Даниъл Силва
Падналият ангел (51)

50.
Ватикан

Донати звънна на Карло Маркезе късно следобед и му каза, че Христовият наместник иска да говори с него.

— Кога? — попита Карло.

— Довечера.

— Имам ангажимент.

— Отмени го.

— В колко часа?

— Девет — поясни Донати. — Бронзовите врати.

Времето не беше избрано случайно, но Маркезе сякаш не обърна внимание. Не му се стори странно и това, че там го чакаше отец Марк. Карло беше от хората, които не трябваше да спират за проверка на влизане в сградата. Карло можеше да намери пътя от Бронзовите врати до папските покои.

— Насам — упъти го отец Марк и стисна Карло за лакътя, сякаш вдигаше потир за причастие. Поведе го по Скала Реджа към Сикстинската капела. Там минаха под „Страшния съд“ на Микеланджело с главозамайващата гледка на Апокалипсиса и Второто пришествие на Христа, преди да се отправят надолу през сиво-зеления тунел към базиликата. Когато преминаха от другата страна на извисяващия се кораб, Карло прояви първите признаци на тревога. Тя се засили рязко, когато отец Марк го информира, че няма да използват асансьора, а ще се изкачат по стълбите до купола. Стълбите бяха идея на генерал Ферари. Той искаше Маркезе да страда, макар и малко, по пътя си към опрощението.

Изкачването им отне малко повече от пет минути. Когато стигнаха до най-горната площадка, Карло опита да спре и да си поеме дъх, но отец Марк го сръга към галерията на купола. До парапета стоеше фигура в шлифер и се взираше надолу към пода на базиликата. Когато Карло се появи, фигурата се обърна и го изгледа безмълвно. Маркезе замръзна намясто, а после отстъпи назад.

— Нещо не е наред ли, Карло? Сякаш току-що видя призрак.

Карло се завъртя и видя Габриел, застанал точно там, където стоеше отец Марк.

— Какво става, Алон?

— Съд, Карло.

Габриел застана до Паола. Тя отново се взираше надолу и сякаш не забеляза присъствието на Габриел.

— Точно тук е стояла Клаудия преди смъртта си. Убиецът й е приближил отзад и е счупил врата й, преди да я хвърли през предпазния парапет, за да прилича на самоубийство. Трудното е било да я примами горе в галерията. — Габриел замълча. — Но ти си успял да уредиш това, нали, Карло?

— Нямам нищо общо със смъртта й, Алон.

Декларацията за невинност отекна високо в купола, преди да заглъхне, както заслужаваше. Сега Карло се загледа втренчено във врата на Паола. Габриел постави нежно ръка на рамото й.

— Онази вечер е трябвало да се срещне с Донати и да му каже, че ти ръководиш престъпната си империя от Ватиканската банка. Но е отменила срещата без обяснение. Тя я е отменила — допълни многозначително Габриел, — защото някой я е извикал в купола на базиликата. Този човек е щял да й даде информацията, от която се е нуждаела, за да те унищожи. Бил е някой, на когото е вярвала, някой, с когото е работила. — Отново направи пауза. — Някой като жена ти.

Карло се опитваше да запази самообладание, но присъствието на Паола не му позволяваше. Той продължаваше да се взира във врата й. Заради това не забеляза генерал Ферари, застанал на няколко метра зад него.

— По някое време онази вечер — продължи Габриел — Клаудия е получила текстово съобщение от Вероника с покана да дойде тук. Тя е звъннала на мобилния телефон на жена ти малко преди девет часа, но никой не е отговорил. Защото телефонът не е бил у Вероника. Бил е у теб, Карло.

— Нищо не можеш да докажеш, Алон.

— Не забравяй къде си застанал, Карло.

Паола изгледа обвинително Маркезе, преди да тръгне бавно из галерията.

— Но на кого да се довериш за убийството на най-добрата приятелка на жена ти? — попита Габриел. — Трябва да е бил някой, който е имал свободен достъп до Ватикана, някой, който не е спирал на пропуска, преди да влезе в двореца. — Усмихна се. — Познаваш ли някой такъв, Карло?

