Даниъл Силва
Падналият ангел (36)

35.
Виена

Австрийското Федерално министерство на вътрешните работи се помещаваше във великолепен стар дворец на Хабсбургите на Херенгасе № 7. Дълбоко в недрата на масивната сграда се намираха кризисният център и ситуационната зала, построени в напрегнатите дни след 11 септември, когато всички в Европа, включително и австрийците, предполагаха, че са следващата мишена на Ал Кайда. За щастие Йонас Кеслер беше стъпвал в кризисния център само веднъж. Това стана през нощта, когато Ерих Радек беше пленен от същия човек, който сега държеше в ръцете си кариерата на Кеслер.

Центърът представляваше малък амфитеатър. На ниското ниво, в пространството, което персоналът наричаше „ямата“, офицери за свръзка от различни клонове на Австрийската федерална полиция и службите за сигурност седяха край три обикновени маси, отрупани с телефони и компютри. По-старшият персонал седеше в разположените по възходяща линия работни клетки, като най-горното ниво бе резервирано за шефовете, министрите и ако се наложеше, за самия федерален канцлер.

В 17,35 ч. Йонас Кеслер се настани на мястото си, с министъра на вътрешните работи от едната си страна и Узи Навот — от другата. До Навот седеше Ари Шамрон. Въртеше между пръстите си старата си запалка „Зипо“ и се взираше в най-големия образ на видеостената. Там се виждаше блок на Копщрасе № 34. В 17,50 ч., точното време, предвидено от Габриел, четирима млади ливанци се появиха от входа. Лицата им бяха гладко избръснати — знак, че са преминали през ритуалната подготовка за насладите с девствениците, чакащи ги в рая.

Четиримата араби изминаха две преки до Талиащрасе и се спуснаха в станцията на метрото. В 17,55 ч. се качиха — в отделни вагони, точно както Габриел каза, че ще направят. Наблюдавайки ги на видеомониторите, Кеслер изруга под нос. После погледна към Навот и Шамрон.

— Не знам как да ви благодаря — каза той.

— Тогава недей — отговори мрачно Шамрон. — Поне докато свърши.

— Лоша карма? — попита Кеслер.

Шамрон не отговори, а само завъртя нервно запалката между пръстите си. Не вярваше в кармата. Вярваше в Бог. И в своя ангел на отмъщението — Габриел Алон.

* * *

За съжаление, това не беше първият път, когато арабски терористи вземаха на прицел историческата виенска синагога. През 1981 г. двама души бяха убити и трийсет — ранени, когато палестинци бойци атакуваха тържество за Бар Мицва с автомати и ръчни гранати. Заради тази атака влизащите в синагогата сега трябваше да минават през кордон от енергични охранители, родени в Израел. Членовете на местната еврейска общност обикновено бяха допускани незабавно, но гостите трябваше да изтърпят влудяващ кръстосан разпит и претърсване на вещите. Толкова приятно, колкото да се качиш на самолет на „Ел Ал“.

Повечето охранители бяха ветерани от отряда за защита на дипломати към Шабак, службата за вътрешна сигурност на Израел. Поради това двама от дежурните тази вечер разпознаха Яков Росман, когато той приближи синагогата, следван от Одед и Ели Лавон. Яков дръпна двамата настрани и възможно най-спокойно им каза, че синагогата ще бъде атакувана. После изстреля бърза серия от инструкции. Двамата охранители веднага влязоха в офисите на Еврейския обществен център, оставяйки Яков и Одед да се оправят с безопасността на улицата. Ели Лавон, бивш член на общността, сложи на главата си кипа и влезе в синагогата. „Старите навици умират трудно — помисли си той, — дори по време на война.“

Както обикновено, малка тълпа богомолци се събираше във фоайето. Лавон си проправи път през тях и влезе в красивия овален храм. Вдигайки поглед към женската галерия, той видя лица, осветени от светлината на свещите между йонийските колони. Мъжете седяха на местата си на долното ниво. Когато Лавон мина покрай тях и се качи на бима, няколко глави се обърнаха смутено. После се появиха усмивки. Отдавна не бяха го виждали.

— Добър вечер, дами и господа — започна Ели със спокоен и приятен глас. — Много е възможно някои от вас да ме помнят, но точно сега това не е важно. Важното е, че всички вие ще излезете от храма през задната врата възможно най-бързо и най-тихо.

