Джесика Хол
Стоманена ласка (3)

2.

— Наблюдавайте дизайнерката! — обяви студен глас. — Тя е достатъчно умна, за да отгатне къде съм я откарал!

Дрогата, с която я беше упоил, вероятно беше нещо ново, осъзна тя, докато силните ръце я полагаха върху някакво ложе. Беше я приспала за кратко време. В момента беше напълно будна, но не можеше да се помръдне. Отвори очи и видя тавана на собствената си дневна. После и мъжът, надвесен над нея. Външността му беше претърпяла тотална промяна, но тя би го познала навсякъде.

— Генерале.

За нейна изненада гласът й прозвуча абсолютно нормално.

— Приличаш на Спайк от „Бъфи“.

— Не очаквах да ме разпознаеш — вдигна изрусените си вежди той.

— Облякъл си коженото яке, което ти подарих за рождения ни ден през 94-та — отвърна тя, напомняйки му за най-първото нещо, което бяха открили — че и двамата са родени на 30 декември. Очите й опипаха стаята, търсейки присъствието и на други агенти. — Какво става? Нима всички 5-звездни хотели са заети за уикенда?

Някога зелените му очи, станали сини, лекичко се присвиха.

— Трябва да поговорим.

Цветните лещи и радикалното изрусяване означаваха, че Калън работи под прикритие. И това съвсем не беше всичко, което беше променил. Изглеждаше така, сякаш за една нощ е остарял с десет години. Сиви сенки бяха прибавени към нормалните бръчки под очите и около носа му, превръщайки някога хубавото и решително лице в груба каменна маска.

Беше го виждала такъв само веднъж — след падането на един спасителен самолет в Косово, при което загинаха петима агенти и седем цивилни граждани, включително две малки деца. През следващите няколко седмици той спеше само по един час на денонощие. Тя знаеше това, защото беше в леглото с него и нежно го прегръщаше. Но когато се събуждаше, пред очите й се разкриваше една и съща картина — той лежеше по гръб, вперил очи в тавана. Нощ след нощ.

Първоначалният шок отстъпи място на гнева. Не, никога повече! След Ню Орлиънс се заклех, че това никога няма да се повтори!

— Оноре — промърмори тя и направи опит да седне в леглото. — Вероятно вече е призовала на помощ всички, включително бойната авиация на Франция. — Но в главата й се въртяха съвсем други мисли. Трябваше на всяка цена да се добере до пистолета, скрит под масата край дивана.

Принуди се да напусне този апартамент непосредствено след като Калън и хората му разбиха вратата с надеждата да я открият. Намери един шведски архитект, който обзаведе новото й жилище. Острият му минималистичен стил пасваше много добре на мрачното й настроение напоследък.

— По-малко вещи, по-рядко чистене на прах. — Възползва се, че Калън е с гръб към нея и протегна ръка под масата.

— Това ли търсиш? — попита, без да се обръща той и вдигна пистолета, който държеше в ръка.

По дяволите!

— Нямаш ли си свой, с който да си играеш? — остро попита тя.

— Ще трябва да ми отделиш петнадесет минути — рече той, седна до леглото и сложи длан върху корема й, вероятно за да я задържи неподвижна. — Важно е…

— Никой не прелита океана само за един 15-минутен разговор — цъкна с език тя, без да обръща внимание на чудесното ухание, което излъчваше тялото му. — Нима армията не може да ти плати един телефонен разговор? Пак ли са изхарчили целия си бюджет за джипове и тоалетни седалки?

— И двамата знаем, че ще изчезнеш в мига, в който чуеш гласа ми по телефона — поклати глава той. — А аз нямам цяла седмица, за да те преследвам из тесните улички на Париж. — Очите му се заковаха в лицето й. — Чуй това, което ще ти кажа, Рейвън. След това веднага си тръгвам.

Бог й беше свидетел, че е заинтригувана. Много искаше да разбере какво е състарило лицето му и каква е причината за мрачния блясък в очите му. Преди време тя положително би направила опит да го успокои, но сметките й с Калън отдавна бяха приключили. Всички сметки.

— По-добре си върви още сега — промълви тя и отблъсна ръката му.

— Преди два дни във Вашингтон беше убита една твоя приятелка — изправи се той. — Това има връзка със случая, върху който работим.

Приятелките й не бяха чак толкова много, за да не прояви интерес.

— Коя?

— Порша Сантяго.

Порша?! Не, това беше невъзможно! Порша беше успяла, докосвайки върховете на тяхната професия. Месеци наред представителите на „Шанел“ преследваха агента й с оферта за договор, рекламиращ най-новата им серия хитови парфюми.

Освен това тя беше изключително бойко момиче. Докато се беше борила да се измъкне от копторите на Рио, я бяха научили да борави с нож, при това не по-зле от всеки пристанищен нехранимайко. Двете бяха работили заедно по време на последната й визита в Париж и Рейвън беше научила някои нови номера от по-младата си колежка.

— Глупости!

