Джесика Хол
Стоманена ласка (10)

9.

— Дай чака отвън и настоява да я види — прозвуча гласът на Брук зад вратата на гримьорната. — Според мен не е в настроение да чака.

— Никой не може да влиза в театъра, преди Хаят да приключи с проверката на подиума и останалите прожектори — отвърна с дълбок и спокоен глас Калън. — Ти приключи ли с обиколката?

— Да, сър.

— Направи още една. — Кратка пауза, после: — От носа ти тече кръв, капитане.

— Стана случайно.

Стъпките й бързо заглъхнаха по коридора.

Рейвън бързо се освободи от тоалета на „Мистрал“ и се зае да оглежда пораженията. Този път бързото напускане на сцената й беше струвало три скъсвания на полата. Тя внимателно я изпъна на закачалката и посегна към резервния тоалет, доставен от Оноре. В същия момент изпусна чантичката си и се наведе да я вдигне. След това я отвори, тъй като беше доловила някакво потракване.

Лицето й се вкамени при вида на белия лотос с розови връхчета. Към стъблото му беше прикрепено нещо. Оказа се стар, обсипан с петна стикер за камуфлажна униформа, върху който с дебели сини букви беше написано Равенович.

Падането на сценичния прожектор не беше инцидент.

Той е бил тук, вътре. Онзи, който изби останалата част от екипа й. Онзи, който я беше прострелял в лицето. Лотос. Би могъл още да е тук, дори в този момент.

— Калън! — Отначало й беше трудно да произнесе името му, но тя заби нокти в дланите си и настоятелно изкрещя: — Калън!

Той рязко отвори вратата и след миг тя вече беше в прегръдките му.

— Какво има?

Тя не можеше да се изтръгне от хватката на железните му пръсти. Единственото, което беше в състояние да направи, беше да вдигне лотоса пред очите му. Докато Калън протягаше ръка да го поеме, тя бързо откъсна стикера с името си.

— Това виждаш ли го? — приглади го с длан тя. — Върху него все още личат следи от кръвта ми! — Очите й нервно пробягаха по вътрешността на гримьорната. — Знае истинското ми име, знае коя съм!

— Успокой се.

Тя се изтръгна от прегръдката му и повтори:

— Той знае коя съм! — Тръсна глава и се насочи към вратата. — Не издържам повече! Не мога да го преживея отново! Съжалявам, но не мога!

— Рейвън! Рейвън! — Той я сграбчи и извъртя лицето й към себе си. — Прибираме се в хотела! Там ще поговорим!

— Не мога да се върна в хотела! — отсече тя. Защо ли не я разбирам, запита се той. — Той ще ме открие. А след това ще ме застреля, както вече направи веднъж. След което аз ще трябва отново да замина за Швейцария и…

— Спри! — разтърси раменете й той. — Няма да допусна да ти случи нищо лошо! Ще те пазя като очите си!

Тя се вкопчи в ръцете му, усещайки сърцето си чак в гърлото.

— Не става въпрос само за мен. Трябва да ти кажа, че…

— Ще поговорим в колата — отвърна Калън и я побутна покрай Брук и Конър, които чакаха на вратата. — Кажете на Жихан, че тя няма да се появи — подхвърли им, без да се обръща той.

Парализирана от ужас, Рейвън изобщо не разбра как я изведоха през служебния вход и я натикаха в чакащата лимузина. Той я сложи да седне на предната седалка и й щракна колана.

Тя погледна наляво и веднага разбра какво й се беше сторило необичайно. Зад кормилото нямаше шофьор.

— Все още не съм забравил да карам — поясни Калън, докато заобикаляше дългата кола и се настаняваше на шофьорското място. — Окей?

Тя се почувства така, сякаш някой я беше захвърлил на непознат континент. Не, на непозната планета. Може би НАСА беше дала старт на програмата си за доброволци към Марс.

— Не, Калън, не е окей.

— Знам — промърмори той и завъртя стартерния ключ. — Облегни се назад и се отпусни.

Напуснаха района на театъра и той насочи колата към Стария град, използвайки по-малките улички. Рейвън разбра, че напускат града едва когато езерото Мичиган остана зад гърба им.

— Къде отиваме?

— Нали не бързаш да се прибереш обратно в хотела? — попита той, изчака я да кимне и добави: — Ами ще се повозим малко и ще си поговорим.

Тя затвори очи, опитвайки да се стегне.

