Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Steel Caress, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джесика Хол
Заглавие: Стоманена ласка
Преводач: Веселин Лаптев
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 20.08.2014
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-106-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2155
История
- — Добавяне
7.
— По-добре хвърли едно око на това, cher.
Вал побутна Лили към библиотеката. Дребното русокосо момиченце повлече крака, разтривайки очите си с юмруче. Изобщо не смееше да погледне към баща си.
Жиан-Шан остави разтворения каталог, който разглеждаше, заобиколи бюрото и приклекна пред дъщеря си.
— Какво има, Лили?
— Направих нещо лошо — подсмръкна детето и вдигна към него мокрото си от сълзи лице.
— Докопала е хартията, която е излизала от някаква машина в кабинета ти — кисело поясни Вал. — Хайде, бебе, разкажи на татко останалото.
— Много хубава хартия — промърмори дъщеря му, заковала поглед в обувките си. — Малко рисувала по нея.
— Не бива да оцветяваш всички хартии, които ти харесват, Лили! — строго я изгледа Вал.
Жиан-Шан стрелна с поглед съпругата си и с мъка прикри усмивката си.
— Колко листа си хареса, Лили? — попита той.
— Едно-две — сви рамене детето.
— Повече от две, малката — обади се Шикоро, която беше влязла в библиотеката с цяла купчина смачкани факсове в ръка. Преди да я постави върху бюрото на Жиан-Шан, прислужницата почтително се поклони: — Простете, че не намерих тях по-рано, семпай. Лили майстор крие разни неща.
Вал се наведе да разгледа документите.
— Нарисувала е и някои много хубави неща — скри усмивката си тя.
— Да, да! — светна личицето на Лили. — С ного шарени очички! — После зърна строгото лице на баща си и наведе глава. — Извинявай, тате. Не бъди ного яосан.
— Не съм ти ядосан, скъпа — привлече я в прегръдките си той и внимателно повдигна треперещата й брадичка. — Но когато ти трябват листове, най-напред попитай мама или Шикоро.
Детето уви ръчички около врата му и силно се притисна в него. Той механично погали къдравата русокоса главица. Спомни си, че дори отказваше да докосне детето си, когато Вал влезе в живота му. От страх, че може да го обикне. Погледна съпругата си, която ги наблюдаваше с нежна усмивка и подозрително влажни очи.
Тя спаси и двама ни.
Вдигна Лили на ръце и я пренесе до малкото й бюро. Отвори чекмеджето и извади от него няколко празни листа хартия.
— Ето, рисувай върху тях. Искаш ли да направиш един хубав портрет на мама за мен?
Ръцете на детето нетърпеливо се протегнаха към хартията.
— Уеднага ли?
— Да, веднага — усмихна се той и изпрати с очи момиченцето, което се втурна към вратата, следвано от Шикоро. — Когато стане на две, ще бъде неспасяема.
— Чакай да почне да боядисва стените — промърмори Вал, грабна шепа факсове и започна да ги сортира. — Донякъде грешката е и моя. Ако редакторът не се беше обадил да ми поиска мнението за новата корица, със сигурност нямаше да разбера, че всички факсове са изчезнали. — Изведнъж млъкна и се зае да изследва нещо, което приличаше на изрисувано с пастели яркосиньо торнадо. — Този май е изпратен от Хонконг, Жиан.
Той пое факса и разгледа йероглифите на мандарински под прекрасната творба на дъщеря си.
— От Ли Чин, стар мой приятел — кимна той. — Властите са разкрили причините за смъртта на Такеши Саюра — запалително устройство, хвърлено под резервоара на колата.
— Значи е бил убит! — потръпна Вал. — Горката Камеко.
— Но това не е всичко — поклати глава той, издърпа останалите факсове от ръцете й и сръчно започна да ги преглежда. Втората страница се оказа по-лесна за разчитане, тъй като Лили беше успяла да изрисува само една цветна дъга в горния край на листа. — Наскоро Саюра е осъществил контакт с Китайската метеорологическа администрация и е предложил да върне нещо, което им е било откраднато през 1994 година. Ли Чин го нарича Ксинг Хуангди.
— Звездният крал? — сбърчи вежди Вал.