Но още в мига, в който грубата дума излетя от устата й, той бръкна в джоба на сакото си и извади голям плик — от онези, в които се държат снимки.

— Как?! Защо, за бога?!

— Приятелят й Дай Ганжи — отвърна Калън, подаде й фотографията и й помогна да седне. — Почти сигурни сме, че е работа на китайската мафия.

Тя пое снимката с изтръпнали пръсти и се втренчи в ужасното изображение. По време на службата си в централата на армейското разузнаване беше виждала много отвратителни убийства, но нито едно от тях не беше толкова садистично и брутално от гледката на своята приятелка и някакъв китаец, нанизани заедно на дългото окървавено острие.

— Защо меч? — прошепна тя, усещайки как стомахът й започва да се бунтува.

— За да ми изпратят послание — отвърна Калън и уморено разтърка очи. — Ганжи поиска среща с мен в посолството, където трябваше да ми предаде мечовете от колекцията „Белия тигър“.

Появата му започваше да придобива смисъл. Ставаше въпрос не само за безценна колекция древни азиатски оръжия, но и за символа на могъществото на Шандиан — една от големите китайски престъпни организации. Лично Рейвън беше помогнала на сина — ренегат на лидера Тан Жиан-Шан да отмъкне колекцията и да я прехвърли в Съединените щати, където тя изчезна без следа.

Калън търсеше мечовете, а не нея.

— Жиан-Шан знае ли за това? — Изчака го да кимне с глава и му подаде снимката обратно. — Разкажи ми и останалото.

Калън я запозна с хода на разследването, което все още не беше стигнало до безценните оръжия, а след това спомена и жестоката война между клановете, продължаваща да ескалира на територията на три американски града.

— Задачата ни е тайно проникване във фамилията Дай — поясни в заключение той. — По-малкият син Жихан беше близък с Ганжи и може би има някаква връзка с „Белия тигър“.

— А ти искаш мечовете — кимна тя и прехвърли краката си над облегалката на дивана. В присъствието на Калън апартаментът изведнъж й се стори тесен. Беше забравила колко много пространство запълваше едрата му фигура. — Благодаря, че ме информира за Порша, но сега си върви.

Той не помръдна.

— Имам нужда от помощта ти.

— Търсиш помощта на дезертирал от армията офицер? — цъкна с език тя. — Шокирана съм, генерале. Това нарушава поне дузина правила. Къде остана стриктното изпълнение на устава, на което държеше толкова много?

— Ти беше приятелка на Порша и присъствието ти на погребението й няма да направи впечатление. Жихан също ще бъде там, от уважение към Ганжи. Никой не знае, че си служила във военното разузнаване. — Калън пропусна покрай ушите си звуците на недоволство, които излетяха от устата й. — Знаеш как действат китайците, а аз имам нужда от човек, който може да проникне в клана, без да предизвика подозрение. Ти си този човек.

— Значи това е причината да биеш целия път до Париж? Да ме убедиш отново да работя за теб?! — Тя се разсмя и направи безуспешен опит да заеме седнало положение. — А може би да ме държиш упоена, докато правя опити да проникна в клана на инвалидна количка? Да не си станал партньор с някой вентрилог?

Той стисна устни, а мускулчетата на брадичката му потрепнаха.

— Някога служеше на родината си.

Веднага разбра, че не биваше да го казва.

— Моята родина ме остави да умра в Китай!

— Но ти знаеше какво рискуваш когато изрази желание да работиш за разузнаването. — Усетил, че това не може да я впечатли, Калън побърза да добави: — Това момиче е било твоя приятелка. Можеш да ми помогнеш да заловя убиеца и да го изправя пред правосъдието.

— Не искам да наранявам егото ти, Кал — дари го с нежна усмивка тя. — Но за да сторя подобно нещо, аз нямам нужда нито от теб, нито от разузнаването, нито от родината си.

— Имаш нужда от мен, за да изчистиш името си — поклати глава той. — След изпълнението на задачата ще направя така, че армията да свали обвиненията срещу теб. И тогава отново ще можеш да се върнеш у дома.

У дома. Беше живяла достатъчно дълго в изгнание, за да се изкуши. У дома означаваше отново да живее в Америка, освободена от оковите на миналото, сред хора, с които говори на един и същи език и с които има обща история. Достатъчно беше да обърне гръб на гордостта и самоуважението, на личната си свобода и на голяма част от разума, а може би и на живота си.

На всичкото отгоре имаше усещането, че всичко това си струва.

— Все още те бива да размахваш моркова, генерале. Може би защото си работил с твърде много тъпи магарета? Така и нямам отговор на този въпрос.

— Разгледай и останалото — промърмори той и хвърли плика в скута й. Снимките се разпиляха. Гласът му прозвуча меко: — Тя беше само на двадесет, още дете…

Внезапен гняв изпълни гърдите й.

— Не се опитвай да си играеш с мен, Калън! Да не си посмял!

