Даниъл Силва
Падналият ангел (24)

23.
Сен Мориц, Швейцария

Вече беше март, което означава, че Сен Мориц, старомодният спа курорт в долината Горен Енгадин, отново бе попаднал в хватката на лудостта. На Виа Серлас, може би най-скъпата търговска улица в света, повехнали аристократи се шляеха безцелно от „Шопар“ до „Гучи“, а после до „Шанел“ и „Булгари“, заедно с кинозвезди, супермодели, политици, магнати и целите им антуражи от най-различни хрантутници. Бореха се да получат най-добрите маси в „Ла Мармит“ или на „Терасата“, а вечер си проправяха път с усмивки в частните помещения на „Дракула“ или „Кралския клуб“. Само шепа от тях си правеха труда да сложат ски. В Сен Мориц скиорството беше развлечение за онези, които нямаха какво друго да правят.

Но сгушен в една тиха странична уличка, нещо като островче на здравия разум, се криеше старият и величествен хотел „Йегерхоф“. Той беше старомоден и строг, ала преди всичко — демодиран, което ни най-малко не го притесняваше. Всъщност той сякаш се наслаждаваше на това. Ресторантите му бяха без предварителна резервация; удобствата му — винаги на второ място. Нямаше спа комплекс или закрит плувен басейн, нямаше нощен клуб да привлича онези, които обичаха да виждат имената си, изписани с получерен шрифт. Единствената музика, която можеше да се чуе в „Йегерхоф“, бе звукът от струнния квартет, който свиреше в салона всеки следобед, през сънливото затишие, наричано евфемистично „парти след ски“.

Стаите му, както маниерите, бяха прашни реликви от едно отминало време. Постоянните гости често искаха по-ниски етажи, защото асансьорът редовно се повреждаше, докато онези, които търсеха евтинията, гравитираха към тесните тавански стаички. В една такава беше отседнал висок като върлина руснак със сиви очи и бледа като снега на връх Бернина кожа. За съжаление, той навехна жестоко коляното си още през първия ден от ваканцията си и оттогава насам пазеше стаята. Понякога сядаше до мъничкото прозорче и се взираше с копнеж в улицата, но през повечето време си оставаше в леглото, вдигнал нависоко наранения си крак. За да убие времето, той гледаше филми и слушаше музика от лаптопа си. Камериерките го описваха като изключително учтив, нещо необичайно за руснак.

Същото обаче не можеше да се каже за лекаря, който се появи в „Йегерхоф“ четири дни след злополучния инцидент с руснака. Той беше среден на ръст, с буйна сребриста грива и зорки кафяви очи, частично скрити зад дебели очила. Онези членове от персонала на „Йегерхоф“, които имаха нещастието да се срещнат с него по време на краткия му престой, по-късно щяха да отбележат, че повече му отивало да нанася рани, отколкото да ги лекува.

— Как е коляното ти? — попита Габриел.

— Още боли, като го натоваря повече.

— Не изглежда добре.

— Трябваше да го видиш преди два дни.

Коляното беше подпряно върху две възглавници, на които бе избродиран дискретно гербът на „Йегерхоф“. Габриел премигна леко, докато оглеждаше подутината.

— Откъде са всички тези синини?

— Трябваше да го ударя няколко пъти.

— С какво? С парен чук?

— Използвах бутилката с безплатно шампанско.

— Как беше?

— За тъп инструмент беше добре.

Габриел отиде до прозореца и надзърна надолу към перфектния като пощенска картичка швейцарски площад. От едната страна лимузина паркираше бавно, като луксозен лайнер, пред входа на един от най-скъпите хотели в курорта. От другата три жени, натруфени с кожи, позираха на фотограф пред конска каляска. След момент каляската потегли с тихо тракане на заглушените от снега копита, разкривайки скромния вход на галерия „Наксос“. През голямата предна витрина Габриел видя Давид Жирар, който разговаряше с клиент за един от най-добрите експонати в галерията — римска статуя от първи век, останала без крайници, на полегнал юноша. Звукът от разговора, който се провеждаше на немски, се чуваше тихо от колоните в лаптопа на Михаил.

— Къде е скрит предавателят?

— На бюрото му.

— Как успя да го направиш?

— По време на единственото си посещение в галерията оставих там много скъпа златна писалка. Мосю Жирар бе достатъчно добър да я задържи, докато намеря възможност да намина отново. Единственият проблем е, че се намира точно до телефона. Всеки път, когато някой звъни в галерията, тук се чува като пожарна аларма.

— Как е бизнесът?

— Крета. Обикновено се вижда с един-двама клиенти сутринта и с още няколко през късния следобед, когато ски пистите започват да затварят. До пет часа мястото се превръща в мъртвило.

— Някакви служители?

— Съпругата обикновено прекарва по няколко часа в галерията, след като остави Хензел и Гретел в детската градина. Те живеят на няколко километра от Сен Мориц, в едно градче на име Замедан. Приятно местенце. Имам чувството, че Дауд е единственият член на „Хизбула“, който живее там.

— Името му е Давид — натърти Габриел. — И за момента не можем да докажем, че е член на нищо друго, освен на Швейцарската асоциация на търговците на художествени творби и антики.

— Докато не види това красиво гръцко гърне.

— Може и да не захапе.

— Ще захапе — увери го Михаил. — После ще го изпържим до хрупкаво и ще го обърнем от другата страна, точно както ти го нарисува върху черната дъска на булевард „Цар Саул“.

— Понякога операциите не минават по план.

— На мен го кажи. — Михаил огледа Габриел за момент. — Може би не е добра идея точно сега да се заиграваш с някого от „Хизбула“.

— Аз самият едва се познавам в тази премяна.

— Популярното ти лице не е единствената причина, поради която трябва да се замислиш дали да влизаш в галерията.

Габриел се обърна и погледна Михаил право в очите.

— Не мислиш, че ме бива за това? Това ли искаш да кажеш?

— Не е минало много време, откакто Надия ал Бакари умря в ръцете ти в Руб ел Хали. Може би трябва да позволиш на някого другиго да отиде там и да пусне примамката.

— На кого например?

— На мен.

— Ти едва вървиш.

— Ще глътна малко аспирин.

— Колко разбираш от червенофигурни атически вази?

— Абсолютно нищо.

— Това може да се окаже проблем.

Михаил замълча.

— Приключихме ли? — попита Габриел.

— Приключихме.

Габриел отвори алуминиевото куфарче, което донесе със себе си в хотела. Вътре имаше един фрагмент от хидрията, грижливо увит в сукно, заедно с няколко снимки осем на десет на останалите парчета от съда. Той щракна малък ключ вътре и активира системите за аудио- и видеопредаване. После затвори куфарчето и погледна към Михаил.

— Хващаш ли сигнала?

— Да.

Габриел отиде до огледалото и огледа непознатото лице, отразено в стъклото. Доволен от вида си, той излезе от стаята, без да каже нищо повече, и тръгна надолу по стълбите към празното фоайе на „Йегерхоф“. Докато излезе на улицата, вече не беше мълчаливият лекар, дошъл да лекува ранения руснак; той беше Антон Дрекслер от „Антикварни услуги“, Хамбург, Германия. Десет минути по-късно, след внимателна проверка за следене, той се изправи пред входа на галерия „Наксос“. Зад витрината лежеше осакатеното римско момче. То много приличаше на жертва от самоделна бомба. Хер Дрекслер огледа статуята за момент с проницателен поглед на професионалист. После, след като натисна звънеца и обяви намеренията си, той бе пуснат да влезе без по-нататъшно забавяне.