— Спомням си и още нещо, което се случи с космическата програма на КМА по онова време. — Той седна зад компютъра и бързо влезе в интернет. — Да, ето го. През април 1994-та е станала авария при последната проверка на първия спътник „Фенг Юн-2“. Непосредствено преди изстрелването му е станала експлозия, която унищожава ракетата-носител и предизвиква огромен пожар. Един човек от обслужващия персонал е загинал, а двадесет други са били ранени. Причините за инцидента така и не виждат бял свят, а КМА изстрелва следващия си спътник цели три години по-късно.
— Но какво общо имат метеорологичните спътници с крадените технологии?
— Китайската народна република не се интересува толкова много от промяната на времето, колкото от космическото наблюдение и орбиталните отбранителни системи. — Замълча за момент, после замислено добави: — Изстрелването на спътници се финансира изцяло от военните. Може би са имали намерение да качат в орбита някое тайно оръжие.
— Символите върху мечовете! — ахна Вал и лицето й пребледня. — „Тайнствената мощ на унищожението“! Може би на земята?!
— Не съм сигурен — промълви Жиан-Шан и се облегна назад в стола си. — Баща ми поддържаше тесни връзки с КМА. Спомням си, че на няколко пъти е канил у дома висши ръководители на тази институция. — Разтърка слепоочията си и колебливо добави: — Но никой от семейството не беше допускан на тези срещи.
— Възможно ли е баща ти да е предизвикал инцидента, с цел да открадне оръжието? — попита Вал, изчака кимането му и грабна слушалката. — Трябва да предупредим Камеко! Ако е замесена по някакъв начин, животът й със сигурност е в опасност!
— Съгласен съм — кимна Жиан-Шан и измъкна джиесема си. — Ще се обадя на генерала.
Но Калън не вдигна и той предаде информацията на Конър Пери, а на генерала изпрати есемес с молба по най-бързия начин да се свърже с него. Междувременно, разговаряйки с Камеко Саюра, съпругата му отвори имейла си.
— Да, току-що пристигна — кимна Вал и натисна няколко клавиша. — На екрана изплува стара, доста размазана черно-бяла фотография на някаква сабя. — Според мен това е Нагатоки, а доколкото мога да преценя, на ръкохватката е звездата „камон“. Ти знаеш какво представлява, нали? Добре, а сега ви моля да мислите внимателно — имаше ли някакви по-нови маркировки на гърба на острието? — Вал замълча за момент, после напрегнато попита: — Ало? Камеко? — Остави слушалката, после отново я вдигна и бързо натисна бутона за повторно набиране. — По дяволите!
— Какво ти каза тя?
— В началото на седмицата получила писмо от баща си, изпратено малко преди смъртта му. — Ръката й махна към компютъра. — В него била и тази снимка, плюс кратка, но неразбираема за нея бележка. Според мен това е третият меч — онзи със звездичката на острието.
— А разполага ли със самият меч? Баща й споменава ли къде е?
— Не знам. Затвори, преди да я попитам, а сега ми дава заето. — В очите й се появи тревога. — Жиан, възможно ли е вече да са стигнали до нея?!
— Мисля, че от тук нататък трябва да поеме твоят приятел, генералът — поклати глава той и вдигна слушалката.
— Събуди се!
Тя отвори очи, видя надвесеният над леглото Калън и простена:
— Престанах да излизам на заря поне преди десет години, генерале. — Навря главата си под възглавницата и гневно добави: — Иди на плаца да си намериш някой друг за тая работа!
Той грабна възглавницата и я запрати в другия край на стаята.
— Но за Шон Дилейни стана веднага, нали?
— Добре де — въздъхна Рейвън, изправи се до седнало положение и му направи знак с ръка. — Дай ми минутка, а след това можеш да мърмориш, колкото си искаш!
Калън безцеремонно я смъкна от леглото и я повлече към съседната стая.
— Сядай тук! — бутна я към дивана той.
Тя се подчини и положи длани на коленете си.
— Слушам, старшина!
Той я огледа и едва сега си даде сметка с какво е облечена. Или, по-скоро съблечена.
— Затова ти поисках една минута — промърмори тя. — Вероятно си забравил, че спя гола.
