Джесика Хол
Стоманена ласка (2)

1.

— Всички я наричат „жената-дракон“ — промърмори асистентката на сенатора, обръщайки се към приятелката си — млада секретарка в Министерството на транспорта. — Не е много оригинално, но й приляга.

— Горкият господин Танага — прошепна секретарката, спряла поглед върху японския посланик, който прилежно представяше съпругата си на някакъв австралийски дипломат. — Изглежда доста привлекателен мъж… Но защо всъщност я наричат „жената-дракон“?

— Как другояче да наричат една студенокръвна и дебелокожа змия, която бълва огън?

Двете млади жени се изкискаха. Нямаха никаква представа за миниатюрния микрофон, скрит във вазата с цветя на сенаторската маса, нито пък забелязваха мъжът в противоположния край на салона, който го използваше, за да подслушва техния разговор.

— О, скъпа, Танага наистина е много сладък — подхвърли по-зрялата жена, после понижи глас и добави: — Знаеш ли, че ако му предложиш малко НОГ^[1], имаш всички шансове да прекараш един уикенд в къщата му на Мартас Винярд…

Подобно на всички вашингтонски соарета, Пролетният бал в японското посолство беше ексклузивен и много добре посетен, но едновременно с това адски отегчителен. Вашингтонските политици наблюдаваха от разстояние своите млади и красиви любовници, отделяйки далеч по-малко и по-хладно внимание на своите по-възрастни и не толкова красиви съпруги. От своя страна чуждестранните гости, използвайки услугите на преводачи, които внимаваха да не направят някоя грешка, се държаха доста по-свободно. Техните синове и дъщери в тийнейджърска възраст, облечени безупречно в чест на събитието, се бяха събрали в далечния ъгъл на залата и шепнешком планираха близкото бъдеще, свързано с далеч по-разюздани купони.

А накрая беше групата на неомъжените жени от кариерата като двете приятелки, настанени на масата на японския посланик. Тяхната роля беше просто да внимават, за да не изпуснат някой добър шанс. Причината за присъствието им тук съвсем не беше социална — те просто искаха да се покажат на женените мъже, които в други ситуации се явяваха техни кавалери, а освен това се оглеждаха за някоя по-сериозна плячка, която не би ги оставила да пишат писма и да отговарят на телефони до края на живота си.

Хей, би трябвало да получа повишение — обади се призракът на Сара в главата на генерал Калън Грейди. — Все пак аз съм тази, която спи с шефа, нали?

Беше изрекла тези думи преди осем години, сгушена в прегръдките му и чертаеща с пръст малки кръгчета по голите му гърди. Много обичаше да го дразни.

А аз не й предложих нищо в замяна, помисли си той. Много секс, но никакви обещания и мечти. Това му беше струвало почти всичко. Включително и нея.

Гласът на секретарката се повиши с една октава.

— Какво ще кажеш за червенокосия, който стои до шефа ти? Онзи със сивия костюм? Изглежда доста апетитно!

Макар и в противоположния край на залата, Калън Грейди не счете за нужно да се обръща, за да усети преценяващите им погледи. Беше сложил бръмбара с идеята да събере доказателства срещу сенатора, за когото се говореше, че си ляга с двама от най-големите производители на автомобили в Япония. Но до този момент не получаваше нищо друго, освен обичайните любезности по време на вечерята, последвани от тайни женски кроежи.

— Гей ли е? — пожела да узнае секретарката.

Призракът в главата му избухна във весел смях. Ако не престанеш да криеш връзката ни, някой може да те вземе за обратен!

В този момент се обади Конър Пери, човекът на Грейди, който дежуреше в наблюдателния ван пред японското посолство.

— Искаш ли да изключа микрофона, шефе? — попита той. — По всичко личи, че тази вечер няма да стигнем до нищо, хм, продуктивно…

Калън докосна значката с националното знаме на ревера си, която прикриваше миниатюрен предавател.

— Не, Кон, благодаря.

Беше му дошло да гуша да слуша призраци и харпии и по тази причина предпочете да направи един пълен оглед на залата.

Къде е той?

Посланик Фуджико Танага му обеща да го запознае с Дай Ганжи, официален наследник на клана Ганжи. За съжаление, не го беше направил досега. По тази причина Калън започна да си пробива път сред тълпата дипломати и официални лица, издавайки любезни звуци и питайки се докога, по дяволите, трябва да крепи чашата със скъпо, но безкрайно скапано вино.

