Джесика Хол
Стоманена ласка (6)

5.

— Раздвижи се! — докладва в микрофона Конър. — Право към теб, Стреч. На два часа!

— Започва се — прошепна Калън, пусна ръката й и се насочи обратно към гроба.

— Много хубава служба — подхвърли появилата се отнякъде Алаке и докосна рамото й. — Не знаех, че се молиш, Рейвън.

— Остатък от навиците, придобити в Католическия колеж — изправи се тя. Редом с Алаке стоеше Джема, в компанията на обекта.

— Здравейте.

— Това е Дай Жихан — представи го Алаке. — Брат му загина заедно с Порша. — Направи елегантен жест и добави: — Разбира се, вие познавате Рейвън, Жихан. Двете с Порша бяха колежки в Париж в продължение на доста време.

— Господин Дай — леко склони глава Рейвън, далеч от мисълта да подава ръка. — Съжалявам за брат ви.

Жихан я дари с изпитателен поглед, след което махна по посока на ковчега.

— И аз за вашата приятелка. Беше твърде млада и хубава, за да умре по такъв ужасен начин.

Което изобщо не би ти попречило да я пронижеш с меча си или да изколиш целия ми екип, отвърна мислено тя. Правеше всичко възможно да запази сдържаното изражение на лицето си, но усещаше как кръвта й кипва. Ако това наистина е твоя работа, съдбата ти ще бъде същата!

— Благодаря.

— Не знам за вас, но аз със сигурност бих ударила едно питие — обади се Джема и притисна с длани корема си. — Какво ще кажете да потърсим някоя малка и тъмна таверна и да изпием по халба-две?

Рейвън поклати глава. Нямаше нужда да имитира загрижеността, която прозвуча в гласа й.

— Съжалявам, но не съм в настроение за кръчми.

— Следобед даваме малък прием за приятели — подхвърли Жихан. Думите му бяха предназначени за Джема, но очите му не слизаха от лицето на Рейвън. — Можете да дойдете и да изпиете по едно питие с мен.

Азиатците са далеч по-резервирани от другите раси, особено в езика на тялото, но Рейвън моментално усети повишеният му интерес.

— Не бих желала да отнемам от личното ви време — отговори тя.

— За мен ще бъде удоволствие — направи крачка напред Жихан и тънките му устни се разтеглиха в усмивка. — Надявам се и за вас.

Беше налапал въдицата.

— Ще ми бъде приятно — кимна тя, придавайки пресилена топлота на думите си.

 

 

— Здравей, светлина на живота ми!

Само един човек на света я наричаше така.

— Ник! — възкликна Камеко. — Каква изненада!

— Върнах се миналия месец, но все не ми оставаше време да ти се обадя — поясни бившият й съпруг и загрижено добави: — А би трябвало!

Но тази загриженост беше доказателство, че лъже.

— Аз съм добре — отвърна тя, но съвсем не се чувстваше така. — Как мина пътуването ти?

— Успях да оцелея, въпреки че Токио е все така претъпкан с народ, мръсен и скъп. Задръж така за момент! — Дланта му покри мембраната, но тя все пак успя да долови далечния глас на диктора, който обявяваше гонките. — Отслужиха опело за баща ти в семейния параклис. Всички бяха там.

— С изключение на мен.

В слушалката се разнесе шумоленето на хартия.

— Чичовците ти бяха доста разстроени от твоето отсъствие. Обясних им как се чувстваш, но знаеш какви са възрастните хора. Семейството си е семейство. — Щракна запалка, последвана от шумното поемане на дима.

— Не трябва да пушиш — напомни му Камеко, която не понасяше цигарите.

— Намалил съм ги. Как върви бизнесът с бижута?

Тя затвори очи.

— Пак ти трябват пари, нали?

— Не, не! — възмутено отвърна той. Сякаш никога в живота си не й се беше молил за заем. — Оправям се. Брат ти наистина се грижи много добре за мен.

Меко дори не искаше да чуе за парите, които бившият й съпруг беше заел от роднините й.

— Тогава какво искаш, Ник?

— Слушай, Меко. Получи ли нещо от баща ти преди смъртта му?

Тя погледна плика, който беше оставила на бюрото.

— От къде на къде? Много добре ти е известно, че ние с баща ми не се сме си говорили от години.

— Заради мен — промълви като виновно дете той.