Той изруга и тръгна обратно към спалнята. Миг по-късно се върна и й хвърли един халат.
— Облечи се!
— Според мен трябва да намалиш кофеина, генерале. — Тя стана, прозя се и се зае да изпълнява заповедта. — Какъв ти е проблемът с Шон?
— Той е дезертьор!
— Шегуваш се — отвърна тя, после, забелязала смръщеното му лице, побърза да добави: — Като се замисли човек, нещата стават доста забавни. Кой е следващият, който ще ти хвърли въдицата? Може би Онзи горе?
— Ако се опитваш да ме провокираш, приеми, че си успяла — изръмжа Калън.
— Всъщност, не те провокирам, а просто съм уморена. Идеята ти да ме оставиш да поспя беше добра, защото ако не получа поне осем часа сън, започвам да приличам на Мерилин Менсън. — Ръката й се вдигна да прикрие поредната прозявка. — Дай да пропуснем обичайните обвинения в предателство, измяна или саботаж и да преминем директно на въпроса.
Той описа малък кръг около нея.
— Защо беше тук Дилейни?
— За да ме люби до полуда. — Това моментално привлече вниманието му. — Шегувам се. Просто си поговорихме.
— За какво?
— Не е твоя работа — въздъхна тя.
— Всичко, което вършиш, е моя работа!
— Не и след като престанах да работя за теб. Но тази вечер Шон Дилейни действително се отби да ме види. Не, аз не работя за него. Нито пък той за мен. Точка по въпроса! — Вдигна ръка да разтрие врата си и добави: — Нищо повече няма да ти кажа. И двамата го знаем. Ако си приключил с въпросите, мисля да се върна в леглото.
— Дилейни е станал предател!
— И какво от това? — сви рамене тя. — Това не е заразно, нали? Ако действително е станал предател, не аз съм го заразила.
— Той напусна армията в Ню Орлиънс! Помниш какво се случи в Ню Орлиънс, нали? И след това изчезна. А по-късно е бил забелязан в компанията на една известна в престъпния свят фигура.
— Какво намекваш? — намръщено го изгледа Рейвън.
— Може би ще се окаже, че вече работи за китайците.
Тя избухна в смях, а след това избърса очите си с ръкава на халата.
— Извинявай, но това беше наистина добро. Ще трябва да му кажа.
Той престана да крачи напред-назад и закова поглед в нея.
— Кой плати за новото ти лице, Рейвън?
Усмивката й бавно се стопи.
— Не искаш да навлизаме в тази тема, Кал. Повярвай ми.
— Преди осем години, когато замина за мисията в Китай, в сметката ти имаше хиляда и петстотин долара, а спестяванията ти възлизаха на десет бона. Хрумна ми да надникна и установих, че тези пари все още са си в банката. И тъй, кой плати операцията?
— Наистина ли искаш да знаеш? — Тя скочи, включи микрофона на телефона и набра някакъв номер: — Джей?
— Здрасти, Сара — прозвуча гласът на Жиан-Шан. Тих и малко дрезгав, като на човек, когото са събудили. — Нима никой в тази страна не използва телефоните в нормално време?
— Извинявай, но генерал Грейди настоява да разбере кой е платил пластичната ми операция. — Подръпна полите на халата и се втренчи в Калън. — Ще му обясниш ли, моля? На мен просто няма да повярва, каквото и да му кажа.
— Аз покрих разходите по операцията — разтревожено отвърна Жиан-Шан. — Сара, какво става?!
— Имай още малко търпение, Джей. Как ти възстанових похарчените средства? Искам точен отговор.
— С парите, които печелеше като модел. Генерале…
— Благодаря, Джей. Той ще те потърси по-късно. Много поздрави на Вал. — Прекъсна разговора и се извърна към Калън. — Сега доволен ли си?
— Синът на главатаря на китайски клан плаща за новото ти лице, а ти си въобразяваш, че това ще възстанови доверието между нас, така ли?
— Какво за бога ти става? — отчаяно вдигна ръце тя. — Този човек ме извлече полумъртва от проклетия храм! Би могъл да ме зареже в първата канавка и да остави кръвта ми да изтече. Но вместо това той ме прехвърли на сигурно място, а след това ми помогна да напусна страната и ми осигури най-добрия пластичен хирург в света. И знаеш ли какво още направи? Не ми поиска абсолютно нищо в замяна! Дори не желаеше да му върна парите за операцията!
