Джесика Хол
Стоманена ласка (7)

6.

Рейвън остана в тоалетната толкова дълго, колкото посмя. През това време изслуша информацията на Шон и го посъветва да изчезва, преди да го е засякъл Калън.

— Не мърдам от тук, докато не те видя да си тръгваш! — отсече Ирландеца и тикна в ръката й ампулата, която извади от джоба си.

— Ако отново започне да ти се нахвърля, изсипи това в питието му. То не остава следи, но само за две минути ще го накара да изгуби съзнание. Няма да се освести, преди да изтекат дванадесет часа.

— Добре, благодаря — отвърна тя и пъхна ампулата в джоба си. — А сега трябва да тръгвам, защото Калън със сигурност е изпратил Конър.

— Бъди внимателна. Малкият мръсник изобщо не се шегува.

Тя включи предавателя си и кротко се върна в голямото помещение, надявайки се отсъствието й да е останало незабелязано. Но надеждата й умря в мига, в който зърна Жихан да излиза от една странична врата и да си пробива път към нея, а Конър да се появява от друга.

— Къде беше? — мрачно изръмжа Жихан. — Търсих те навсякъде!

— Аз също — добави Конър, докосвайки ухото си. — Време е да се прибираме в хотела, мис Рейвън. Само след час започва фотосесията със специалистите от „Калвин Клайн“.

— Не можеш да си тръгнеш! — поклати глава синът на Дай, сграбчи ръката й и направи знак на Пери да очисти терена. — Ще кажеш на хората от „Калвин Клайн“ да дойдат утре!

— Е, все пак не трябва да тръгвам веднага, нали? — тактично подхвърли Рейвън, хвана младия мъж под ръка и спря очи върху лицето на Конър. — Още няколко минути няма да бъдат фатални, нали?

— Просто следвам инструкциите си, мис — направи гримаса Конър.

— Да, тези инструкции действително са ясни и категорични — кимна Рейвън и докосна ушната си мида. — Но аз не мога просто да избягам от домакина си, нали? — Трябваше на всяка цена да разкара Конър, поне за няколко минути. Разбра как ще го направи в мига, в който зърна насочилата се към коридора Джема. — Хей, Джем, ела насам! Искам да те запозная с един човек.

Без да обръща внимание на потръпващия от гняв Жихан, тя се зае с представянето.

— Джема е работила с някои от най-добрите фотографи в бизнеса, нали скъпа? — обърна се към приятелката си и добави: — Доколкото си спомням само преди седмица направи много хубава сесия с Антоан Верглас!

— О, този беше истински робовладелец! — престорено проплака британката и майсторски побутна Конър в противоположна посока. — Завърза ме за леглото с черен чорапогащник, представяш ли си? Ти не би направил такова нещо с момиче, от което очакваш да върти задника си в продължение на четири часа!

— Тук има прекалено много хора — процеди Жихан и побутна Рейвън обратно към стаята с мечовете.

— Знам, че ме чуваш, Рейвън! — екна в слушалката й гласът на Калън. — Не се мотай повече с тоя тип! Извини му се и изчезвай от там!

— Трябва да се връщам в хотела, Жихан — промърмори тя, издърпа ръката си и я опря на близката маса. — Но много държах да ти благодаря за чудесното прекарване.

Огромните му лапи легнаха върху раменете й, а палците му притиснаха шията й.

— Остани, за да ми докажеш, че си искрена!

Тя беше принудена да се извие назад над масата, за да запази някаква дистанция.

— Винаги мога да ти дойда на гости, най-вероятно в края на седмицата.

Палците му болезнено се забиха в кожата й.

— Не искам да чакам толкова дълго.

Призовавайки на помощ всяка капчица съблазън у себе си, Рейвън наведе глава и почти докосна бузата му.

— За мен си струва да почакаш — почти беззвучно прошепна тя, двусмислено наблягайки на всяка дума. — Нека да отхвърля деловите си ангажименти, а след това… ще можем да се насладим един на друг.

Кървясалите му очи се сведоха към устните й.

— Няма да съм тук. Поканил съм Джема и Алаке на гости в Чикаго, където имам хубав дом. — Пръстът му лекичко докосна долната й устна. — Ела с нас. Бъди с мен.

— Не сме готови да те пуснем с него — прозвуча гласът на Калън. — Кажи му, че ще отидеш направо там.

Рейвън се разтревожи от новината, че този човек беше успял да убеди двете й колежки да се присъединят към него. Тя действително трябваше да отскочи до Чикаго, но не с него. Трябваше й извинение, при това на мига.

— Какво съвпадение! — светкавично прецени тя. — Този уикенд ми предстои модно ревю в Чикаго. След него с удоволствие ще се присъединя към теб и моите приятелки. — Пръстът й описа невидима черта върху ризата му. — Ти организираш прекрасни и много елегантни партита!

