Даниъл Силва
Падналият ангел (29)

28.
Ванзее, Берлин

Една от множеството неизменни загадки в операцията бе как така обезопасеното седалище на екипа в Берлин се намираше точно във Ванзее. Шефът на интендантството твърдеше, че това било просто съвпадение, че избрал имота поради неговата достъпност и функционалност. Чак по-късно, когато официалната версия на историята щеше да бъде записана черно на бяло, той щеше да признае, че решението му било повлияно лично от Ари Шамрон. Шамрон искал да припомни на Габриел и на екипа какво се е случило във Ванзее през януари 1942 г., когато петнайсет висши нацисти се събрали на обяд във вила край езерото да изяснят бюрократичните подробности при унищожаването на хора. И може би, както всички се съгласиха, той бе искал да напомни на екипа за потенциалната цена на провала им.

Самото седалище се намираше на около километър южно от мястото, където се бе провела конференцията във Ванзее, край уличка в гъста гора, кръстена подходящо „Линденщрасе“^[1]. Къщата бе оградена с две високи стени, едната от изронени тухли, а другата — от избуял жив плет. Празните стаи миришеха на влага, прах и едва доловимо на бренди. Тлъст петнист шаран дремеше под ледената покривка на рибарника.

Членовете на екипа се представяха за служители в нещо, наречено „ВижънТех“ — монреалска фирма, съществуваща само във въображението на агента от булевард „Цар Саул“. Според легендата им, те бяха дошли в Берлин, за да започнат съвместен бизнес с германска фирма, което обясняваше необичайния брой компютри и друго техническо оборудване, пристигнало заедно с тях. Държаха повечето техника в голямата официална трапезария, служеща им за оперативен център. Само часове след пристигането им стените й бяха покрити с големи карти и снимки от наблюдения на човек, който се преструваше на нископоставен служител в иранското посолство, но всъщност беше главният организатор на международния терор в своята страна.

Дина доволно прие задачата си да подготви въпросите за отдавна закъснелия разпит на Масуд, а да влезе на работното си място, за нея означаваше да влезе в класна стая, посветена на еволюцията в съвременния тероризъм. Масуд Рахими се намираше в центъра й, започвайки през ноември 1979 г., когато бе сред студентите и бойците, щурмували американското посолство в Техеран. Няколко от петдесет и двамата заложници по-късно щяха да го идентифицират като най-жестокия от техните мъчители. Любимото му забавление били мнимите екзекуции. Още тогава Масуд се наслаждавал най-много, когато видел как американец се моли за живота си.

Следващият му звезден миг бе в Ливан през 1982 г., когато бе започнал да работи с новата войнствена шиитска група, известна като Организация на потиснатите на земята. Говореше се, че Масуд съкратил името на групата до Партия на Бога, или „Хизбула“. Говореше се също, че той лично помогнал за сглобяването на петтонната бомба, поставена в камион и разрушила казармите на американската морска пехота на летището в Бейрут в 6,22 часа на 23 октомври 1983 г. Експлозията — най-големият неядрен взрив след Втората световна война — бе убила 243 американски войници и бе променила завинаги лицето на глобалния терор. Последваха още атаки. Терористите отвличаха самолети, вземаха заложници, бомбардираха посолства. Във всички имаше едно общо нещо.

Те бяха провеждани по заповед на човека, който сега работеше в иранското посолство в Берлин, защитен с бронята на дипломатическия си паспорт.

Но как да убедиш човек като Масуд да разкрие най-убийствените си тайни? И на първо място, как да се добереш до него? Трябваше да използват изпитаната във времето шиитска практика, известна като такия, показваща едно намерение, а криеща нещо съвсем друго. Габриел поясни, че те няма да отвличат Масуд. Щяха да бъдат неговите спасители и защитници. А когато го изстискат докрай, щяха да го пуснат да си върви по пътя. Хващане и освобождаване, така го нарече той. Никакви щети, никаква мръсна игра.

* * *

Биха предпочели да го наблюдават още месец, но това не беше възможно; червените светлини на булевард „Цар Саул“ светеха и цялата разузнавателна информация сочеше към голяма атака, предстояща след по-малко от седмица. Трябваше да приберат Масуд преди избухването на бомбите или преди Техеран да си намери извинение и да го извика у дома. Габриел се страхуваше най-много от това, че ВЕВАК ще скрият Масуд преди атаката, че той ще стане недостижим за Службата и за всеки друг. Затова той постави краен срок от три дни — три дни, за да планират и изпълнят отвличането на иранския дипломат в сърцето на Берлин. Когато Ели Лавон прецени шансовете им на едно към четири, Габриел го заведе в импровизирания офис на Дина да види снимките на онова, което можеше да се случи, ако те се проваляха.

