Джесика Хол
Стоманена ласка (5)

4.

Калън излезе от спалнята, която бяха превърнали в комуникационен център, и се натъкна на Брук, която спореше на тих глас с Конър и Хаят. Той вече беше уморен и не беше в настроение за кавги.

— Нямате ли си друга работа? — подхвърли.

Брук направи крачка напред с намерението да изрази недоволство, но първият му помощник бързо й отне думата.

— Имаме ситуация, шефе — промърмори той.

Калън веднага си помисли за Рейвън, останала сама в апартамента си.

— Какво пак е направила?

Хаят се оттегли на компютъра си, а Брук поклати глава и се повлече към работното си място. Конър натика ръце в джобовете си и започна да се клати напред-назад.

— Ами… Мисля, че е най-добре сам да видиш за какво става въпрос.

— Двамата с Хаят можете да проверите оборудването за утре — отвърна Калън и тръгна към вратата. — Не искам никакви проблеми на гробищата.

Глъчката го връхлетя в мига, в който напусна добре изолирания апартамент. Гласове, смях, меки гърмежи на тапи от шампанско. Звуци, доказващи, че купонът се вихри с пълна сила. Всички идваха от апартамента на Рейвън. Не може да бъде, помисли си той. Тя е професионалист и добре знае колко деликатна е предстоящата операция.

— Хей! — подвикна една висока блондинка с къса, обсипана с мъниста поличка, която излезе от асансьора. — Ще ми кажеш ли къде е купонът на Рейвън?

Че как не. Той мълчаливо махна към апартамента в дъното на коридора.

— Благодаря, сладур — изпрати му въздушна целувка мадамата и залюля добре оформените си задни части в указаната посока.

Калън не беше сигурен какво го ядоса повече — купонът, организиран от най-важния агент буквално под носа му, или необходимостта да се появи там и да й поиска обяснения.

Вероятно ще се измъкне с някоя умна приказка от сорта, че й е скучно, а за мен няма да остане друг избор, освен да забия юмрук в стената.

Някой беше блокирал отворената врата на апартамента със стол, от двете страни на който се бяха изправили двама много бледи мъже с черни костюми, които оживено разговаряха на немски. Вътре беше претъпкано с репортери, фотографи и други, доста по-екзотични създания. Двама келнери си пробиваха път сред гъмжилото от тела, балансирайки със сребърните си подноси, върху които имаше кристални чаши и изтънчени хапки.

Самата Рейвън стоеше в центъра на плътен кръг репортери. Започнал да си пробива път към нея, Калън успя да долови последните й думи.

— … за две седмици — обясняваше тя на някакъв среброкос мъж с панталони в цвят на сьомга и бледорозова риза. — Това достатъчно ли ти е за едно интервю на място, Пол? Или ще ми поискаш и номера на обувките?

— Трябват ми десет минути в гардероба ти, скъпа — отвърна репортерът. — Или пет, ако позволиш да взема и оператора си.

— На твое място не бих го пуснала, Рейв — обади се някаква елегантно слаба дама с яркочервена коса и отровнозелен кожен комбинезон. — Няма начин да не щипне нещо и за своята мама.

— Или за себе си — добави млада тъмнокожа жена с карамелена кожа и тъмни котешки очи, преплела ръце с Рейвън. Оригинално изрисуваният саронг от остров Бали и гърленият й глас напомняха за примитивните цветове и звуци на Африка. — Кого преследваш този сезон, Пол? Италианския тенор или перуанския футболист?

— Знаеш, че никога не споделям такива неща, Алаке — изсумтя репортерът.

— Спайк! — възкликна Рейвън, надничайки над рамото на друг репортер. На лицето й се появи ослепителна усмивка. — Насам, скъпи!

Добре, че прояви съобразителност да не използва истинското ми име, помисли си Калън, докато вървеше към нея. Сега не му оставаше нищо друго, освен да разчисти апартамента, за да остане насаме с нея.

— Това е Спайк О’Шей, новият ми личен асистент — представи го тя. — Спайк, това са Пол Уинтър от New York Fashon, Дейвид Джоунс от ELLE и Хауърд Дикинсън от Cosmo. Плюс моите приятелки Джема Фърт от Лондон и Алаке от Абиджан. — Обърна се и закачливо намигна на групата. — Спайк едва навлиза в бизнеса и ще трябва да запомни куп имена…

— Моден девственик, а? — намигна му британският модел. — Няма по добър начин да си размахаш…

— Джема! — възкликна Пол и театрално докосна с длан гърлото си.