— Партита! — сви устни той. — Това ли е всичко, което искаш?

Рейвън изпита непреодолимо желание да се напръска с някакъв дезинфектант.

— Не, разбира се — прошепна тя и тръсна глава по начин, който позволи на косата й да докосне лицето му. — Но би било добро начало.

 

 

— Дълги години баща ми и Такеши Саюра бяха съперници — прозвуча в микрофона гласът на Жиан-Шан. — Но той за нищо на света не би откраднал колекцията „Белия тигър“, както може би твърди Рейвън.

Калън не я беше виждал, откакто се прибраха от партито в дома на Дай. Тя веднага се прибра в апартамента си, обявявайки, че се нуждае от душ и смяна на дрехите. Той възнамеряваше да поговори с нея за начина, по който се беше държала с Жихан, но благоразумно прецени, че не бива да го прави в присъствието на екипа. Бичуването нямаше да й се размине, но и тя, както всички останали, щеше да го получи насаме.

— Саюра се появи в списъка ни, но се оказа, че по време на кражбата е бил в Китай — обади се Брук, наведена над разпечатката пред себе си. — Умира при пътен инцидент шест седмици преди убийството на Дай Ганжи.

— Добре е подбрал момента — промърмори Хаят, свали очилата си и започна да ги почиства със салфетка. — Неговите хора оперират по цялото Западно крайбрежие, а това означава двеста-триста заподозрени, разпръснати в различни градове.

— Но това не означава, че би поверил мечовете в ръцете на случайни хора — държеше на своето Жиан-Шан. — Тук става въпрос за отмъщение, а не за обикновен бизнес. Тоест, колекцията може да бъде съхранявана само от много близък човек, член на фамилията.

— Едва ли — поклати глава Брук. — През цялото време синовете му са били с него в Китай.

— Но не и дъщеря му Камеко, която живее в Лос Анджелис. Вал вече успя да се свърже с нея и да я попита дали знае нещо за мечовете на баща си, но дамата просто й затвори телефона и оттогава насам нямаме връзка с нея.

— Имате предвид Камеко Саюра, която продава бижута на всичките холивудски знаменитости? — презрително изсумтя Брук. — Тя не е от този тип, мистър Танг.

— Лоялността между моите хора е доста сложно нещо, капитане. А от съпругата си съм научил никога да не подценявам жените! — Жиан–Шан се засмя на шегата си и добави: — Генерале, предлагам да изпратите някой от хората си да разпита мис Саюра. Няма да е излишно и да направите старателен обиск на дома и магазина й. Рейвън там ли е? Тя познава лично въпросната дама.

Естествено. Нима има хора, които да не са лични познати на Рейвън?

— В момента е неразположена, Жиан — потърка слепоочията си той. — Ще й предам да ти се обади по-късно.

Някой почука на вратата и Конър стана да отвори. Калън успя да зърне една от камериерките, която беше доста развълнувана. После Конър излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

Жиан-Шан сподели още няколко улики, базиращи се основно върху слуховете, които циркулират между колекционерите на оръжие. После се извини, че го търсят на другата линия и прекъсна връзката. Брук и Хаят продължиха да търсят имената на престъпниците, които са имали контакти с Такеши Саюра. Калън отдели няколко минути на постоянно пристигащите факсове, а след това погледна към вратата.

Изтекоха повече от десет минути след излизането на Конър, но него все още го нямаше.

Помисли си за Рейвън и за невероятната лекота, с която беше успяла да се сдуши с помощника му. После усети как се надига от масата и тръгва към вратата.

— Генерале?

— Веднага се връщам.

Използва резервния ключ, за да получи достъп до апартамента на Рейвън. Антрето беше пусто, но от спалнята долиташе веселият смях на Конър.

— … малко ненормално от моя страна, но… — обади се с леко задъхан глас Рейвън. — Но в замяна на това се чувствам фантастично!

— Трябва да ми покажеш — подхвърли Конър и отново избухна в смях. — А сега не мърдай, тъй като почти свърших.

Калън блъсна вратата на спалнята, след което замръзна. Рейвън висеше с главата надолу от нещо като метална рамка, завинтена над вратата на банята. Стъпил на стол до нея, Конър развиваше с отвертка планката, стегната около глезена й.

— Разкриха ни, Пери — простена Рейвън и отмести очи от фигурата на Калън.

— Готово — обяви почти в същия миг Конър, уви ръка около талията й и свали планката. Остави Рейвън да стъпи на пода и се обърна към Калън. — Здрасти, шефе. Рейвън нещо се беше оплела, докато…

Калън вдигна ръка.

— Спести ми подробностите — изръмжа той. — Иди да помогнеш на колегите да приберат оборудването.

Конър кимна и побърза да се омете.

Рейвън отметна косата от зачервено си лице и се наведе да разтърка глезена си.