— Ако не греша, в момента трябваше да бъда на купона на Дай.

— Защо не ми каза, че този лотос ти е познат, когато ти показах снимките в Париж?

— Не бях сигурна, че има някаква връзка.

— Но в момента, в който го зърна, разбра, че става въпрос за същия лунатик, който те е наранил. — Тя отвори уста да отрече, но той покри ръката й с длан. — Зная, че е тикнал лотос в ръката ти, след като е стрелял и те оставил да умреш в онзи храм.

Само двама души на този свят знаеха за лотоса — убиецът и Жиан-Шан. Но Рейвън беше сигурна, че приятелят й никога не би споделил с Калън, каквото и да било. Следователно оставаше само другата възможност.

— Накарал си Хаят да хакне компютъра ми, за да прочетеш личните ми файлове.

— Два пъти — спокойно кимна той, без да показва каквото и да било чувство за вина. — На мое място и ти би сторила същото. Прочетох целия ти болничен картон, от кора до кора. Защо не ми каза нищо?

— От снимките си разбрал в какво беше превърнал лицето ми. Ако ти ги бях показала, никога нямаше да ме допуснеш тук.

— Сигурно — кимна той и лекичко стисна ръката й. — Но сега е време да ми разкажеш всичко, което е останало извън онзи файл. Започни от самото начало.

— Подходихме откъм джунглата, точно според плана. Събраната информация беше абсолютно точна. Открихме стоката, скрита в някакви стари молитвеници. Оставаше ни само да чакаме контрабандистите. Атакувахме в момента, в който се появиха. — Замълча и прочисти гърлото си. — От тук нататък спомените ми са доста разпокъсани. Лекарите казаха, че това се дължи на травмата.

— Разкажи ми само това, което си спомняш — меко промълви той.

— Дънхил и Майърс бяха зад мен, а Хейвърсън — отпред. В един момент ми се стори, че нещо не е наред и се обърнах. — Пръстите й се вкопчиха в неговите. — Бяха шестима. Всички с военни униформи в камуфлажни цветове — точно като нас. С разликата, че носеха маски и нямаше как да видя лицата им.

— Вторият отряд — кимна Калън.

— И аз си помислих същото, но после контрабандистите откриха огън и вторият отряд изчезна. Хейвърсън крещеше нещо от сорта „търсете прикритие“, но после започна стрелба и зад гърба ни. Това беше вторият екип, който напредваше към нас. — Рейвън замълча за момент, преглътна с усилие и добави: — Нещо се блъсна в мен. Беше Дънхил, политнал назад. Озовах се под него и видях, че лицето му… Кръвта му ме обливаше отвсякъде. — Притисна с длани очите си, но не успя да спре сълзите, които мокреха бузите й.

— Никак не ми се ще да го преживяваш отново, но трябва да ми разкажеш всичко, Рейвън.

— Знам — подсмръкна тя и изтри лицето си с ръкав. — Претърколих Дани по гръб, но той вече беше мъртъв. После получих силен ритник и самата аз се озовах по гръб с насочено в лицето ми дуло. Не помня какво се е случило оттам нататък. Когато отворих очи, над мен се беше надвесил Жиан-Шан. Беше успял да ме изнесе от манастира и да ме скрие в джунглата. Но болките бяха толкова силни, че почти непрекъснато изпадах в безсъзнание.

— Когато най-после се свестих, се бях озовала в някаква фермерска къща, разположена в малко планинско селце. Жиан-Шан седеше до мен й държеше ръката ми. От него научих, че съм единствената оцеляла. А след това ми каза какво е сторил Лотос с лицето ми. Използвал куршуми дум–дум, но нещо се объркало. Този, който ме улучил, се оказал дефектен и избухнал, преди да стигне лицето ми. Това е станало причина да оцелея, но… От лицето ми не беше останало почти нищо.

— Жиан-Шан каза ли ти кой е изпратил втория екип?

— Не. Той и колегите му били изпратени да ликвидират контрабандистите, защото измамили Танг в някаква сделка. Отначало си помислил, че ние сме попаднали в нещо като сандвич между двата отряда, но след това потвърди всичко, което си спомнях за втория екип.

— А от там е успял да те преведе през китайската граница и да те закара в Женева — добави Калън, отбелязвайки лекото й кимване. — А каза ли изобщо защо го е направил?