— Не е гей, но в замяна на това е жива мишена — поясняваше асистентката на сенатора. — Говори се, че е убил последната си приятелка.

Това ти е проблемът, скъпи, прошепна призракът. Видял си сметката на толкова много от лошите, че жената, която приеме да се омъжи за теб, задължително трябва да носи бронирана жилетка под сватбената си рокля.

Но той знаеше, че Сара би се омъжила за него. Сладката, открита и доверчива Сара, която го обичаше толкова силно, че без колебание би дала живота си за него.

Сара, която продължаваше да се промъква в главата му, за да го измъчва.

— Генерал Грейди — повика го възрастна жена с остри черти на лицето. Министър на търговията в действащата администрация. — Какво е мнението ви за новите закони в Китай, които регулират достъпа до интернет и цензурират съдържанието в мрежата?

— Бих казал, че „Америка Онлайн“ трудно ще се гледа в Пекин, госпожо министър — отвърна Грейди и побърза да тикне наполовина пълната си чаша в ръцете на преминаващия келнер. — Моля да ме извините, но искам да разменя няколко думи с нашия домакин…

— Предайте на Танага, че очаквам по-голям обмен на нови технологии — навъсено го погледна възрастната дама. — В противен случай „Тошиба“ може да очаква петдесет процента свиване на производството си през следващата година! — Групата около нея посрещна това изявление с любезен смях, въпреки че представителката на правителството съвсем не се шегуваше.

— Разбира се, мадам — наклони глава Калън и побърза да се измъкне. На практика Танага не умираше за компанията му, а по-скоро го избягваше. Най-вероятно защото Дай беше решил да си плюе на петите.

Май е време да напомня на посланика кой измъкна дъщеря му от скандала с наркоманите в онова кибер кафе миналото лято, помисли си той. И кой озапти медиите, чиито репортажи несъмнено щяха да сложат точка на дипломатическата му кариера.

Но когато най-сетне успя да се добере до японския политик, нисичкият мъж го посрещна почти с облекчение.

— Генерале!

— Господин посланик! — отвърна Калън, оглеждайки оживено разговарящите хора наоколо, разделени на малки групички. — Нима Дай е отменил ангажимента си?

— Нищо подобно. Преди малко Ганжи е пристигнал с антуража си, но за съжаление не мога да го открия. Охраната на входа твърди, че никой от тях не е напускал сградата. — Танага направи опит да прикрие нервността си с любезна усмивка. — Отдавна съм наясно, че нашите приеми са изключително посетени, но за пръв път ми се случва да изгубя от поглед двама от своите гости.

Но гостите на вашингтонските соарета не изчезват току-така. Не и там, където отиват, за да бъдат видени.

— С кого е Дай? — попита Калън.

— Бяла жена, облечена във фантастична зелена рокля — отговори очевидно скандализираният Танага. — Според съпругата ми, към нея се обръщат само с едно име: Порша.

Любезната усмивка остана върху лицето на Калън, но не се наложи да отваря файловете в съзнанието си. Прекрасно знаеше коя е Порша Сантяго — знойна южноамериканска красавица, чийто невероятен генетичен късмет я беше изстрелял от дълбоката бразилска мизерия до кориците на най-известните списания в света. Огнената брюнетка беше в първата десетка на най-красивите модели на планетата, но все още не можеше да се сравнява с жената, която вече пет години поред окупираше първото място.

Рейвън.

— Извинете ме за минутка, господин посланик — рече Калън, направи няколко крачки встрани и отново докосна значката си.

— Изпуснали сме Дай и неговата приятелка, Конър — прошепна в микрофончето той. — Внимавай за американец от китайски произход, облечен със смокинг, и висока, умопомрачително красива брюнетка със зелена дизайнерска рокля.

— Веднага ще проверим, шефе — отговори Конър. — Можем ли да задържим умопомрачителната красавица, ако я открием?

— Не и тази вечер.

Умело смесен с келнерите и останалия обслужващ персонал, екипът му веднага се залови за работа. Калън бавно се завъртя на триста и шейсет градуса, опипвайки с поглед дамските тоалети и цвят на кожата.

— Какви други помещения са отворени за гости? — обърна се той към Танага.

— Офисите ми са заключени, също както и жилищната част — отвърна посланикът докато бършеше с копринена кърпичка изпотените си длани. — Всичко останало е на разположение на гостите.