Грабна снимките и ги хвърли в лицето му. После видя нещо, което я накара да замръзне на място. Протегна ръка, разпиля купчината и измъкна една снимка на Порша, просната върху скъп килим. Кръвта не беше много, защото мечът беше пронизал сърцето й. Тънките кафяви пръсти на едната й ръка докосваха раната. Другата беше изпъната върху килима, редом със смачкано палто от визон.

Вниманието на Рейвън беше насочено към бялото цвете, затъкнато в ревера на палтото. Гледаше го толкова напрегнато, че очите й започнаха да сълзят. Бяло цвете с големи петала, розови в краищата. Експертите по редки цветя го наричаха „изчервяващ се лотос“.

 

 

— Майоре, там горе има снайперист! — беше изкрещял Дънхил, миг преди да започне стрелбата.

Това се беше случило преди седем години, по време на операция в Шалал Хюдауан — изоставен манастир, където планираха да спипат двама контрабандисти, занимаващи се с търговия на електронни системи за насочване, които според предварителната информация, криеха именно в това забравено от Бога място. Беше се озовала там начело на четирима добре въоръжени и изключително опитни агенти, но стана така, че оцеля единствено тя.

Полумъртва, с изчервяващ се лотос в окървавената си ръка.

— Окей! — промълви през стиснати зъби тя. — Какво искаш да направя?

 

 

Уискито е божи дар за ирландците и всички останали глупаци по света, помисли си Шон Дилейни, бивш полковник от армията на САЩ. Уискито помага на човек да забрави проблемите си, тласкайки го надолу по пътя към вечното проклятие без много хленчене и угризения на съвестта. В момент като този Шон беше готов лично да поднесе душата си на дявола срещу една добре напълнена чаша и някое тъмно и тихо местенце, където да я изпие на спокойствие.

Но тази вечер пиене не се предвиждаше. Вдигна ръка и отметна кичур посребрена коса от очите си. Тази вечер имаше работа.

От това, което виждаше през бинокъла, ставаше ясно, че Калън Грейди просто разговаря с Рейвън, вероятно поднасяйки й поредната порция патриотична плява. Самият той я беше слушал до втръсване и отдавна можеше да я цитира наизуст.

Това е въпрос на националната сигурност.

Бойците служат на родината си, независимо какво им струва това.

Ти си единствената, която може да изпълни тази задача.

— Това е начинът, момко — промърмори той. — Ласкай я колкото можеш. Кажи й, че тя е единствената, на която можеш да повериш толкова важна задача. — В същото време очакваше, че Рейвън безпощадно ще срита задника на генерала и беше готов да се наслади на гледката. После забеляза как изражението й се променя и отчаяно простена: — По дяволите, момиче! Не го слушай! Нима не усещаш, че те зарибява?

Но няколко минути по-късно Рейвън се надигна и тръгна към спалнята. Калън измъкна телефона си и набра някакъв номер.

— Мамка му, това вече е прекалено! — простена Шон.

Предупреден от свой човек — митничар, който имаше задачата да следи ситуацията на летището, той се залепи за Калън от момента, в който кракът му стъпи на френска земя. Генералът използваше един от псевдонимите, които му бяха предварително известни, и това пробуди надеждата, че Грейди идва заради него. Но генералът дори не си направи труда да провери обичайните места, където би могъл да го открие. Вместо това се насочи директно към залата, където се провеждаше пролетното ревю на модна къща „Етиен“.

Май вече не ставам и за екстрадиране, а?

Измъкна телефона от страничния джоб на сакото си и набра личния номер на Рейвън. Бинокълът му помогна да види как жената посяга към апарата в спалнята си.

— Рей? — колебливо подхвърли тя.

— Шон съм, скъпа. Какво правиш там, в компанията на самия генерал? — Видя я как сяда на ръба на леглото. — Не ти ли стига това, което тоя тип вече ти причини?

— Може ли да говориш на нормален английски? — сопнато отвърна тя.

— Все едно да изкрещиш „Бог да пази кралицата“ в претъпкан ирландски бар — отсече Шон. — Точно това ти е причинил!

— Адски си падам по твоите ирландски глупости, старче! — Рейвън извърна глава към прозореца и бързо го засече на покрива на отсрещната сграда. — Имаш ли конкретна причина да ме дебнеш?

— Дебна него, скъпа. Не теб. — Видя Калън да се насочва към вратата на спалнята и бързо прошепна: — Той идва! Слушай внимателно. — Продиктува й номера на мобилния си телефон, след което добави: — Бъди умно момиче, Рейвън. Кажи му да си го начука отзад!

Докато прекъсваше връзката и посягаше към бинокъла, в съзнанието му отново изплува чашата с уиски. Но вече нищо не можеше да стопли душата му, дори и да се напиеше до козирката. В допълнение не беше в състояние дори да погледне друга жена, без да си помисли за нея. Всички жени му напомняха за нея, независимо как изглеждат.

Танг Куей-фей.

Любовницата на Танг По, докато той не я продаде на племенника си Ийн. Беше сървайвър в истинския смисъл на тази дума. Точно на това нейно качество разчиташе Шон, когато реши да я вербува.

