Даниъл Силва
Падналият ангел (40)

39.
Ватикан-Йерусалим

Като глава на суверенна държава, папата имаше пощенска служба, монетен двор, малка армия, държавен музей от световна класа и посланици, назначени в посолствата му по света. Обаче си нямаше самолет. Затова трябваше да разчита на благоразположението на „Алиталия“, закъсалите италиански авиолинии. За полета до Израел те му отпуснаха „Боинг 767“ и го прекръстиха на „Сион“ в чест на пътуването. В личното му отделение имаше четири въртящи се стола, масичка за кафе, отрупана със сутрешните вестници, и сателитна телевизия, която позволяваше на папата да наблюдава излитането си от летище Фиумичино на живо по RAI, италианската телевизионна мрежа.

Антуражът на папата от Курията и охранителният екип седяха точно зад него в бизнес класата на самолета, докато пресслужбата на Ватикана се ограничаваше в икономична класа. Когато се качиха на борда, натоварени с фотоапарати и багаж, неколцина носеха черно-бели карирани палестински куфии като шалове. Втората спирка от натоварения маршрут на папата щеше да бъде бежанският лагер в Дехейше. Очевидно ватиканските експерти смятаха за важно да направят добро впечатление на домакините си.

Въпреки че излетяха рано сутринта, „Алиталия“ сервира разкошен обяд. Свещениците и епископите погълнаха яденето, сякаш не бяха виждали храна от дни насам, но Габриел бе твърде зает, за да се храни. Седнал до Алоис Мецлер, той прегледа за последен път плановете за охрана, правейки си мислен списък на всичко, което можеше да се обърка. Когато броят на кошмарните сценарии достигна двайсет, той затвори книгата с инструкции и се загледа през илюминатора, докато самолетът прелиташе ниско над Средиземно море към зелената крайбрежна равнина на Израел. Пет минути по-късно, когато колелата се плъзнаха по пистата на летище „Бен Гурион“, един от ватиканските журналисти изкрещя: „Добре дошли в окупирана Палестина!“. На което архиепископ доктринер от Държавния секретариат промърмори: „Амин за това“. Ясно бе, помисли си Габриел, че в Курията има хора, които не са доволни от решението на папата да прекара великденските празници в Светите земи, контролирани от евреите.

По нареждане на Донати Габриел щеше да е част от основния охранителен екип на папата, което означаваше, че никога няма да се отдалечава на повече от няколко метра от него. И така, когато Негово Светейшество папа Павел VII, епископ на Рим, върховен понтифекс и наследник на св. Петър, слезе от наетия си самолет, той бе последван от единственото дете на оцелелите от холокоста от Долината на Израил. Следвайки традицията, създадена от предшественика му, папата веднага падна на колене и целуна земята. Стана, приближи до очакващия го израелски министър-председател и се ръкува енергично с него. В продължение на няколко минути двамата си разменяха любезности, заобиколени от концентрични кръгове охрана. После министър-председателят ескортира папата до хеликоптера. Габриел се качи и седна между Донати и Алоис Мецлер.

— Дотук добре — въздъхна Донати, когато хеликоптерът се издигна бързо във въздуха.

— Да — кимна Габриел. — Но сега започва веселбата.

* * *

Полетяха на изток към Юдейските хълмове, над виещата се като стълба клисура, разделяща Йерусалим от морето. Габриел се вгледа в някои от селата, превърнали се в арена на най-ожесточените сражения по време на Войната за независимост на Израел; после пред тях се появи Йерусалим, ефирен, сякаш понесен от ръката на Бога. Папата се втренчи съсредоточено през прозореца, докато прелитаха над града от запад на изток, от новия към стария. Докато минаваха над Храмовия хълм, златният Купол на скалата блестеше под обедното слънце. Габриел показа на папата църквата на Божи гроб, църквата „Успение Богородично“ и Гетсиманската градина.

— А синът ти? — попита папата.

— Там — поясни Габриел, докато прелитаха над Елеонския хълм.

Хеликоптерът зави плавно на юг и полетя над Зелената линия от 1949 г., която сега всички наричаха границата отпреди 1967 г. От въздуха се виждаше ясно как границата е изчезнала напълно в резултат от четиридесет години израелска окупация. За няколко секунди прелетяха над смесения йерусалимски квартал Абу Тор, над малкото еврейско селище Хар Хома на Западния бряг и над арабското село Бейт Джала. В съседство с Бейт Джала се намираше Витлеем. Площад „Мангер“ се виждаше ясно в далечината, защото бе претъпкан с няколко хиляди души, като всеки от тях размахваше малък палестински флаг. По пътищата, водещи към града, не се движеха коли, само камионите и джиповете на израелската армия.