Калън се замисли за момент. Ганжи имаше славата на женкар.

— Къде могат да се уединят двама млади? — попита той.

— Може би в каменната градина или край огледалното езеро. — Посланикът се обърна към един от хората си и му даде някаква заповед на забързан японски. Човекът кимна и се оттегли. — Ако са там, той ще се върне да ни информира — добави Танага.

Някъде отгоре долетя сърдит женски глас и Калън вдигна глава. На втория етаж натоварена с палта и кожи прислужница правеше безуспешни опити да отвори вратата пред себе си.

— Трябва ли да е заключена онази врата горе? — подхвърли той. Изчака поклащането на глава от страна на Танага и усети как се пробуждат инстинктите му. — Извинете ме, господин посланик…

Когато стигна до горния етаж, съпругата на посланика вече беше там и правеше безуспешни опити да отвори вратата. Мадам Танага, известна с прозвището „жената-дракон“, изглеждаше безнадеждно потънала в тежката черна тъкан на полите си, но това не й пречеше яростно да върти топката на бравата и едновременно с това да се кара на прислужницата.

— Простете, генерале, но бихте ли се оттеглили? — забеляза го тя. — Това несръчно момиче е успяло някак си да блокира вратата. — След тези думи мадам Танага понечи да му връчи чашата с шампанско, която държеше в ръка, но след кратък размисъл се отказа и го дари с любезна усмивка. — Може би една мъжка ръка ще разреши този проблем — добави тя.

Калън пробва бравата, която се оказа заключена отвътре.

— Опитахте ли се да почукате? — подхвърли той.

— Да, но там едва ли има някого — отвърна съпругата на посланика и озадачено добави: — Това все пак е само дрешник…

— Може би са решили да го използват за кратко време.

В ръката на Калън се появи тънка и гъвкава метална пластина, която с лекота проникна отвъд езичето на бравата. Едно добре премерено побутване свърши останалото.

— Това трябва да е работа на някоя от жените, обслужващи горния етаж. Оставете на мен, генерале… Коре ва нан десука… — Мадам Танага се плъзна покрай него, после изведнъж се закова на място. Кристалната чаша се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Капчици шампанско се разпръснаха по белите мраморни плочи. От устата й излетя дрезгав писък.

Прислужницата захвърли купчината палта направо в локвичката шампанско, покри лицето си с длани и се присъедини към писъците на господарката си.

Калън светкавично измъкна пистолета си и изблъска двете жени. Но един поглед към вътрешността на стаята беше достатъчен да прибере оръжието си в кобура и да затвори вратата.

— Заведи ги долу! — заповяда той на някакъв вцепенен от ужас прислужник и побутна жените към него. И двете бяха на прага на истерията. — После изпрати някой от охраната да пази на стълбището и да не пуска никой от гостите горе!

Изчака заповедта му да бъде изпълнена и отвори вратата.

В стаята се намираха Дай Ганжи и красивата му компаньонка, плътно прегърнати. Устите им бяха запечатани с черно тиксо, дълга верига ги държеше притиснати един в друг. Някой ги беше окачил на един от металните лостове за дрехи, стърчащи от стената, но не веригата ги беше убила. Това беше свършил дълъг и остър меч, пронизал гърдите им едновременно.

 

 

— Медиите цитират една ваша фраза, според която това, което носи удоволствие, помага за изграждането на стил — обяви репортерката от Париж, вдигна глава от записките си и на лицето й се появи цинична усмивка. — Не означава ли това, че всеки може да прилича на вас?

— Всеки може да изгради свой собствен стил — отвърна Рейвън, докато личният й фризьор пръскаше косата й с някакъв спрей. — Но за да прилича на мен, трябва да се обърне към специалистите по клониране на хора.

— Никой не може да изглежда красив колкото моята Рейвън! — обяви от прага Оноре Етиен. — Лиз, петнадесетте минути на твоето интервю изтекоха. Предлагам да отидеш да си запазиш маса, преди парижките пияници да нападнат шампанското ми.

Репортерката излезе, а Рейвън се изправи и разкърши стройното си тяло. Беше толкова висока, че пръстите й докоснаха тавана на гримьорната.

— Пак ли не си спала цяла нощ, за да гледаш филмите с онзи Хъмпти Богарт? — попита модната дизайнерка, която затвори вратата след себе си.