Достатъчно е да се свържеш със сина си Жиан-Шан и да го убедиш да работи с нас.

По онова време не знаеше, че Куей-фей го беше използвала с единствената цел да стигне до сина си, без никакви намерения да го убеждава да работи за ОКР.

Куей-фей го беше изиграла като наивен новак, при това цели два пъти.

В Париж той започна да я следи, убеждавайки себе си, че го прави за нейната безопасност. И неусетно се влюби в нея. Тя беше различна от всички жени, които познаваше. Кротка и разсъдлива, но притежаваща повече сила от десетина обгорели в сражение ветерани, взети заедно.

Шон успя да я спре навреме, когато се беше опитала да продаде Грейди на Танг По. И едновременно с това започна да проумява колко дълбоко отчаяние се крие зад красивите черти на лицето й. Може би защото беше готова да се бори докрай, за да открие и предпази сина си. В резултат той й даде още обещания, убеждавайки себе си, че ще може да ги изпълни.

Пътят към ада не е покрит с добри намерения. Той буквално е засипан от тях.

Двамата с Куей-фей отлетяха заедно за Ню Орлиънс, за да търсят сина й. Калън Грейди го държеше настрана и по тази причина Шон не знаеше нищо за плановете му да използва Жиан-Шан като примамка, която трябваше да изкара Танг По на светло. Твърдо решена да защити сина и внучката си, Куей-фей заряза Шон и без колебание се набута в центъра на безизходната ситуация. В резултат попадна под меча на Танг По, предназначен за сина й, и умря в ръцете на Жиан-Шан. Храбрата и благородна дама пожертва себе си, въпреки скромните си намерения само да зърне детето, което й бяха отнели. Танг По също загина и неговата смърт стана причина за войната, избухнала между по-големите кланове.

Той знаеше, че ще страда до края на дните си. Това беше наказанието за неизпълнените обещания, които даде на Куей-фей. Но, от друга страна, Калън би могъл да предотврати всичко това. Защото Шон беше спасил генерала, но в хода на този процес беше изгубил Куей-фей.

Следователно генералът трябва да си плати.

 

 

— Кой ти звъня по телефона?

— Една приятелка — отвърна Рейвън, наблюдавайки през илюминатора как конкордът набира височина над океана, оставяйки Париж далеч назад. В този час на денонощието градът наподобяваше оплетено кълбо от обсипани със скъпоценни камъни огърлици, небрежно захвърлено в кадифения мрак. Надигна се и огледа празните седалки наоколо. — Защо сме сами в самолета?

— Защото трябва да обсъдим операцията — отвърна Калън и кимна на единствената стюардеса, която светкавично се появи с голям поднос закуски и напитки. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Стомахът й инстинктивно се сви при мисълта за храна.

— Не, благодаря, само вода.

Калън пое чаша черно кафе, изчака отдалечаването на стюардесата и извади тънка папка от куфарчето си.

— Имаме всички основания да вярваме, че Дай ще дойде на погребението — започна той. — Именно там ще осъществиш първия си контакт с него. — Протегна ръка през пътеката и й подаде снимката на млад азиатец, очевидно направена от охранителна камера. — Това е Дай Жихан, брат на Ганжи и основен заподозрян за двойното убийство.

Тя изрита обувките си и се зае да изучава лицето на мъжа. Някой му беше разцепил устната, отоци тъмнееха под дръпнатите му очи, облещени по посока на обектива.

— Прилича на човек, който е оказал съпротива при арест.

— Гангстерски бой. Две години работи с Ю Даун. Три пъти е обвинен в нападения и опит за убийство, но не е осъден. — Калън вдигна един лист и добави: — Свидетелите срещу него изведнъж получават спонтанна амнезия.

— Хм. — Това беше нещо нормално за азиатските общности, където законът на мълчанието се налага със сила. — Но защо е убил собствения си брат?

— След смъртта на Ганжи той става пръв наследник на клана. — Калън взе в ръце друга снимка, този път на по-възрастен мъж. — Този е сегашният бос на клана Дай — бащата на Руибан, Жихан и Ганжи. Рядко може да се види на обществени места, но именно той ще сложи ръка върху мечовете.

Тя се постара да запомни физиономиите на снимките, после ги върна обратно и отпи глътка вода.

— Как мислиш да организираш подкреплението?

— Екипът ми ще поеме ролята на професионалния ти антураж. Фотограф, гримьор и пиар.

— Моля?! — стресна се тя и почти успя да изкара водата през носа си.

— Бих възложил ролята на последния ти любовник, но това ще обезсмисли участието ти в операцията. — Затвори капака на куфарчето с меко изщракване. — Освен това ни трябват четирима под прикритие, които ще осъществяват наблюдението и ще обработват прехвърлянето на данните.

— Разбирам — кимна тя и отмести чашата си. — Генерале…

— Наричай ме Калън.

— Добре. Нека бъде Калън. — Въпреки пътеката помежду им, Рейвън изпита желание да се премести на друга седалка. — Аз нямам „антураж“.

— Вече ще имаш.