— Тук нещата ще добият политическа окраска — каза Габриел на Донати. — Важно е да сме постоянно в движение, особено след като почетният гост ще бъде единственият мъж, облечен от главата до петите изцяло в бяло.

Когато хеликоптерът кацна, президентът Махмуд Абас и лидерите на Палестинската автономия чакаха на подиум пред църквата „Рождество Христово“.

— Добре дошли, Ваше Светейшество, в древната земя на Палестина — възкликна Абас достатъчно силно, че поздравът му да се чуе от застаналите наблизо репортери. — И добре дошли във Витлеем и Йерусалим, вечната и неделима столица на Палестина.

Папата отговори с уклончиво кимане, а после поздрави останалите от делегацията. Повечето видимо бяха доволни от присъствието му, но един, Ясер Абед Рабо, бившият лидер на терористичния „Народен фронт за освобождение на Палестина“, изглеждаше далеч по-заинтригуван от бодигарда, който стоеше неотлъчно на няколко сантиметра от рамото на папата.

Влизайки в църквата, папата прекара няколко минути в мълчалива молитва пред Рождественския олтар. После помоли Абас да му покаже щетите в църквата, нанесени през 2002 г., когато група палестински терористи превзеха християнската светиня, опитвайки се да избегнат залавянето. След края на деветдесет и три дневната патова ситуация израелските войски откриха четиридесет експлозивни устройства, скрити в църквата, а францисканските духовници, държани като заложници по време на обсадата, описаха как палестинските терористи плячкосали златните икони в църквата и използвали страници от християнската Библия за тоалетна хартия. Всичко това обаче очевидно бе новина за Махмуд Абас.

— Единствените щети в църквата — настоя той — бяха нанесени от израелците. Както знаете, те дълбоко ненавиждат християнството.

— Ако е така — отговори хладно папата, — защо християнското население във Витлеем е паднало от деветдесет и пет процента до едва една трета? И защо християните напускат териториите, контролирани от Палестинската автономия, с тревожни темпове?

Абас се усмихна неубедително и си погледна часовника.

— Може би, Ваше Светейшество, моментът е подходящ да посетим Дехейше.

Лагерът се намираше на около километър и половина южно от Витлеем, върху парче земя, взето под наем от йорданското правителство след приключването на Войната за независимост. Първоначално само три хиляди палестинци, предимно от Йерусалим и Хеброн, живееха там на палатки. Сега, след повече от шейсет години, палатките бяха заменени от сгради, построени от големи сиви тухли от сгурия и цимент, а населението в лагера бе нараснало до почти тринайсет хиляди регистрирани бежанци. Заради огромната безработица повечето бяха под постоянната опека на Обединените нации, а лагерът се бе превърнал в развъдник за терористична дейност. Въпреки това, жителите приветстваха папата, докато той вървеше по тесните улички, с Габриел до себе си.

В края на обиколката, на прашния централен площад в лагера, папата оплака онова, което сам нарече „ужасното страдание на палестинския народ“. Но във внезапно отклонение от предварително подготвения си текст той критикува остро неуспеха на три поколения арабски лидери да постигнат справедливо и надеждно решение на бежанската криза.

— Онези, които продължават човешките страдания заради политически цели — заяви сериозно той, — трябва да бъдат осъдени толкова сурово, колкото и онези, които ги причиняват.

След това папата благослови множеството с кръстен знак и се качи в бронирана лимузина за краткото си пътуване до Йерусалим. Влизайки в Еврейския квартал през Малката порта, той пъхна молба за мир между камъните на Стената на плача, преди да тръгне пеш по улиците на Мюсюлманския квартал до Верижната порта, един от източните входове към Харам аш Шариф. Табела, поставена от главното равинство на Израел, предупреждаваше, че според институцията, на евреите се забранява да стъпват на Хълма поради неговата святост.

— Не бях разбрал — обади се папата.

— Сложно е, Ваше Светейшество — обясни Габриел. — Но в Израел повечето неща са такива.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен?

— Бил съм тук и преди.

Папата се усмихна.

— Потрепервам от мисълта какво би се случило с бедния малък Исак, ако не беше ти.

— Бог спаси момчето. Архангел Гавраил^[1] бе само негов пратеник.

— Надявам се да сметне за уместно да спаси и мен.

— Ще го направи, стига да ме слушате — напомни му Габриел. — Тук нещата бързо могат да се объркат. Ако видя нещо, което не ми харесва…

— Тръгваме — прекъсна го папата.

— Бързо — уточни Габриел.

