Даниъл Силва
Падналият ангел (9)

8.
Пиаца ди Спаня, Рим

Те подходиха към случая по начина, по който правеха повечето неща в живота си, с бдителността и оперативното спокойствие на таен екип, работещ на вражеска територия. Целта им беше убиецът на Клаудия Андреати. А сега, с пристигането на документите й от Ватикана, те разполагаха със средствата, за да започнат търсенето. Но все пак се подготвиха и за перспективата на разочарованието. Документите приличаха малко на разузнавателна информация. А Габриел и Киара знаеха, че разузнавателната информация често е непълна, противоречива, подвеждаща или комбинация от трите.

Работеха, предполагайки, че други хора наблюдават всяка тяхна стъпка, и винаги действаха според това предположение. Габриел нямаше друг избор, освен да поддържа натоварената си дневна програма. Той бе човек с много лица и множество различни мисии. За младите швейцарски гвардейци, които го поздравяваха всяка сутрин пред портата „Санта Анна“, той бе колега войник, таен страж и понякога съюзник. За колегите си в реставрационната лаборатория бе талантлив, но меланхоличен самотник, прекарващ дните си зад черната завеса, сам със своя Караваджо и със своите демони. А за италианските наблюдатели, които го следяха до дома му всеки следобед, той беше легендарният агент с толкова объркано минало, че те знаеха само отделни частици от историята му. На влизане в апартамента той неизменно намираше Киара, надвесена над куп разпечатки. Габриел работеше до нея още няколко часа, преди да я изведе по римските улици за късна вечеря. Хранеха се само в малки ресторантчета, посещавани от местните, и никога не разговаряха за случая извън стените на апартамента си.

С всеки изминал ден Клаудия Андреати се изплъзваше все по-надалеч от обществения интерес. Съмненията относно публично обявените обстоятелства около смъртта й намаляваха, историите изчезнаха от вестниците и дори най-конспиративно настроените уебсайтове неохотно заключиха, че е време да позволят на неспокойната душа да почива в мир. Но в малкия апартамент над Испанските стълби въпросите оставаха. За съжаление, файловете от отец Марк не дадоха нито един отговор. Институцията, която описваха, беше благословена от факта, че повече от хилядолетие папите управляваха като директни суверени на Папската държава — археологически плодородна земя, изобилстваща с етруски, гръцки и римски антики. Но все пак, като традиционните музеи, Ватиканът бе допълвал огромната си собственост със закупуване или наследяване на частни колекции. Тук беше потенциалната сфера за безпокойство. Ами ако например някоя частна колекция съдържаше материали, изкопани незаконно и без ясни документи за произход? Но след подробно разследване, изглежда, Клаудия не бе открила нищо, което би изправило Ватикана пред законови или етични проблеми. Всъщност, според документите, ръцете на Светия престол бяха забележително чисти.

— Предполагам, че за всичко си има пръв път — каза Киара. — Изглежда, че Ватиканът има единствения музей в света без открадната статуя, скрита някъде в мазетата му.

— Те си имат достатъчно други проблеми — припомни й Габриел.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме Подразделението да запълни липсващите парчета от мозайката.

Чакането не се оказа дълго. Следващата вечер един от подчинените на Шимон Пацнер приближи до Габриел на Виа Кондоти и му подаде флашка, съдържаща имейлите от адресите на Клаудия Андреати за последните шест месеца. На другата вечер той получи историята със сърфирането от IP адресите й, заедно с пълен списък на интернет търсенето й. Материалът осигури шокиращо интимен прозорец в живота на една жена, която Габриел познаваше едва мимоходом — новините, които е чела, видеоклиповете, които е гледала, тайните желания, които е изповядала пред малката бяла кутийка на „Гугъл“. Видяха, че е предпочитала френското бельо пред италианското, че е харесвала музиката на Даяна Крол и Сара Барейлис и че е била редовен читател на „Ню Йорк Таймс“, както и на блога на известен католически дисидент. Изглеждаше заинтригувана от перспективата за пътуване до Нова Зеландия и до западното крайбрежие на Ирландия. Страдаше от хронична болка в гърба. Искаше да отслабне с пет килограма.

Където беше възможно, Габриел и Киара извръщаха очи, но през повечето време се задълбаваха в онлайн размишленията й, сякаш бяха фрагменти от каменни мемориални плочи на някоя изгубена цивилизация. Не откриха нищо, което да предполага, че тя обмисля самоубийство или че някой може да иска смъртта й — нямаше ревнив любовник, нямаше дългове, нямаше никакви лични или професионални кризи. Изглежда, Клаудия Андреати бе най-доволната жена в цял Рим.