— Не е толкова просто — извъртя очи тя. — Всеки, който е работил с мен, знае, че ползвам услугите само на най-добрите коафьори и майстори на грима. А най-добрите са французи.

— За обожаващата те публика ти никога не си била в Щатите — отвърна той, прибирайки папката. — Можеш да обясниш, че си се сдобила с нас като част от екстрите, които предлага твоята агенция.

— Не работя с агенции — поклати глава тя. Очите й замислено се спряха на почти бялата му коса, после й светна. С нас. — Не, не! Да не би да си решил, че… Ти нямаш абсолютно никаква представа за модната индустрия!

Той внимателно разтърка очи, сякаш се опасяваше да не отлепи цветните си лещи.

— Бързо се уча.

Фактът, че се чувстваше зле в един абсолютно празен самолет с него, беше достатъчно обезпокоителен. Но ако Калън се залепи за нея, както явно възнамеряваше, тя със сигурност щеше да издъни цялата операция. Нямаше как да му го каже. Не искаше да му го каже.

— Не мислиш ли, че си малко старичък за ролята на „опасния рейнджър“? — подхвърли тя и преметна босия си крак през страничната облегалка. — Не си се занимавал с оперативна работа, откакто получи първата си звезда.

— Винаги съм бил в час.

— Сигурно — кимна тя. — Но доколкото си спомням, последната ти работа на терен беше в Косово, където двамата с теб гасяхме пожарите, подпалени от силите на ООН. — Не спомена нито Сибир, нито мисията, по време на която станаха любовници. — Времената се промениха, Калън. Ужасно много!

— Ще се справя.

И това е вярно, помисли си Рейвън. Във физическо отношение Калън не беше мръднал, дори изглеждаше по-добре от времето на оперативната си работа. Вече десетина години контролираше и управляваше всички агенти под прикритие на армията, при това не само от бюрото си. Говореше се, че е ръководил лично серия операции срещу китайските престъпни фамилии, работещи в Съединените щати и Европа.

Тя щеше да работи за Калън, независимо от опита му. Но не би трябвало. Присъствието му неминуемо щеше да наруши концентрацията й, а това поставяше прикритието й под заплаха.

Имаше и друг начин, разбира се — веднага след пристигането им да поеме операцията в свои ръце. В Щатите разполагаше с надеждни контакти, а Ирландеца щеше да й осигури каквото пожелае. Можеше да изпълни задачата по свой начин, просто като премине в нелегалност. Без никой да разбере, че се е върнала. Точно както последния път.

Стрелна с очи Калън, който беше потънал в четенето на някакъв официален документ. Часовникът й сочеше, че разполага с три часа и половина за планиране. Което беше повече от достатъчно.

Мерси за превоза, генерале, но ние с теб ще се разделим веднага след като кацнем в Ню Йорк.

 

 

— Тя не трябва да е тук. Мястото й е в затвора.

Убедеността в гласа на Брук Оливър накара Конър Пери да се обърне.

— Шефът не би я потърсил, ако нямахме нужда от нея.

— Всъщност, каква работа ще свърши за мисията тази подвижна закачалка за дамски парцали? — подхвърли Хаят Смит, докато паркираше вана във ВИП зоната. — Капитане, както сме те омазали с грим, спокойно можеш да минеш за някоя от онези празноглави куклички.

— О, Смит, много ме заболя! — подхвърли Брук, грабна жакета си и дръпна плъзгащата се странична врата. Огледа покритото пространство и се намръщи: — Защо медиите са тук? Да не би U2 да отлитат за поредното си турне?

Конър спря поглед на подвижните телевизионни станции и сбърчи вежди.

— Неприятно ми е да го призная, но Рейвън е не по-малко популярна от U2 — промърмори той. — Освен това изглежда далеч по-добре от Боно.

Брук рязко се завъртя към Хаят, който слизаше от шофьорското място.

— Нали не си вкарал в обръщение онази фалшива новина? — изгледа го тя.

— Страхувам се, че е точно обратното — ухили се програмистът. — Сутринта шефът ми звънна от Париж и заповяда да завъртим колелото. Предполагам, че не желае да й остави вратичка за измъкване.

Брук поклати глава и промърмори нещо под носа си.

— По-добре да влезем вътре и да преценим колко зле са нещата — подхвърли Конър и нахлупи любимата си шапка на „Редскинс“.

Едва прекрачили прага на Терминал 4, те засякоха първия телевизионен репортер, предаващ на живо с помощта на портативна камера. Усмихнатият чернокож мъж с безупречно скроен костюм махаше към портала за пристигащи пътници, а след това сочеше мониторите над главата си.

— Рейвън ще се приземи точно след десет минути — долетя гласът му до Конър. — Феновете й чакат почти четири часа, за да зърнат тази загадъчна красавица…

— Загадъчна красавица! — изсумтя Брук. — Как ли пък не!

Няколко крачки по-нататък друг репортер интервюираше групичка развълнувани тийнейджърки, стиснали в ръце екземпляри на Вог, Космополитън и Венити Феър с Рейвън на кориците.