— Би ли ми обяснил как така разполагаш с ключ от апартамента ми?

— Армията е платила за него — отвърна с равен глас той, твърдо решен да не й повишава тон дори и ако тя умишлено го предизвиква. — Ще ми кажеш ли какво е това? — Ръката му махна към рамката над вратата на банята.

— Инверсионен лост. Смекчава компресивният ефект на гравитацията върху гръбначния стълб и вътрешните органи, ограничава натрупването на млечна киселина в мускулите и облекчава скелетната система. — Рейвън раздвижи глезена си и с усмивка добави: — Освен това е страхотен кеф.

— Нима представата ти за забавление е да висиш надолу с главата? — Естествено. Хобито на жена като Рейвън едва ли е да плете пуловери.

— Единият ми глезен се заклещи и не можех да се освободя — обясни тя. — За късмет се появи някаква камериерка, която помолих да доведе помощ. — Надигна се и тръгна към гардероба, подхвърляйки през рамо: — О, Калън, стига си се цупил!

— Струва ми се, че при тези обстоятелства си постъпила неразумно.

— Когато човек се забавлява, забравя за разума — отвърна тя, докато обличаше някакъв халат. — Виж какво, това е един от начините за бързо разпускане, а след Жихан, наистина имах нужда от него!

Споменаването на Жихан му напомни, че все още не я беше смъмрил.

— Какво се случи с предавателя ти, след като ви оставих насаме? — строго попита той.

— Откачи се — отвърна тя и отново започна да рови из дрехите си.

Значи това ще бъде линията на поведението й, помисли си той.

— Сложих го със собствените си ръце и съм сигурен, че го направих както трябва — тръгна към нея той. — Не би могъл да се откачи без чужда помощ.

— Изглеждаш ми доста напрегнат, Калън — подхвърли тя. — Може би трябва да опиташ моята инверсионна терапия. — На пода зад нея изтракаха чифт пурпурни обувки с абсурдно високи токчета. — Тя предлага уникална релаксация: тежината на тялото ти намалява напрежението на гръбначния стълб, а увисването с главата надолу разтяга прасците, пищялите и…

Последните остатъци от търпението му започнаха да се топят един по един. Той сграбчи халата, издърпа я от гардероба и рязко я завъртя към себе си.

— Не се опитвай да ми спестяваш разни неща!

Пръстите й се плъзнаха по рамото му.

— Напрегнат и параноичен. Сигурен ли си, че не искаш да ти заема моите скоби за глезени?

Той я придърпа още по-близо до себе си. Разбира се, нямаше намерение да се бори с нея, но държеше да бъде чут.

— Как да ти вярвам, когато всичко изречено от устата ти са шеги или лъжи?

— Вече ти казах, Калън, никога не съм те лъгала. — Очите й се сведоха към ръцете му, които стискаха китките й. — Ако обичаш! Много добре знаеш, че кожата ми лесно посинява!

А той се запита какво да направи, за да изтрие ироничната й усмивка. Беше готов на всичко, за да не му се присмива. А думата „всичко“ предлагаше доста възможности. Пое дълбоко въздух, налагайки си търпение. Преди няколко месеца в Ню Орлиънс вече бяха играли тази игра, а след нея той се беше почувствал брутален и грозен.

Не, това нямаше да се случи. Не можеше да го направи нито с нея, нито със себе си.

Пръстите му бавно се разтвориха.

— А какво ще кажеш за модното ревю в Чикаго?

— Никакъв проблем — отвърна тя и хвърли купчина дрехи върху леглото. Забеляза сред тях копринената торбичка на Джема и любопитно я разтвори. — Мили боже, белезници! — Засмя се и натика торбичката в джоба на халата си. — А хората твърдят, че британците били консервативни! Какво за ревюто?

— Ще перифразирам. В Чикаго няма да се провежда никакво модно ревю.

— Засега — кимна тя. — Чакай малко. — Пристъпи към телефона, вдигна слушалката и започна да набира някакъв кошмарно дълъг номер. Къса пауза, после: — Bonjour, madam Etienne, si’I vous plait. C’est Рейвън^[1].

— Нямам цял ден! — нервно обяви Калън. — Когато се прибереш, приказвай с приятелките си колкото искаш!

— Не събличай ризата си, генерале! — сладко му се усмихна тя и притисна слушалката към ухото си. — Bonjour, j’ai besoin d’une… * — намръщи се и отдалечи слушалката, от която се разля пълноводен порой от френски думи.

Калън отлично разбираше как се чувства Оноре.

— На всички ли действаш по този начин?