— Да си намокриш краката с тази черна птица — довърши Джема и на слабичкото й лице се появиха закачливи трапчинки.

Нигерийският модел се приближи до него и плъзна пръст по брадясала му буза.

— Но ако ти писне от мокри крака, ела да ме видиш, хубавецо — промърмори тя.

Човек би трябвало да е мъртвец от шията надолу, за да не оцени тъмната привлекателност на Алаке, помисли си Калън, докато я даряваше с усмивка.

— Ще го имам предвид — отвърна той.

— Вземи това, скъпа — засмя се Джема и подаде на Рейвън малка копринена торбичка, която измъкна от чантичката си. — Ще ти бъде полезно при всекидневните упражнения.

Калън огледа торбичката, а след това спря поглед върху жената, която искаше да удуши.

— Мадам, имам послание за вас — сдържано обяви той.

— Така ли? Извинете ме… — Рейвън хвана ръката му и го поведе към спалнята. В момента, в който затвори вратата след себе си, тя се облегна назад и вдигна глава. — Сега ще ме заключиш поне за месец, нали?

— Първо искам обяснения — изръмжа той и махна към съседното помещение.

— Малък импровизиран прием, нищо повече. — Тя посегна да го потупа по бузата и се намръщи от силата на пръстите, които се сключиха около китката й. — Жалко, че никога не си обичал купоните. Много бих искала да те видя как танцуваш наоколо с абажур от лампион на главата си.

Хватката му се стегна.

— Справяш се чудесно, ако си решила да саботираш тази мисия.

— Ти беше този, който изпрати комюникето за пресата, Спайк! — предизвикателно отвърна тя. — А аз просто реших, че ще е най-добре да отметна навреме интервютата и фотосесиите. Или мислиш, че щеше да бъде по-добре, ако го бях направила утре, по време на погребението на Порша?

Калън бавно отпусна китката й.

— Не бях помислил за това — призна той и се вгледа в очите й. — Но това не обяснява защо си поканила всичките тези облечени като клоуни хора.

Усмивката й се стопи.

— Все пак правя купон, а не пресконференция. Би било странно да не поканя колеги-професионалисти. Освен това Джема и Алаке бяха много близки с Порша, познават Ганжи, а вероятно и брат му. Ако не беше се появил, със сигурност щях да разбера дали е така.

— Отлично знаеш какви са стандартните процедури, но въпреки това ги пренебрегваш — отвърна той и се наведе към нея, усещайки дъха й. — Отсега нататък няма да правиш нищо, без да го съгласуваш с мен.

Някой почука на вратата.

— Рейвън? Какво правиш там? Да не би да си го подгонила около леглото?

— Знам си работата, Калън — отвърна тя, хвърли торбичката на Джема върху леглото и се насочи към вратата. — Остави ме да я свърша.

Той я изчака да излезе и се наведе да вдигне торбичката. Вътре имаше чифт стоманени белезници с два ключа. Това ще ти бъде полезно при всекидневните упражнения, беше казала Джема. Той никога не беше оковавал Сара, но Рейвън може би носеше белезниците вместо гривни.

Моментално си представи какво би направил с нея, ако я окове за леглото.

— Исусе! — изпъшка той и захвърли белезниците върху постелката, сякаш някой ги беше потопил в киселина. — Нощта обещава да бъде дълга!

 

 

Когато Рейвън избута навън последния репортер и се запрепъва към леглото, часът беше малко след три сутринта. Будилникът започна да звъни точно в шест. Тя отвори едното си око и изпъшка:

— Не! Аз съм си в Париж и мога да спя чак до петък по обед! — Натисна бутона за изключване, претърколи се по гръб и заби поглед в тавана. — Още малко, добричка фея, моля те!

Не се появи никаква фея с вълшебна пръчица.

— Гадно! — простена Рейвън и се надигна в леглото. — Госпожа Пийл никога не би се примирила с това!

Главната баня с размерите на малък спа център предлагаше два отделни душа и старомодна вана с крачета във формата на орлови нокти. Всичко наоколо беше облицовано с бял, пронизан от златни нишки мрамор. Рейвън моментално реши, че не го харесва, съблече се и влезе в по-близката кабина. Традиционният студен душ я накара да си припомни част от любимите фрази на Оноре, но я разсъни достатъчно, за да облече някаква хавлия и да се заеме с инспекцията на просторния хол.

Там обаче нямаше никаква бъркотия. Всичко беше почистено и подредено.