— Добре, ясно — махна с ръка Калън. — Приемам, че по неизвестни причини Жиан-Шан е постъпил достойно. Но нека се върнем в настоящето — още от първия ден ти правиш всичко възможно да превърнеш текущата операция в цирк! Първо организираш купон, после модно ревю, а накрая се появява и Шон Дилейни! Не ме интересува какво се е случило между теб и Жиан-Шан в миналото. Но много искам да знам какви ги вършиш с Дилейни!
Тя си даваше сметка, че е уморена и трябва да отложи този разговор за по-късно. Но бързо нарастващите му подозрения я дразнеха. Може би защото се бяха появили автоматично и едва ли някога щяха да се стопят. Беше толкова бясна, че буквално усети как вените й започват да пулсират от притока на кръв.
Той иска всичко, но не предлага нищо в замяна. Натика ръцете си в джобовете на халата и механично опипа копринената торбичка на Джема. Може би е време генералът да премине един кратък опреснителен курс на тема доверие!
— Сядай, Калън. — Той не помръдна и тя вирна брадичка. — Ако го сториш, ще ти разкажа всичко, което научих от Шон. Не там — спря го тя, защото беше тръгнал към дивана. — Там! — махна към един стол с права облегалка. Изчака го да седне, извади белезниците от торбичката и тръгна към него.
Тялото му се вцепени.
— Няма време за игрички…
— Но искаш да знаеш какво ми каза Шон, нали? — Седна в скута му и плъзна пръсти по ръката му. — Облегни се назад и се отпусни. Няма да ти сторя нищо лошо. — Наведе се и устните й докоснаха брадичката му. Искаше да не гледа ръцете й, а лицето. Свободната й ръка улови китката му и ловко щракна белезниците, приковавайки го към стола. После тялото й се надигна от скута му.
— Какво, по… — Той се завъртя, откри че е окован и заплашително изръмжа: — Това вече е много, дори и за теб!
Тя извади заглушителя и го включи.
— Дори не съм започнала — промърмори. — Но евентуално ще го сторя. Жаден ли си?
Отиде на бара и му сипа чаша уиски. От тишината зад гърба си заключи, че той не прави опит да се освободи и изпита леко разочарование. Много й се искаше да види как се гърчи.
Както тя се беше гърчила в Ню Орлиънс.
— Идеята не е добра, Рейвън.
— Знаеш ли какво му е хубавото на отмъщението, Кал? — подхвърли тя, насочвайки се обратно към стола. — Че никога не знаеш кога ще ти се отдаде подобен шанс, но когато се появи, чувството е страхотно! — Вдигна чашата пред лицето му: — Искаш ли една глътка? Мисля, че точно така започна последния път.
— Недей, Сара. — Гласът му беше толкова спокоен и дълбок, че тя почти посегна за ключовете. Но следващите му думи развалиха всичко. — И без това си затънала до гуша.
— Не се страхувам от теб, Калън — хладно го погледна тя. — И не ме наричай Сара. — Отпи глътка уиски, намръщи се, но въпреки това опразни чашата. — Боже! Това нещо продължава да има вкус на разредител за боя! — Свали коланчето на халата, завърза с него другата му ръка за стола и коленичи. — Следващия път ще поръчам шампанско. С разбита сметана и може би мъничко сироп „Хърши“.
— Няма да има следващ път — отсече той, заковал поглед някъде над главата й.
— Разбирам защо мислиш така — усмихна се тя. — Защото съзнаваш, че няма да успееш да избягаш толкова бързо като днес следобед. — После положи длани на коленете му — точно както го беше направил той в началото на разпита в Ню Орлиънс. — Докъде бях стигнала, когато Хаят ни прекъсна? Аха, май се готвех да поема с уста твоето…
— Недей! — Силните мускули под дланите й се стегнаха като стоманени въжета. — В Ню Орлиънс беше различно. Нямах друг избор, защото ти заплашваше да разкриеш агентите ми в Европа.
