Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fallen Angel, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Димитров, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Падналият ангел
Преводач: Димитър Добрев Димитров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Хермес
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 23.08.2013
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1241-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6036
История
- — Добавяне
5.
Пиаца ди Спаня, Рим
Докато пресслужбата на Ватикана потвърди, че доктор Клаудия Андреати, уважаваният куратор в отдела за антики, се е самоубила в базиликата „Св. Петър“, слуховете за кончината й проникнаха навсякъде в малкото клюкарско селце, известно като Светия престол. Работата в реставрационната лаборатория престана, тъй като персоналът се събра край работните маси да се чуди как така са пропуснали признаците за емоционално разстройство у доктор Андреати, как е възможно да работиш с някого толкова години и да знаеш толкова малко за личния му живот. Габриел промърмори няколко подходящи думи на съчувствие, но през повечето време си остана в своя уединен ъгъл в лабораторията. Остана там заедно с Караваджо до късно следобед, когато се върна в апартамента на Пиаца ди Спаня в ледения дъжд. Откри Киара, облегнала се на кухненския плот. Тъмната й коса бе прибрана на тила с кадифена панделка. Очите й не се откъсваха от телевизора, където един репортер от Би Би Си разказваше история за трагично самоубийство, застанал под компютърно генериран надпис, който гласеше Смърт в базиликата. Когато на екрана се появи снимка на Клаудия, Киара поклати бавно глава.
— Такова красиво момиче. Някак си винаги е по-трудно да го разбереш, когато са красиви.
Извади тапата от бутилката „Санджовезе“[1] и наля две чаши. Габриел посегна към своята, после спря. Тъмно и гъсто, виното бе с цвета на кръв.
— Нещо не е наред ли?
— Донати ме помоли да огледам тялото.
— Че защо ще го прави?
— Искаше второ мнение.
— Не мисли, че се е самоубила?
— Не. Аз също.
Разказа на Киара за скъсаната верижка, за обувките, приземили се твърде далеч една от друга, за тайния преглед на ватиканската антична колекция. Накрая й каза за спешната среща, която е трябвало да се проведе в офиса на Донати.
— Сега разбирам проблема — кимна Киара. — Привлекателна жена, куратор, трябва да се срещне с могъщия личен секретар. Вместо това се оказва мъртва.
— Оставяйки всички привърженици на конспиративните теории по света да спекулират, че могъщият личен секретар някак си е замесен в смъртта й.
— Което обяснява защо те моли да му помогнеш да потулите нещата.
— Не бих го описал така.
— А как?
— Една частна мисия за откриване на факти, като онези, които провеждах на булевард „Цар Саул“.
На булевард „Цар Саул“ се намираше израелското външно разузнаване. То носеше дълго и умишлено подвеждащо име, нямащо почти нищо общо с истинското естество на работата му. Дори бившите агенти, като Габриел и Киара, го наричаха, сама Службата и по никакъв друг начин.
— Това притежава всички предпоставки за още един ватикански скандал — предупреди го Киара. — И ако не внимаваш, твоят приятел монсеньор Луиджи Донати ще те спусне право в центъра му.
Тя изключи телевизора, без да каже нищо повече, и занесе чашите им с вино в дневната. Върху масичката за кафе бе поставен поднос с различни видове брускети.
Киара наблюдаваше напрегнато Габриел, докато той избра една, наръсена с артишок и сирене рикота, лапна я и я прокара със „Санджовезе“. Очите й, големи и бадемовидни, бяха с цвета на карамел, поръсен със златни точици. Те променяха цвета си според настроението й. Габриел видя, че е разтревожена. Имаше право да бъде. Последната им мисия за Службата — срещу джихадистка терористична мрежа, се оказа особено жестока операция, завършила в пустинята Руб ел Хали. Киара се надяваше, че реставрирането на Караваджо ще се окаже финалният етап от продължителното и трудно възстановяване на Габриел, началото на нов живот, свободен от гравитационното притегляне на Службата. Той не трябваше да включва разследване, проведено в интерес на личния секретар на папата.
— Е? — попита тя.
— Беше вкусно — отговори Габриел.
— Не говорех за брускетите. — Киара подреди възглавничките в единия край на дивана. Когато бе ядосана, винаги подреждаше нещо. — Замисли ли се какво ще направят италианските служби за сигурност, ако открият, че работиш за Ватикана? Ще ни изгонят от страната. Отново.
— Опитах да обясня това на Донати.
— И?
— Позова се на името на своя работодател.
— Той не е твой папа, Габриел.
— Какво трябваше да кажа?
— Да си намери някой друг — отговори тя. — Няколко прекрасни думички, които трябва да научиш.
— Нямаше да говориш така, ако беше видяла тялото на Клаудия.
— Не е честно.
— Но по случайност е истина. Виждал съм много трупове в живота си, но никога не съм виждал труп, паднал от повече от петдесет метра върху мраморен под.
