Дейвид Хосп
Невинност (8)

Седма глава

Фин и Добсън стояха в коридора пред съдебната зала и чакаха да дойде асансьорът. Никой от тях не искаше да погледне в очите другия.

— Поне ни разрешиха да вземем ДНК материала — накрая проговори Добсън.

— Да — отвърна Фин. — Предполагам, пирова победа е по-добре от никаква победа.

— Човек не знае. Разполагаме с две седмици да видим какво ще излезе.

Фин го изгледа.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли, Добсън, ти ми се виждаш свестен. Сигурен съм, че изпитваш голямо вълнение от „борбата за правда и справедливост“, ако си мислиш, че с това се занимаваме. Но трябва да погледнеш реалността.

— И каква е реалността?

— Реалността е, че току-що загубихме битката и че нямаме буквално никакъв шанс да измъкнем Салазар от затвора. Не чу ли какво каза Кавана? Заяви, че дори и да получим ДНК и те да не съвпадат с тези на Салазар, той пак няма да допусне нов процес. Ако не убедим Стийл да се откаже от свидетелските си показания и не измислим разумно обяснение как пръстовите отпечатъци на Салазар са се озовали върху пистолета на полицайката, твоето момче ще остане зад решетките до живот. И знаеш ли какво? Нито Стийл ще се откаже от показанията си, нито ще измислим разумно обяснение.

— Значи ще се откажеш просто така?

— Имаш ли по-добър план?

— Да, да повярваш в успеха. Ще започнем наше собствено разследване. Ще проверим всичко, което се съдържа в онази папка, и ще видим какво можем да измислим. Разполагаме с две седмици и ако не си губим времето, кой знае, може и да ни хрумне нещо.

— Няма да измислим нищо. А в това време разходите ми по делото ще набъбнат толкова, че ще бъда принуден да затворя кантората. Зад мен не стои голяма адвокатска кантора, която е готова да ми плати за няколко седмици благотворителен труд. Работата ми трябва, за да си изкарвам хляба, а това означава да имам клиенти, които си плащат. Да не споменавам факта, че — от което не ми става по-добре, разбира се — той най-вероятно е виновен, така или иначе.

Добсън остана потресен от последното изречение.

— Кой е виновен?

— Салазар. — Фин забеляза, че с предположението си е засегнал дълбоко младия си колега. — Съжалявам, че аз ти го казвам, но повярвай ми, колкото и да ми се иска той да е прав, в действителност най-вероятно е извършил престъплението. — Фин натисна бутона на асансьора неколкократно.

Добсън гледаше Фин и не можеше да повярва.

— Тогава защо изобщо си направи труда днес да дойдеш в затвора? — попита. — Защо изобщо се замесваш?

Фин се замисли. Отговорът не беше очевиден дори за него. Накрая сви рамене.

— Не знам. Самият аз имах трудно детство и младост и имаше голяма вероятност да свърша зад решетките. Може би ми се иска да вярвам, че ако това се беше случило, щеше да се намери човек, който да ме изслуша. Може би този тип е убедителен в разказите си дотам, че дори и аз донякъде му се вързах. — Той заби поглед в пода и поклати глава. — Или може би просто ми се искаше да участвам в тази мелница при съдията.

Вратата на асансьора се отвори най-накрая и двамата влязоха вътре.

— Постъпи както намериш за добре — отвърна Добсън. — Но аз нямам намерение да се отказвам. Нямам право да се откажа.

— Възхищавам се на твоята решимост, но преценката ти не е добра.

— Направи ми услуга. — Добсън го погледна в очите. — Не подавай молба за оттегляне още. Дай ми една седмица и ако измисля нещо, обещай ми, че ще ме изслушаш и тогава ще решиш окончателно.

Фин се изкуши да откаже. Просто да остави проблема зад гърба си и да продължи напред. Но Добсън беше толкова настойчив и толкова ентусиазиран. Ако откажеше, щеше да е като да ритне малко кутре. А Фин отдавна не риташе малки кутрета. Освен това какво щеше да му коства да отложи оттеглянето си? Той натисна бутона за първия етаж.

— Добре — каза. — Давам ти една седмица.

— Благодаря — отвърна Добсън поуспокоен.

Де да имаше Фин неговия оптимизъм.

Двамата зачакаха асансьорът да потегли надолу, но точно преди вратите да се затворят плътно, една длан с мръсни и дебели пръсти ги спря.

— Извинете — каза мъжът и влезе в асансьора. На ръст беше колкото Фин, но по-възрастен, с корем, увиснал над колана му. Малкото му останала коса беше прошарена в сиво и много късо подстригана. Костюмът му беше доста тесен, сякаш го е купувал, когато е бил с десетина килограма по-слаб. Под мишница държеше папка.