— Извинявам се — вдигна очи към тавана тя.

— Добро утро, мадам.

Насреща й срамежливо се усмихваше униформена камериерка с последната торба боклуци в ръка. — Желаете ли да включа кафе машината?

Мисълта, че може да пие нещо без силни подправки, я накара да поклати глава.

— Не, благодаря.

Телефонът иззвъня малко след като камериерката се оттегли.

Беше Хаят. От леко напрегнатия му глас можеше да се заключи, че генералът вече му е трил сол на главата.

— Извинявай за безпокойството, майоре, но след десет минути имаме брифинг в апартамента „Айзенхауер“.

— О, така ли? В такъв случай предай на Патън, че ще бъда там след двадесет.

— В слушалката се долови смутено преглъщане.

— Аз… Аз не бих те посъветвал да го караш да чака. Не и тази сутрин…

— Дай му нещо за закуска, Хаят. Вафла или каквото и да е. Когато не е закусвал, винаги е раздразнителен. — След тези думи затвори телефона и тръгна обратно към банята.

След шест години в бранша Рейвън отдавна умееше да се подготвя за ревюта или снимки за броени минути, но този път изобщо не бързаше. Когато най-после се погледна в огледалото и реши, че изглежда по-човешки, тя се върна в спалнята. На една от страничните масички лежеше поднос със закуска, очевидно донесен от камериерката. Но при перспективата за предстоящото погребение на Порша и евентуалния сблъсък с Дай Жихан, изобщо не й беше до закуска. Взе си само една препечена филийка и се насочи към апартамента „Айзенхауер“.

Миг преди да влезе, в главата й изплува споменът за онзи отдавнашен ден в манастира Шалал Хюдауан, когато отвори очи и видя Жиан-Шан изправен над нея. Не искам да правя това. По-късно, вече в селото, той й подаде цветето с кървави точици, което, както се оказа, беше издърпал от собствената й ръка. Но трябва да го направя.

Пое си дълбоко дъх, почука само веднъж и отвори вратата.

Три лица се извърнаха към нея. Кафявите очи на Конър одобрително се присвиха, докато Хаят само местеше късогледия си поглед от нея към Брук и обратно.

Капитан Оливър приличаше по-скоро на плакат за набиране на доброволци, отколкото на агент под прикритие. Чистичка и излъскана, като добре наточено острие.

Става за закачка не по-зле от всеки друг, помисли си Рейвън и отхапа от филийката. Дали си колосва бельото?

— Добро утро, майоре — поздрави Конър, огледа филийката й и подхвърли: — За нас няма ли?

— Всеки сам се грижи за прехраната си, Пери — отвърна с пълна уста тя и огледа стаята, претъпкана с достатъчно апаратура за изстрелването на совалка. Но Калън го нямаше. — Къде е шефът?

— Брук, искам обновен списък на всички членове на клана Дай, които живеят в Чикаго — изправи се на вратата Калън. Явно беше излязъл да потича за здраве, но не си беше направил труда да вземе душ и да се преоблече. Подръпна кърпата, която беше преметнал през рамо и се извърна към Рейвън: — Закъсня.

— Работната ми карта нещо засече — отвърна тя и седна на близкия стол. — Започваме ли?

Брук се обърна и тръгна към един от компютърните терминали.

— Веднага ще получите списъка, генерале.

— Можеш да го направиш и по-късно — обяви Калън, напълно равнодушен към вълните неприязън, които го обляха след тези думи. — Сега ще прегледаме още веднъж програмата за деня.

Рейвън изрита обувките си и преметна крак над страничната облегалка на стола.

— Следобед ще ми трябва малко време — обяви тя. — В „Блуми“ са обявили огромно намаление.

Конър почти се задави с кафето си, а Хаят беше готов да стори същото, макар и без кафе.

— Ти млъкни и слушай! — насочи пръст в гърдите й Калън.

Тя мълчаливо козирува с препечената филийка.

Конър тактично застана между тях и разгъна някаква диаграма върху ниската масичка.

— Разположението на гробищата и мястото, на което ще се проведе опелото на мис Порша — поясни той, след което очерта алеите за достъп и вероятната посока, от която може да се появи контингентът на Дай.

— Охрана? — подхвърли Калън, докато бършеше лицето си с кърпата.

Рейвън долови миризмата на тялото му и се размърда в стола. Колко много обичам да се поти, въздъхна в себе си тя. Със сигурност мирише на мръсни чорапи като всеки друг мъж, пробягал пет километра, но това изобщо не ми пречи.