— Заради теб — съгласи се тя.

— Не аз подадох молба за развод, Меко. Това беше твое решение. Ако зависеше от мен, щяхме да си останем завинаги женени. — От устата му се откърти тежка въздишка. — Защото те обичах, скъпа. И все още те обичам.

Този път казваше истината. Ник Хосю беше крадец, лъжец, комарджия и измамник, изпълняващ длъжността касиер на баща й. Но той наистина я обичаше. Дори й беше верен — разбира се, доколкото може да бъде верен човек, който профуква и последния си цент на комар.

Тя го заряза веднага след като банката прибра малката къщичка, която си купиха с парите от сватбата. Оказа се, че макар Ник да беше поел грижата за семейните финанси, той не беше внасял ипотечните вноски осем месеца поред. Смаян и ужасен, той я беше последвал, молейки я да го прибере с вече втръсналите й обещания да се поправи.

Не ми причинявай това, Камеко! Ще ти купя по-голяма и по-хубава къща.

Но тя отказа. Беше й дошло до гуша от малките унижения и предателства, на които непрекъснато я подлагаше. В крайна сметка той, както винаги, отиде при баща й. А Такеши й заповяда да се върне при съпруга си. Обеща да изплати заемите, теглени от различни лихвари, но срещу това Камеко трябвало да работи по-добре за задоволяване нуждите на съпруга си.

Време е да имате деца. Те ще го накарат да си седне на задника.

Заповедта да има дете беше последната капка, която преля чашата. Още същия следобед Камеко си нае адвокат и започна процедурите по развода.

— Трябва да затварям, Ник — промърмори в слушалката тя, прогонвайки болезнените спомени. — Имам работа. А ти се пази.

— Добре, но обещай да ми се обадиш, ако получиш нещо от баща си. — Насреща отново прозвуча пресиленият му смях. — Знаеш как работи китайската поща. Сякаш я превозват с волски каруци.

Отстъпила пред любопитството си, тя попита:

— Но какво мислиш, че би ми изпратил той?

— Нещо много важно, цветенце. Ще ми се обадиш, нали?

Тя остави слушалката и посегна към плика. Желанието й да го отвори се беше изпарило в момента, в който разпозна насечения почерк на баща си. Съдържанието му се оказа абсолютно непонятно, включително снимката на някаква сабя и бележката под нея.

„Използвай този исторически артефакт за идентификация. Добре запазена бойна сабя, както е установило проучването. Всички са скептични и предпазливи. Не предавай близките си роднини, преди да получиш всичко по специален пратеник. Добрините чакат някой да ги открие.“

— Добрините — изсумтя тя и прибра писмото в чекмеджето, за да не го гледа. — Кога ли си вършил някакви добрини, тате?

Телефонът отново иззвъня. Тя посегна към слушалката, молейки се да не е пак Ник.

— Ало?

— Госпожица Саюра? — попита женски глас. — Обажда се Валанс Сен Шарл от Ню Орлиънс.

— Да?

Името й беше напълно непознато.

— Извинявам се за безпокойството. — Гласът беше приятен, с мек южняшки акцент. — Опитвам се да открия една колекция от стари азиатски оръжия.

— Съжалявам, но не се занимавам с подобен вид реставрации — сбърчи вежди Меко.

— Под „открия“ имах предвид колекцията от саби „Белия тигър“, която беше открадната от музея на Ню Орлиънс миналата зима. Двамата със съпруга ми поехме този ангажимент.

Текстът в писмото на баща й заплашваше да прогори клепачите й.

— Не зная нищо за това, госпожице Сен Шарл.

Жената замълча за момент, после подхвърли:

— Надявах се, че баща ви може би знае нещо.

Меко изведнъж изпита желание да избухне в истеричен смях.

— Бих го попитала, но той е мъртъв. Сбогом.

Остави слушалката. След малко телефонът отново иззвъня, но тя издърпа кабела от щепсела в стената.

Който искаше да говори с нея, ще трябва да я потърси по-късно.

 

 

Нещо не беше наред.

Калън отбеляза колко притихнала беше Рейвън по обратния път към хотела, но не каза нищо. Все пак беше погребала близка приятелка, но въпреки професионалните си контакти със смъртта, все още не можеше да свикне с нея.

Това беше една мъничка частица от Сара, която се беше запазила.