Макар че Вакъфът контролираше самия Храмов хълм, той не контролираше входовете, което означаваше, че израелското правителство можеше да наложи молбата на Ватикана, Харам да бъде затворен за краткото посещение на папата. В резултат от това делегацията от ислямски сановници, чакаща на стълбите към Купола на скалата, наброяваше едва четиридесет души. Сред тях бяха великият мюфтия, членовете от Върховния съвет на Вакъфа и няколко дузини въоръжени бодигардове, мнозина от които имаха връзки с палестински и ислямски военни групировки. Минути след пристигането на папата мюфтията го покани да се помоли в Купола на скалата въпреки уверенията от страна на Вакъфа, че подобна покана няма да бъде отправяна. Папата отказа дипломатично и прекара няколко минути, възхищавайки се от великолепните мозайки и прозорци на сградата. Габриел посочи дискретно към надписите на арабски, които открито осмиваха християнската вяра и приканваха всички християни да се покръстят в исляма, което мюсюлманите считаха за последно и решително разкриване на словото Божие.

— Четете ли на арабски? — попита мюфтията.

— Nein — отговори Габриел на немски.

След края на обиколката папата и мюфтията се оттеглиха в градината на чай. Останал насаме с най-властната религиозна фигура на света, пазителят на третата светиня на исляма използва възможността да изложи често повтаряната си теория, че холокостът не се е случвал никога и че евреите тайно заговорничели да разрушат Купола на скалата с помощта на християнски фундаменталисти от Америка. Папата слушаше със стоическо мълчание, но в публичните си забележки след това той нарече разговора „много поучителен“. После, след като поднесе планираното извинение за убийствените ексцесии по време на кръстоносните походи, той посочи, че израелците са първите завоеватели в историята на Йерусалим, оставили непроменено статуквото на Свещената планина. В резултат на това, обяви той, ислямът има специалното задължение не само да се грижи за джамиите на Храмовия хълм, но и да защитава свещените руини под тях.

— В крайна сметка — заяви папата, качвайки се в лимузината на улицата пред Портата на лъва, — мисля, че всичко мина доста добре.

— Не съм сигурен, че мюфтията ще се съгласи — усмихна се Габриел.

— Има късмет, че не избухнах. Трябваше да чуеш какво ми каза.

— Чуваме го всеки ден, Ваше Светейшество.

— Но не и аз — отговори папата. — Мога само да предположа, че Бог е имал основателна причина да ме накара да изслушам тези глупости.

Поглеждайки към маршрута на Светия отец, Габриел се учуди дали това е вярно.

Следващата им спирка беше „Яд Вашем“.

* * *

Донати не беше уточнил часа на посещението, но минаха деветдесет минути, преди папата да завърши самотната си обиколка из новата изложба за историята на холокоста. Оттам той отиде в Залата с имената — мрачното хранилище с информация за мъртвите, а после тръгна по Алеята на праведните и през Долината на общностите. В „Мемориала на децата“, тъмно, призрачно място с отразена от свещите светлина, той се обърка за миг.

— Насам — насочи го тихо Габриел. А когато папата излезе отново под яркото йерусалимско слънце, по бузите му се стичаха сълзи.

— Деца — въздъхна той. — Защо, за бога, са убивали малките дечица?

— Нуждаете ли се от минута да съберете мислите си?

— Не — отговори папата. — Време е.

Минаха покрай високата Колона на героизма и стигнаха до Залата на спомените. На площада отвън няколкостотин израелски сановници и оцелели от холокоста седяха с лице към простия подиум, откъдето папата щеше да произнесе най-важните бележки в своето пътуване. Поради мрачното местоположение настроението беше траурно. Не се вееха флагове и когато папата влезе в залата, не се чуха аплодисменти. Следвайки го в хладните сенки, Габриел изпита усещане за покой за пръв път след пристигането им на израелска земя. Тук, в тази свята зала на паметта, Светият отец беше в безопасност.

Вечният огън на спомените бе загасен временно. С помощта на Донати папата го запали отново и коленичи за малко в мълчалива, болезнена молитва. Накрая стана и излезе на площада, където сега множеството се вълнуваше в очакване. Когато папата приближи подиума, Донати махна черната папка с подготвения текст и остави на нейно място навит бял лист. Върху него Светият отец бе написал на ръка своите бележки по време на разговора си с Габриел в Апостолическия дворец. Папата щеше да произнесе едно от най-важните изказвания в папството си без предварителен сценарий.

Той стоя дълго върху подиума, сякаш останал безмълвен от уникалната комбинация от ужас и красота на „Яд Вашем“. След като помогна на папата да излезе от „Мемориала на децата“, Габриел знаеше, че чувството е искрено. Но знаеше също, че Негово Светейшество ще започне проповедта си с поанта за думите срещу делата. Поради това мълчанието му бе целенасочено.