— Прекрасно знаеше, че блъфирам — поклати глава тя и докосна с пръст долната му устна. — В противен случай просто щеше да ме захвърлиш да гния зад първата ограда, която се появи пред очите ти. И двамата знаехме, че ще го направиш.
— Това, което сторих беше… грешка — промърмори той и едно мускулче на брадичката му леко потрепна. — Но ти няма как да я поправиш.
— Прав си, но имам чувството, че ще ми стане по-леко. — След тези думи опря брадичка на дясното му коляно, давайки си ясна където пиенето беше част от социалните функции. Уискито действително прогори гърлото й, но не то беше причината за прилошаването й. Нито пък перспективата да прибягва до него и в бъдеще.
Беше й прилошало от една много проста мисъл — че продължава да го обича със същата сила както преди.
— Искам да опиташ още веднъж.
Хаят вдигна глава и пое лаптопа на Рейвън, който му подаваше Калън.
— Разбира се, шефе — кимна той. — Но трябва да ти кажа, че тя го е защитила по един наистина перфектен начин. Ако продължавам да го човъркам, твърдият диск може и да блокира.
— Ти си най-добрият компютърен специалист в армията — напомни му Калън. — Открий някакъв начин.
Докато Хаят правеше нови опити да проникне в данните на Рейвън, Калън влезе в банята за един студен душ. Не след дълго изпита желание да блъска главата си в плочките, тъй като душът изобщо не му помогна да се освободи от тъпата болка на неосъществените желания.
Тази вечер можех да я имам. Дори в този миг бих могъл да съм проникнал в нея.
Малката възстановка на нощта, която прекараха заедно в Ню Орлиънс, го беше възпламенила — толкова бързо и толкова силно, че той се усъмни във възможностите на самоконтрола, с който винаги се беше гордял. Беше само на крачка от изнасилването, както го беше направил последния път. А примитивното желание за грубо притежание продължаваше да пулсира в главата му.
Но този път беше различно. Тя беше различна.
Не беше в състояние да определи какво се беше променило, но вече беше убеден, че по време на раздялата им се беше случило нещо важно. Може би наистина се беше уморила да живее в чужбина и вече искаше да се прибере у дома. За момент си позволи лукса да си представи как всичко между тях започва отначало. Да се върне при Сара беше мечтата му от години.
Но тя вече не е Сара.
Когато се облече и излезе, Хаят все още се бореше със защитата на компютъра. Екранът потъмня и програмистът промърмори някаква ругатня, след което атакува клавиатурата. Появи се поле за въвеждане на текст и Хаят светкавично включи флашката в компютъра.
— Хайде, мръснице, пусни ме вътре! — процеди през зъби той. После вдигна глава и очилата се смъкнаха на върха на носа му. Най-после беше усетил, че има публика. — Извинявам се, генерале. Имах предвид компютъра, а не нея. — Пръстите му сръчно рестартираха машината. — Е, сега вече е по-друго. Лично създадох тази програма за хакване. Ако работи както трябва, буквално ще изяде проклетия код „Юда“ и… — На екрана се появи нова, по-малка кутия, и думите заглъхнаха в гърлото му. — Май става въпрос за някаква гатанка, по дяволите.
Калън се наведе да прочете думите, които се появиха в квадратчето: ние мислим по един и същ начин. Кимна с глава и тихо подхвърли:
— Опитай едно-две-три-нула.
— Това ми звучи като шифър за катинарчето, с което си заключваш куфара — промърмори Хаят, но покорно набра цифрите. После зяпна, тъй като на екрана изплува главното меню. — Света краво, проработи! — Стрелна с очи Калън и любопитно подхвърли: — Какво е това?
— Нашият рожден ден. Рейвън и аз сме родени на една и съща дата.
Именно затова мислим по един и същ начин, прошепна в главата му призракът на Сара, а след това изтананика мелодията, която тя беше съчинила.
— Доста шантаво, но проработи — махна към лаптопа Хаят. — Вече съм в състояние да сваля всичко, което е записано в паметта.
— Искам да прегледам файловете, за които спомена — отвърна Калън и погледна часовника си. При всички случаи нямаше да има време за сън, затова беше по-добре да насочи вниманието си към онова, което беше намислила Рейвън. — А ти ще довършиш работата си утре сутринта.