Но въпреки това запази мълчание. Подхвърли само една-две думи по време на съвещанието за следващата фаза от операцията, което проведоха в хотела. Наложи се да я попита два пъти за контактите на Джема Фърт, преди да му отговори. Дори не възрази на предложението му да се преоблече, за да монтират устройството в по-солидния ревер на жакета й.

— След колко време ще пристигнем, Кон? — попита той.

Помощникът му, който беше поел волана, погледна часовника си.

— Петнадесет-двадесет минути, шефе.

— Благодаря. — Вдигна разделителното стъкло и се обърна към Рейвън. — Какво ти е?

— А? — неразбиращо го погледна тя, извръщайки глава от прозореца.

— Държиш се като объркан новак. — Не пропусна да отбележи изненаданото й примигване и виновното изражение, което за миг проблесна в очите й. — Какво те изплаши?

— Нищо — сви рамене тя. — Предполагам, че часовата разлика ми се отразява.

— Сутринта беше готова да пребориш тигър с едната си ръка, докато с другата лакираш ноктите на краката си — поклати глава той. — А сега дори не чуваш какво ти говоря. — Отпусна й една минута за отговор, след което рязко попита: — Криеш ли нещо от мен?

— Не.

— Рейвън!

— Добре де — промърмори тя и сведе поглед към ръцете си. — Имаше нещо. Там, по време на погребението… Снимките от местопрестъплението още ли са у теб?

— Да — кимна той, извади плика от куфарчето си и й го подаде. — Ето ги.

Рейвън набързо ги прегледа и извади онази, която беше направена от горе на долу, директно към пода.

— Знаеш ли дали това кожено палто принадлежи на Порша?

— Вероятно — кимна той. — Цялото беше в нейната кръв. Но ще поискам потвърждение от вашингтонските ченгета. — Забеляза как кокалчетата й побеляват: — Защо е толкова важно палтото?

— Не палтото, а цветята върху него. Някой е поставил два лотоса, същите като тези, които лежаха върху ковчега.

За повечето мъже цветята са си цветя. Въпреки това Калън вдигна снимката и започна да я разглежда.

— Мислиш, че това е някакво послание?

— Може би — кимна тя и й посочи необичайните розови краища на цветчетата. — Лотосите са бели или розови, но тези са някакъв хибрид.

— А защо не искаше да ми кажеш?

— Не бях сигурна, че има някаква връзка — отвърна тя и отново се обърна към прозореца. — И все още не съм.

Той пък не беше сигурен, че това е цялата истина, но тя все пак се беше поотворила. Извади джиесема си, набра директора на погребалния дом и го инструктира да прибере всички цветя от гроба. След това се свърза с екипа криминалисти и им каза да съпоставят цветята от погребението с онези, които са открили на местопрестъплението.

Забелязал, че Рейвън все още е напрегната, той реши да я остави на мира. Усещаше, че крие още нещо, но не искаше да я притиска.

След това изведнъж си даде сметка колко ще му бъде трудно, когато дойде време да се разделят.

— Нека поговорим за начина, по който ще действаш по-нататък.

— Нека не го правим, но все едно, че сме го обсъдили.

— Предполагам, че няма да е трудно да привлечеш вниманието му. — Достатъчно беше да се появи някъде, за да накара мъжете да си изкривят вратовете след нея. — Трябва да го накараш да говори за брат си — кога го е видял за последен път, какво мисли за него, колко са били близки и други подобни неща.

— Знам какво трябва да свърша, Калън.

— Все пак да направим една репетиция — настоя той, опитвайки да я измъкне от летаргията.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Искаш само диалогът или цялата роля?

— И двете.

Рейвън изведнъж обърна гръб на прозореца. На лицето й грееше ослепителна усмивка. Преображението беше толкова внезапно, че той неволно се сви, когато тялото й се озова по-близко до неговото.

Как го прави, за бога?!

— Имате прекрасен дом, мистър Дай. — Ръката й свенливо докосна рамото му, а след това описа широк кръг. — Какви прекрасни инструменти за изтезания! А по „желязната девица“ дори има кръв!

Сарказмът й му помогна да проветри съзнанието си.

— Придържай се към ролята, Рейвън.

Тя кимна и се премести с още два сантиметра към него.