— Казва се Хъмфри Богарт — поправи я Рейвън и започна да съблича всекидневните си дрехи. — Не съм гледала никакви филми. Да не би да имам торбички под очите?

— Ако имаше, щях да те напляскам — отвърна французойката и се зае да вади съдържанието на продълговатата картонена кутия, която държеше в ръце. После започна да обикаля около нея и да нарежда: — Махни този сутиен. Няма как да го носиш в комплект с моята рокля. Трябва да смениш и жартиерите си, защото тези ще се виждат под полата.

Рейвън огледа роклята от синя коприна с дантели, която жената държеше в ръце.

— Според мен през тази пола ще се вижда всичко — отбеляза тя.

— Илюзия за голота, cherie^[2] — поясни Оноре, отметна лъскавата материя и й показа подплатата с телесен цвят отдолу. — Привлича окото, но не задоволява любопитството…

— Това е добре, защото ти най-добре знаеш колко много любопитство привлича белегът на задника ми. — Рейвън смени жартиерите с модел без ластични закопчалки и започна да облича роклята. — За Бога, Рей! Този плат е толкова фин, че го усещам като хартиена салфетка!

— Бирманска коприна — поясни Оноре, проследявайки пръстите на асистентката, които ловко оправиха ръкавите. — А ти изглеждаш наистина enchante, ma petite^[3].

— Но се чувствам като вчерашен пастет — промърмори Рейвън и се завъртя на една страна, за да огледа призрачната и почти безтегловна коприна, чиито ефирни вълни покриваха задната част на тялото й. — Лиз трябваше да е тук, за да оцени елегантността на тази дреха.

— Merci beaucoup, cherie^[4].

Тя поправи тъканта, която едва покриваше задните й части.

— Ако реша леко да се наведа напред, тази рокля несъмнено ще докаже на публиката, че трапчинките със сигурност не са на лицето ми.

— Точно по тази причина ти си гвоздеят на шоуто, а не Шариз — кимна Оноре, докато тя приглаждаше гънките на ръкава си. — Но ти никога не се навеждаш достатъчно. Хайде, побързай. Твърде много очи чакат да бъдат заслепени.

Рейвън последва дизайнерката към тесния коридор зад сцената, задръстен от шивачки и асистентки, които неспирно се въртяха около шестнадесетте манекенки, избрани да демонстрират пролетната колекция на модна къща „Етиен“. Чуваха се откъслечни разговори на пет езика, примесени със съскането на четки и пръсти, плъзгащи се по гладки скули. Разменяха се погледи, устни шепнеха мръсотии, пръсти се преплитаха за късмет. Последните мигове, преди да се включат камерите и да засвири оркестърът, бяха тотално отдадени на съвършенството. Стресът беше огромен.

Това обаче не се отнасяше до Рейвън, която беше участвала в толкова много дефилета, че би могла да го стори дори насън. Напоследък не можеше да се отърве от усещането, че върши всичко на автопилот.

Уморена съм. На всеки може да се случи. Това е, друго няма. Притисна длан към къркорещия си стомах. Освен това съм гладна. Но аз винаги съм гладна…

Поиска назаем телефона на една от асистентките и набра някакъв номер. Очите й се спряха на Оноре, която търпеливо чакаше.

— Искаш ли да хапнем по един чийзбургер след края на тази лудница?

— Какво е това чийзбургер? — вдигна вежди Оноре. — Наела съм трима готвачи от „Льо Дюк“ за купона, който организирам тази вечер на вилата. — Издаде неприличен звук и добави: — Освен това знаеш, че Ален ще приготви петел по марсилски специално за теб.

— А ще получа ли и купичка пържени картофи? — попита тя, после насреща някой вдигна и я принуди да притисне телефона към ухото си: — Фаел? Обажда се Рейвън. Къде са ми дънните платки? — Замълча за момент, колкото да изслуша отговора на доставчика си, но бързо го прекъсна: — Не! В никакъв случай не искам шибаните АК31. Те не поддържат повече от един харддиск, а вграденото аудио е кофти. Ако се наложи, ще взема АН35ГТР. Изпрати ми и нова конзола, ако обичаш. Нали все още искаш да придам ретро вид на основния ти мейнфрейм? — Усмихна се на готовността, с която Фаел обеща да изпълни поръчката й. — Окей, благодаря.

