Дейвид Хосп
Невинност (14)

Тринайсета глава

Неслучайно вестникарските статии се наричат още истории. В по-голямата си част те са именно това — истории. Един репортер не е нищо повече от разказвач. Той разполага с ограничени факти и от тях трябва да изплете история, която да задържи вниманието на читателя. Някои от фактите, с които репортерът разполага, са точни. Други не. Но така или иначе, историята не се състои само от факти. Историята са цветовете, нюансите, намеците и мисловните асоциации, повествованието, сюжетът. Затова се плаща на репортерите и тяхната основна задача — и основно верую — е да направят от една новина сензация. Тази новина трябва да развълнува читателя, да го разтърси. Без всичко това никой няма да я погледне.

От първите редове на статията Фин заключи, че авторът е от добрите журналисти. „Марк Добсън, известен бостънски адвокат, е бил открит вчера жестоко убит“. Стилът беше чист и опростен, в същото време документално точен.

Изразът „прочут бостънски адвокат“ целеше да даде начален тласък. „Не кой да е, не дори обикновен адвокат, а известен адвокат“, намекваше статията. И вече значението на съдържанието на статията нарастваше. На втори план оставаше фактът, че Добсън всъщност беше адвокат от средно ниво — позиция, която даваше малко повече авторитет от тази на човека, който обслужваше автоматите за кафе и закуски в същата тази кантора „Хауъри и Блек“. Фин също беше адвокат на средно ниво в „Хауьри и Блек“ преди пет години и все още не беше достигнал някаква значима известност.

Изразът „жестоко убит“ беше другият бисер. Фин беше прекарал на улицата достатъчно дълго и знаеше, че няма убийство, което да не е жестоко. Някои може и да представляваха по-жестока гледка. Или бяха по-налудничави. Но жестокостта беше неизменна характеристика на всяко едно убийство, независимо от оръдието или метода на престъплението. Ако репортерът се беше сдобил от ченгетата с автентични подробности за убийството, щеше да ги включи в статията. Но статията само казваше, че Добсън е загинал от прободни рани. „Жестоко“ в случая си беше само оценъчна реакция и коментар на самия журналист.

— По дяволите — измърмори Фин, седнал в креслото. Тримата се бяха скупчили около вестника и препрочитаха статията вече за трети път. Все още не бяха в състояние да асимилират прочетеното, да формулират адекватен отговор.

Козловски седеше срещу Фин. Вертикалната бразда по средата на челото му, която не слизаше от лицето му цяла седмица, сега беше станала още по-дълбока и беше израз на голяма загриженост и тревога.

— По дяволите!

— Дали не е свързано с делото на Салазар, по което работихте миналата седмица? — попита Лиса.

Фин погледна към Козловски. Никой от двамата не отговори.

— Във вестника така е написано, че все едно е било случайно нападение — продължи Лиса. — Нищо не издава, че е свързано със Салазар.

— От вестника излиза, че те не знаят почти нищо — поправи я Фин. — Ако имаха истинска информация или дори само подозрения, щяха да ги напишат. Ченгетата не са им дали нищо.

— А може би ченгетата нямат какво да им дадат — предположи Козловски.

— Може би — съгласи се приятелят му.

Те седяха мълчаливо няколко минути, замислеха за мъртвия адвокат, когото не познаваха преди седмица. Ведър, енергичен, може би малко повече ентусиазиран. Той не беше част от тях, никога не стана близък с тях. Но въпреки това бяха шокирани от смъртта му.

— Какво ще правиш? — накрая наруши мълчанието Козловски.

Фин стана и отиде до бюрото си. Погледна цялата натрупала се отгоре безсмислена кореспонденция.

— Не знам — отвърна.

— Не си длъжен да правиш нищо — каза Лиса. — В края на краищата, не е твой проблем. Ти и без това с нежелание се зае със случая на Салазар. Не си длъжен на никого.

— Не е съвсем така. Трябва да сторя нещо.

— Защо?