— Порша много ще ми липсва! Тя беше страхотна приятелка. Много съжалявам и за вашата загуба. — Усмивката й неусетно премина от топла в състрадателна. — От пръв поглед личи, че двамата с брат ви сте били много близки. Вярно е, нали?

— Достатъчно близки, за да го убие — рече Калън. — Добре. — Значи правиш всичко възможно да го накараш да говори за брат си. А после какво?

— Бяхте ли във Вашингтон, когато се случи това ужасно нещо? — продължи тя и отново се премести към него. Вече беше съвсем близо и го докосваше с ръце. — Порша много обичаше Ганжи. От нея знам, че искаше винаги да е с него и… — Ръката й се плъзна надолу и пръстите й докоснаха неговите.

— Пипаш ме… пипаш го… прекалено често — дръпна се Калън.

— Нищо подобно — поклати глава тя. — Азиатците обичат жените им да флиртуват с глас и тяло. — Пръстите й легнаха върху бедрото му и го стиснаха. — Ей, това е прекалено.

Калън бързо отмести ръката й, още преди да усети как мускулите му се стягат.

— Ако действаш прекалено бързо, ще провалиш всичко — предупреди я той. — Не забравяй, че се запозна с него едва тази сутрин.

— Не съм забравила — погледна го право в очите тя. — Но въпреки това успях да измъкна доста неща от него.

— Продължавай. Дай ми обобщение, но не ме пипай.

Тя въздъхна.

— Опитвам да установя местонахождението му по време на убийството, а после го карам да ми покаже къщата. Така ще мога да разгледам офортите му, а също така да ме подуши и заподсмърча. Докато му текат лигите, аз научавам каквото мога за клана, за баща му и за уличните войни, които се водят. — Отметна глава и добави: — Може би ще ми дадеш някакви съвети?

— Никак не си забавна.

— Ти също — отвърна тя и вдигна ръце над главата си. — Какво всъщност очакваш от мен, Кал? Може би да го съблазня върху масата, редом с купата пунш, направо пред гостите му, баща му и Господ? А после да офейкам с него и съкровищата на клана?

Той не се остави да бъде подведен.

— Имаш един-единствен шанс да постигнеш нещо с него! Затова не го пропускай.

— Няма да го пропусна, по дяволите! Остави ме на мира!

Бяха съвсем близо един до друг. Достатъчно беше да протегне ръка и да я сграбчи в прегръдките си, а след това да я нацелува на воля — чак докато престане да му се зъби. Гневът й се отразяваше добре — очите й блестяха, бузите й бяха розови. Вече изобщо не приличаше на призрак.

Сега му оставаше само да я стимулира, за да използва магията си. Която обаче би могла да й докара и някой нож в ребрата.

— Пристигнахме, шефе — почука по разделителното стъкло Конър.

 

 

Дай Руибан разпореди на иконома си Ран да запари чай и се намръщи от намесата на сина си, който поиска да му донесат и бутилка уиски.

— Още е рано за алкохол — промърмори той.

Ран Пенг, който обслужваше двамата мъже достатъчно дълго, за да знае кога да изчака, търпеливо изучаваше излъскания под в краката си.

— Донеси я — заповяда Жихан. Икономът се оттегли едва когато Руибан не възрази. — Не ме третирай като дете! — мрачно добави по-младият мъж. — Нито пред прислугата, нито пред хората ми!

— Тогава не се дръж като такова — не му остана длъжен Руибан, наблюдавайки как синът му съблича сакото си и започва да крачи напред-назад, докато поръчката им беше изпълнена и отново останаха сами. — Какво стана с онези агенти на ФБР?

— Хидравликата е изтекла точно толкова бавно, колкото трябва, а запалителният заряд в резервоара свърши останалото. — Жихан глътна питието си на един дъх и отново напълни чашата си. — Те са мъртви, а колата им е напълно унищожена.

— Предупредих те да изглежда като катастрофа.

— Пожарът е унищожил всякакви улики.

— Но въпреки това подозренията на шефовете им ще бъдат насочени към нас. А импулсивната ти реакция със сигурност ще ги накара да изпратят още агенти. — Дай срещна гневния поглед на сина си и поклати глава. — Не можем да си вършим бизнеса под толкова стриктно наблюдение, Жихан.

— Нека изпращат, колкото хора пожелаят! — изръмжа Жихан и стовари чашата си на масата. — И тях ще ги изгорим, както изгоря брат ми!

