Даниъл Силва
Падналият ангел (22)

21.
Рю дьо Мироменил, Париж

„Научни антики“ заемаше уединено местенце в края на Рю дьо Мироменил, където туристите рядко се решаваха да отидат. Имаше неколцина в парижката антикварна търговия, които подканваха собственика, изтънчения Морис Дюран, да се премести на Рю дьо Риволи или дори на „Шанз-Елизе“. Но мосю Дюран винаги се съпротивляваше от страх, че по цял ден ще гледа как дебели американци опипват безценните му старинни микроскопи, фотоапарати, очила, барометри и топографски инструменти само за да излязат от магазина с празни ръце. Освен това Дюран винаги бе предпочитал подредения си живот в тихия край на арондисмана^[1]. От другата страна на улицата имаше добро и евтино ресторантче, където той си пиеше кафето сутрин и виното вечер. А там беше и Анжелик Бросар, продавачката на стъклени фигурки, която винаги бе готова да смени табелката на витрината си от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО, когато Дюран й се обадеше.

Но имаше и друга причина, поради която Морис Дюран устояваше на изкушението от по-оживените парижки улици. „Научни антики“, макар и на добра печалба, служеше предимно като фасада за основното му занимание. Той се беше специализирал в предаването на картини и други произведения на изкуството от частни домове, галерии и музеи в ръцете на колекционери, на които не им пукаше за досадните подробности като доказателство за чист произход. В силите на реда имаше хора, които биха описали Дюран като крадец на художествени творби, макар че той би възразил на подобна характеристика, тъй като от много години не беше откраднал лично нито една картина. Сега действаше единствено като брокер в процеса, известен като поръчкови кражби — или както Дюран обичаше да го описва, той направляваше придобиването на картини, които технически не бяха за продан. Клиентите му бяха хора, които не обичаха да ги разочароват, и Дюран рядко ги подвеждаше. Работейки с подбран екип от професионални крадци, базирани в Марсилия, той беше важната клечка в някои от най-големите обири на художествени творби в историята. На върха в списъка с постиженията му, поне от парична гледна точка, беше „Автопортрет с отрязано ухо“ от Ван Гог. Открадната от лондонската галерия „Кортоулд“, сега тя висеше в двореца на саудитски шейх, който имаше склонност към насилие, включващо ножове.

Но връзката на Морис Дюран с една по-неизвестна творба — „Портрет на млада жена“, масло върху платно, от Рембранд ван Рейн — доведе до необичайния му съюз с тайните разузнавателни служби на Израел. След като прие поръчка за кражба на картина, Дюран откри, че в нея беше скрит списък с кодирани швейцарски банкови сметки, пълни със заграбени авоари по времето на холокоста. Списъкът позволи на Габриел да изнуди швейцарския милиардер Мартин Ландесман, карайки го да изпрати товар със саботирани индустриални центрофуги на редовните си клиенти в Ислямска република Иран. В края на операцията Габриел реши да не предприема никакви действия срещу Дюран. Все пак Службата някога можеше да му поиска услугите на професионален крадец.

Всичко това по някакъв начин обяснява защо двайсет и четири часа след пристигането си в Париж Ели Лавон се появи пред входа на малкото магазинче на Рю дьо Мироменил № 106. Когато натисна звънеца, той издаде негостоприемен вой. После резетата се отвориха с тъп звук и Лавон, изтърсвайки дъжда от подгизналото си палто, се вмъкна вътре.

* * *

— Да сте откраднали нещо наскоро, мосю Дюран?

— Нито дори целувка, мосю Лавон.

Известно време двамата мъже се оглеждаха, без да говорят. Грубо погледнато, те бяха еднакви на ръст и като телосложение, но приликите свършваха дотук. Докато Лавон беше облечен в конфекция, която той наричаше „революционен шик от Западния бряг“, Дюран беше пременен безупречно в тъмен раиран костюм и лавандулова вратовръзка. Плешивото му теме блестеше като полирано стъкло под слабата светлина отгоре. Тъмните му очи бяха безизразни и непоколебими.

— Как мога да ви помогна? — попита той, сякаш помощта за Лавон бе последното нещо на света, което му се искаше да направи.

— Търся нещо специално — отговори Лавон.

— Е, тогава със сигурност сте дошли на точното място. — Дюран отиде до витрината, пълна с микроскопи. — Това пристигна току-що — обясни той, прокарвайки длан по един от уредите. — Произведен е от „Наше и синове“ в Париж през 1890 г. Оптиката и механиката са в добро състояние. Също и ореховото сандъче.

— Не такова нещо, мосю Дюран.

Ръката на Дюран все още не помръдваше от оксидираната повърхност на микроскопа.

— Изглежда, е дошло време да плащам дълга си — предположи той.

— Говорите за нас като за изнудвачи — каза Лавон, пускайки в ход най-любезната си усмивка. — Но мога да ви уверя, че не става дума за това.

— Какво искате?

— Вашето експертно мнение.

— То е скъпо.

— Не се безпокойте, Морис. Парите не са проблем.

* * *

Дъждът ги преследваше по площад „Конкорд“ и по кейовете на Сена. Това не беше приятният парижки дъжд на композиторите и поетите, а леден порой, който пронизваше палтата им, сякаш забиваше ноктите си в тях. Дюран, съвсем нещастен, молеше за топлината на някое такси, но Лавон искаше да се увери, че не ги следят, затова продължиха да трамбоват нататък. Накрая влязоха във фоайето на луксозен блок с изглед към Пон Мари и се качиха по витите стълби до един апартамент на четвъртия етаж. Габриел седеше в дневната, настанил се удобно и отпочинал. С едва доловимо движение на смарагдовите си очи той покани Дюран да седне до него. Французинът се поколеба. После, след едно сръчкване от Лавон, той приближи бавно, като осъден на смърт, когото водят към бесилката.

— Очевидно ме разпознахте — каза Габриел, наблюдавайки втренчено Дюран, докато той сядаше. — Това обикновено е пречка в нашия бизнес. Но не и в този случай.

— Как така?

— Защото вие знаете, че съм професионалист като вас. Знаете също, че не съм някой, който ще си губи ценното време, отправяйки празни заплахи.

Габриел сведе поглед към масичката за кафе. Върху нея имаше две еднакви кожени куфарчета.

— Бомби с часовников механизъм? — попита Дюран.

— Вашето бъдеще. — Габриел сложи ръка върху едното куфарче. — Това съдържа достатъчно доказателства, за да пъхне човек в затвора до края на живота му.

— А другото?

— Един милион евро в брой.

— Какво трябва да направя за него?

Габриел се усмихна.

— Онова, което умеете най-добре.