— Какъв ужасен начин да умреш. — Киара гледаше как дъждът барабани по малката тераска с изглед към Испанските стълби. — Доколко си сигурен, че Донати ти казва истината?
— За какво?
— За връзката си с Клаудия Андреати.
— Ако питаш дали си мисля, че има нещо романтично, отговорът ми е „не“.
— Израснал си с майка, която никога не ти е казвала какво й се е случило през войната.
— Какво искаш да кажеш?
— Всеки си има тайни. Дори от хората, на които се доверява най-много. Наречи го женска интуиция, но винаги съм усещала, че у монсеньор Донати има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Той си има минало. Сигурна съм в това.
— Всички имаме.
— Но някои от нас имат по-интересно минало от други. Освен това — допълни тя, — колко знаеш в действителност за личния му живот?
— Достатъчно, за да съм сигурен, че никога няма да направи нещо толкова безразсъдно — да върти любов със служителка от Ватикана.
— Предполагам, че си прав. Но не мога да си представя как мъж с външността на Луиджи Донати може да остане целомъдрен.
— Той се справя с това, излъчвайки аура на абсолютна недостъпност. Също така носи дълго черно расо и спи близо до папата.
Киара се усмихна и взе една брускета от подноса.
— Има поне едно странично предимство, ако приемеш случая — замисли се тя. — Това ще ти даде възможност да разгледаш църковната антична колекция. Само Бог знае какво наистина са заключили в складовете си.
— Бог и папите — коригира я Габриел. — Но материалът е прекалено много, за да успея да го прегледам сам. Ще се нуждая от помощта на някого, който разбира нещо от антики.
— Моята помощ?
— Ако Службата не беше те уловила в мрежите си, ти щеше да си професор в някой добър италиански университет.
— Вярно е — отвърна тя. — Но аз изучавах история на Римската империя.
— Всеки, изучавал римляните, знае нещо за техните артефакти. А твоите познания за гръцката и етруската цивилизация са далеч по-добри от моите.
— Боя се, че това не означава много, скъпи.
Киара присви вежди, преди да вдигне чашата с вино към устните си. Видът й се промени забележимо след пристигането им в Рим. Седнала, както сега, с пусната коса до раменете и с блеснала матова кожа, тя забележително приличаше на онази опияняваща млада италианка, която Габриел срещна за пръв път преди десет години в средновековното венецианско гето. Сякаш травмите от толкова много продължителни и опасни операции бяха изтрити. Само леката сянка от загубата падаше върху лицето й. Тя си оставаше там заради детето, което пометна, докато бе отвлечена от руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. След това не можеше да зачене. Киара тайно се беше примирила с перспективата, че тя и Габриел може никога да нямат деца.
— Има и още една възможност — заговори тя.
— Каква?
— Че доктор Клаудия Андреати се е покачила на върха на базиликата в състояние на емоционално объркване и е скочила към смъртта си.
— Когато я видях снощи, не ми заприлича на объркана жена. Всъщност… — Гласът на Габриел пресекна.
— Какво?
— Стори ми се, че искаше да ми каже нещо.
Киара замълча за момент.
— За колко време Донати ще ни осигури документите й? — попита най-накрая тя.
— Ден-два.
— И какво ще правим междувременно?
— Мисля, че трябва да я опознаем малко по-добре.
— Как?
Габриел й показа връзката ключове.
* * *
Тя живееше от другата страна на реката, в Трастевере, в избелял стар дворец, превърнат в жилищна сграда с апартаменти. Габриел и Киара минаха два пъти покрай входа, докато се решат да действат. После, при третото минаване, Габриел приближи до вратата със спокойната увереност на човек, който има работа в сградата, и бутна Киара вътре. Фоайето беше полутъмно и те откриха пощенската кутия на Клаудия, пълна с поща, несъбирана от няколко дни. Габриел извади всичко и го пусна в дамската чанта на Киара. После я поведе към широкото централно стълбище и започнаха да се изкачват заедно.
Не мина много време и Габриел усети как го поглъща познатото усещане. Шамрон, неговият учител, го наричаше „оперативна тръпка“. То го караше да ходи на пръсти, приведен леко напред, и да си поема дъх с равния ритъм на вентилатор. И го караше инстинктивно да предполага най-лошото: че зад всяка врата, край всеки тъмен ъгъл, дебне стар враг с пистолет, чакащ да прибере неплатен дълг. Очите му святкаха неспокойно, а слухът му, внезапно изострен, регистрираше всеки звук, независимо от това колко тих или обичаен бе той — плискането на вода в мивката, заглъхването на цигулков концерт, плача на неутешимо дете.
Именно този звук, на плачещо дете, последва Габриел и Киара до площадката на третия етаж. Габриел отиде до вратата на апартамент 3В и бързо прокара пръсти по бравата, преди да пъхне ключа в ключалката. После превъртя безшумно и двамата се вмъкнаха вътре. И веднага осъзнаха, че не са сами. Обляна от светлина, ридаеща тихо, там седеше доктор Клаудия Андреати.