Фин вдигна съдебното разпореждане, което му бяха връчили предния ден. С него официално се нареждаше на прокуратурата и бостънската полиция да изпратят петнайсетгодишните проби от кръв и кожа, взети изпод ноктите на Мадлин Стийл, в лабораторията, която Добсън беше избрал.

— Все още не съм написал официално заявление, че се оттеглям от делото — добави Фин. — След смъртта на Добсън аз съм единственият адвокат, пълномощник на Салазар. Съдията няма да ме пусне дори и да го искам.

— Не можеш да се откажеш от случая? — попита Лиса. — Но как е възможно?

— Така е съгласно щатските процесуални закони. Щом веднъж съм се явил пред съда, не мога да се оттегля, ако не бъда заместен от друг адвокат. След смъртта на Добсън аз съм единственият адвокат на Салазар.

Фин тежко седна на стола си. Всичките мисли за празнуване мигом се изпариха. Козловски продължи да го гледа въпросително.

— Какво ще правиш? — повтори.

— Не знам. Нищо не знам.

* * *

Фин стоеше под козирката на задния вход на сградата, в която се помещаваше кантората му. Метеорологичните прогнози бяха за слънчев ден, но и този път не бяха успели да отгатнат променливия климат на Ню Инглънд. Над Чарлстън се сипеше студен дъжд, барабанеше по козирката и се стичаше върху чакъленото покритие зад сградата, Фин се беше загледал в мъждукащото огънче на цигарата си и се опитваше да събере мислите си.

Вратата се отвори и Козловски застана до него.

— Досетих се, че ще си тук.

— Браво на теб.

— Отдавна не бях те виждал да пушиш.

Фин дръпна от цигарата и изтръска пепелта.

— Бях си приготвил една, за да отпразнувам споразумението със Слокъм.

— Споразумението е добро за двете страни. Нямах намерение да го обсъждам сега.

— Знам.

Двамата продължиха да стоят на входа, докато леденият дъжд се сипеше пред тях.

Накрая Козловски пъхна ръце в джобовете си и се загърна с якето си.

— Така както ги виждам нещата, имаш три възможности — каза.

— Които са?

— Първият — може да отидеш при съдия Кавана и да поискаш разрешение да се оттеглиш от делото. Ще му кажеш, че предвид случилото се не желаеш да продължаваш да се занимаваш с този случай.

Фин поклати глава.

— Дори и да бях склонен да се нарека страхливец, както вече споменах, той никога няма да ме освободи на този етап на производството. Миналата седмица спорех с него, че Салазар е невинен и че съдът следва да допусне нов анализ на ДНК, за да се докаже неговата невиновност. Кавана няма да ми разреши да изоставя клиента си на този етап.

— Съгласен съм. Остават ти две възможности.

— Слушам те.

— Може да не правиш нищо. Ще се явиш в съда след седмица и ще отбиеш номера, като вяло пледираш в защита на Салазар. В същото време тайно ще се надяваш отново да го върнат в затвора час по-скоро.

— Не особено доблестен и благороден подход, нали?

— Не, не е.

— И какво ми остава?

Козловски го погледна в очите:

— Да се включиш активно. Да разследваш какво е станало. Да разбереш дали Салазар наистина е невинен. Да разбереш кой е убил Добсън. Да си свършиш работата и да престанеш да се суетиш като капризна мадама.

Фин дръпна от цигарата и хвърли фаса в локвата.

— Някога замислял ли си се да се захванеш с благотворителна работа, Коз? С твоята социална чувствителност ще ти се получи напълно естествено.

— Само ти казвам как аз виждам нещата.

Сега беше време на Фин да пъхне ръце в джобовете.

— Добре, учителю сенсей. И как следва да постъпим сега според теб?

— Да отидем при ченгетата. Да видим каква информация ще успеем да измъкнем от тях. Може би дори да я изтъргуваме срещу наша информация.

— И после?

— После ще отидеш да се видиш с клиента си.