— Не вярваш, че лично съм убил бедното момиче, нали?

— Знам, че си го направил. И тя знае — допълни Габриел и погледна към Паола. — Помогни на душата й да намери покой, Карло. Кажи й, че си убил сестра й, за да защитиш поста си във Ватиканската банка. Изповядай греховете си.

Маркезе определено се поокопити от присъствието на Паола. Сега той гледаше Габриел със същата арогантна усмивка, както вечерта, когато се опита да ги убие. Отново бе Карло недосегаемият, Карло, мъжът, неизпитващ физически страх.

— Ти си член на един много малък клуб — продължи Габриел. — Ти си единственият човек, опитал се да убие жена ми, който все още ходи по земята. Ако искаш нещата да останат така, те съветвам веднага да подадеш оставката си във Ватиканската банка. Но първо — допълни, поглеждайки отново към Паола, — искам да й кажеш защо уби сестра й.

— Можеш да получиш оставката ми, но…

— Жена ти вече знае — прекъсна го Габриел. — Казах й всичко, преди Светият отец да тръгне за Йерусалим. Тя ми повярва, защото си спомни, че вечерта, когато Клаудия умря, не е успяла да открие мобилния си телефон.

Включването на съпругата на опонента в играта нарушаваше етичния кодекс на Габриел, но тактиката постигна желания ефект. Алон се възползва от предимството си.

— Тя ще те напусне, Карло. Всъщност, ако трябва да гадая, вероятно го е обмисляла от известно време. В края на краищата никога не те е обичала така, както е обичала Донати.

Това бе достатъчно — Карло вече не можеше да контролира гнева си. Той се втурна към Габриел в сляпа ярост, с неузнаваемо от гнева лице, с разперени ръце. Габриел отскочи светкавично настрани и Карло политна над парапета. Протегна колебливо ръка. Габриел се опита да я хване, но беше твърде късно. Затова сграбчи Паола и запуши ушите й, за да не чуе падането на Маркезе върху мрамора долу. Чак когато генерал Ферари я изведе на терасата на покрива, Габриел погледна надолу. Там видя личния секретар на папата, коленичил върху пода на базиликата, а пръстите му се движеха бавно над челото на Карло. Ego te absolvo. И всичко свърши.

* * *

През следващите два дни Габриел остана затворник зад завесите на малката си гробница в далечния край на реставрационната лаборатория. Другите от персонала го виждаха рядко. Той беше там, когато пристигаха сутринта, и оставаше там, заобиколен от корона блестяща халогенна светлина, дълго след като те си тръгваха вечер.

Плъзнаха слухове за някаква злополука зад завесите — неочаквана загуба на оригиналния рисунък на Караваджо или може би лошо ретуширане. Енрико Бачи, който все още беснееше, че не можа да си осигури поръчката, настоя за намеса на персонала, но Антонио Калвези отказа. Калвези бе чувал историите за безкрайните сеанси пред платното, когато се виждаше краят. Всъщност преди много години стана свидетел на подобно изпитание във Флоренция, когато Габриел, тогава работещ под фалшива самоличност, се труди двайсет часа без прекъсване, за да завърши Мазачо преди крайния срок.

— Няма проблем — успокои невярващия си персонал Калвези. — Той просто приключва. Благодарете се само, че е картина, а не човек.

И така дойде сутринта на третия ден, когато персоналът се промъкна в лабораторията и видя, че завесите на работното му място са отворени, а картината, подпряна на статива, изглежда така, сякаш току-що е била завършена от самия Караваджо. Единственото, което липсваше, бе реставраторът. Калвези го търси безуспешно цял час, преди да се отправи към двореца, за да съобщи лично новината на монсеньор Донати. Караваджо най-накрая бе завършен, докладва той. А Габриел Алон, прочутият реставратор на картини от старите майстори, пенсиониран израелски шпионин и екзекутор, и спасител на Светия отец, беше изчезнал без следа.