— Брат ти не беше убит от американското правителство — кротко отвърна Дай и отпи глътка чай. — Това е дело на нашите врагове. Ще можем да им отмъстим едва когато поемем контрол над Шандиан и останалите кланове. Към това трябва да насочиш усилията си.

— Той умря в японското посолство! — изръмжа Жихан. — Какъв по-добър начин да ни изпратят предупреждението си от там?

— Посланието дойде от онези, които ни завиждат, а не от глупците, които дори нямат представа какво притежаваме — поклати глава Дай и остави чашата си. — Ганжи допусна сериозна грешка, използвайки любовницата си за връзка със Саюра.

— Използвал е проклетата бразилка? — стисна юмруци Жихан.

Дай кимна с глава.

— Пред последните седмици тя непрекъснато пътуваше, но не за да излага тялото си за модните списания. Брат ти е купувал предварително всичките й самолетни билети. — Ръката му се вдигна в небрежен жест. — Такива жени са свикнали да се продават на онзи, който дава най-много.

Вратът на Жихан се наля с кръв и червенината бавно тръгна към лицето му.

— Кучката има голям късмет, че е мъртва! — изръмжа той.

— Тя беше единствената извън фамилията, която беше замесена. Сега трябва да разберем кой й е платил, за да предаде Ганжи, и кой притежава „Белия тигър“ в момента. — Тънките му устни се разтеглиха в подобие на усмивка. — Постъпил си мъдро, канейки приятелките й на гости. Те знаят много за нея.

— Тъмнокосата с насълзените очи — изръмжа Жихан, погледна бутилката и се насочи към вратата. — Тя ще изпее всичко, което искам да знам!

Тръгна по коридора, без да обръща внимание на униформения келнер, който излезе от съседната врата. Нямаше никаква представа, че само преди миг той беше заел позиция пред дневната и подслушваше всяка дума от разговора между баща и син.

Шон Дилейни с тревога гледаше след гневния мъж, питайки се как, по дяволите, да предупреди Рейвън, без да издаде присъствието си на Калън Грейди.

Но къде, по дяволите, могат да бъдат мечовете, ако не са у Дай или у мъртвия му син?

 

 

Разказах на Калън всичко, което беше необходимо да знае за цветята, рече си Рейвън, докато слизаше от колата. Разбира се, без да отрони нито дума за касапницата в Китай, тъй като това само щеше да усложни нещата.

Но въпреки това се чувстваше ужасно.

Той погледна към резиденцията на Дай, а след това се обърна да изследва лицето й.

— Можем да се поразходим, ако имаш нужда от още няколко минути за подготовка.

Тя се стресна от състраданието в гласа му.

— Не. Той ще стане подозрителен, ако ни види да се разхождаме пред дома му. — Рейвън стрелна с поглед къщата, която беше достатъчно внушителна, за да прилича на богаташки дом в Бевърли Хилс или в Марсилия. Вдигна ръка и нагласи сребристото шалче около шията си. — Готова съм.

Посрещна ги една много красива професионална хостеса, която ги въведе в малкото, елегантно обзаведено помещение, в което течеше приемът. Повечето от присъстващите са членове на клана, отбеляза Рейвън, разпознавайки някои лица. Тук бяха и няколко познати на Порша, повечето от тях жени и почти всички — модели.

— Няма много мъже — промърмори под нос тя, обръщайки се към Калън. — Налага се да играеш ролята на патерица. Дръж ме здраво, сякаш те е страх, че всеки момент ще припадна.

— Рейвън! — Жихан изплува от тълпата като кръжаща около плячката си акула. — Много се радвам да ви видя!

Но не се радва, че ръката на Калън е около талията ми, отбеляза мислено тя.

— Благодаря за поканата да посетя дома ви — любезно отвърна тя и потупа ръката на Калън. — Това е моят асистент Спайк О’Шей. Той се оправя с всичко, за което нямам време.

— Естествено.

— Медиите преследват мис Рейвън от мига, в който пристигна в Ню Йорк — добави Калън, светкавично поел ролята на всеотдаен служител. — А аз се грижа тя да не им се ядосва твърде много.

— Тук няма репортери — отвърна Жихан, хвана свободната ръка на Рейвън и махна към бюфета. — Иди да хапнеш нещо, О’Шей. В момента няма нужда от услугите ти.