— Дай е постоянно обграден от най-малко четирима огромни трошачи на кости, които със сигурност ще имат и подкрепления. Освен това ще разположи минимум шестима мъже в и около траурната зала, плюс два пъти повече в зоната около нея. — Конър разпръсна по масичката няколко снимки от охранителни камери и започна да описва мъжете, запечатани върху тях. — Преди време Жихан предпочиташе да се движи сам, но сега, след като вече е официален наследник, охраната на баща му със сигурност се грижи и за него.

Брук разглеждаше фотографиите като подозрителен данъчен инспектор.

— Защо му е толкова многобройна охрана?

— Това е авангардният отряд на клана — отвърна Калън и посочи диаграмата. — Тук те ще бъдат на открито, изложени на евентуална атака от движещи се коли или снайперисти. Колкото повече хора участват, толкова по-надежден ще бъде живият щит срещу куршумите.

— Дай оперират извън Чикаго — добави Конър. — Това не е тяхна територия и има опасност от появата на местните банди, които може би ще дойдат на погребението с цел демонстрация на сила.

— Хм — вдигна ръка Рейвън. — Лично аз не обичам да играя ролята на мокро одеяло. Със сигурност ще ми бъде трудно да установя контакт с обекта, ако някой стреля по него.

— Не се тревожи за това. Вече съм уредил местната полиция да блокира и охранява района. Просто трябва да изглеждаш красива и безобидна. — Калън се извърна към Хаят и попита: — Мониторинг?

— Три скрити камери в постамента с цветя, плюс по още една в двата края на ковчега. — Ръката му механично намести очилата върху тънкия нос. — Освен това разполагаме с параболична камера, мрежова инсталация и апаратура за дистанционно наблюдение.

— Мрежова инсталация? — вдигна вежди Рейвън.

— Това е революционно ново изобретение, успешно издържало тестовете на НАСА — отвърна с хлапашка усмивка Хаят и разтвори едно куфарче върху масата. — Представлява уникален хай-тек микрофон, истинско произведение на изкуството. — Протегна ръка и вдигна парче прозрачна материя от сребърни нишки, наподобяваща воал. — Когато това нещо е на главата ти, можеш да уловиш шепот от пет километра разстояние.

— Как? Може би чрез някакви трептения?

Приел любопитството й за истинско, Хаят се впусна в подробни обяснения.

— Фибрите са моделирани така, че реагират само на човешка реч. Те не само улавят правилните звукови вълни, но и потискат всички странични шумове, преди да изпратят сигнала до базовия приемник.

Рейвън протегна ръка и опипа тънката материя.

— Прилича ми на вълна, при това доста груба — обяви тя.

Вместо да се обиди, специалистът доволно кимна с глава.

— Знам това. Все още работим върху качеството на тъканта. Нишките са изработени от синтетично влакно с кристалната решетка на обикновен кварц. Но след това…

— Благодаря, лейтенант — прекъсна го Калън, приближи воала до гърдите на Рейвън и промърмори: — Май ще се наложи да смениш дрехите си, защото прозират през това нещо.

— Те прозират през всяка материя — отвърна тя. — Не мога ли направо да го облека?

— За всеки случай ще разполагаш и с обикновен предавател — махна към гърдите й Хаят.

Рейвън потърка вътрешността на китката си с воала, огледа резултата и поклати глава.

— Не мога да нося това нещо на голо.

— Страх те е да не се протъркаш? — иронично подхвърли Брук.

— Не, разбира се — отвърна Рейвън. — Но следващия месец ще се снимам в реклама на бански за Спортс Илюстрейтид, а в договора има специална клауза срещу протърквания и зачервявания. — Отново огледа материята в ръцете си и се обърна към Хаят. — Трябва ли да се носи разгърната, за да работи?

— Работата е там, че това изобщо не е необходимо — тържествуващо се усмихна специалистът. — Може да се увива върху всяко тяло, ръка или крак.

Рейвън намачка с пръсти материята и я уви около шията си като шал.

— Така ще работи ли?

— Мили боже — засмя се Конър и се извърна към Хаят. — Когато свършим с това нещо, спокойно можеш да го предложиш като аксесоар!

— Достатъчно — обади се Калън и стана от мястото си. — Брук, ти оставаш в микробуса с Хаят, откъдето ще наблюдавате Рейвън. Конър, ти ще й правиш снимки от границата на периметъра, а аз ще я придружа в сградата и ще й пазя гърба. Вземи предавателя!