— Да, но по-късно. Разказа ми за някаква стена в дома на баща му, украсена с обезобразените глави на всички, които са били ликвидирани от Танг. Спасявайки мен, той за пръв път обърнал гръб на злото, причинявано от баща му. Но ако трябва да бъда откровена, той по-скоро е бил парализиран от ужас при гледката на лицето ми. В онзи момент приличах на жив труп, напълно лишен от лице.

— Запазила си всички подробности около операцията. Все още ми предстои да прегледам още поне десетина файла. През всичките тези години си се опитвала да откриеш този убиец с лотоса, нали?

— Да, от разстояние — кимна тя. — Той е един от най-добрите професионалисти в света, направо изключителен. Шон ми донесе диск с едно абсолютно откачено резюме, което е изпращал на евентуалните си клиенти. Ако искаш да го погледнеш, ще го откриеш в паметта на компютъра. Но те предупреждавам, че ще попаднеш на снимки от действително извършени убийства. — Извърна глава към прозореца и механично отбеляза, че пътуват обратно към града. — На стотици снимки.

— Беше ли част от втория екип този Лотос?

— Не си спомням. Джей твърди, че е видял някой да се отдалечава от мен след стрелбата. Но вместо камуфлажна униформа е бил облечен с червена роба — като тази на будистките свещеници. С качулка на главата.

— След Ню Орлиънс и аз извърших някои проверки. Единственият начин контрабандистите да научат за вашата засада е от вътрешен човек. — Тя издърпа ръката си, но Калън не направи опит да я задържи. — Но информацията е била засекретена и в самия отдел. За нея са знаели само няколко души.

Тя моментално усети промяната в гласа му.

— И?

— Шон Дилейни е бил един от тях.

 

 

Камеко не беше прехвърлила успешния си бизнес с бижута в Лос Анджелис, за да се крие под леглото, докато крадците обръщат наопаки дома й.

Но ето ме тук. Откъм кухнята се разнесе силен трясък и тя механично погледна встрани. Отидоха ми фините кристали.

Нивото на престъпността в Лос Анджелис беше високо, както в повечето големи градове на Щатите. Някои от нейните колеги и приятели си бяха извадили разрешителни за оръжие, с което да защищават своите домове и бизнес.

Дори Ник многократно я беше умолявал да носи в чантичката си пистолет — може би не толкова за личната й сигурност, колкото с надеждата да го използва срещу собствените му лихвари, които имат неприятния навик да чупят крака при забавяне на плащанията по заеми, профукани на комар. Но Меко категорично отказа. Насилието я беше съпътствало през целия й живот, главно благодарение на баща й.

Сега обаче, вслушвайки се в тежките стъпки в коридора пред спалнята си, тя изпита мрачното чувство, че решението й е било абсолютно наивно.

Някой изрита вратата на спалнята за гости, която се намираше редом с нейната. Тя изтръпна от ужас и стисна юмруци. Не мога повече да лежа тук! Те ще ме открият и ще поискат да разберат къде са сабите!

Представата за това, което ще й сторят, за да получат нужната информация, я накара да изпълзи изпод леглото. Къщата й беше построена на хълм и това правеше бягството през прозореца невъзможно. От земята я деляха повече от петнадесет метра, а тя нямаше време да оплете въже от чаршафите си.

Като малка беше много добра в криенето. Очите й механично се плъзнаха по обзавеждането. Скринът и гардеробът бяха прекалено очевидни. Със сигурност първите, които щяха да бъдат проверени. Прилежащата баня също не предлагаше никакво укритие. Очите й се вдигнаха към изящните панели от гипсокартон, които покриваха тавана.

Дали рамките са достатъчно здрави, за да издържат тежестта на тялото ми?

Покатери се на леглото и протегна ръце към най-близкия панел. В същия миг от съседната стая долетя силен трясък, който разтърси цялата къща. Тренажорът, помисли си тя. Запратили са го в стената. Прошепна кратка молитва и сграбчи рамката с две ръце. Металната конструкция проскърца, но издържа.

Бавно пропълзя в празното пространство и дръпна панела на мястото му. Миг по-късно в спалнята нахлуха двама мъже. През матовите панели можеше да улови само неясните очертания на техните фигури.

Затаи дъх и застина на място.

Единият от бандитите промърмори някаква ругатня на японски.

— Сигурен ли си, че колата отпред е нейната?

— Вече ти казах, че я видях с очите си да влиза — отвърна другият.

— Трябва да е някъде тук.