— На това място на непоносима болка — започна най-накрая той — простите думи не могат да опишат дълбините на нашата скръб и на нашия срам. Тази красива градина на спомените е нещо повече от церемониален надгробен камък за шестте милиона деца на Бог и Аврам, загинали в пламъците на холокоста. Тя ни напомня, че злото, истинското зло, съществува на света. Тя също ни напомня, че като християни, ние приемаме част от отговорността за случилото се по време на холокоста и че трябва да молим за прошка. Преди десетилетие, в Голямата синагога в Рим, ние говорихме за нашето съучастие в престъплението, отбелязвано от „Яд Вашем“. И днес ние пак потвърждаваме нашата скръб и отново молим за прошка. Но сега, в тези времена на ескалиращо напрежение в Близкия изток, нашата скръб се смесва със страх. Страхът, че това може да се повтори.

Изречението предизвика мърморене в тълпата. Неколцина репортери от ватиканската пресслужба се взираха объркано в своите копия от речта. Папата отпи от водата си и зачака за тишина. После погледна за кратко към Габриел и Донати, преди да продължи проповедта си:

— След нашата поява в Голямата синагога в Рим Църквата предприе сериозни стъпки към премахване на антиеврейските чувства от нашите учения и текстове. Помолихме нашите ислямски братя да се заемат с подобна преоценка, но за съжаление, това не се случи. В ислямския свят мюсюлманските духовници редовно проповядват, че холокостът не се е случил, докато в същото време радикални джихадисти обещават да извършат следващия холокост. Противоречието е забавно за някои, но не и за мен — не и когато една нация, заклела се да изтрие Израел от лицето на земята, непреклонно увеличава възможностите си да направи точно това.

Публиката отново се развълнува в очакване. Очите на Габриел се плъзнаха по обърканите членове от делегацията на Курията, преди да се вперят в дребната фигура, която се канеше да твори история.

— Някои лидери ме уверяват, че Израел може да живее с един въоръжен с ядрено оръжие Иран — продължи папата. — Но за някой, преживял лудостта на Втората световна война, това звучи като думите на онези, които казваха, че евреите няма защо да се страхуват от Германия, водена от Хитлер и нацистите. Тук, в свещения град Йерусалим, ние си спомняме на всеки ъгъл, че великите империи и великите цивилизации могат да изчезнат за миг. Техните ценни старинни предмети изпълват нашите музеи, но много често ние не се учим от грешките си. Изкушаваме се да мислим, че сме достигнали до края на историята, че това не може да се случи никога вече. Но историята се твори всеки ден, понякога от хората на злото. И твърде често историята се повтаря.

Неколцина репортери вече шепнеха в мобилните си телефони. Габриел подозираше как информират редакторите си, че Негово Светейшество току-що е направил важно отклонение от рутинната си реч за възпоминание в „Яд Вашем“.

— И така — поднови проповедта си папата, — в този тържествен случай, на това свято място, ние правим нещо повече от това да си спомним за шестте милиона, страдали и загинали по време на холокоста. Ние подновяваме своята връзка с техните наследници и ги уверяваме, че ще направим всичко по силите си, за да сме сигурни, че това няма да се случи отново.

Папата направи последната си пауза, сякаш сигнализираше на репортерите, че предстои най-важната част от обръщението му. Когато заговори отново, гласът му вече не беше обагрен със скръб, а само с решителност.

— За тази цел — разпери широко ръце той, а думите му отекнаха сред монументите на „Яд Вашем“ — ние даваме обет на израелския народ, на нашите по-стари братя, че този път, когато се изправите пред предизвикателство за съществуването си, Римокатолическата църква ще застане до вас. Предлагаме нашите молитви и ако желаете да го приемете, нашия съвет. Молим ви само да продължите с изключителна предпазливост, защото вашите решения ще засегнат целия свят. Земята на този свещен град е пълна с останки от империи, взели погрешни решения. Йерусалим е градът на Бога. Но той е и надгробен камък на човешката глупост.

След тези думи публиката избухна в оглушителни овации. Габриел и останалите от охранителния екип застанаха бързо до папата и го ескортираха до чакащата лимузина. Когато автоколоната тръгна надолу по хълма Херцел към Стария град, папата подаде на Габриел бележките за обръщението си.

— Прибави ги към колекцията си.

— Благодаря ви, Ваше Светейшество.

— Все още ли мислиш, че трябваше да отменя пътуването?

— Не, Ваше Светейшество. Но можете да сте сигурен, че точно в този момент иранците определят награда за главата ви.

— Винаги съм знаел, че ще го направят — отговори той. — Само внимавай никой да не я получи, преди да напусна Йерусалим.