Рейвън започна да разкопчава блузката си, но една силна ръка я извади от стола.

— Какво? — изненадано зяпна тя.

— Ще го направим там — отвърна Калън и кимна към главната спалня. После издърпа от ръцете на Хаят предавателя, свързан с портативен магнетофон, огледа присъстващите и отсече: — Тръгване точно в десет. Дотогава трябва да сте готови.

Рейвън извъртя очи зад гърба му, но покорно го последва в съседната стая.

 

 

Той нямаше намерение да я кичи с кабели, но ако беше възложил тази задача на Брук, ситуацията със сигурност щеше да заприлича на котка, хвърлена в студена вана.

— Съблечи се.

Рейвън отново започна да разкопчава блузката си.

— Спокойно можеше да възложиш това на Снежната кралица — подхвърли тя.

— Брук си има друга работа. — Проверката на връзката между предавателя и рекордера беше отлично оправдание да наблюдава стриптийза. Но въпреки това той я гледаше само с крайчеца на окото си — като гимназист, попаднал под влиянието на хормоните. — Побързай!

Бельото на Рейвън не се различаваше по нищо от останалия й гардероб — астрономически скъпо, френско, греховно съблазнително. Под бялата копринена блузка носеше сутиен от лъскав сатен, изработен по поръчка да отговаря на цвета на кожата й и — естествено — едва-едва да прикрива гърдите й. Двете триъгълни чашки бяха поръбени с тънък ред дребни перли, а закопчалката на гърба беше изработена от цяла черупка на сладководна мида.

Тя погледна надолу и плъзна пръст по шевовете.

— Не знам каква част от това ще съумееш да натъпчеш вътре, без да си проличи — промърмори. — Може би трябваше да взема назаем някой сутиен на капитана, защото тя носи по-голям номер от мен.

— Не.

Калън нямаше представа за бързината, с която се придвижва, но миг по-късно осъзна, че вече е отместил ръката й и долепя тънкия кабел до кожата й, за да прецени дължината му. Когато щракна закопчалката, тя инстинктивно вдигна ръце да задържи сутиена на мястото му.

Устните му се извиха леко нагоре в мига, в който ръцете й се отпуснаха, за да се превърнат в юмруци.

— Спокойно. Приеми го като суха тренировка с онзи бански костюм.

Тя изпусна лека въздишка и наведе глава, за да го вижда.

— Слушалка ли ще използвам, или НАСА е разработила някакво микрофонче във формата на косъм?

— Слушалка. А сега не мърдай. — Намести жицата така, че миниатюрният микрофон да остане скрит под закопчалката, после се наведе и прокара кабела под бюста й. Кокалчетата му докоснаха леко овлажнялата й кожа. — Потиш се.

— Ти също.

Би трябвало да знае това. Очите й бяха като радари.

— Защо?

Той вдигна глава и срещна погледа на кафявите й очи.

— Стомахът ми се бунтува — поясни тя и плъзна пръсти по плоския си корем. — Не обичам да погребвам приятели.

Той хвана ръката й и я притисна към жицата.

— Задръж така, докато я фиксирам.

Калън подсуши кожата й с кърпа, а след това залепи жичката към гърдите и корема й. Малките лепенки в телесен цвят покриха по-тъмния кабел, правейки го напълно невидим под блузката.

Но докосването до нея го накара да стисне зъби с такава сила, че челюстите го заболяха.

— Дръпни си ципа.

Тя покорно разхлаби копринените си панталони, а той мина отзад и залепи рекордера в долната част на гърба й.

— Остави го хлабав, за да не изскочи, когато сядам.

Той подръпна тиксото и върховете на пръстите му се допряха до кожата й.

— Така добре ли е? — попита, не пропуснал да забележи как тялото й потрепна.

— Не — закачливо отвърна тя. — Непрекъснато лепя записващи устройства по тялото си, защото ми помагат да се отпусна след дългия ден, през който съм изглеждала красива и безполезна.

— Не трябваше да го казвам — отвърна с леко чувство за вина той.

— Защо? Винаги си го мислил. — Ръцете му се отместиха и тя направи малка крачка встрани, оправяйки блузката и панталоните си. Огледа се в огледалото, направи една–две дребни корекции и добави: — Освен това си прав. Красотата винаги е печеливша, но едновременно с това и безполезна. Агентът, който я притежава, винаги бие на очи.

Заковал поглед в нея, той се опитваше да види предишната Сара.