— Стига с тези компютърни лафове! — изръмжа Оноре, издърпа телефона от нея и го тикна под носа й. — Ако довечера те видя да докосваш дори едно кръгче лук, ще те убия със собствените си ръце!

— Кръгче лук, значи — с мъка скри усмивката си Рейвън, след това се наведе към огледалото и ловко прекара тънка линия сребърен туш под долната си устна. — Ти си абсолютен сноб по отношение на храната, Рей.

— Такава съм, особено след последния път, когато ми предложи да ям… Какво беше? Соев чипс?

— Чипс „Ахой“ — поправи я Рейвън. — Американски. Доставка по куриер от Ню Орлиънс в специална опаковка. Подарък от Вал, приятелят й и новата съпруга на Жиан-Шан. Бог да благослови мъничкото й майчино сърчице.

— Американски боклук! — поклати глава Оноре и потръпна от отвращение. — Да, това нещо наистина може да ме направи сноб по отношение на храната, докато съм жива!

— Мадам Етиен, пресата! — развълнувано извика една от асистентките и се втурна към нея. — Всички са страшно доволни! Скандират името ви и искат да знаят как ще бъде наречена новата линия!

— Лакроа има своите сирени, Кадан държи на балерините си, а Ларош се радва на своите ангели. — Оноре махна към готовите за подиума модели с изящна, отрупана с бижута ръка. — Аз пък имам своите мистрали. — Стрелна с поглед Рейвън и закачливо подхвърли: — Вятърът на промяната. Нали така, cherie?

— Твърдо ги издухваме! — намигна й Рейвън и се насочи към мястото си сред останалите модели, готови да излязат на сцената под ритмите на хип-хоп музиката. — Разбира се, ако не припадна от глад преди това!

Един от сценичните работници вдигна завесата и процесията се раздвижи. Всяко от момичетата беше облечено в цвят и стил според индивидуалните си форми, тен на кожата и съответната прическа, изгарящо от желание да демонстрира най-доброто от себе си. Наблюдавайки ги отстрани, Рейвън още веднъж си напомни колко талантлива дизайнерка бе нейната приятелка. Всяка дреха беше изработена така, че не само да приляга безупречно върху тялото, което я носеше, а и да се докосва до сърцето и душата на отделната манекенка. Оноре е истински гений, помисли си тя докато поглеждаше назад.

По-възрастната жена й изпрати въздушна целувка, а устните й оформиха едно беззвучно красива си.

Част от удоволствието на Рейвън се стопи в мига, в който се обърна към огромната сцена. Наистина беше красива със своите драматични и безупречно правилни черти, съвършена кожа и гъста, копринено мека кестенява коса. Отговорният за това постижение швейцарски хирург беше изпълнил инструкциите й до последната запетая.

Да ме направи незабравима.

Преди годината, която прекара в Швейцария, тя беше едно здраво, но съвсем обикновено момиче. Тогава се казваше Сара-Джейн Равенович, която наричаха просто „добра“, или „съседското момиче“, но никога „красива“. Е, от време на време й прикачваха и епитетът „привлекателна“. Дори Калън не…

Тръсна глава. Не искаше да се връща в миналото. Не искаше да мисли за него. Фактът, че все още сънуваше бившия си шеф и любовник, беше напълно достатъчен. Той й разби сърцето и съсипа живота й. Изпрати я в Китай и я заряза там, независимо от това, което говореше за участието си в засадата. Остави я да умре. И в много отношения генерал Калън Грейди действително уби Сара-Джейн Равенович.

Но аз възкръснах от пепелта, стисна устни Рейвън. Може би трябваше да предпочета псевдонима Феникс.

Пролетната колекция на Оноре изненада всички. Появата на всеки модел се посрещаше с възклицания и бурни овации. Чувствената походка и поведение на тялото подчертаваха по неповторим начин свободната форма на поличките от ефирна материя и свободно падащите ръкави. Ръцете в изящни ръкавици сваляха несъразмерно големите сламени шапки и ги хвърляха сред изненаданите зрители, сложна каскада от къдрици се спускаше около усмихнатите лица на момичетата. Модна къща „Етиен“ не само беше успяла да улови нарастващата популярност на модното течение, наречено „завръщане към романтичното“, но и го беше издигнала до нови, наситени със сексуалност висоти. Овациите на публиката бяха доказателство, че Париж отново беше влюбен.