Калън остана до нея секунда по-дълго от необходимото, после кимна и се отдалечи. Рейвън понечи да изпусне въздишка на облекчение, но в същия миг се появиха Джема и Алаке, които моментално обсебиха както нея, така и домакина.

— Жихан, нали нямаш нищо против, ако се понамокря за твоя сметка? — подхвърли Джема, грабна една чаша от таблата на преминаващ келнер и я опразни на един дъх. — Погребенията са адски потискащи.

— По принцип драйфаш в кенефа на когото ти падне — злобничко промърмори Алаке. — Защо не и в неговия?

— Безсилна съм пред стомашните вируси, любов моя — сви рамене Джема.

Забелязал как един от членовете на клана му маха с ръка, Жихан се намръщи, извини се на дамите и се отдалечи.

— Кой вирус по-точно? — пожела да узнае Рейвън. — Онзи, който те кара да пъхаш пръсти в гърлото си три пъти дневно? Мислех, че още миналото лято имаше намерение да се лекуваш.

— О, сторих го — отвърна Джема. — Изкарах четири отвратителни седмици на мястото, което ми препоръча Опра, тъпчех се с гадната им храна и качих пет кила.

— Къде ги сложи? — огледа се Рейвън. — В чантичката с козметика?

— Смъкнах ги в залата. Момичетата трябва да си поддържат фигурите. — Британската моделка протегна ръка и я плесна по плоския корем. — Престани да ме гледаш така! Държах се като добро момиче.

Рейвън хвана ръката й в мига, в който понечи да размени празната си чаша с пълна.

— Ако разбера, че пак си ходила да драйфаш, четирите седмици в онази клиника за хранителни проблеми ще ти се сторят като приятен круиз до Сен Кроа! — мрачно процеди тя.

— Казах ти, че съм добре — издърпа ръката си Джема. — Какво от това, че ти и Жихан станахте толкова близки? Ти имаш навик да третираш мъжете като кученца — потупваш ги по главата, а после ги изпращаш по пътя им.

Рейвън по-скоро усети, отколкото видя приближаването на Калън. Беше сигурна, че е чул последните думи на Джема. Толкоз по въпроса за поддържане на илюзиите, че сменям мъжете като носни кърпички.

— Мъчно ми е за него — отвърна на глас тя. — Гадно е да изгубиш брат си по такъв начин.

— Съчувствието е хубаво нещо — подхвърли Алаке и на лицето й изплува лукава усмивка. — Особено ако помага на мъжа да стане щедър.

— Доколкото ми е известно, Рейвън не се нуждае от моята щедрост — обади се наследникът на Дай, изскочил сякаш от нищото. — Но ти не знаеш какво е истинско съчувствие, Алаке. То е дар от Бога.

Вместо да се притесни, Алаке изглеждаше развеселена.

— Нищо не е дар от Бога, приятелю.

Рейвън усети как стомахът й се свива от докосването на ръката му. Беше студена и суха, като на труп.

— Всичко, което си струва да притежаваш, е Божи дар.

— Мисля, че имам нужда от още едно питие — промърмори Джема и тръгна след един келнер.

— Мисля, че трябва да я наглеждам. — Очите на нигерийката се сведоха към преплетените им ръце. — А вие продължавайте да споделяте своите… хм… съчувствия.

— Забавляваш ли се? — попита синът на Дай, след като Алаке изчезна подир приятелката си.

— Не съвсем — искрено отвърна Рейвън. — Изпитвам нещо като клаустрофобия.

— Ела.

Жихан я поведе към съседната стая, а тя се обърна да потърси с очи Калън. Тук обзавеждането беше по-традиционно, в източен стил. Но безпокойството на Рейвън не се дължеше на хладната комбинация между сребристо и черно.

Това, което накара кръвта да замръзне в жилите й, бяха древните саби, окачени по стените.

— Каква прекрасна колекция — с усилие промълви тя. — Истински ли са?

— О, да — кимна той, покани я с жест да седне и пристъпи към бара.

Колко ли още може да се налива, запита се тя. Алкохолът обикновено развързва езика на обектите, но другите му последствия бяха трудни за контролиране.

— Трябва да са много стари.

— Част от тях наистина са такива. Баща ми ги е събирал в продължение на години. — Жихан свали едно дълго и излъскано до блясък оръжие и й го показа. — Тази е част от колекцията на Такеши Саюра. Повечето са японски. Тези хора може и да са пълни идиоти, но умеят да правят оръжия.