— Не искам вероятности — натърти Габриел. — Искам Масуд.

Задачите им се улесниха заради факта че Масуд очевидно се чувстваше в безопасност на немска земя. Програмата му — поне през краткото време, когато можеха да го наблюдават — бе строго определена. Прекарваше повечето си време в бюрото на ВЕВАК в посолството, което по случайност се намираше в съседство с Германския археологически институт, добър знак според екипа. Пристигаше не по-късно от осем часа сутринта и оставаше до късно вечерта. Апартаментът му се намираше на три километра северно от посолството, в квартал на Берлин, известен под името Шарлотенбург. Официалната му кола, изглежда, не беше бронирана, но това не се отнасяше за главореза от ВЕВАК, който му служеше като шофьор и бодигард. Задачата за неутрализиране на бодигарда в нощта на отвличането се падна на Михаил. Не че той се нуждаеше от много убеждаване. След години избягване на ирански куршуми, докато служеше в израелската армия, той изгаряше от нетърпение да им върне услугата.

Но къде да го направят? На някоя оживена улица? На тиха уличка? На светофар? Пред прага на Масуд? Габриел отсъди, че мястото трябва да се определи от един-единствен фактор. То трябваше да им осигури чист маршрут за бягство в случай на успех или провал. Ако изберяха място, твърде близо до иранското посолство, можеше да попаднат в престрелка с германската полиция, която го охраняваше денонощно. Но ако оставеха Масуд да стигне близо до апартамента си, можеше да заседнат в оживения трафик на Шарлотенбург. Накрая изборът стана ясен за всички. Габриел отбеляза мястото на картата с кървавочервена топлийка. На Ели Лавон тя му заприлича на надгробен камък.

С това операцията бе задействана към фаза, която екипът нарече „последен подход към приземяване“. Имаха своята цел, имаха план, имаха и задачите си. Сега трябваше само да приземят самолета, без да убият себе си или някого другиго на борда. Нямаха компютри да ги насочват, така че трябваше да се справят по старомодния начин, с инстинкти и кураж, а може би и с малко късмет. Опитаха да сведат упованието си в провидението до минимум. Габриел вярваше, че късметът при операция е нещо, което трябва да се спечели, а не да се разчита на него. И той обикновено идваше в резултат от безупречно планиране и подготовка.

Според речника на Службата, операцията беше „автомобилоемка“, което означаваше, че щеше да изисква няколко превозни средства от различни марки и модели. Транспортният отдел на Службата, който се грижеше за подобни неща, взе повечето коли от приятелски настроени европейски агенти, предлагащи коли под наем, и то така, че автомобилите да не могат да бъдат проследени обратно до никой член на екипа. Най-важното превозно средство обаче бе собственост на Службата. Микробус „Фолксваген“ с тайник за хора, който бе изиграл звездна роля в една от най-знаменитите операции на Габриел: залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек в дома му в Първи район на Виена. В онази нощ Киара беше зад волана. Радек все още се появяваше редовно в най-гадните й кошмари.

За неин ужас, Киара не беше сред екипа в Берлин, макар ролята й в операцията да си оставаше централна. Задачата й беше да координира сложната мозайка на такия, която щеше да прикрие дирите на екипа и при успех — да прати по лъжливи следи както германците, така и иранците. Както всички добри лъжи, и тази беше правдоподобна и съдържаше елементи на истина. И може би, каза Габриел, тя съдържаше и нишка на надежда за бъдещето — бъдеще, в което Иран вече нямаше да е в хватката на клика религиозни маниаци. Моллите и техните последователи в Революционната гвардия не бяха рационални актьори. Те бяха непредвидими и апокалиптични. А Близкият изток никога нямаше да познае истинския мир, докато те не бъдат пратени в историята.