— Страшно е цапната в устата — каза едно от момичетата, обръщайки се към приятелките си. — Всеки ден чета нейния блог…

— Какво е блог? — попита Конър, докато се отдалечаваха от групичката.

— Нещо като онлайн дневник, но отворен за публиката — поясни Хаят. — Последен писък сред техноманиаците… — Заобиколи някаква млада двойка, облечена в еднакви тениски с големи стилизирани черни птици отпред, а след това вдигна глава към мониторите: — Портал 7-В…

Брук пристъпи към широките прозорци с изглед към пистите.

— Чудесно, няма що! — мрачно промърмори тя. — Тук има поне пет хиляди души!

— В школата за класифицирани операции не са ни подготвяли за такива неща — цъкна с език Конър.

— Напротив — възрази русокосата дама с чин капитан. — Постоянно ни прецакваха с подобни сценарии.

Летищната охрана беше разделила пространството пред терминала на зони за фенове и за репортери. И двете бяха претъпкани. Много хора носеха знаменца с надпис „НЮ ЙОРК СИТИ ОБИЧА РЕЙВЪН И КОПНЕЕ ЗА НЕЯ“. Веднага след залез-слънце тийнейджърите започнаха да размахват къси светещи палки, нашарени с всички цветове на дъгата. Въртящите се светлини усилваха усещането за трудно контролиран хаос.

Тримата агенти се спогледаха.

Устните на Брук бяха станали бели.

— Трябва незабавно да предприемем нещо! — обяви тя.

— Ще опитам да убедя охраната да смени портала за пристигащи пътници — подхвърли Конър. — А може би дори ще успеем да сменим и приемното летище.

— Късно е — поклати глава Хаят и махна към хищния силует на свръхзвуковия лайнер, който се снижаваше към пистата.

 

 

Калън изчака спирането на конкорда, разкопча колана си и погледна към Рейвън. Тя беше спала по време на почти целия полет, а той получи достатъчно време да приключи с писмената работа. Сега отново гледаше през илюминатора.

— Готова ли си?

Тя прочисти гърлото си.

— Ти ли уведоми пресата за пристигането ми, Калън?

— Моите хора пуснаха едно стандартно съобщение. Защо питаш?

— За това — отвърна тя и почука по дебелото стъкло.

Той се наведе над нея и зърна тълпата, която чакаше пред терминала.

— Какво е това, по дяволите?

— Моята публика, разбира се — отвърна тя, докато се плъзгаше покрай него. — Изглежда забележително информирана за датата и часът на пристигането ми.

— Шегуваш се! — хвана ръката й той.

— А мога ли да зная кога точно пусна стандартната новина? — изгледа го тя. — Може би днес сутринта, преди да ме отвлечеш? — Той кимна, а Рейвън изпусна една тежка въздишка. — Това означава, че съм била в новините още по обяд.

— И какво от това?

— Летището е задръстено от репортери, Калън. Да не говорим за публиката. Само в Щатите има тридесет и седем мои фен клуба. — Тя се наведе и отново погледна през прозорчето. — По всичко личи, че тридесет и шест от тях вече са тук.

Той изруга.

— Ще накарам пилота да се прехвърли на друг портал.

— Страхотно — кимна тя и седна на мястото си. — Но по-добре му кажи да излети към друго летище, което е в състояние да приема свръхзвукови самолети. Мисля, че „Дълес“ е най-близо. Вероятно няма да има нужда от допълнително зареждане.

За момент Калън се изкуши от идеята да отлетят за Вашингтон. Но след трагичните събития на 11 септември подобно действие несъмнено щеше да предизвика нежелано внимание и безкрайни медийни спекулации.

— Това няма как да се случи — отсече той, помогна й да стане от седалката и я побутна към изхода. — Все някак ще се справим.

— Не забравяй, че ти изрази желание да станеш част от моя антураж — напомни му тя, докато се насочваше към отделението за багаж в предната част на самолета. Там измъкна черното куфарче, с което се беше качила на борда, постави го на близката седалка и щракна ключалките. — Сега ще получиш този шанс.

В ръцете й се появи черно кожено яке в комплект с бейзболна шапка в същия цвят, върху която с големи сребристи букви беше изписано ELLE.

— Какво правиш? — учуди се той.

Тя го погледна, а след това се зае да облича якето, върху гърба на което личеше силуетът на фино избродиран гарван.

— Обличам се за медиите и своите почитатели.

Той затръшна капака на куфарчето и го свали от седалката.

— Дай да приключим с това още сега!

В момента, в който Рейвън напусна самолета, няколко хиляди души пред терминала започнаха да я аплодират. Слизането й по стълбичката беше придружено от бясно въртене на светещи палки. Широко усмихната за камерите, тя започна да маха на хората. Появил се след нея, Калън внимателно огледа района и бързо засече Конър и неговия екип, които чакаха в края на пътеката към терминала. Репортерите започнаха да крещят въпросите си още преди новодошлите да се приближат на стотина метра от чакащата ги тълпа.

