Даниъл Силва
Падналият ангел (30)

29.
Берлин

Шамрон се беше регистрирал в хотел „Адлон“ под името Рудолф Хелер, един от любимите му европейски псевдоними. Габриел искаше да избегне охранителните камери, затова минаха по края на Тиргартен. Внезапно застудя, а вятърът свистеше през колоните на Бранденбургската врата. Шамрон бе облечен в кашмирено палто, с мека шапка и носеше тъмни очила. Така приличаше на бизнесмен, печелещ парите си по съмнителен начин, който никога не губи на бакара. Той спря пред новия берлински мемориал на холокоста — потискащ пейзаж с правоъгълни сиви блокове, и се намръщи, вцепенен от ужас.

— Приличат на контейнери, чакащи да ги натоварят на кораба.

— Архитектът е искал да създаде атмосфера на неудобство и объркване. Трябвало е да представи методичното изтребление на милиони сред хаоса на войната.

— Това ли виждаш?

— Виждам едно малко чудо в това, че такъв мемориал изобщо съществува на това място. Можеха да го забутат на някоя поляна извън града. Но го поставиха тук, в сърцето на Берлин, точно до Бранденбургската врата.

— Твърде много им се доверяваш, синко. След войната всички те се преструваха, че не са забелязали как съседите им изчезват посред нощ. Чак когато заловихме човека, работил ей там, Германия и светът наистина осъзнаха ужаса на холокоста.

Той сочеше през Тиргартен към Курфюрстенщрасе. Именно там, във внушителна сграда, подслонявала някога Еврейското общество за взаимопомощ, Адолф Айхман бе установил своята щабквартира. Очите на Габриел обаче продължаваха да се взират в мемориала, в сивите камъни с форма на вагони.

— Трябва да напишеш всичко това. — Помълча и погледна към Шамрон. — Докато не е станало твърде късно.

— Все още не съм тръгнал за никъде.

— Дори ти няма да живееш вечно, Ари. Трябва да прекараш малко време с писалка в ръката.

— Винаги съм считал мемоарите на шпионите за скучно четиво. Освен това, каква полза от тях?

— Ще напомнят на света защо живеем в Израел, а не в Германия или в Полша.

— На света не му пука — отвърна Шамрон и махна с ръка. — А холокостът не е единствената причина, поради която си имаме дом в Ерец Израел^[1]. Ние сме там, защото е била наша от самото начало. Там ни е мястото.

— Дори някои от приятелите ни вече не са толкова сигурни.

— Защото палестинците и техните съюзници успяха да убедят голяма част от света, че ние сме заграбили арабска земя. Обичат да претендират, че древното царство Израел е само мит, че Йерусалимският храм не е нищо повече от библейска история.

— Звучиш ми като Ели.

Шамрон се усмихна.

— По свой начин, твоят приятел Ели води война в онези разкопки, в онези окопи под Стената на плача. Нашите мюсюлмански братя удобно са забравили, че техният велик Купол на скалата и джамията „Ал Акса“ са построени върху руините на Първия и на Втория храм. Политическата битка за Палестина се превърна в религиозна война за Йерусалим. И ние трябва да докажем на света, че сме били там първи.

Сред камъните на мемориала се изви вихрушка. Шамрон вдигна яката на палтото си и зави зад ъгъла на улица, носеща името на Хана Арент — философ и политолог, съчинила фразата „баналността на злото“, за да опише ролята на Айхман в изтреблението на шест милиона европейски евреи. Шамрон, който бе прекарал часове насаме с убиеца в една сигурна квартира в Буенос Айрес, смяташе тази характеристика, меко казано, за объркваща. Влезе в едно кафене, но след като забеляза табелата „Пушенето забранено“, седна отвън.

— Здрави германци — промърмори той и запали цигара. — Точно от каквото се нуждае светът.

— Мислех, че си им простил.

— Да — съгласи се Шамрон, — но се боя, че никога няма да забравя. Иска ми се също тяхното правителство да размисли и да се дистанцира от Ислямска република Иран. Но отдавна научих да не се моля за невъзможни неща.

Шамрон замълча, когато сервитьорката, красиво момиче с млечнобяла кожа, донесе кафетата им. Когато тя си тръгна, той огледа оживената улица и си позволи усмивка.

— Какво е толкова смешно? — попита Габриел.

— Когато ти излезе от онзи саудитски затвор, ми каза, че никога вече няма да работиш за Службата. А сега си на път да изпълниш една от най-дръзките операции, провеждани някога, само защото някакво момиче паднало гадно в базиликата „Св. Петър“.

— Тя си имаше име — отговори Габриел. — И не е паднала. Била е блъсната от Карло Маркезе.

— Ще се оправим с Карло, когато приключим с Масуд.

— Предполагам, че си прегледал плана?

