами Танг. — Очите му се заковаха върху бутилката. — Куей-фей умря заради Грейди. Заради фикс идеите му по отношение на Танг и Шандиан.

Бавно и постепенно, Меко започна да схваща смисъла на думите му.

— Но ако този генерал Грейди е виновен за смъртта на жената, вие защо работите за него? — попита тя.

— Вече не работя за него. Сам ще открия мечовете, които са ключът към контрола над Шандиан. И той знае това не по-зле от мен. — Шон се приведе напред, в очите му проблесна злоба. — А когато ги намеря, ще ги унищожа в някоя пещ за претопяване! Пък после ще видим как всемогъщият генерал Грейди ще остане в списъка на кандидатите за Съвета на началник–щабовете!

— Разбирам. — Кратките изблици на ярост у събеседника й я плашеха, но именно те даваха отговор на въпроса защо той е замесен във всичко това. — А вярвате ли, че ще успеете да си простите, след като претопите мечовете и съсипете кариерата на генерала?

Шон отскочи назад толкова рязко, че почти се преобърна заедно със стола си.

— Ти нямаш представа за какво говориш!

— Така ли? Струва ми се, че е съвсем просто. Вие сте обещал закрила на Куей-фей, но не сте изпълнили това обещание, Шон. — Тя отметна глава. — А това ви прави еднакво отговорен. Това, което се опитвате да направите в момента, с един ирационален отговор на вашето участие в тези престъпления и на личната ви вина за смъртта й.

Той понечи да каже нещо, но после само поклати глава.

— Ти си едно много схватливо момиче.

— Вече ви казах, че не съм момиче. — Усетила психологическото си предимство, Меко грабна бутилката от ръцете му и изля съдържанието й в умивалника. — Това ви беше повече от достатъчно.

— Хей, какво правиш? — извика той и скочи на крака, но само за да види как последните капки уиски изчезват в канала. — Много добре! Значи ще си взема друга бутилка от запасите на баща ти!

— Това няма да стане! — отсече тя и се изпречи на пътя му. — Ние с вас ще си тръгнем от това място, а след това аз ще ви отведа където пожелаете. Имате нужда от помощ, Шон.

След тези думи го хвана за ръката и го повече като слепец към предната част на къщата. Той не направи опит да я спре и дори потърка с палец опакото на дланта й.

Емоционален жест, който я накара отново да се притесни.

— По-добре отново да карам аз — подхвърли тя.

Той спря на място, но не й подаде ключовете.

— Имаш доста яки нерви за едно дребно момиченце — изфъфли.

— Но не и вие! — предизвикателно го изгледа Меко. — Колкото и да се наливате, няма да получите опрощение: — Помисли за баща си и добави: — Сърцето ви е единственото място, където ще го намерите.

Последва нещо, което се случи толкова бързо, че тя нямаше време да реагира.

Както гледаше надолу към сплетените им ръце, Шон изведнъж я грабна и я вдигна на нивото на очите си.

— Мислиш, че ме познаваш, а? — изръмжа той и здраво я притисна към себе си. — Но всъщност не знаеш нищо за мен! Мога да направя с теб, каквото си поискам. Аз съм опасен човек!

Тя някак си успя да си придаде развеселено изражение.

— Вие сте пиян, мистър Дилейни. А сега ви моля да…

Останалата част от изречението потъна в гърлото й, тъй като Шон впи устни в нейните.

Той ме целува!

Дъхът му миришеше на уиски и гняв, между които се промъкваше нещо по-отчаяно. Меко би трябвало да го удари с юмрук, да стисне устните си или да реагира по някакъв друг начин. Но в главата й се въртеше само една мисъл — да издържи.

— Исусе Христе! — вдигна глава той. — Ти имаш греховна уста!

— Недейте да…

Той отново я целуна, а след това я пренесе върху нещо, покрито с прашна хартия, и се отпусна с цялата си тежест върху нея. Тя усети с гърба си твърдата повърхност на покритата маса и инстинктивно се вкопчи в сакото му — като удавник, който не може да си поеме дъх, неспособен да мисли.

Не! Не и тук, в тази къща!

Отблъсна го с цялата сила на тялото си и той падна от масата. Тътенът от съприкосновението му с пода я накара отчаяно да задраска с ръце и крака, за да се изправи. Даде си сметка, че той не се движи едва когато стигна до далечния край на коридора.

— Имаш маниерите на свиня! — изсъска на японски тя, ослуша се, но не долови никакъв отговор. Това я принуди да премине на английски. — Чуваш ли?

Шон лежеше неподвижен на мястото, където беше паднал.

— Мистър Дилейни? — подвикна тя и направи няколко крачки обратно.

Той не помръдваше.

Меко внимателно пристъпи към него и видя затворените му очи и зейналата уста.

— О, не!

Бързо коленичи до него и подложи длан под главата му. Кръв нямаше, но на тила му се оформяше сериозен оток.

Той промърмори нещо, после бавното му дишане премина в тихо похъркване.

Меко седна на петите си и поклати глава.

— За пръв път след седем години получавам истинска целувка, а аз взех, че го нокаутирах! Е, преди това той ме похити.

Извади ключовете от джоба му и се насочи към паркирания отвън мерцедес. Извади джиесема от жабката и набра 911. Но в момента, в който насреща прозвуча гласът на дежурния оператор, тя погледна към къщата, изруга и натисна бутона за прекъсване на разговора.

Той не е престъпник! Изпусна въздуха от гърдите си и набра жената, която я беше потърсила във връзка със сабите.

— Ало?

— Ало, мис Сен Шарл? Обажда ви се Камеко Саюра. Може и да не повярвате, но имам нужда от помощта ви. — Описа с няколко думи историята със странното си отвличане и поясни: — Мистър Дилейни спомена името Танг. Искам да разбера дали той поддържа някакви връзки с вас или със съпруга ви?

— Шон Дилейни е армейски полковник в оставка, но според мен се е забъркал в нещо — отвърна сконфузено Вал. — Мис Саюра, аз…

— Меко, моля.

— Добре, Меко. Съпругът ми предлага да се свържем с шефовете на полковник Дилейни, вместо да търсим полицията. Разбира се, ако вие нямате нищо против. Но предвид операцията, в която е замесен, може би ще е по-добре да предадем нещата в техни ръце. — Вал замълча за момент, после съчувствено добави: — Давам си сметка какво сте преживяла, но армията със сигурност ще прояви желание да ви компенсира по някакъв начин.

— Не се нуждая от нищо — поклати глава Меко. — Но за разлика от мен, мистър Дилейни се нуждае от медицинска помощ, а може би и продължително лечение. — Тя се съгласи Вал да уведоми компетентните органи, а след това добави, че ще остане при него до тяхната поява.

Може би има мозъчно сътресение, помисли си тя, докато крачеше обратно към къщата. Беше постъпила правилно. Или би била, ако мъжът продължаваше да лежи на пода, където го беше оставила.

Но Шон Дилейни не беше нито там, нито на друго място в къщата. Просто се беше изпарил.