— Колко време ще останеш в Ню Йорк, Рейвън?

— Вярно ли е, че Бил Блас те е отмъкнал от модна къща „Етиен“?

— Ще участваш ли в ревюто на Вера Уанг този месец?

— Ще присъстваш ли на опелото на Порша?

При последния въпрос лицето на Рейвън потъмня и тя бавно се приближи към един от репортерските микрофони.

— Тук съм, за да отдам последна почит на скъпата си приятелка Порша Сантяго — промълви тя. — Тя беше прекрасен човек и аз дълбоко скърбя за нея.

Тълпата мигновено притихна.

Забелязал сълзите в очите й, Калън ловко се приведе напред, симулирайки жест на симпатия.

— Продължавай напред — прошепна в ухото й той.

— Усещам те, Гарван! — извика със силен испански акцент един тийнейджър наблизо.

— Горе главата! — добави друг.

— Благодаря ви, момчета — отвърна Рейвън и ги дари с ослепителната си усмивка.

Едното й подаде комплект светещи палки.

— Запали ги в памет на Порша!

Тълпата издаде стогласен рев на одобрение, докато момчетата започнаха да хвърлят палките отвъд загражденията. Десетки ръце вдигнаха своите връзки над главите и започнаха да ти хвърлят на асфалта. Някой включи касетофон и въздухът се изпълни с насечени хип-хоп ритми.

— Но какво правят те? — огледа се с недоумение Калън.

— Трябва да излизаш по-често, приятелю — подхвърли тя. — На това му викат рейвинг.

След тези думи се изпъна, улови една връзка светещи пръчици и ловко ги завъртя с две ръце.

Калън моментално схвана какво прави — имитираше движенията на бойните изкуства, които беше овладяла, докато работеше за него. Съзнаваше, че трябва да сложи край на тази глупост, но и той беше запленен от гледката, както феновете и репортерите.

Накрая Рейвън направи едно завъртане на триста и шейсет градуса и хвърли пръчиците високо над главата си. Тълпата издаде победоносен рев, наблюдавайки красивите кръгове разноцветни светлини. Палките паднаха сред тълпата и неколцина тийнейджъри се сборичкаха за тях. Съобразил, че сега е моментът за оттегляне, Калън протегна ръка с намерението да я поведе към терминала.

Но Рейвън вече я нямаше.

 

 

Остаряваш, генерале.

Плъзгайки се зад близката количка за багаж, Рейвън смъкна якето, обърна го с второто му лице навън и отново го облече. Шапката отстъпи място на къса и къдрава руса перука, която измъкна от джоба си. После се огледа и хукна към служебния вход, над който имаше табела с надпис БАГАЖНИ КОЛИЧКИ.

Тичайки по пустия коридор, Рейвън нахлупи перуката върху тъмнокестенявата си коса и натика опашката под нея. Чифт големи очила с розови стъкла довършиха дегизировката й. Няколко секунди по-късно се озова във вътрешността на терминала и заобиколи отдалеч тълпата, очакваща появата й. Приведе рамене, за да скрие високият си ръст и се насочи към изхода, надявайки се да премине незабелязано покрай агентите на Калън.

Къде ли са те? Аха, ето ги там.

Двамата мъже и жената вече бяха напуснали портала за пристигащи пътници, а тя ги разпозна по начина, по който се придвижваха. Калън трябва да промени своята техника на обучение.

Решението да не изпълни даденото обещание и да се изплъзне на Калън не беше взето прибързано. Беше го обмисляла по време на цялото пътуване от Франция. Парите, доставките и спането не бяха проблем — достатъчно беше да завърти няколко телефона. В един момент я бодна чувството за вина, но тя го прогони с убеждението, че ще бъде далеч по-добре да проведе самостоятелно разследване, далеч от правилата и ограниченията на генерала.

Освен това само за един ден успяхме да се вбесим един друг.

Устните й потрепнаха при спомена за последния опит да се измъкне от Калън Грейди на някакво летище. Този път обаче беше твърдо решена да успее, защото…

— На разходка ли си тръгнала? — прозвуча мъжки глас и една силна ръка я притисна към стегнато, потръпващо от напрежение тяло. Калън я фиксираше от горе на долу, а тя беше почти сигурна, че вижда зеленикавите пламъци, бушуващи зад сините му контактни лещи.

Опа.

— Струваше си да опитам. — Перуката й беше перфектна, обратната страна на якето й изглеждаше тотално различна. Как тогава беше успял да я засече толкова бързо? — Къде сбърках?

— Парфюмът — отвърна той.

Рейвън беше забравила, че този мъж притежава обонянието на ловно куче. Изведнъж се почувства безкрайно изтощена, сякаш понесла целия свят на раменете си.

— Виж какво, прекрасно знаеш, че ще открия друга възможност и пак ще ти избягам — промълви тя. — Защо не улесниш нещата, като ме пуснеш още сега?

Той застрашително се надвеси над нея.