— Задълбочено. И инстинктът ми подсказва, че не разполагаш с повече от трийсет секунди да пъхнеш Масуд в първата кола.

— Репетирахме го за двайсет. Но според опита ми, нещата винаги стават по-бързо на живо.

— Особено когато ти участваш — подхвърли саркастично Шамрон. — Но довечера ще бъдеш само зрител.

— Много нервен зрител.

— Трябва да е така. Ако нещата се объркат, това ще е дипломатическо бедствие, да не говорим за огромната пропагандна победа на иранците. Светът, изглежда, не забелязва или просто не му пука, че те атакуват нашите хора, когато си поискат. Но ако реагираме, нас ни дамгосват като злобни убийци.

— Могат да ни нарекат и по-зле.

— Как например?

— Слаби — отговори Габриел.

Шамрон кимна и разбърка замислено кафето си.

— Измъкването на Масуд от колата му и вкарването му в твоята ще бъде най-лесната част от задачата. Но съвсем друго ще е да го убедим да говори.

— Сигурен съм, че имаш предложение. Иначе нямаше да си тук.

Шамрон прие забележката с кимване.

— Масуд не е човек, който се плаши лесно. Единственият начин да успееш, е да му покажеш съдба, по-лоша от смъртта. Тогава трябва да му хвърлиш спасителния пояс и да се надяваш, че ще се хване за него.

— А ако го направи?

— Ще се изкушиш да изкопчиш от него цялата информация, която можеш. Но според моето скромно мнение, това ще бъде грешка. А и — допълни той — няма време за това. Вземи нужната информация, за да спреш тази атаки. А после…

Гласът на Ари заглъхна. Габриел довърши мисълта му:

— … го пусни.

Шамрон се намръщи и кимна бавно.

— Ние не сме като враговете си. И това означава, че не убиваме хора с дипломатически паспорти — дори ако ръцете им са изцапани с кръвта на нашите деца.

— Дори ако знаем, че и в бъдеще ще убива?

— Нямаш избор. Ще трябва да сключиш сделка с дявола. Масуд трябва да ти повярва, че няма да го предадеш. Боя се, че такава вяра не може да се спечели с използването на маскировка. Ще трябва да му покажеш прочутото си лице и да го погледнеш право в очите. — Шамрон спря, а после допълни: — Освен ако не искаш някой друг да заеме мястото ти на масата за разпити.

— Кой?

Шамрон не каза нищо.

— Ти?

— Аз съм най-логичният избор. Ако Масуд погледне над масата и види теб, ще има основателна причина да се страхува, че може и да не оцелее. Но ако види мен…

— Душата му ще се стопли?

— Ще знае, че си има работа с много високо ниво от израелското правителство — отговори Шамрон. — И може да стане по-разговорлив.

— Оценявам духа на предложението, абба^[2].

— Но не възнамеряваш да го приемеш. — Ари помълча, после попита: — Осъзнаваш ли, че през целия си живот оттук нататък той ще се опитва да те убие?

— Ще трябва да се нареди на опашката.

— Винаги можеш да се върнеш в Израел.

— Никога не се отказваш, нали?

— Не е в природата ми.

— С какво ще си изкарвам хляба?

— Можеш да ми помогнеш да напиша книгата си.

— Двамата ще се избием.

Шамрон изгаси бавно цигарата си, давайки знак, че му е време да тръгва.

— Много подходящо, не мислиш ли?

— Какво?

— Че последната ти операция трябва да се проведе в града на шпионите.

— Това е град на мъртвите — коригира го Габриел. — И искам да се махна оттук възможно най-бързо.

— Вземи си Масуд за сувенир. И каквото и да правиш, гледай да не те хванат.

— Единадесетата заповед на Шамрон.

— Амин.

* * *

Те се разделиха под Бранденбургската врата. Шамрон тръгна към стаята си в хотел „Адлон“; Габриел — към пътеките в Тиргартен. Остана там, докато се увери, че не го следят, после се върна в обезопасената къща във Ванзее. Влизайки, той завари членовете от екипа си да правят последните приготовления. По здрачаване те започнаха да се измъкват на точни интервали и до шест часа всички се намираха на окончателните си позиции. Габриел обходи стаите в старата къща, търсейки някаква следа от присъствието им. След това седна сам в мрака, с лаптоп в скута си. На монитора се показа образ с висока резолюция на иранското посолство благодарение на миниатюрната камера, скрита в кола, паркирана от другата страна на улицата. В осем и дванайсет охраняваната врата на посолството се отвори бавно и от нея се показа черен мерцедес. Зави наляво и мина на няколко сантиметра от камерата — толкова наблизо, че Габриел се почувства така, сякаш можеше да се пресегне и да издърпа единствения пътник от задната седалка. Вместо това, той вдигна радиостанцията към устните си и информира екипа си, че дяволът е на път към тях.