Лавон очакваше талмудически дебат по въпроса защо е нужна подобна стъпка и дали изобщо е възможна на шабат. Вместо това, с почуда видя как богомолците се изправят на крака и следват буквално инструкциите му. В слушалката си чу глас на немски, който му съобщаваше, че четиримата агенти от „Хизбула“ току-що са се прехвърлили на трета линия на метрото, водеща до Инере Щат. Той погледна часовника си: 18,05. Движеха се точно по разписание.

* * *

В другия край на Ротентурмщрасе, на няколко крачки от бреговете на Дунавския канал, се намира кафене, наречено „Аида“. Тентата, хвърляща сянка върху масите му, е розова, както и екстериорът на сградата, и това го превръща в най-грозното кафене в цяла Виена. Все пак може и да се спори за това. В един друг живот, под друго име, почти всеки следобед Габриел водеше сина си в „Аида“ за шоколадов сладолед. Сега седеше там с Михаил Абрамов. Четирима бойци от „ЕКО Кобра“ седяха на съседната маса, незабележими като билборд на Таймс Скуеър. Габриел бе обърнал гръб към улицата и усещаше тежестта на 45-калибровата берета да придърпва рамото му. Михаил барабанеше нервно с пръсти по масата.

— Докога смяташ да правиш това? — попита Габриел.

— Докато видя онези четиримата от „Хизбула“.

— Заболя ме главата.

— Ще оживееш. — Пръстите на Михаил се успокоиха. — Не ми се щеше да го пускаме.

— Масуд?

Михаил кимна.

— Дадох му дума.

— Той е убиец.

— Но аз не съм — контрира го Габриел. — И ти също.

— Ами ако те е излъгал? Няма да успееш да изпълниш своята част от сделката.

— Ако четирима терористи самоубийци от „Хизбула“ се появят на тази улица след няколко минути — кимна Габриел към прозореца, — ще разберем, че ни е казал истината.

Михаил отново забарабани с пръсти.

— Може би не трябваше да го убиваме наистина — заключи философски той. — Можеше просто… да го забравим.

— Какво означава това?

— Означава, че Йоси и другите можеха просто да отпрашат от онази къща в Дания, а Масуд да си остане окован към стената. Все някой щеше да намери скелета му.

— Нечестна грешка? Това ли намекваш?

— Стават гафове.

— Все пак щеше да е убийство.

— Не, нямаше. Щеше да е смърт вследствие небрежност.

— Боя се, че няма голяма разлика.

— Точно така. — Михаил си отвори устата да продължи, но видя, че Габриел слуша радиостанцията. — Какво има?

— Слизат от метрото.

— Къде?

— На Щефансплац.

— Точно там, където каза Масуд.

Габриел кимна.

— Все пак мисля, че трябваше да го убием.

— Имаш предвид да го забравим.

— И това също.

— Ние не сме убийци, Михаил. Ние предотвратяваме убийство.

— Да се надяваме. Иначе ще трябва да ни събират с пинсети от улицата.

— По-добре е да мислим позитивно.

— Винаги съм предпочитал да мисля за най-лошия сценарий.

— Защо?

— Мотивация — отговори Михаил. — Ако си представя, че равинът ми източва кръвта за погребение, това ще ме мотивира да си свърша работата както трябва.

— Само чакай да се появят оръжията. Не можем да ги убием, докато не видим оръжие.

— Ами ако не ги извадят? Ако просто се взривят на улицата?

— Мисли позитивно, Михаил.

— Аз съм руски евреин. Позитивното мислене не ми е в природата.

Сервитьорката остави сметката на масата. Габриел й даде двайсет евро и й каза да задържи рестото. Михаил погледна към четиримата от „ЕКО Кобра“.

— Изглеждат по-нервни от нас.

— Вероятно е така.

Михаил погледна към улицата.

— Мислил ли си какво ще правиш после?

— Ще поспя няколко дни.

— Не забравяй да си изключиш телефона.

— Това е последният път, Михаил.

— Докато не се появи някой терорист, решил, че иска да намали евреите по света с няколкостотин. И пак ще се озовем тук.

— Боя се, че следващия път ще трябва да се справяш без мен.

— Ще видим. — Михаил погледна към Габриел. — Наистина ли си сигурен, че си готов за това?

— Ако ме попиташ още веднъж, ще те застрелям.

— Много лоша идея.

— Защо?

— Погледни през прозореца.