— Мис Рейвън? — прошепна един от сценичните уредници, откъсвайки я от обърканите мисли. — Време е.

Залата притихна. Шестнадесетте манекенки се подредиха от двете страни на пътеката, изпънати красивите си млади тела. Ритмичната музика стихна, заменена от мелодична балада. Рейвън пое дълбоко въздух и започна да изкачва стъпалата.

Да, точно така. Гледайте това тяло, отбележете това лице. Снимайте колкото желаете. Той трябва да види какво е направил от мен. Или по-скоро това, което аз направих от себе си, след като ме изостави.

— Прекрасна сте! — прошепна уредникът. — Просто прекрасна!

И тя наистина се чувстваше такава.

 

 

Вече тридесет и шест часа Калън се занимаваше с организацията на хора, ресурси и документация, необходими за стартирането на операцията „Дай“. Три от последните четири прекара на борда на „Конкорд“, успял да оправдае разходите и личното си участие в операцията пред всички, от които зависеха нещата. От главния счетоводител до личния си началник.

Вече всичко беше готово, с изключение на примамката.

Той продължаваше да спори със себе си, въпреки дълбокото убеждение, че няма друга жена, която да е по-подходяща за тази роля. Ти прие да стоиш далеч от нея. В замяна на това тя се съгласи да остане в Европа. След онази нощ в Ню Орлиънс…

Разбира се, той беше в състояние да оправдае нарушеното си обещание. Случилото се между тях през онази есен вече нямаше значение. Насилието нарастваше с всеки изминал ден, изригвайки в доскоро мирни и спокойни райони. И това се дължеше на войната, която китайските кланове водеха помежду си — главно по улиците. Той нямаше друг избор, освен да привлече единствената жена, която искаше да държи встрани от своите операции. Прибавяйки чувството за обида към вече наранената й душа. Защото единственият начин да осъществи контакт с нея беше да я издебне на проклетото модно ревю.

До момента бяха дефилирали шестнадесет ослепително красиви млади жени, облечени в одежди, наподобяващи фантастични нощници. Всички до една приличаха на изплували от морските дълбини прекрасни сирени, готови да пленят сърцето и душата на всеки мъж, който ги зърне. Но нито една от тях не беше жената, от която се нуждаеше Калън.

Започна да се пита дали тя изобщо ще се появи, но миг по-късно залата притихна и на сцената изплува фигурата на жена, неясна и флуидна от умело използваните димни ефекти.

— Le Corbeau — прошепна с благоговение репортерът до него и се зае да фокусира камерата си. — Le Bon Corbeau!

Рейвън. Гарванът.

Калън успя да зърне за миг лицето над елегантно забулената фигура, която стъпи на подиума. Призракът беше все така висок и строен, но тъмнокестенявата й коса беше прибрана на конска опашка. Лицето й не беше нищо особено. Блестящи тъмни очи, сочни устни, но нищо повече.

Една от причините да се представя много добре в ролята на агент.

Капитан Равенович се явява по служба, сър. Това бяха думите на призрака при първата им среща. Стоеше пред него мирно, с делово изражение на лицето. Зад което обаче прозираше безпокойство.

Тънките пръсти отметнаха воала и призракът изчезна.

Винаги има причини една жена да се превърне в легенда. Мнозина твърдяха, че камерите никога не са запечатвали по-безупречно в пропорциите си лице. Абсолютно съвършено — от грациозните крилца на тъмните вежди до фантастичния баланс на сочните устни.

Някога устата й беше леко изкривена, спомни си той. А устните се напукваха и при най-малката промяна в температурата.

Други критици, омаяни от бързата и неоспорима популярност на Рейвън, отдаваха това на леко дръпнатите й тъмнокафяви очи. „Дълбоки и тайнствени като покритите с изпарения ирландски тресавища“, беше написал един от тях, опитвайки да намери точно определение за най-неуловимото качество на звездата.

Как да изглеждам твърда и непристъпна с тези очички на бездомно кученце?, попита веднъж тя, изправена пред огледалото. А когато Калън отвърна, че прилича на бездомно кученце точно колкото той прилича на тъпо магаре, тя избухна в смях и отсече: Добре, умнико, дай ми друго определение за очи, които се свеждат към краищата си по този начин!