— Някога ти беше красива по свой начин.

Тихо изречените думи увиснаха за известно време помежду им, после тя поклати глава.

— Бях добра в работата си, защото оставах незабележима.

Той не хареса начина, по който го каза — сякаш беше убедена, че е грозна. Същевременно осъзна, че няма как да възрази, без да подхванат поредният мач на надвикване. В крайна сметка се задоволи с нещо по-неутрално.

— Ти беше добър агент и отборен играч.

— Точно така. Сто процента концентрация, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. — Вдигна фината мрежа, уви я около шията си и добави: — Точно като теб.

Високата и красива жена пред огледалото не е Сара, напомни си той. И никога вече нямаше да бъде Сара.

— Вече не.

— Така е, генерале — кимна тя. — Вече не.

 

 

Дълг. Чест. Родина.

Брук Оливър вярваше в тези три думи от мига, в който постъпи в Уест Пойнт. Единствената мечта в живота й беше да стане армейски офицер, точно като баща си. Взе това решение в деня, в който той намери смъртта си в пясъците на Кувейт.

Тогава тя беше твърде малка, за да зърне знамето, с което беше увит ковчегът му. Майка й я вдигна на ръце и прошепна да каже сбогом на татко си. Това беше мигът, в който Брук уви малките си ръчички около шията на разплаканата жена и прошепна в ухото й, че един ден и тя ще стане боец, за да открие и застреля мъжете, отнели живота на баща й. А майка й спря да плаче.

— Да, миличка — тихо отвърна тя. — Ще направиш това за твоя татко.

А след това се погрижи да превърне мечтата й в действителност, като я записа в Школата за запасни офицери. Наложи се Брук да пожертва много неща, за да тръгне по дългия и труден път на баща си.

Нали искаш татко да се гордее с теб?

Често повтарян от майка й, този въпрос беше достатъчен, за да върви напред.

Докато другите момичета ходеха на танци и забавления, тя си стоеше у дома и зубреше въпросите за приемния изпит. И усилията й бяха възнаградени. Много бързо се издигна до една от отличничките в класа, а при завършването беше наградена със специална грамота с цитат от устава на Младежката военна организация, гласящ „Кадетът не лъже, не мами и не краде, нито пък толерира онези, които правят това.“

Но животът се обърна така, че днес Брук даваше подкрепата си на предател, който вършеше всички тези неща, а вероятно и много повече.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя, докато нагласяваше слушалките на главата си и търсеше честотата на Рейвън. Дългата черна лимузина през две коли от вана умело си пробиваше път в сутрешния трафик на Манхатън. — Ние се пържим в този сандък, а тя се разхожда из града с шибана климатизирана лимузина!

— Това е само една от придобивките на известните личности — промърмори Конър, докато проверяваше пълнителя на оръжието си и навличаше тъмно сако от туид. — Всъщност, какъв ти е проблемът с Рейвън? Доколкото виждам, тя се държи съвсем приятелски с теб.

— Не ме ядосвай! Тя е една празноглава кукличка и нищо повече!

Брук се вслуша в гласа на Калън, който видимо омекна при контакта с моделката. Добрата лингвистична подготовка й позволяваше да улавя нюансите, които бяха недостъпни за обикновените хора. Беше дълбоко убедена, че генералът и кукличката се познават много добре.

Още се чувстваш зле, нали? Гласът на Калън се понижи до шепот: Много си бледа.

Заболя ме главата. Случайно да имаш аспирин?

Нямам. Недоволството му се усети съвсем ясно. Трябваше да хапнеш нещо, преди да напуснем хотела.

Мисля, че тази сутрин и ти преливаш от радост и щастие, засмя се Рейвън.

Интимността в тези думи накара Брук да скръцне със зъби. Тя смъкна слушалките и ги захвърли встрани.

Конър Пери се наведе да провери конзолата.

— Проблем?

— Не, чувам ги достатъчно ясно. — Давайки си сметка, че Конър работи за генерала от доста време, тя направи опит да прозвучи небрежно. — Някога са спали заедно, нали?

— Може би — равнодушно сви рамене колегата й. — Но това не е наша работа.

— Тя спомена нещо от сорта, че когато не е закусвал, той става раздразнителен. — При тези думи Хаят отмести очи от пътя и се обърна. — Няма друг начин да знае такива неща.

— Аз също ги знам, въпреки че не съм спал с него — промърмори Конър.