— Само на онези, които си въобразяват, че трябва да ме дундуркат — хладно отвърна тя и се върна към телефонния разговор. — Je comprends, cherie…^[2] Да, когато се върна, можеш да ми сриташ задника пред цял Париж! Дори два пъти, ако искаш. А сега ме слушай внимателно, с’est une urgence^[3]. — Изстреля в скоропоговорка няколко изречения на бърз френски, след което добави: — Qui, ici,cette semaine. Est-се que vous m ’enverrez ca par fax? J’apprecie votre aide. Merci^[4]. — Остави слушалката, разтри ухото си и въздъхна: — Готово.

— Какво?

— В програмата ни вече е включено модно ревю в Чикаго, специално за мен. Оноре ще ни изпрати подробностите по факса.

— Най-голямата модна дизайнерка на Франция организира специално ревю за теб, просто ей така? — присви очи Калън.

— Просто ей така — усмихна се на изражението му Рейвън. — Защо си толкова изненадан? Забрави ли кой откупи редовен полет с „Конкорд“ и реквизира цял хотел?

— Аз съм генерал.

— Аз също, но в модната индустрия. — Тя пристъпи към леглото и се зае да сортира дрехите, които беше извадила от гардероба. — Освен това имам достатъчно пари, приятели и слава, за да правя буквално каквото пожелая. Забрави ли това?

— Много добре помня каква си — промърмори той и се изправи зад нея. Не пропусна да отбележи как раменете й се сковават. — Но това не те прави щастлива.

— В сравнение с какво? — презрително изсумтя тя. — Да бъда неизвестна, самотна и бедна?

Калън положи ръце върху раменете й, после смъкна халата и го захвърли встрани. Веднага усети топлината на кожата й, мека като коприна под пръстите му. Прииска му се да разкъса трикото й, за да я докосне.

— Да бъдеш с мен — тихо промълви той.

Рейвън замръзна.

— Преди доста време ми обеща, че никога няма да ми причиниш това — подхвърли след продължителна пауза тя.

— Кое? — рязко я обърна към себе си той.

— Това. — Отгатна желанието му да я сграбчи в прегръдката си и на пресекулки добави: — Калън!

— Не казвай нищо! — прошепна той и притисна студените й ръце към гърдите си. — Всеки път, когато те зърна, аз си повтарям едни и същи думи. — Наведе глава и вдъхна аромата на косата й. Беше отмила парфюма си и в момента миришеше на слънце. Като Сара. — Гледай, но не я докосвай!

— Това явно не работи — промърмори тя, вдигна глава и долепи бузата си до неговата.

— Знам. — Той отлепи ръцете й от гърдите си и взе лицето й между дланите си. Наблюдаваше как очите й потъмняват, изпитвайки странното чувство, че времето просто се изпарява. Това вече им се беше случвало — там, в паянтовия сибирски хамбар, в който се бяха скрили от милицията. Тогава той беше притиснал треперещото й тяло към себе си, опитвайки да й даде част от собствената си топлина. А след това просто бяха потънали един в друг. — И никога не е работило.

На света нямаше друга жена, която беше чувствал по-добре от нея. Достатъчно беше да затвори очи, за да се пренесе на друго място и в друго време. Времето, когато тя беше отворена, щедра и тотално негова. С цялото си сърце и душа. Докато я полагаше на леглото си спомни как се беше събуждал в прегръдките й, бавната и ленива усмивка, неизменно появяваща се след лекото му докосване, прошепнатите мили думи за добро утро, звънливият смях, с който придружаваше закачките си.

Тази жена вече не съществува, предупреди го един глас в съзнанието му. Това не е Сара, а Рейвън.

Надигна се на лакти и се взря в очите на жената, която беше обичал. Жената с разкошното, но вече непознато лице. Нямаше как да възкреси миналото, а освен това беше обещал никога да не се опитва.

— Стари спомени — прошепна. — Съжалявам.

Тя се размърда под него и преплете дългите си бедра с неговите.

— Аз пък не.

Устните й се сляха с неговите и добрите му намерения отидоха по дяволите.

 

 

Появата на Калън като някакъв жаден за отмъщение любовник я накара да потръпне от желание. Също и начинът, по който заповяда на Конър да напусне апартамента. Не беше очаквала да прояви ревност, особено пък към нея.

Но в момента изобщо не беше в състояние да мисли.

Тежестта на тялото му я приковаваше към леглото, а жадните му целувки нажежиха сетивата й, изключвайки всичко друго с изключение на надигащата се страст, която я заливаше като могъща вълна.

Беше забравила колко е добър, колко влудяващо опитна може да бъде устата му, каква еротика пробуждаха в нея езикът и зъбите му. Все едно, че балансираше на ръба между желанието и спонтанното избухване, при което всеки нерв на тялото й буквално съскаше от възбуда.

Ако бяха само целувки, може би щеше да има сили да се съпротивлява. Да извърне глава, да подхвърли онези отрезвяващи думи, които биха сложили край на идиотското им поведение. Но той използваше и ръцете си. Дългите му пръсти галеха шията й и се увиваха около гърдите й, палците докосваха зърната й по наистина възпламеняващ начин.