— Нали не си забравил какво каза шефът? Да не се връщаме без сабите!

Меко се сви от ужас от трясъка на скрина, преобърнат от разбойниците. Ако имаше съседи, те вероятно щяха да чуят какво се случва в къщата, но тя беше избрала мястото на хълма именно заради уединението в иначе гъсто заселения квартал.

Мечтаех за уединение и ето, че си го получих.

— Момчета, момчета! — намеси се друг глас. — Това ли е отношението ви към мебелите на една дама?

Камеко видя как двете сенки се втурват към вратата, на прага на която се беше появила трета фигура. Разнесе се приглушено съскане, последвано от уплашени викове и тежко падане.

— Горе със сигурност не ти е много удобно — подхвърли новодошлият. — Сама ли ще слезеш, скъпа, или ще ти трябва помощ?

Тя отмести панела и спря поглед върху белия мъж с посребрена коса, който беше стъпил на леглото точно под нея. Двамата бандити лежаха в несвяст на пода.

— Слава богу, че сте тук — прошепна с облекчение той.

Мъжът вдигна силните си ръце, изчака я да спусне краката си и с лекота я постави на леглото до себе си, хващайки я през кръста.

— Бяха прекъснали телефона, преди да влязат — поясни Камеко, освободи се от прегръдката му и скочи на пода. — Не знаех какво друго да правя, освен да се скрия някъде. — Очите й отново се заковаха върху неподвижните тела, в съзнанието й се появи ужасно подозрение. — Те не са… Не сте ги убил, нали?

— Не. Ще поспят известно време и ще се оправят. — Мъжът я побутна към вратата на спалнята. — Вие сте госпожица Камеко Саюра, нали?

— Да. — Сега, когато опасността беше преминала, тя имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Говоренето беше единственото нещо, което можеше да предотврати това. — А вие кой сте?

— Казвам се Шон Дилейни — представи се той и я побутна към един от тапицираните дивани в хола. — Седнете, мила. Поемете си дъх.

— Добре съм — увери го тя. — Само съм мъничко… разтърсена. Не всеки ден в дома ми нахлуват крадци. — Отпусна се на дивана и преплете пръсти в скута си. — Много съм ви благодарна за това, което направихте, мистър Дилейни, но все пак трябва да ви попитам — какво търсите тук?

— Отбих се да си поговорим и чух блъскането. — Дилейни имаше хубаво загоряло лице, което ставаше очарователно благодарение на усмивката му. — А когато чувам подобни звуци, винаги ставам любопитен.

— Страшно се радвам на любопитството ви — направи опит да се усмихне Камеко. — Тук съм съвсем сама и само като си помисля какво можеха да ми сторят тези мъже.

— Спокойно, мила, не се задълбочавайте в подобни мисли — меко подхвърли той и потупа ръката й като любящ вуйчо. — Искате ли нещо за пиене? Може би чаша вода?

— Да, моля — кимна тя, после побърза да се поправи: — Всъщност не, благодаря. Трябва да намеря начин да се свържа с полицията.

— Вече го сторих — успокои я той. — Използвах телефона в колата си. Те обещаха да изпратят патрул, но ще се наложи да почакаме малко, тъй като на магистралата има задръстване. — Дилейни се изправи, пристъпи към камината и взе една от снимките в рамки, подредени над нея. — Това сте вие, нали? Красивото момиченце с кимоното?

— Да — кимна тя, погледнала за миг фотографията.

— Колко сте била миниатюрна — усмихна се той. — И все още сте.

— Очите му се прехвърлиха на следващата снимка. — А кой е този изискан джентълмен?

— Баща ми — отвърна Меко, усети някакво странно боцкане в тила и вдигна ръка да го разтрие. — Почина преди няколко седмици.

— Съжалявам да го чуя — кимна Дилейни, върна снимката на мястото й и започна да крачи напред-назад. — Бяхте ли близка с него?

Защо ме разпитва като ченге?, безгласно се запита Камеко. После забеляза колко внимателно оглежда всичко в стаята и притеснението й нарасна.

— Не — отвърна тя. — Не бях го чувала от години. Мистър Дилейни.

Очарователната усмивка отново освети лицето му.

— Наричайте ме Шон.

— Добре, Шон. Защо дойдохте тук? Защо искате да разговаряте с мен?