— Няма значение — тръсна глава Брук, смени касетата на рекордера и засече времето. — Каквото и да са имали помежду си, то е минало. — Забелязала погледите, които си размениха двамата мъже, тя рязко се обърна. — Тя не е нищо повече от едно допълнително удобство и ще се върне в Париж да си лакира ноктите в момента, в който операцията приключи.

— Не усещам ли завист в тези думи? — подхвърли Конър, прибра пистолета си в кобура и посегна към слънчевите си очила, оборудвани с миниатюрна слушалка. — Целиш се твърде високо, капитане. Може би трябва да постъпиш във Военновъздушните сили.

— Майната ти, Пери — отвърна тя и опипа косата си, стегната на кок. — Някога Равенович може и да е била агент на ОКР, но отдавна е забравила всичко. Вероятно е получила мозъчно увреждане от проклетите френски парфюми.

— Леле-мале! — засмя се Хаят.

Конър се обърна назад и понижи глас:

— Виж какво, знам, че не я харесваш, но ще ти дам един приятелски съвет — трябва да промениш отношението си към нея.

— От къде на къде? — мигновено реагира тя.

— Ако не сме на една вълна, няма как да си свършим работата. — Замълча за момент, после тонът му се промени. — Ние сме армията, нали? Следователно трябва да работим в екип!

— Аз съм тук, Пери — размаха слушалките тя. — Всеки час и всяка минута!

— Така и трябва да бъде. Не знам какво става с майора, но тя явно е изгубила равновесие. Зная го, защото съм работил с нея и преди. Но откакто се появи, Калън е готов да ни отхапе главите. Ако ти продължаваш да се държиш враждебно с Рейвън, тя ще се държи все по-неадекватно, ще вбесява шефа и в крайна сметка ще провали операцията!

Брук никога не беше виждала Конър Пери толкова ядосан и изведнъж изпита нещо като шок, че именно тя беше станала причина за състоянието му. Самоконтролът й моментално влезе в действие.

— Прав си, извинявай — промърмори тя.

— Няма нищо — овладя се Конър и се зае да закопчава сакото си, докато Хаят спираше на една от гробищните алеи. — Навеждаш глава и наостряш уши, ясно? Аз изчезвам от тук.

Брук върна слушалките на главата си, потискайки поредния гневен пристъп. Засега щеше да остане в играта, но нямаше никакво намерение да обърне гръб на крайната си цел. Калън Грейди беше брилянтен офицер и със сигурност щеше да стигне до Генералния щаб. И тогава единственото, което ще му липсва, ще бъде верният партньор, който не само разбира уникалната му позиция, но и прави всичко възможно да укрепи и разшири властта му.

А този партньор щеше да бъде тя.

— Сега е времето да прехвърлим онази информация, капитане — промърмори Хаят и очилата му проблеснаха. После се прехвърли от шофьорското място на един от компютърните терминали и включи модема на лаптопа, който беше прибрал от апартамента на Рейвън. — Какво ли очаква шефа?

— Най-вероятно всичко — отвърна Брук, а в душата й помръдна надеждата, че ще открият нещо, което окончателно ще съсипе репутацията на Рейвън. — Просто копирай файловете.

Хаят установи връзката и влезе в личните данни на Рейвън.

 

 

Около триста души се появиха да отдадат последна почит на Порша Сантяго — модели, фотографи, дизайнери. И почти всеки един от тях се спря да размени няколко думи с Рейвън. Тя стискаше ръце и приемаше съболезнования, но през цялото време усещаше погледа на Калън върху себе си.

— Обектът приближава — прозвуча гласът на Конър в миниатюрната й слушалка.

Двама китайци се изправиха от другата страна на гроба и потънаха в почтително мълчание. Зад тях се образува плътна стена от бодигардове. Благодарение на големите и силно затъмнени слънчеви очила, Рейвън получи възможност да огледа внимателно бащата и сина, но не направи опит да привлече вниманието им.

Дай Руибан наподобяваше древна, обрулена от времето статуя, безмълвна и неподвижна. Присвитите му очички се плъзнаха по тълпата опечалени и спряха върху фигурата на свещеника, появил се да благослови гроба и да прочете последните молитви. Изражението му оставаше любезно, но едновременно с това хладно и дистанцирано.

Той е тук, защото го изисква дългът му, помисли си Рейвън. Бас държа, че е закопал доста хора.