— Чакай! — Имаше нужда да почувства ръцете му върху кожата си. Сега, в този момент, който означаваше всичко. Той сграбчи трикото й и го дръпна надолу, после я подхвана под кръста и изви тялото й като дъга. — А сега ме докосвай!

— Рейвън… — Той сведе очи към голите й гърди. Устата му беше влажна от целувките й, в кървясалите му очи проблясваха опасни пламъчета. — Кажи ми да си тръгвам. Веднага!

— Защо? — Без да чака отговор, тя уви крак около бедрата му и го обърна по гръб. Фактът, че й позволи това, я накара да се усмихне. Ако не искаше, тя никога не би успяла да го претърколи. Възседна слабините му, снижавайки се под точния ъгъл, който драстично скъси разстоянието между желязната му ерекция и пламъка между бедрата й. — Не вярвам, че имаш друга работа точно в този момент!

— Мисля, че мога да си намеря — отвърна той и дръпна трикото още по-надолу, чак докато се уви около талията й. После пое гърдите й в огромните си длани. — Точно това искаш, нали?

— Устройва ме — промърмори тя, отметна глава и затвори очи, позволявайки му да масажира с крайчеца на ноктите си всяка точка по меката й плът. Гласът й премина в дрезгав шепот: — Господи, колко е хубаво!

Разлюля бедра, плъзгайки се нагоре-надолу върху все още покрития пенис, в такт с движенията на ръцете му. Всичко, от което се нуждаеше, продължаваше да бъде скрито под няколко пласта фина тъкан. Но тя не бързаше, защото изтезанията, на които подлагаше него и себе си, бяха нещо невероятно.

— Целуни ме! — привлече я към себе си той.

— Мечтаех за устата ти — отвърна тя, докосна устните му с език и бързо се отдръпна. — Най-вече за ей това местенце. Езикът й се стрелна навън и леко се плъзна в гърлото му, застина за миг, а след това потъна още малко навътре, сякаш за да усети вкуса. — А също така и гърдите ти…

Едната му ръка разроши косата й, но не я отблъсна, когато тя се зае да разкопчава ризата му, покривайки с целувки гърдите и плоския му корем. Спускаше се надолу бавно и с безкрайно търпение. Вдигна глава да го погледне едва когато стигна до копчето на джинсите. Пръстите й проследиха солидната издутина под грубия плат.

— И тук, Калън. Мечтаех за онова, което ще изпитам, когато те целуна точно тук.

— Наистина ли? — Ръката му се стегна около главата й, гласът му се превърна в дрезгав и разпокъсан шепот. — И аз си мечтаех за същото. Да усетя устата ти там, да гледам как го правиш.

Точно в този момент вратата се разтърси от тежки удари, последвани от напрегнатия глас на Хаят.

— Генерале? Майоре?

Калън замръзна за миг, после внимателно я отмести от себе си. Секунда по-късно вече беше на крака и закопчаваше ризата си.

— По дяволите! — простена Рейвън и се просна по гръб.

Той изчезна, но миг по-късно се появи обратно с каменно изражение на лицето.

— Жихан е на телефона — хладно обяви той. — Хаят всеки момент ще прехвърли обаждането.

Сякаш за потвърждение на новината, телефонът започна да звъни.

Рейвън се претърколи по корем, подгъна крака под себе си и вдигна слушалката.

— Ало?

Синът на Дай не беше в настроение да губи време за баналности.

— Свърши ли? — изръмжа той. — Искам да те видя!

Кожата й моментално настръхна и тя механично дръпна трикото нагоре, за да покрие голите си гърди.

— Много се радвам да те чуя, Жихан — отвърна с приглушен глас тя, въпреки че й идеше да разбие телефона и да изхвърли парчетата през хотелския прозорец. Очите й притеснено пробягаха по неподвижната фигура на Калън. — За съжаление едва започваме — добави тя.

Докато бъбреше за несъществуващата фотосесия, в стаята се появи Хаят, следван от Конър. Компютърният спец подаде някаква папка на Калън и направи знак на Рейвън да включи високоговорителя.

Ако сега и Брук цъфне тук, направо започвам да крещя, помисли си тя, докато натискаше копчето.

— Не искам да чакам толкова дълго! — гневно отсече Жихан. Гласът му звучеше абсолютно трезво. — Ще ти платя двойно повече от това, което ти предлагат!

— О, Жихан — меко промълви тя. — Не е нужно да го правиш.

— Аз имам пари, а ти притежаваш това, което искам — отвърна той. — Ела довечера у дома и ще обсъдим условията.

Тя погледна Калън, който поклати глава.

— Съжалявам, но всички хора, които са се събрали тук, разчитат на мен. Много съм объркана. Моля те, нека поговорим в Чикаго!

— Не искам само да поговорим — отвърна Жихан и се впусна да й обяснява какво точно иска, използвайки ясни, но отвратително брутални фрази.