— Уау. — Какво друго да каже една глупава кукличка в подобна ситуация? — Тази трябва да е много остра.

— Наистина е така. Виж. — Пръстът му докосна острието съвсем леко, но веднага се оцвети в червено.

— Мили боже! — ахна тя. — Поряза се!

— Дребна работа — отвърна той и протегна ръка. — Целуни го и ще ми мине.

Забелязала появата на Калън на прага, тя светкавично издърпа кърпичката от горното джобче на Жихан, а с другата си ръка му направи знак да се оттегли.

Калън се поколеба за миг, после се обърна и излезе.

— Не искам да ти прехвърля някой микроб — поклати глава тя, уви кърпичката около порязания пръст и погледна сабята в другата му ръка. Веднага й стана ясно, че този човек е преминал специално обучение. Това личеше от начина, по който държеше оръжието. — Може ли да върнеш това нещо на мястото му? Плаши ме.

— Така и трябва да бъде — кимна той, хвана ръката й и се приведе към нея. — Подобно оръжие е било използвано за убийството на приятелката ти.

— Сега вече наистина ме плашиш! — замръзна тя.

— Глупаво момиче — усмихна се той и окачи меча обратно на мястото му. — Ела да седнем. — Повече я към удобно на вид канапе за двама, разположено до широкия прозорец. Преди да седне до нея, синът на Дай внимателно нагласи възглавничката зад гърба й. Сякаш беше някакъв инвалид. — Не биваше да те плаша.

Дъхът му миришеше на уиски, бузите му бяха леко зачервени. Какво ли му каза онзи, другият?

— Извинявай, но не е лесно да загубиш приятел — промълви тя. — Особено когато си помисля как е умряла Порша. — Видимо треперещата й ръка се притисна към очите й.

Хватката му леко се стегна.

— Разкажи ми за Порша. Как се запозна с нея?

Наложи се да търпи докосванията му почти цял час. По време на разговора блокира няколко директни въпроса за живота на Порша, извинявайки се с обзелото я объркване и липса на концентрация.

От своя страна, Жихан реагира предпазливо и с явно подозрение на всяко подхвърляне, касаещо личния му живот. През цялото време продължаваше да пие. Това не го направи по-разговорлив, но вниманието му видимо отслабваше. В един момент Рейвън осъзна, че погледът му е насочен към вратата.

— Какво има? — предпазливо попита Рейвън.

— Асистентът ти май има нещо против да бъдем насаме — отвърна Жихан и рязко се обърна да я погледне. — На всеки десет секунди минава покрай проклетата врата!

— Спайк ли? — учуди се тя, а после на лицето й се появи усмивка. — О, не. Предполагам, че чака нарежданията ми.

В същия миг Калън отвори вратата и тя му махна да влезе, дарявайки Жихан с толерантна усмивка.

— Да, госпожо?

— Ще остана тук още известно време, Спайк. Иди да ме чакаш в колата.

— Да, мис Рейвън — кимна Калън и заби поглед в Жихан. — Мистър Дай.

След излизането му Жихан се намести по-близо до нея и преметна ръка през облегалката на дивана.

— Кажи му да се прибере в хотела, а аз ще се погрижа да не ти липсва нищо, докато си тук — промърмори той.

Рейвън усети как студената му длан се плъзга под косата и започва да масажира тила й.

— Това би било чудесно — усмихна се тя.

В стаята се появи келнер с две табли в ръце. Рейвън посегна да вземе чаша с вино, но ръката й блъсна таблата и няколко капки попаднаха върху панталоните й.

— Ужасно съжалявам, мадам! — стреснато рече келнерът и побърза да й подаде ленена салфетка.

Жихан подхвърли няколко остри думи на родния си език, а Рейвън се възползва от момента и стана на крака.

— Всичко е наред — усмихна се тя. — Случват се такива неща. — Престори се, че изследва пораженията върху панталоните си, а след това вдигна глава към келнера. — Ще ми покажете ли къде е най-близката баня, моля?

— Разбира се, мадам.

Жихан понечи да се изправи, но количеството уиски, което беше погълнал, го принуди да седне обратно.

— Веднага се връщам — обеща тя.

Той кимна и се облегна на възглавниците.