Имаше и други лъжи — като платнената раница, пълна с бяла глина, жици, часовников механизъм и малка като мида мина, само дим без огън. Но всичко това щеше да е напразно, ако не успееха да измъкнат Масуд от колата му с минимум насилие. След усилен размисъл беше решено, че Яков ще бъде острието на меча, а Одед ще играе спомагателна роля. Опитен в разпита на терористи, Яков имаше лице и поведение, които не оставяха съмнение, че говори сериозно. И по-важното, Яков бе наследник на германски евреи и както Габриел, говореше немски свободно. Яков щеше да уговори Масуд да излезе от колата. А ако думите не помогнеха, Одед щеше да го принуди.

Не посмяха да репетират на публично място и проведоха безброй миниатюрни сухи тренировки в убежището си във Ванзее. В началото поведението на Габриел беше делово, но с проточването на практическите упражнения той стана избухлив. Михаил се боеше, че той страда от оперативен стрес след взрива в Сен Мориц или може би още от кошмара в Руб ел Хали. Но Ели Лавон знаеше, че не е така. Това е заради Берлин, поясни той. За всички тях Берлин беше град на призраци, но особено за Габриел. Този град бе домът на дядо му и баба му по майчина линия. И най-вероятно щеше да стане и дом на Габриел, ако не беше онази банда убийци, събрали се във вилата край езерото малко по-нагоре по пътя.

И те слушаха с изключително търпение как той оспорва всеки аспект от плана може би за стотен път. И си позволиха леки усмивки, когато нахока хубаво Яков и Одед след една ужасна финална репетиция. Те внимаваха да не му се натрапват, когато оставаше сам, защото, макар и прекарал целия си живот в занаята, той страдаше от необичаен нервен срив. И накрая, през последния им следобед в Берлин, когато вече не понасяха ужасния му нрав, те боядисаха отличителните му посребрени слепоочия и скриха незабравимите му зелени очи зад чифт очила. После го увиха в палто и шал и го изхвърлиха от къщата с нежно побутване да се разходи сред душите на мъртвите.

* * *

Полевият агент у него искаше да види всичко поне веднъж със собствените си очи: посолството, наблюдателните постове, резервните позиции, точката на отвличането. След това се качи на Ес-Бана, който го откара от другата страна на Берлин, до Бранденбургската врата. Тогава, в старата източногерманска част от града, той тръгна по „Унтер ден Линден“, под голите клони на липите. На Фридрихщрасе, център на развратния берлински нощен живот през 20-те години на XX век, той зави надясно и навлезе в района, известен като Мите. Тук-там зърна останки от сталинското минало на квартала, но в по-голямата му част архитектурните петна от комунизма бяха изчистени. Сякаш Студената война, както и истинската война преди нея, никога не бяха се случвали. В съвременния Мите нямаше спомени, само просперитет.

На Кроненщрасе Габриел зави отново надясно и тръгна на изток по улицата, докато стигна до модерен блок с големи квадратни прозорци, грейнали като плочи от оникс. Много отдавна, още преди комунизма, преди войната, на това място се издигала красива неокласическа сграда от сив камък. На втория етаж живеел немски художник експресионист на име Виктор Франкел със съпругата си и дъщеря им — Ирене, майката на Габриел. Габриел не беше виждал снимка на апартамента, но веднъж, когато беше малко момче, майка му се опита да го скицира, преди да избухне в плач. На това място те бяха водили един очарователен буржоазен живот, изпълнен с изкуство, музика и следобеди в Тиргартен. На това място бяха останали, докато примката се е затягала бавно около шиите им. Накрая, през есента на 1942 г., те били натъпкани от своите съотечественици в конски вагон и депортирани на изток към Аушвиц. Дядото и бабата на Габриел били изпратени в газовите камери още при пристигането им, но майка му била пратена в женския трудов лагер Биркенау. Тя никога не разказа на Габриел за изпитанията си. Вместо това ги записа и ги заключи в архивите на „Яд Вашем“.

Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Поне това дължа на мъртвите…

Габриел затвори очи и видя улицата такава, каквато е била преди лудостта. А после видя и себе си като дете, дошло на гости при баба си и дядо си, на които бе позволено да остареят. И си представи колко различен би могъл да е животът му, ако бе израснал тук, в Берлин, вместо в Долината на Израил. А после облак лютив дим го лъхна в лицето като пушек от далечен крематориум и той чу зад гърба си познат глас.

— Какво се надяваше да намериш тук? — попита Ари Шамрон.

— Сила — отговори Габриел.

— Майка ти ти е дала сила, когато те е кръстила — каза Шамрон. — А после те даде на мен.