— Аз работя за Централния разузнавателен отдел на американската армия, мис Саюра. — Зная колко страшно може да ви прозвучи това, но на практика съм по-скоро чиновник. — Ирландецът се приближи и седна до нея, достатъчно близо, за да долови миризмата на тялото му. Шон Дилейни излъчваше миризма на кожа и цигарен дим, леко примесена с аромата на мъжка пот. Комбинация, която кой знае защо й се стори страшно привлекателна.

— Но не носите униформа — отбеляза тя, оглеждайки дебелия плетен пуловер и избелелите дънки.

Браздите по бузите му станаха по-дълбоки.

— В момента не съм на служба.

— О!

— Преди да почине, вашият баща ви е изпратил нещо, мис Саюра. — Това не беше въпрос. — А аз искам да го видя.

— Получих писмо от него, но го изхвърлих — кимна тя. Не знаеше защо го лъже, а той явно го усети и усмивката му помръкна. — Беше най-обикновено писмо.

— А в него случайно да е споменал къде крие колекцията от мечове, която хората му са откраднали от музея в Ню Орлиънс?

Не предавай близките си!

Изобщо не й пукаше за баща й, но сърцето й усилено затуптя при мисълта за братята — най-вече за Ичиро, който не заслужаваше да страда отново заради престъпленията на баща им.

— Не. — Фактът, че този път казваше истината, изобщо не се отрази на убедителността й. — Нищо подобно не е споменавал.

— Колко жалко — въздъхна Дилейни. — Но баща ви имаше къща и в Сан Франциско, нали?

Паниката й нарасна. Никой не знаеше за крайморския дом на Такеши Саюра. Същевременно Шон не й беше показал никакъв документ за самоличност и тя се почувства точно толкова уязвима, колкото и в компанията на двамата престъпници.

— А сега ви моля да си вървите, мистър Дилейни — обяви тя.

— Съжалявам, но не мога, мила. — След тези думи Дилейни се изправи и измъкна нещо от джоба на якето си. Което се оказа един доста застрашително изглеждащ пистолет. — Не и без вас.

 

 

Калън я изпрати до хотелската стая. Оказа се, че Джема и Алаке вече са там и я чакат.

— Изглеждаш страхотно, любов! — обяви Джема, прегърна я през раменете и я дари с пламенна целувка. — Това е защото ми спаси задника, въпреки че даде възможност на публиката да се запознае отблизо с цвета на бельото ми!

— Да не би да имате някакви планове със Спайк? — подхвърли нигерийският модел, дарявайки Калън с унищожителен поглед. — Аз все още очаквам покана за купона у Жихан, освен ако той не се е ангажирал само с теб.

— Трябва да проведа няколко разговора от името на мис Рейвън — обади се Калън, обърна се да я погледне и добави: — Възнамеряваш ли да ходиш някъде?

Рейвън разбра какво иска да й каже — не е длъжна да присъства на въпросното парти, освен ако сама не пожелае. Имаше чувството, че всичко, което й трябва в този миг, беше оръжие, кевларена жилетка и взвод морски пехотинци, които да я пазят.

Ако Жихан е Лотос, единствено аз мога да стигна до него.

— Да, Спайк — отвърна тя и се усмихна на колежките си: — Момичета, хайде да се видим долу след десетина минути!

Те се съгласиха и напуснаха стаята. Калън сложи резето и я проследи с очи как се тръшка на близкия стол.

— Не си във форма за тази игра — поклати глава той.

— Това никога не е било пречка за мен. Помниш ли какъв ужас беше в Сибир? — Дари го с тъжна усмивка и отиде да си смени роклята. — Трийсет сантиметра сняг и никакъв транспорт през следващите двадесет часа. Бях дълбоко убедена, че ще ни открият във вътрешността на две огромни кубчета лед.

— Това почти се случи, когато най-после ни откриха — кимна той, изчака да свали дрехите си и се приближи да разгледа предавателя. — Ще го оставим на място, но ти не му позволявай да докосва краката ти.

— С тази рокля? — подхвърли тя, пъхна главата си в тъмночервената дреха и я придърпа надолу по тялото си. Бодито легна върху гърдите й и те еротично се повдигнаха нагоре. — Той дори няма да се досети, че имам крака.

— Не си длъжна да го правиш — промърмори той и отпусна ръце върху голите й рамене. — Стига ти това, което си свършила. Обявяваме край на операцията, аз изчиствам досието ти и си отиваш у дома.