Хаят кимна и се изправи.
— Шефе — обади се след кратко колебание той. — Искам да те предупредя, че снимките са доста, хм, брутални. Трудно ми е да повярвам, че някой може да оцелее след такова раняване.
Броени минути по-късно, прехвърляйки фотографиите в медицинския картон, Калън се убеди, че това е точно така.
Сара беше твърд агент, обучавана да издържа на трудности, глад и дори на изтезания, с които би могла да се сблъска в своята работа. Лично той я беше виждал да изминава осем километра в сняг до кръста, да побеждава в ръкопашен бой мъж два пъти по-тежък от нея и да изпълнява каскади, които със сигурност биха й осигурили титулярно място в националния отбор по акробатика. Но не проумяваше как беше оцеляла след онова, което я беше сполетяло при засадата в Китай.
Нямаше кой знае какви познания за реконструктивната хирургия, но знаеше, че тя е изключително болезнена и изисква време. Сара не само беше преживяла ужасно лицево нараняване, но и доброволно беше лягала под ножа за няколко, може би десетки, възстановителни операции. Той едва сега разбра защо се беше преобразила в наистина смайваща красавица — не само, за да преживее обезобразяването си, но и за да го победи с още по-голямо съвършенство.
— Сега вече всичко ми е ясно, скъпа — промърмори той, спрял поглед върху последната фотография на Сара, вече превърнала се в Рейвън. — До този момент просто не съм подозирал какво си преживяла.
А когато в горния край на фотографията се появи лотос с розови връхчета, нещата му станаха още по-ясни.
Меко си даваше сметка, че би трябвало да разкаже на Валанс Сен Шарл всичко, което знае, но един ред в писмото на баща й продължаваше да предизвиква паника в душата й.
Не предавай близките си, преди да получиш всичко от специалния пратеник, който ще те посети.
Това не само означаваше, че трябва да очаква още пратки, но и че в кражбата са замесени членове на семейството й. Освен това вече беше сигурна, че баща й е бил убит. А след като са отнели живота му заради кражбата на тези мечове, какво ли чака братята й?
— Меко? — изправи се на прага на офиса Тара. — Вече минава шест.
Тя прибра писмото и снимката в чантичката си, а след това си спомни обещанието си да заведе момичето на вечеря, а след това и на кино.
— Извинявай, бях изгубила представа за времето — промърмори тя.
— Прибрах изложените бижута в сейфа, остава ни само да включим алармата и да тръгваме — докладва Тара, след това, спряла поглед върху лицето й, добави: — Ако нямаш настроение, можем да го отложим за друг път.
Гласът й прозвуча толкова разочаровано, че Меко бързо прогони мислите за саби и крадци от главата си.
— Да пропуснем най-добрата морска храна в града и да не видим Мел Гибсън? — вдигна вежди тя. — В никакъв случай!
След тези думи изключи компютъра и грабна чантичката си.
— Страхотно! — светна лицето на Тара, после, забелязала малкото заоблено пакетче, което Меко вдигна от бюрото си, отново помръкна. — Какво е това?
— Прилича ми на подарък за рожден ден — усмихна се Меко, подавайки й пакетчето.
Тара разкъса тънката златна панделка и извади кутийка за бижута от черно кадифе.
— О, боже!
Вдигна капачето и се втренчи в изящната гривна, изработена лично от Меко. Беше от бяло злато и излъскан до блясък син седеф, изобразяващ седем делфина, които се гонят сред стилизирани вълни. Всеки от тях имаше по един фин брилянт на мястото на окото.
— Фантастична е! — едва успя да промълви момичето.
— Пробвай я.
Тийнейджърката измъкна гривната с треперещи пръсти.
— Не мога да повярвам, че си я направила специално за мен! — прошепна тя.
— Делфините са като душата ти — отвърна Меко, взе гривната и я закопча около тънката й китка. — Мили, грациозни и свободни.
Тара я сграбчи в прегръдките си с такава сила, че за малко не я събори.
— Това е най-хубавият подарък в живота ми! — възкликна тя. — Адски много ти благодаря!
Може би това е детето, което би трябвало да имам, помисли си Меко, докато бавно се освобождаваше от прегръдката й. Детето, което Ник ми обещаваше през годините.