Той не желае мен, а по-скоро някаква кукла с дупки, запълнени със смазочна течност. Повдигаше й се само при мисълта, че може да му позволи всички тези неща, които чуваше.

После срещна погледа на Калън.

Това й даде сили да довърши играта.

— Това ми звучи страхотно, Жихан. Наистина ме възбуждаш. Но само си представи какво ни чака, когато се срещнем в Чикаго! — Оплете пръсти в телефонния кабел, но дори за миг не отмести поглед от лицето на Калън. — Очакването ще го направи още по-сладко!

Отсреща настъпи дълго мълчание.

— Кога ще бъдеш там? — промълви най-после Жихан.

 

 

Екипът се събра в апартамента „Айзенхауер“, за да обсъди преместването на операцията в Чикаго. Факсът от Оноре предлагаше достатъчно детайли да предстоящото ревю, което щеше да се проведе в един от конгресните центрове на града. След още няколко телефонни разговора, Рейвън задвижи контактите си, които трябваше да осигурят широко отразяване на събитието в местната преса.

Калън продължаваше да се държи резервирано и почти не разговаряше с нея.

— Времето не е особено подходящо, защото Оноре всеки момент ще представи пролетната си колекция. — От това, а също така и от начина, по който я беше отвлякъл Калън, следваше само едно — в този момент тя трябваше да е в Париж и да демонстрира новите модели на своята приятелка. — Оноре е посветила колекцията си на Порша и веднага след ревюто заминава да посети родителите й в Бразилия.

— Бас държа, че това ще се хареса на репортерите — издаде неприличен звук Брук.

— Предполагам — кимна Рейвън, изправи се и погледна генерала. — Мисля, че за тази вечер беше достатъчно. Утре ще ми трябват още няколко часа, за да разпространя часа и мястото на събитието.

— Лека нощ — простичко отвърна Калън.

Тя излезе в коридора. Неотдавнашните събития в спалнята започнаха да й се струват като някакви халюцинации. Нима е решил да се преструва, че нищо не се е случило? Това нямаше как да се получи, поне за нея.

Събирането с него би било абсолютно идиотска постъпка, особено поради факта, че работеха заедно. Но тя изобщо не се стремеше да постъпва умно и да се държи както трябва. Защото го искаше, повече от всичко на света. Твърде дълго беше живяла без него.

Бих могла да правя секс с него, а след това да го изхвърля от мислите си — веднъж и завинаги. Така би постъпила всяка нормална жена, нали?

Влезе в апартамента си и колебливо спря на място. Имаше избор между един студен душ и половин час висене от рамката с главата надолу. Може би трябваше да уреди монтирането на боксов чувал в спалнята й. Изпитваше нужда от нещо, което да блъска, докато я заболят ръцете.

В следващия миг една ръка притисна устата й, а към тила й се притисна нещо студено, вероятно заредено с патрони.

— Ако изпълнявах поръчка на клана, в този миг щеше да лежиш на пода и да кървиш до смърт, глупачке! — изръмжа в ухото й груб мъжки глас.

После ръцете му се разтвориха. Рейвън рязко се завъртя и халоса Шон Дилейни по главата.

— Уплаши ме до смърт, да те вземат мътните!

Той прибра пистолета в кобура под мишницата си и завъртя пръст над главата си. Рейвън моментално измъкна заглушаващото устройство и го включи.

След това се нахвърли срещу него.

— Много умно, Ирландецо! Направо гениално! Това ли е твоята представа за рум сървис?

— Пробвах полата на една от камериерките — въздъхна той и обхвана с жест келнерската униформа, която беше навлякъл. — Но косматите крака ме издават!

— Все още ми се ще да наритам шантавия ти задник! — отвърна с блеснали очи тя.

— Ще забравиш в момента, в който чуеш какво съм ти донесъл — ухили се той, отмести встрани количката, с която се беше обзавел, а след това отиде да спусне щорите. — Получих информация за килъра на Ганжи — онзи, който обича да си играе с цветя. Наричат го Лотос. Случайно да го познаваш, скъпа?

— Да — кимна тя и побърза да заключи вратата зад гърба си. — Какво по-точно си открил?

— Не бързай толкова — отвърна той, пристъпи към бара и си наля два пръста неразредено уиски. — Този път съм решил да се пазаря.

Дилейни никога не искаше нещо, без да има основателни причини.

— Стига да мога — сви рамене тя.

— Ти ми разказваш всичко за Камеко Саюра, която е приковала вниманието на добричкия генерал, а в замяна аз ще ти споделя онова, което успях да науча за Лотос.

Тя съобрази, че ако не беше напуснал службата си, той би имал достъп до документите по делото. Но въпреки това нещо я накара да се поколебае.

— Защо се интересуваш от тази жена Саюра?