— Ако още един път опиташ подобно нещо, ще те издиря и ще те предам в ръцете на Военната полиция. А след това ще се погрижа да ти лепнат поне двайсет години строг тъмничен затвор. Ясно ли се изразих?

— Кристално — кимна тя и погледна през рамо тримата агенти, които бързо се приближаваха. Блондинката изглеждаше особено ядосана. — Ето ги и подкрепленията ти, Безстрашни Вожде. Тук ли ще ни запознаеш, или тръгваме направо за Потсилвания Сентрал?

— Млъквай! — прошепна той и я притегли към себе си, принуждавайки я да забие нос в гърдите му. Фалшивата прегръдка беше предназначена за някаква репортерка, която минаваше наблизо, следвана от телевизионен екип. — Трябва да тръгваме, при това веднага — тихо добави той. — И без повече постановки, ако обичаш!

В първия момент Рейвън се стегна, но после се отпусна в ръцете му. Той вече беше използвал достатъчно оръжия срещу нея, но тя щеше да продължи с опитите да се измъкне.

— Хубаво е — промърмори тя, протегна шия и докосна с устни покритата му с твърди косми брадичка. С изненада откри, че макар й изрусена, брадата му е съвсем истинска. — В момента просто приличаме на близнаци, не мислиш ли? Може би и аз трябва да се изруся.

— Не говори глупости!

Дланите му нежно се плъзнаха по гърба й, очите им се срещнаха. Седемте години раздяла просто се разтопиха във въздуха. Също както и всичко останало — летището, хората около тях, целият свят.

Как го прави?, учуди се Рейвън. Гледа ме така, сякаш единствената цел на живота ми е да бъда тук, до него. Зад тях се разнесе деликатно покашляне и тя за миг затвори очи. Аз не съм Сара. Не бива да му позволявам отново да ме обсеби. Той няма право.

— Шефе?

Напрежението в очите му избеля, заместено от загриженост и нещо по-тъмно.

— Да вървим — каза той и я побутна към изхода, прехвърлил ръка през рамото й. Тримата агенти ги последваха. — Къде е ванът?

— Ей там. — Мъжът с очилата махна към покрития служебен паркинг оттатък алеята за терминала.

Армейските автомобили за наблюдение са претърпели доста значителна промяна, отбеляза Рейвън, докато се качваше. Този беше оборудван като подвижна работилница с всички необходими аксесоари, включително ролка фиброоптичен кабел и конуси от оранжева пластмаса, използвани за ограждане мястото на ремонта.

Но истинското оборудване във вътрешността беше съвсем друго. Край стените бяха монтирани два реда мощни компютри, свързани с малка сателитна чиния и допълнителен предавател. Достатъчно мощни за подслушване на разговори, водещи се на километри оттук, съобрази тя.

Това е сериозна техника. Какво друго не ми казва?

— Сядай — промърмори Калън, побутна я към едно от сгъваемите столчета и се тръшна до нея. Мъжът с очилата се настани зад кормилото, а другите двама седнаха срещу тях. — Това са първият ми асистент Конър Пери и нашият шифровчик Брук Оливър. Онзи зад кормилото е нашият компютърен специалист Хаят Смит. Конър, Брук, Хаят, това е Сара Равенович…

— Наричайте ме Рейвън — прекъсна го тя, свали перуката и разпусна тъмната си коса. — По дяволите! Изобщо не мога да си представя как Доли Партън търпи на главата си подобно нещо!

— Тя се нуждае от контра тежести — отвърна Пери, моментално разбрал какво искаше да каже.

Трябваше да напрегне паметта си, за да се досети кой е този човек. При последната й мисия бяха работили заедно.

— Знам кой си — обяви тя. — 90-те години в Суринам, нали?

— Питах се дали ще ме познаеш без всичките онези камуфлажни цапаници — ухили се Конър.

— Никога не забравям хубавите мъже, особено онези, които не ме взривяват, докато поставям детонатори на пластичните експлозиви. — Натика перуката в джоба си и по-скоро усети, отколкото видя, че Калън я наблюдава. Колкото, толкова.

Обърна се към жената, която все още изглеждаше ядосана.

— Колко китайски наречия владееш, Брук?

— Тридесет и два напълно самостоятелни диалекта — отвърна блондинката, чието изражение на смъртна обида явно й беше по рождение. — Наричай ме „капитане“, ако нямаш нищо против.

— Не мислиш, че ще бъде малко странно да използвам това обръщение към личната си гримьорка? — подхвърли Рейвън, потисна една прозявка и вдигна крака на свободната седалка срещу себе си. — И изобщо знаеш ли как се подчертават вежди?

Калън прекъсна за момент телефонния разговор, който водеше, прикри мембраната с длан и промърмори:

— Тези неща ще ги обсъдим по-късно.

— Добра идея — кимна Рейвън. Напоследък всичко я уморяваше, но тя притежаваше рядкото качество да подремва при всякакви обстоятелства. Нещо, от което се нуждаеше в момента. — Събудете ме, когато пристигнем в бърлогата на шпионите, става ли?

После затвори очи и моментално заспа.