— Не ме карай да чакам прекалено дълго.

— Само няколко минутки, обещавам.

След тези думи се обърна и последва келнера. Просторната и елегантна тоалетна за гости се оказа в дъното на къс коридор.

— Позволете да ви помогна, мадам — подхвърли келнерът, влезе след нея и веднага заключи. Рейвън завъртя крановете на умивалника докрай и изключи предавателя си.

После се огледа за камери и дари Шон Дилейни с кратка прегръдка.

— Радвам се да те видя, Ирландецо — прошепна в ухото му тя. — Какво ми носиш?

 

 

Конър Пери харесваше жените. Всички жени — високи и ниски, слаби и пълнички, сериозни и фриволни. За него всички те бяха красиви, независимо от формите им и цвета на кожата. Отдаваше това на шестте си сестри, с които беше отраснал. Те и майка му, останала млада вдовица, направиха много, за да го научат да цени и уважава противоположния пол.

Облегнат на капака на лимузината, той слушаше гласа на Рейвън в слушалката и се питаше какво ли е да притежаваш такава жена.

Всеки мъж би трябвало да е мъртвец от главата на долу, за да не харесва майора, но той с изненада установи, че предпочита заразителната й усмивка пред божественото й тяло. Освен това беше забелязал начина, по който тя гледа и слуша всичко, което се случва около нея. Независимо от мнението на Брук Оливър, тази жена съвсем не беше глупава. Много мъже биха й отдали целия си живот, за да разберат какво се крие зад прекрасните й тъмни очи.

Но богинята вече беше пленница на любовта, въпреки че беше прекалено опърничава и своенравна да го признае — също като бедния, задръстен от мании дявол, който притежаваше сърцето й. Всичко това означаваше, че самият Пери просто трябваше да й се възхищава от разстояние.

— Конър.

Това беше гласът на бедния, задръстен от мании дявол.

— Слушам те, шефе. — Пери размаза цигарата с тока на обувката си и докосна слушалката. — По всичко личи, че е успяла да го омае.

— Трябва да я измъкнем от там — отсече Калън и натисна копчето на предавателя си. — Рейвън? Изпращам Конър при теб. Потвърди, Рейвън! — От устата му излетя притеснена въздишка. — Вече не я чувам, мамка му!

Конър смъкна собствената си слушалка, провери я, а след това я постави обратно.

— И аз нямам сигнал. Брук, Хаят?

— Вероятно е изключила предавателя — обади се Хаят. — През последните три минути чуваме само пропукването на статическо електричество.

— Жихан е достатъчно пиян, за да го изтръгне неволно — промърмори Конър.

Калън насочи зъл поглед към имението.

— Тоя тип не спира да я опипва! — мрачно изръмжа той.

— Ако е толкова увлечен, работата може да се получи — отбеляза Конър, после, предусетил реакцията на подобни думи, побърза да добави: — Окей, измъкваме я. Как искаш да го направим?

— Ти си в ролята на фотограф. Преметни фотоапарата през рамо, влез вътре и й напомни, че следобед я чака фотосесия. — Калън докосна предавателя на ревера си. — Рейвън, ако ме чуваш… Изпращам Конър да те изведе. Остани там, където си. Хаят, събирай си багажа. Брук, набери ми Жиан-Шан. Той би трябвало да знае, ако японците са замесени в изчезването на мечовете.

— Защо прекъсваме точно сега? — пожела да узнае Брук. — Тя е насаме с него и го кара да говори.

— Изпълнявай заповедта, капитане — отсече Калън и изключи предавателя.

Конър беше работил с генерала достатъчно дълго, за да усети, че шефът му е на прага на нервна криза.

— Хей, какво става?

— Той я държи в някаква задръстена с мечове стая и я притиска за Порша. Споменава Такеши Саюра — един от най-големите японски престъпни босове на Западното крайбрежие. При това така, сякаш очаква това име да й бъде познато. — Прокара длан по косата си. — Нещо не е както трябва. Искам да разбера какво е то, преди да продължим с тази операция.

— Разбрано — рече Конър, смени сакото си и преметна фотоапарата на шията си. — Не се безпокой, шефе. За две минути ще я изведа навън.

Но докато се насочваше към голямата къща Конър остана с впечатлението, че Калън е разтревожен единствено от факта, че ръцете на Жихан непрекъснато докосват тялото на Рейвън.