Той се облегна на бара и отпи глътка от чашата си.

— А ти защо се интересуваш от Кървавия Лотос?

— Той ликвидира екипа ми в Китай.

Питието в чашата му почти се разплиска.

— Господи, Исусе! Значи той е обезобразил лицето ти?

— Това също — кимна Рейвън и го посочи с пръст. — Сега е твой ред.

— Синовете на Такеши Саюра са откраднали колекцията „Белия тигър“ от музея в Ню Орлиънс и са я пренесли в Сан Франциско, но никога не са напускали страната. Това означава, че сега, след смъртта на Саюра, мечовете са някъде там, абсолютно незащитени от кражби. — Довърши уискито и избърса устата си с длан. — Това разследване беше мое още от самото начало и аз възнамерявам да го довърша.

— Добре, нека ти кажа какво зная аз — кимна тя, запозна го накратко с информацията за Камеко и добави: — Участвала съм в две ревюта, на които излагаха нейни бижута. Виждала съм я два пъти. Бизнесът й е истински, а не някакво прикритие. Тя е кротка и свенлива, но истински гений в обработката на среброто и златото.

— Това е добре — кимна той. — Винаги е по-лесно да се работи с цивилни. — В ръката му се появи компютърен диск. — Получих това от един бивш клиент, който се е опитал да наеме Кървавия Лотос, но хонорарът се оказал над възможностите му.

— Сканирал си го, нали? — Рейвън го изчака да кимне и вкара диска в лаптопа си. Изображенията на екрана бяха придружени от италианска оперна музика. Под акомпанимента на чувствено сопрано се появяваха и изчезваха снимки на грозно обезобразени трупове. Всеки един от тях беше маркиран с разцъфнал лотос.

— Предполагам, че това е нещо като резюме — прошепна Рейвън и с мъка преглътна.

— Най-доброто.

Тя прекъсна програмата, прочете директорията на диска и докосна един клавиш, с който копира диска в паметта на компютъра си, но без екранна индикация за извършената операция.

— Тук има над триста файла, Шон.

— Свършил е добра работа, нали? — кимна той и протегна ръка. — А сега ми върни оригинала. Зная, че вече се копирала данните.

— Сещам се за онази приказка за краставите кучета — направи гримаса тя. — Искаш ли да бъдеш в час с поведението на Камеко Саюра? Имам начин да проникна в нейните файлове.

— Не си прави този труд, защото мисля да се срещна лично с въпросната дама. — Потупа я по рамото и добави: — Но на теб ще ти трябва вътрешна подкрепа, скъпа. Познаваш ли някой, на когото можеш да се довериш, или да ти предложа свои препоръки?

— Сама ще се оправя — сбърчи вежди тя. — А ти защо реши да се срещнеш с Камеко?

— Първата съпруга на Жиан-Шан е била убита заради тези мечове. Също и Танг Куей-фей. — Изражението му помръкна и стана почти заплашително. — Не бива да измират още жени заради егото на „уставния“ генерал Грейди!

Острият му тон я обезпокои.

— Приятелката ми Порша също умря заради тези саби, Шон. Можеш да ми повярваш, че искам да открия мръсниците не по-малко от теб! Но Калън няма нищо общо с тези убийства.

— На Грейди не му пука нито за приятелката ти, нито за теб. — Пръстът му се насочи в гърдите й. — Задай си въпроса за какво му пука, ако обичаш! За армията. Единствено за нея.

— Отлично знаеш, че Калън би направил всичко възможно да запази живота на тези жени! — сопнато отвърна тя, стана и сключи ръце върху къркорещият си корем. — Знаеш това, нали Шон?

— Той ще отговаря за постъпките си, Рейвън. Ако не пред военния съд, то пред Бога! — След тези думи протегна ръка и разроши косата й като някакъв любящ вуйчо. — Отивам да прибера проклетите саби, а ти си дръж очите отворени!

Тя остана да гледа как Ирландеца насочва празната количка към вратата. Не беше сигурна, че постъпи правилно, като му предаде информацията за Камеко. Дълбоко в себе си беше сигурна, че той няма да стори нищо лошо на една невинна жена, но се безпокоеше от промяната у него. И от думите му по отношение на Калън.

Не искаше кариерата му да се провали. Дори ако обвиненията на Шон се окажат истина. Всеки допуска грешки, но армията наистина беше единствената любов на Калън. Затова тя беше готова да направи всичко, за да го защити.

Седна обратно на стола и скри лице зад дланите си.

Мили боже! Сега искам да го защитя, но как тогава ще го напусна, след като мисията приключи?

 

 

— Извинете ме, сър.

Калън вдигна глава от папката пред себе си.

— Какво има, Брук?

— Мониторите в коридора току-що засякоха неоторизиран човек да напуска апартамента „Кенеди“ — докладва с безизразно лице подчинената му. — Беше полковник Дилейни.