* * *

В кризисния център на Вътрешното министерство на Австрия Ари Шамрон се взираше в мониторите, наблюдавайки напрегнато как четиримата терористи от „Хизбула“ стъпват на тясната калдъръмена уличка, водеща към синагогата, следвани от Габриел и Михаил. И в този момент той изпита смразяващо предчувствие за беда, каквото не бе изпитвал никога преди. „Няма нищо — увери се той. — Синагогата оцеля през Кристалната нощ; ще оцелее и сега.“ Щракна запалката си и се втренчи в блестящия като бижу пламък. „Две секунди — помисли си, — може би по-малко. И всичко ще приключи.“

* * *

Бяха се подредили в правоъгълна формация — двама отпред и другите двама на няколко крачки отзад. Габриел се възхити от уменията им. Със зимните си палта и престорено небрежно поведение приличаха на четирима младежи, излезли на разходка в прославения виенски Бермудски триъгълник, но не и на терористи самоубийци от „Хизбула“, само на минути от смъртта. Габриел знаеше много за тях. Знаеше имената им, родните им села и обстоятелствата около вербуването им. Засега обаче те бяха просто Алеф, Бет, Гимел и Далет — първите четири букви от азбуката на иврит. Алеф и Бет бяха за Габриел; Гимел и Далет — за Михаил. Алеф, Бет, Гимел, Далет… И всичко ще приключи.

Улицата се издигаше плавно и завиваше леко надясно. След още няколко крачки Габриел видя Яков и Одед, застанали на островче бяла светлина пред входа на синагогата. Одед разпитваше двама американски евреи, които искаха да посетят службата за шабат в града на предците си, а Яков наблюдаваше четиримата младежи, приближаващи към него по улицата. Не се взира в тях много дълго и се насили да извърне поглед. Изглежда, Одед не ги забелязваше. След като пусна двамата американци, сега той си проправяше път през останалите богомолци, чакащи да влязат на малка опашка. Още дузина, сред които и две малки дечица, стояха на улицата, не знаейки за приближаващия ужас.

От момента, когато Габриел и Михаил излязоха от кафенето, те започнаха постепенно да съкращават дистанцията със своите мишени. Сега ги деляха седем-осем метра — четирима терористи, двама тайни воини, всички отдадени на своята мисия, всички убедени в своята кауза и в своя Бог. Тази вечер древната война за контрол над Ерец Израел отново щеше да се разиграе на една красива виенска уличка. Габриел не можеше да се отърси от тежестта на историята, притиснала раменете му, докато вървеше нагоре по калдъръма — собствената му история, историята на неговия народ. Шамрон… Представи си как младият Шамрон дебне Адолф Айхман на безлюдна уличка в северно предградие на Буенос Айрес. Онази нощ Шамрон се спънал в развързаната връзка на обувката си и насмалко не паднал. След това винаги връзваше връзките си по два пъти, когато му предстоеше операция. Габриел направи същото тази вечер в чест на Шамрон. Никакви развързани връзки. Никакви кошмари за кръв и огън в синагогата във Виена.

Габриел и Михаил ускориха леко ход, скъсявайки дистанцията още повече. Когато терористите минаха под светлината на лампата, Габриел забеляза кабела на детонатора върху китката на Алеф. И четиримата терористи бяха закопчали догоре палтата си и неслучайно всички бяха пъхнали десните си ръце в джобовете. Там трябваше да са оръжията им. Извадете ги, помисли си Габриел. Две секунди, може би по-малко. Алеф, Бет, Гимел, Далет… И всичко ще приключи.

Габриел погледна бързо през рамо и видя екипа от „ЕКО Кобра“ да ги следва тихо отзад. Яков и Одед бяха успели да вкарат по-голямата част от множеството вътре, но неколцина богомолци все още се мотаеха на улицата, включително и двете малки деца. Михаил си пое дълбоко дъх в опит да забави пулса си, но Габриел не си направи този труд. Не беше възможно. Не и тази вечер. Втренчи се в дясната ръка на Алеф, а сърцето му биеше като барабан в гърдите, очаквайки появата на пистолета. Накрая обаче едно от децата, малко момченце, го видя първо. Ужасеният му писък възпламени сетивата на Габриел.

Нямаше да има експлозия.

Нямаше да има детско погребение.

Само двама паднали ангели се втурнаха напред с протегнати пистолети.

Две секунди, може би по-малко.

Алеф, Бет, Гимел, Далет…

После всичко приключи.

* * *

Киара не чу изстрелите, само сирените. Сама в стаята си, тя помисли, че това е най-красивият звук, който някога е чувала. Послуша няколко минути, после извади мобилния си телефон и набра Узи Навот във Вътрешното министерство. Едва успя да чуе гласа му от шума около него.

— Какво става?

— Свърши — отговори той.

— Някой друг наранен ли е?

— Само лошите.

— Къде е той?

— При австрийците.

— Искам си го.

— Не се безпокой — успокои я Навот. — Сега вече целият е твой.