Финалната партида с материали от Подразделението съдържаше разпечатки от мобилния телефон на Клаудия. Те разкриха, че през последните седмици от живота си тя се бе обаждала няколко пъти до един номер в Черветери, неголямо италианско градче на север от Рим, известно със своите етруски гробници. Може би неслучайно, то се намираше само на няколко километра във вътрешността от морския курорт Ладисполи. По молба на Габриел Подразделението откри името и адреса на човека, свързан с номера: Роберто Фалконе, Виа Ломбардия № 22.

* * *

Късно на следващата сутрин Габриел и Киара отидоха до претъпканата Стационе Термини^[1] и се качиха на влак за Венеция. Една минута преди тръгването те излязоха спокойно от вагона и се върнаха в пълната с народ чакалня. Както се очакваше, двамата наблюдатели, които ги следяха от Пиаца ди Спаня, бяха изчезнали. Сега, освободили се от наблюдателите си, те тръгнаха към близкия закрит паркинг, където Шимон Пацнер паркираше служебния мерцедес на Службата. Цели двайсет минути минаха, преди колата най-накрая да излезе със свирене на гуми на уличната рампа, но Габриел не пророни и дума на възражение. Да бъдеш автомобилист в Рим, означаваше да търпиш мълчаливо някои дребни унижения.

След като преминаха над реката, Габриел последва ватиканските стени до входа на Виа Аурелия. Пътят ги отведе на запад, километър след километър невзрачни блокове, до магистрала A12. Оттам оставаха около двайсет километра до Черветери. През повечето време Габриел гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Следи ли ни някой? — попита Киара.

— Само петима от най-лошите шофьори в Италия.

— Какво мислиш, че ще стане, когато влакът пристигне във Венеция, а нас ни няма в него?

— Предполагам, че ще има обвинения.

— Към тях или към нас?

Един пътен знак предупреждаваше, че наближава отклонението за Черветери. Габриел излезе от магистралата и кара няколко минути през древния градски център, преди да завие към къщата, разположена точно на края на града, на Виа Ломбардия № 22. Видяха скромна двуетажна вила, встрани от пътя, с олющени стени в охра и избелели зелени кепенци, увиснали като пияни. От едната страна се виждаше овощна градина; от другата — малко лозе, подрязано за зимата. Зад вилата, до порутена постройка в двора, стоеше очукано комби с прашни прозорци. Една немска овчарка им се зъбеше и ръмжеше от отъпканата предна градина. Сякаш не беше яла от няколко дни.

— В крайна сметка — каза Габриел, поглеждайки навъсено към кучето — не е място, където човек очаква да намери музеен куратор.

Набра номера на Фалконе от мобилния си телефон. След пет позвънявания без отговор той прекъсна връзката.

— Сега какво? — попита Киара.

— Ще му дадем един час. После ще се върнем.

— Къде ще чакаме?

— Някъде, където няма да бием на очи.

— Не е лесно в такова градче — отбеляза тя.

— Някакви предложения?

— Само едно.

* * *

Некрополът Бандитача^[2] се намираше на север от града, в края на дълга тясна уличка сред кипариси. На паркинга имаше павилион за кафе и заведение. На няколко крачки, в безлична, временна на вид сграда, се намираха билетният офис и малко магазинче за сувенири. Единствената уредничка, жена с птича физиономия и с огромни очила, изглежда се стресна, като ги видя. Очевидно те бяха първите посетители за деня.

Габриел и Киара платиха скромната входна такса и получиха карта, нарисувана на ръка, която се очакваше да върнат в края на посещението си. Преструвайки се на туристи, те се спуснаха в първата гробница и се втренчиха в студените, празни погребални камери. След това излязоха и забродиха из лабиринта от гробници с форма на кошери, сами в древния град на мъртвите.

За да мине времето по-бързо, Киара изнесе тиха лекция за етруските — мистериозен народ, религиозен, но според слуховете, сексуално разпуснат, третиращ мъжете и жените като социално равни. Високоразвити в изкуствата и науките, етруските занаятчии научили римляните как да павират пътищата си и да строят своите акведукти и канали — дълг, който римляните върнали, заличавайки етруските от лицето на земята. Сега, освен гробниците, не бе останало почти нищо от процъфтяващата им някога цивилизация, точно както те искали. Етруските строели домовете си от временни материали, но некрополите им били изградени така, че да останат завинаги. В стаите на мъртвите те оставяли съдове, прибори и бижута — съкровища, които сега можеха да се видят в световните музеи и в приемните на богаташите.

След като завършиха обиколката, те върнаха послушно картата и тръгнаха навън към паркинга, където Габриел набра за втори път номера на Роберто Фалконе. И отново нямаше отговор.

— Сега какво? — попита Киара.

— Обяд — отговори той.

Отиде до павилиона и купи половин дузина предварително приготвени сандвичи в найлонови опаковки.

— Гладен ли си? — попита Киара.

— Не са за нас.

Те се качиха в колата и подкараха обратно към вилата на Фалконе.