Калън скочи толкова рязко, че почти преобърна стола си.

— Остави това на мен! — изръмжа той.

— Да, сър. — Изпрати генерала с чувството, че е всеки момент ще започне да пее и танцува, но си позволи само една лека победоносна усмивка. После, забелязала въпросителния поглед на Конър Пери, рязко попита: — Какво?

— Добра работа, капитане — поклати глава той. — Няма ли най-сетне да я оставиш на мира?

— Какви ги дрънкаш? Дилейни е дезертьор, също като нея! — Ръката на Брук се стрелна по посока на апартамента на Рейвън. — Единствената разлика между тях е, че тя си купи ново лице, а той не!

— Ще ми удариш ли едно рамо, Конър? — прекъсна ги Хаят.

Брук последва колегите си към главния терминал, където Хаят беше зает да хаква данните от лаптопа на Рейвън.

— Почти разбих защитата й — промърмори компютърният спец и чукна с пръст екрана, запълнен от три реда концентрични кръгове, наподобяващи скъпоценни камъни. — Но не мога да преодолея ей тази преграда, която е последната. Виждал ли си някога подобен код?

Конър се наведе и започна да изучава символите.

— Осем сини, четири зелени, един червен — промърмори той, замисли се за момент, после на лицето му изплува усмивка. — Умно момиче. Я набери думичката бран-дху — добави той и я продиктува буква по буква.

— Какво е това бранду? — с недоумение попита Брук.

— Древна келтска разновидност на шаха. Играе се с тринадесет фигури — осем сапфирени барони, четири изумрудени лордове и един рубинен цар.

— Откъде знаеш това?

— Аз съм ирландец, капитане. Такива са нашите закони. — Срещна погледа й и добави: — Не е зле да научиш правилата, защото може да се окаже, че това е любимата игра на нашия генерал.

— Готово! — тържествуващо извика Хаят, когато последната защита изчезна, заменена от главната директория на Рейвън. — Я вижте какво има тук! Истински сандък със съкровища — оперативни профили, списъци с контакти, доставчици на оръжия и хай-тек апаратура. Хм… А това какво е? — Грабна мишката и кликна върху един огромен файл. На екрана се появи снимка на древна сграда с два китайски йероглифа в горния край. — Брук! Можеш ли да разчетеш какво пише?

— Шалал Хюдауан — отвърна тя и чукна върху някакъв клавиш.

— Това е името на един много стар манастир в Китай, който Танг е използвал като склад. — На екрана се появи списък с пет имена и тя бързо натисна друг клавиш. — Какво е това, по дяволите?

Файлът, който се отвори, представляваше копие на медицински картон. Голяма част от текста беше на френски, но имаше и няколко снимки на жена с ужасна лицева рана. Беше толкова обезобразена, че дори не приличаше на човек.

— Исусе! Трябва да са я гръмнали от упор в лицето!

— Има и още — промърмори Хаят, прехвърли няколко страници френски текст и спря на втори комплект снимки, този път на същата жена върху операционната маса. Лицето й беше покрито със симетрични разрези. — Това ми прилича на хирургическа реконструкция.

С всяка следваща снимка лицето на жената придобиваше по-човешки вид, но въпреки това продължаваше да изглежда абсурдно, сякаш някой се беше стремил да извае достоверен образ на булката на Франкенщайн.

— Изчаквали са раните да зараснат, а вероятно са търсили и донор на кожа със сродни характеристики. Със сигурност са й присадили и коса. — Брук вдигна поглед от бележките на френските лекари и добави: — Това им е отнело месеци.

— Не я ли разпознахте? — попита с въздишка Конър. — Прехвърлете се на най-долните фотографии.

Хаят натисна съответните клавиши и трансформацията на жената потече като пълноводна река върху екрана. Най-отдолу се появи снимката на смайващо красива брюнетка с плашливи кафяви очи.

За момент всички замълчаха.

— Сега вече знаем къде е купила лицето си — тихо промълви Конър. — И защо.

За пръв път от много време насам Брук нямаше какво да каже.

— А какво означава цветето? — попита Хаят и посочи лотосът с кървавочервените капчици, който се появи на мястото на затворения медицински картон.

— Не знам — колебливо отвърна Конър. — Но имам чувството, че съм го виждал и преди.

Миг преди Хаят да отвори следващия файл, цветчето се разтопи и компютърът изключи.

— По дяволите! — Пръстите му затичаха по клавиатурата, но машината му отговори с дълъг списък на системни грешки. — Не мога да повярвам! Тя е свързала този файл директно с Кода на Юда!

— Което означава?

— Последна преграда в случай, че някой те хакне, без да забележиш. Кодът се включва няколко минути след това и е програмиран така, че да изтрие от паметта абсолютно всички записани в нея файлове. Тоест това, което гледахме допреди малко, вече го няма.