Десетки производители на козметика се биеха да сключат договор за използване на алабастровата й кожа като реклама на своята продукция. Упорито се говореше, че Рейвън използва собствен крем за лице, произведен в някакво забутано алпийско селце. Бяха й предлагали цели състояния за формулата му, но тя категорично отричаше, че такъв крем изобщо съществува.

Призракът отново изплува пред очите на Калън. Призрак с лунички по несъразмерно дългия нос и малка кадифена бенка под дясното око.

Полковник, ако ти трябва Мата Хари, по-добре ме прехвърли в редовната армия — подхвърли му веднъж тя. Но ако искаш човек, който умее да поставя проследяващи устройства, да следи мишените или да взривява мостове, без да го хванат, тогава аз съм твоето момиче.

По принцип тялото на Рейвън не би следвало да копира съвършенството на лицето й, но и то изглеждаше така, сякаш бе изваяно от боговете. От онези капризни богове, които се обявяват срещу анорексичните стандарти и създават високите жени със здрави мускули, твърди гърди и невероятно дълги, съвършено оформени бедра.

Калън знаеше, че Плейбой й беше предложил един милион долара за сесия голи снимки в юбилейния си брой, но тя категорично беше отказала. Самият той често се питаше защо тя тегли черта пред откровената голота след като вече беше показала прелестите си пред целия свят, беше имала поне дузина прочути любовници и по принцип правеше само това, което пожелае.

Припомняйки си многобройните й публични афери, той усети едно доста неприятно чувство, което се надигаше в душата му. За да ми натрие носа, разбира се, въздъхна той. Както всичко останало, което върши.

Рейвън закрачи по подиума, оставяйки ефирната материя да се вее след нея. Не обръщаше никакво внимание нито на ослепителните светкавици, нито на подвикванията, придружаващи всяка нейна стъпка. Движеше се с невероятна лекота, сякаш плуваше във въздуха. Когато стигна до далечния край на подиума, цялата зала беше вече на крака и скандираше името й. За миг остана неподвижна и очите й обходиха залата. Сякаш търсеше някакви пропуски в поведението на публиката. После, очевидно задоволена, позволи на легендарната си усмивка да се появи.

Лицето, косата и устата й бяха претърпели промени, но не и усмивката — топла, щедра, заразителна. Точно както преди осем години, когато Калън я изпрати на последната й мисия.

Обичам те, Калън. Искам дом, венчална халка и теб. Искам да ме посрещнеш завит с кувертюрата на баба ми, но отдолу да си чисто гол…

Ще обсъдим този въпрос когато се върнеш, отвърна той и я целуна за сбогом.

Споменът за този миг не само заби нож между ребрата му, но и безмилостно го завъртя в раната. Частица от някогашната Сара-Джейн все още прозираше зад това разкошно непознато лице. Тя най-ясно си личеше в усмивките, предназначени за камерите.

Погледът на Рейвън се плъзна по него и го отмина, после се върна обратно и се закова върху лицето му.

Не би трябвало да го разпознае. Беше си пуснал дълга коса и брада, които след това беше изрусил. Истинският цвят на очите му беше скрит зад контактни лещи. Но въпреки това устните й се разтвориха, изричайки безгласно името му.

Калън.

Той кимна с глава.

Погледът й стана стъклен, изражението й замръзна. Устните й оформиха една-единствена думичка.

Не.

Калън си даде сметка, че разполага с не повече от две секунди, преди Рейвън да тръгне обратно към кулисите и да изчезне. Това би означавало мисията да приключи още преди да е започнала, но той не можеше да позволи това. Проби си път до ръба на подиума, молейки се очите й да останат заковани в него. Само това искам от теб. Не бягай, продължавай да ме гледаш!

Сякаш отгатнала намеренията му, тя се завъртя на токчета.

Той опря длан на дебелите дъски и скочи на подиума, изпреварвайки реакцията на близкия охранител. Улови ръцете й изотзад, прошепна едно „здрасти, Рейвън“ и плъзна ръка нагоре към шията й и светкавично натисна буталото на малката спринцовка, която криеше в дланта си. Миниатюрната стреличка се заби в сънната й артерия. Получило достъп до кръвообращението й, упойващото вещество бързо се зае за работа.

Тя рязко се обърна.

— Ти…

Ръцете й се опряха в гърдите му, после краката й се подкосиха.

Преструвайки се, че всичко това е част от предварително планирания финал, Калън я вдигна на ръце и я понесе към кулисите, следван от смеха и аплодисментите на развеселената публика.