Той с усилие се промъкна в тясното пространство, допускайки по-малка дистанция с останалите от нормално приетото. Наклони глава към Фин, оглеждайки го доста обстойно. Адвокатът се почувства неловко и си отдъхна, когато мъжът спря да го зяпа и го заговори:

— Ти ли си Фин?

— Да. Аз съм Скот Фин. Познаваме ли се?

Мъжът отправи поглед към дланта на адвоката, но не помръдна от мястото си.

— Не, не се познаваме. — Наведе се още по-близо до него. — Ама наистина ли си Фин? — Представях си те по-едър.

— Мога да разбера разочарованието ви. Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът продължи да го зяпа.

— Да, мислех те за по-едър. За адвокат, който поема дело на човек, прострелял ченге, си доста дребен. Не си представях такъв като тебе така спокойно да се ебава с ченгетата по дело като това.

Фин усети как косата му настръхна, както често се случваше в младостта му на улицата, когато някой го предизвикаше.

— А вие сте?

— Макинтайър. Приятелите ми викат Мак. Ти може да се обръщаш към мен с „детектив“.

— Приятно ми е да се запознаем, детектив. — Фин се усмихна студено. — Мога ли да направя нещо за вас по това дело?

Макинтайър продължи да го зяпа с черните си очички.

— Не — отвърна. — По-скоро си мислех, че аз мога да направя нещо за теб. Нещо, което би ти спестило доста време и усилия.

— Много благодаря — отвърна Фин. — Привърженик съм на икономията на време и усилия.

— Стой далеч от този Салазар — каза Макинтайър с тих, но твърд и сериозен тон. — Не си струва да си навличаш проблеми.

— Благодаря за съвета. Ще го взема под внимание.

Детективът тикна пръст в гърдите на Фин.

— Сериозно ти говоря. Той е кофти човек. — Показа папката, която носеше. — Не ми е разрешено да ти показвам това, но… Преди петнайсет години го държахме под наблюдение. Чувал ли си за уличната банда ВДС?

Фин хвърли поглед към Добсън.

— Говори ми нещо.

— Шайка отрепки. Много големи негодници. Членове на бандата бяха изнасилили сакатото момиче на Портър Скуеър преди няколко години. Вашият Салазар беше един от водачите им в Бостън. Така и не можахме да съберем достатъчно доказателства срещу него, за да го обвиним за участие в организирана престъпност, въпреки че винаги беше в центъра на събитията. Така че той не само че стреля по полицайката, но стоеше и зад много други техни пъклени дела. — Макинтайър отвори папката. — Ето, погледни. Не мога да ти я дам, но само искам да добиеш представа кого искаш да измъкнеш от затвора.

Фин хвърли поглед на досието. Вътре имаше записи от полицаи, участвали във външно следене на Салазар. Той погледна към Добсън.

— Марк, запознай се с детектив Макинтайър. Макинтайър, това е Марк Добсън. Моето участие в делото ще е минимално, ако изобщо участвам. Човекът, когото трябва да убедите, детективе, е той. — Фин посочи към Добсън и забеляза страх по лицето му.

Макинтайър погледна първо към единия, после към другия адвокат.

— Сериозно ли? — попита той. — Отказваш се?

— Да — отвърна Фин. — Макар че официално това ще стане другата седмица. Младият Марк ще води разследването. Ако наистина смятате, че господин Салазар не заслужава да му бъде даден втори шанс, господин Добсън е човекът, с когото трябва да говорите. — Вратите на асансьора се отвориха и той потупа Добсън по рамото. — Значи твоят Салазар в крайна сметка не е бил само доктор. Бил е и тартор на ВДС. Мнението ми за твоята преценка става все по-високо и по-високо. Желая ти късмет. — Поклати глава и излезе от кабината на асансьора.

— Господин Фин — повика го Добсън и Фин се обърна. Младият адвокат тръгна след него и се отдалечи от Макинтайър, за да не може ченгето да го чуе. — Грешите за Салазар, както и този детектив. Дайте ми седмица и аз ще ви докажа, че съм прав.

Фин кимна.

— Вече ти дадох седмица. За мен обещанието е закон. Само не очаквай прекалено много от себе си. Колкото и да се стараеш, невинаги можеш да оправиш света.

Фин тръгна към изхода. Щом стигна до вратата, наметна палтото си и хвърли за последно поглед назад. Макинтайър се беше приближил до Добсън и двамата оживено разлистваха досието, което детективът беше донесъл. Фин отвори вратата и излезе навън. Понякога му се искаше да е още млад и да вярва в чудеса.