Снимките на Жихан, които й показа Калън, я бяха подготвили за жестоките му черти, но не и за присъствието му. Слабата му и стройна фигура на кикбоксьор буквално вибрираше от напрежение. Тъмните му очи скачаха от лице на лице, а съдейки по решително стисната брадичка, той беше разстроен, а вероятно и ядосан. В един момент погледна право в нея и тя усети как по гърба й пробягват студени тръпки.

Този лично е заравял хора, изпитвайки удоволствие от това. Но дали е бил в състояние да убие собственият си брат?

Като за начало, Рейвън дари Жихан с леко и почтително кимане, след което пристъпи към майката на Порша.

— Госпожо Сантяго? Добре ли сте?

Възпълната бразилка почти не говореше английски, но от стенанията и начина, по който кършеше ръце личеше, че всеки момент ще рухне. Отнякъде се появи Джема Фърт, която застана от другата страна на отчаяната жена и двете с Рейвън я подкрепиха по време на кратката служба. Накрая се намеси свещеникът, който я отведе по-далеч от гроба.

— Какъв ад! — прошепна Джема.

— Не и за Порша — поклати глава Рейвън. — Тя вече е на небето и вероятно спори с Господ за ново и по-добро оформление на крилата. — Наведе се да остави своето цвете върху ковчега и изведнъж замръзна.

— Беше бързо — прошепна Калън, изправил се зад нея.

Тя почти не го чу, заковала поглед върху двата лотоса, положени върху ковчега.

— Ужасен начин да си отидеш — каза изправилата се до нея Джема и подритна с острата си обувка мъничка бучка пръст. — Моля те, Порша, открий неколцина от тези „ангели“ вместо мен!

След тези думи се отдалечи, неспособна дори да погледне ковчега.

Рейвън продължаваше да фиксира двете бели цветчета. Веднъж би могло да бъде случайност, но не и два пъти. Може би сега е времето за една хубава молитва. Но преди това щеше да махне проклетите цветя от последния дом на приятелката си.

Наведе се и докосна с длан полираното дърво, а после, сякаш случайно, бръсна лотосите на земята.

Стъпка ги с крак, опитвайки да ги натика в тревата.

— Пази ни и вечно ни закриляй, Боже. Амин.

Ще пипна тези, които ти причиниха това, мила. И на нас също.

— Пази се, сладка моя. Нека бъде приятно дългото ти пътуване.

 

 

Убийството на Ганжи и приятелката му в японското посолство беше опияняващо, но твърде кратко, помисли си Лотос. Нямаше достатъчно време да се наслади на прекрасните шарки, изрисувани от кръвта върху скъпите вносни плочки.

Присъствието на погребението не беше част от сделката, но все пак представляваше известна компенсация за прекалено краткия миг на самия удар. На всичкото отгоре тук се появи и един добър бонус, който не беше очаквал. Доказателство за съществуването на свидетел на други, далеч по-стари престъпления, извършени от Лотос.

Медиите обожаваха Рейвън не само заради блестящия й външен вид, но и заради тайнствеността, която я заобикаляше. Всички знаеха, че е американка, но никой не можеше да назове фамилното й име. Повечето модели не умееха да използват функциите на мобилните си телефони, но за нея се говореше, че е отличен компютърен специалист.

А сега забеляза и цветята ми, които безмилостно стъпка!

Лотос винаги държеше на точната бройка на труповете — стриктно и задължително изискване както на професията, така и на кариерното планиране. Но въпреки това, след всичките тези години на убиване срещу пари, едно тяло остана непреброено — това на младата агентка на американското разузнаване, която беше ликвидирана при една старателно организирана операция в Китай.

Лотос я помнеше много добре. Изражението на ужас в очите, миг преди да я застреля в лицето, беше напълно задоволително. Страхът и ужасът в очите на жертвите неизменно бяха най-добрата част на този акт.

Но когато по-късно Лотос се завърна в храма, от жената с кафявите очи бяха останали само следите от влачене, водещи към джунглата. Бързото претърсване на района не даде отговор на въпроса какво е станало с трупа. В крайна сметка беше решено, че гладните горски животни са свършили работата на природата.

Рейвън изобщо не приличаше на въпросната млада агентка. А и оцеляването след подобна драма беше задължително свързано със сложни реконструктивни операции. Нима беше възможно да използва сегашната си професия като прикритие за истинската работа в областта на разузнаването? Дали появата й в Щатите беше свързана с погребението на приятелката й, или за да открие извършителя на всички тези убийства и собственото й обезобразяване?

Дивечът, който мечтае да се превърне в ловец, помисли си Лотос и леко се усмихна. Каква приятна мисъл!