— Още не сме прибрали лошия в чувала — поклати глава тя. — А и аз вече съм си у дома. — Отметна глава, разтърка бузите си и се плъзна покрай него. — Да си виждал кутията с гримовете ми?

Той не започна да спори с нея, а това беше нещо ново. Просто премина директно към плана.

— Когато се озовеш вътре, потърси начин да стигнеш до втория етаж на източното крило. Апаратурата на Хаят засече висока концентрация на компютърно оборудване в тази част на сградата. Включваш модема, прикриваш го добре, а след това се измъкваш. Конър ще го прибере веднага след като бъдат прехвърлени данните.

— Почакай малко — спря го тя, копира няколко файла от лаптопа си и му подаде диска. — Това е информацията, която получих от Шон. Зная за подозренията ти, че той може да се окаже Лотос, но не вярвам. Хаят може да сравни датите на снимките с убийствата, а след това да прегледа и финансовото състояние на Жихан. Ако нещата съвпадат, значи сме се добрали до достатъчно доказателства. Ако не успея да стигна до втория етаж, изпрати Конър да се сблъска с мен. — Скри модема в празна кутийка от дамски превръзки и я пусна в чантичката си.

— Тампони? — вдигна вежди той.

— Мъжете изпитват отвращение към женските санитарни продукти — поясни тя, докато освежаваше грима си. — Няма да повярваш колко неща съм прекарала през митницата с помощта на тази малка кутийка.

— Не ми казвай — направи гримаса той. След това пристъпи към телефона, набра някакъв номер и нареди на Конър, Брук и Хаят да напуснат театъра и да ги чакат на уличката зад хотела. — Ще те изпратя до бара.

— Няма нужда, мога да се справя и сама. — Но това е малко вероятно, докато този мъж ме гледа по този начин, помисли си тя. Грабна любимата си копринена наметка и я уви около раменете си. — Моля те, Калън. Знам, че вече изгубих контрол веднъж, но тогава бях в шок и не успях да се подготвя. Сега обаче всичко е наред. Ще се справя, повярвай ми.

Калън изпъна една гънка на дългата дреха и шеговито подхвърли:

— И никакви прескачания на високи сгради, Супермен в пола!

Нежният тон, с който бяха изречени тези думи, почти я разтопи.

— Но все още мога да отблъсквам влакове и куршуми, нали?

Калън се наведе и докосна веждата й с устни.

— Дръж се прилично — промърмори той, стисна ръката й и напусна апартамента.

Рейвън си даде няколко минути, за да се стегне, а след това слезе в бара, където я чакаха двете колежки. Джема вече беше поръчала такси до къщата на Жихан, разположена на брега на езерото. През цялото време на пътуването момичетата възбудено обсъждаха сценичния инцидент и великолепния начин, по който Калън й беше спасил живота.

— Когато видях проклетия прожектор да връхлита върху нас, реших, че ще ми изтекат очите — рече с въздишка Джема. — А после отнякъде се появи твоя откачалник, който се хвърли върху теб и успя да те избута от подиума! Боже! Ако беше с черна коса, Пиърс Броснан не би имал никакви шансове срещу него!

— Извадила си страхотен късмет с бодигард като него — добави Алаке. — Може би и аз ще имам нужда от такъв при следващото си пътуване до Уганда. Случайно да го даваш под наем?

— Той не е бодигард и не работи на парче — поклати глава Рейвън. Колата спре пред голяма, добре осветена къща и тя се наведе да плати на шофьора. — Спайк просто е много наблюдателен и безкрайно лоялен.

— Той е много повече, любов — изсумтя Джема. — Затова заслужава да му дадеш една много тлъста премия.

Посрещна ги камериерка, която пое връхните им дрехи и ги насочи към салона. Купонът вече се вихреше с пълна сила. Появата на трите манекенки беше посрещната с бурни аплодисменти.

Джема шеговито вдигна ръката на Рейвън и обяви:

— Никой не може да види сметката на една истинска жена, дами и господа. Дори и да използва разрушително гюле!

Залата избухна в смях, а Рейвън се подложи на продължителна процедура от прегръдки и целувки.

— Рейвън! — Тълпата се раздели пред нея да даде път на Жихан, който се приближи и я поздрави с лек поклон. — Опасявах се, че няма да бъдеш в състояние да се появиш.

Защото се опита да ми размажеш черепа, нали?

— За нищо на света не бих пропуснала подобно събитие — отвърна на глас тя и на свой ред се поклони — изящно, но сдържано.