— Сега няма да плачеш! — рече с престорено строг глас тя. — Не забравяй, че имаме резервация при Луи.
— Добре, няма — запърха с клепачи Тара. — Но в замяна на това няма да крадеш от любимите ми рачешки щипки с бял сос, нали?
— В такъв случай трябва да ги излапаш много бързо, защото умирам от глад! — разсмя се Меко и я поведе към вратата.
Ник Хосю изпрати с поглед колата на бившата си съпруга, която бързо се отдалечаваше от бижутерията. Кое е това младо момиче с нея?, запита се той, след което тръсна глава.
— Е, тръгна си. Да влизаме.
Двамата мъже с него изкъртиха задната врата и го пропуснаха да набере кода на беззвучната аларма.
— Откъде си сигурен, че не го е сменила? — подхвърли единият от тях.
— Сигурен съм, защото тя използва един и същ код за всичко — отвърна Ник и вкара цифрите на датата, на която Меко го беше напуснала. Червеният индикатор покорно светна в зелено. — Готово, магазинът е ваш.
Горчивината на тези думи беше подкрепена с мрачно кимане на глава.
Двамата мъже се справиха с витрините и офиса в рамките на петнадесет минути.
— Нищо — изръмжа единият. — Можеш ли да отвориш сейфа?
Ник влезе в офиса и отново опита същата комбинация. Но този път не се получи.
— Мамка му! — промърмори той. — Тук е използвала нещо различно!
Двамата се спогледаха.
— Тогава ще я взривим — рече единият.
— Не! — почти изкрещя Ник, след което се осъзна и смекчи тона си. — Искам да кажа, че не може, защото тя ще разбере, че сме били тук.
— На шефа изобщо не му пука, че ще разбере — промърмори по-едрият от двамата и направи една заплашителна крачка към него. — А ти, приятелю, ще правиш каквото ти се нарежда, докато не върнеш десетте бона, които взе назаем от него. Иначе ще се наложи да плащаш по друг начин!
Ник си представи алтернативните начини за изплащане на дълг толкова ясно, че на горната му устна избиха ситни капчици пот.
— Нека опитам още нещо — промърмори той, обърна се към сейфа и отново започна да набира комбинацията. Този път обаче вкара друга дата и ключалката покорно изщрака. Господи, Меко, няма ли най-после да опиташ нещо ново? — Дръпна вратичката и отстъпи крачка назад. — Готово.
Горилите започнаха да вадят дългите и плоски кутии с бижута и да изсипват съдържанието им върху писалището.
— Тук няма нищо — обяви след малко по-едрият от тях, наведен над празната каса. — Сигурно си го държи у дома.
Другият грабна шепа огърлици и понечи да ги натика в джоба си.
— Върни ги обратно! — хвана ръката му Ник.
— Какви ги дрънкаш? — изгледа го онзи. — Това си е чиста печалба!
— Сделката беше да ви осигуря писмото на стареца, нищо повече! — отсече Ник и издърпа бижутата от ръцете му. — То не е тук, значи оставяме всичко, както си беше! Това е всичко, което притежава!
— Май още си влюбен в нея, Ник — ухили се по-едрият. — Добре, оставяме ги. Няма смисъл да насочваме следите към шефа.
— Вие вървете, а аз ще остана да подредя бижутата в кутиите — отвърна Ник. — Ще се видим навън.
Мъжете се подчиниха, а той се зае да подрежда пълните кутии обратно във вградения сейф. Не се сдържа и отвори последната, наслаждавайки се на великолепния дизайн. Винаги се беше гордял с почти магическите й умения при обработката на метала и камъка. Все пак именно той я насочи към този бизнес, нали? Първото й работно място беше една будка в местния мол, но тя постепенно утвърди името си и стигна чак до Бевърли Хилс.
Но след като го напусна.
Вдигна пред себе си специалната гривна за тенис и започна да се наслаждава на диамантите, с които беше обсипана.
След кратко колебание я натика в джоба си, прибави към нея още две и затвори вратичката на сейфа.
— Един малък заем, Цветенце — промърмори той. — Само докато си стъпя на краката.
Дълбоко в себе си беше убеден, че Меко няма да има нищо против.