Дейвид Хосп
Невинност (43)

Четирийсет и втора глава

Винсенте Салазар беше въведен в съдебната зала от една килия в подземната част на сградата. През нощта го изведоха от затвора и го настаниха в тази килия. Но това беше част от затворническия му живот, с която той беше свикнал. Беше облечен в яркооранжев комбинезон, с оковани китки и глезени. Когато застана до адвоката си, му свалиха веригите и двама едри и набити пристави застанаха зад него да го охраняват.

Той се обърна към семейството си и им махна притеснено.

— Тук съм — провикна се на дъщеря си и на лицето й изгря усмивка. Сърцето му се сви. — Обичам те — провикна се отново. Всичко, което правеше, беше заради нея, напомни си. После се обърна към Скот Фин:

— Не бях сигурен дали ще дойдете.

— Значи ставаме двама.

— Има нещо, което трябва да знаете.

— Не, няма.

— Трябва да поговорим, поне за кратко.

Адвокатът се извъртя нервно към него и за първи път го погледна в очите.

— Не искам да чувам нищо от теб. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Колкото повече знам, толкова по-трудно ще си свърша работата.

— Но…

— Никакви „но“. Готов съм да си тръгна оттук и да те оставя сам. Искаш ли да те защитавам? Хубаво тогава. Ще го направя по моя начин. Ще направя всичко, за да те измъкна, без да нарушавам моите законови и морални задължения. Само не ми пречи.

Салазар замълча, докато Фин насочи вниманието към куфарчето си, отвори го и извади оттам листове, писмени бележки и бележници. Салазар се запита дали трябва да дърпа дявола за опашката и да настоява адвокатът да го изслуша, и в крайна сметка размисли. Щом Фин имаше някакъв план, той не беше в положение да му се противопостави. Лошото беше, че той можеше да уведоми съда и да съсипе всичко. На Салазар му оставаше да се довери на Фин и да разчита той сам да се натъкне на отговора.

Продължаваше да разсъждава, когато вратата зад него се отвори. Една ниска и пълна жена си проправи път и седна на бюрото пред съдийската катедра. Тя отвори някаква деловодна книга и си записа нещо, после кимна на пристава, застанал отстрани на пейката. Приставът също й кимна в отговор и се обърна към присъстващите:

— Всички да станат!

* * *

Том Козловски седеше в задната част на залата. Когато пристигна, отпред не бяха останали свободни места. Това го устройваше. Искаше да присъства на заседанието, за да помогне на Фин, ако се наложи, но не пречеше да го стори и от задните места. От гледна точка на детектива неговото лично и професионално участие в делото на Салазар приключи, когато мозъкът на Карлос се разпръсна по пода на църквата „Сейнт Джуд“. Сега Лиса беше в безопасност и съдбата на Салазар беше в ръцете на Фин. На този етап Козловски беше зрител.

— Не съм те виждал тук преди — чу се нечий глас от лявата му страна. Той се обърна към ветеран с прошарена коса, седнал със стар вестник в скута си. Мъжът вонеше на алкохол и евтини цигари, а войнишките дрехи на него не бяха прани сигурно откакто беше напуснал последното си бойно поле. Козловски не каза нищо. — Аз съм тук всеки ден — продължи спокойно мъжът. — Най-доброто безплатно забавление в града, особено когато участва ето онзи там. — Мъжът посочи Фин, с което заинтригува Козловски, въпреки първоначалната му нагласа към днешното съдебно заседание. — Той е най-добрият. Може да е малко недодялан, но да го видиш как пледира. — Ветеранът се ухили и трогна детектива въпреки дупките на мястото на няколко от зъбите му.

— Ще го наблюдавам внимателно тогава — накрая отговори Козловски.

Непознатият се изсмя.

— Непременно! Непременно го направи!

Очите му блеснаха, сякаш беше произнесъл някаква понятна само на него много смешна шега.

— Всички да станат! — извика приставът.

Козловски хвърли поглед към мъжа до него. Онзи беше видимо развълнуван и се усмихваше като малко дете по време на началните надписи на анимационен филм. Ветеранът погледна към Козловски и му намигна.

— Наслаждавай се на шоуто — каза му.

* * *

Почитаемият съдия Джон Б. Кавана влезе и отиде до катедрата си с такава енергичност, каквато не беше чувствал от години. Чувстваше гърба си, макар и превит, по-силен и изправен от всякога. По вените му сякаш течеше електрически ток. Никога не беше предполагал, че отново ще се радва на такава бодрост на духа и тялото. Чувстваше се като инструмент на правосъдието, като в онзи ден, когато за първи път сложи тогата. Оттогава беше минало много време. Беше забравил какво е да не се възприемаш за посредствен бюрократ, който прекарва най-първичните човешки конфликти през месомелачката на правосъдната система.

Кавана застана на катедрата, превъзмогвайки болката в раменете и кръста.

— Седнете — каза той, като също седна и огледа адвокатите, събрали се пред него. Изгледа по-продължително Винсенте Салазар, който беше седнал до Скот Фин. После завъртя главата си към Албърт Джаксън, помощник-окръжния прокурор. — Прочетох писмената защита на господин Фин — започна бавно. — Изглежда сме изправени пред доста голяма бъркотия. Ако не се водеше протокол на това заседание, щях да се изкуша да използвам по-силен и цветист език, но за да запазя благоприличие, ще кажа само „бъркотия“. Доста голяма бъркотия.

Джаксън стана, за да вземе думата:

— Ваша чест, ако мога…

Кавана го прекъсна:

— Не, не можете, господин Джаксън. Повярвайте ми, ще ви дам достатъчно възможност да говорите. До тогава искам да седите и да пазите мълчание. — Съдията получи известно удовлетворение от уплахата, която се изписа върху лицето на Джаксън. — След като се обърна отново към Фин, Кавана продължи: — Както казах, господин Фин, прочетох защитата ви. Впечатляващ разказ. Но не можах да не отбележа, че в нея не пише нищо за ДНК анализа. Доколкото си спомням, цялото дело беше преразгледано заради ДНК.

Фин се изправи пред него.

— Да, ваша чест. Когато всичко започна, ние смятахме, че ДНК доказателствата са единственият начин да покажем и да докажем, че господин Салазар е бил несправедливо осъден. Но както вече знаете от писмената ми защита, след като разследването ни продължи, ние разкрихме мащабен заговор с цел господин Салазар да бъде натопен. Смятаме, че новооткритите доказателства са достатъчни, за да бъде отменена присъдата дори и без ДНК пробите.

— А ДНК анализа?

— Все още нямаме официално заключение на вещото лице, ваша чест.

Кавана го изгледа изпитателно.

— Да не би да ми казвате, че ще предпочетете да продължите, без да се основавате на ДНК анализ?

— Да, ваша чест. Смятаме, че представените доказателства са достатъчни.

Кавана погледна още веднъж Фин недоверчиво, след което прелисти листовете пред себе си.

— Не мога да кажа, че ви виня за нещо — каза. — Доказателствата, които се съдържат тук, са неоспорими и категорични. — Той погледна към Джаксън и лицето му доби изражение на ястреб. — Господин Джаксън, може ли да посочите причина, поради която да отхвърля искането на господин Фин и да не отменя присъдата на господин Салазар, след което да образувам дисциплинарно производство срещу вашата прокуратура, за да разбера кой какво е знаел и кой какви ги е свършил?

Джаксън се изправи и се покашля.

— Първо, ваша чест, след като засегнахте въпроса за дисциплината, бих искал да обърнете внимание на факта, че аз още следвах в колежа, когато господин Салазар е бил осъден и когато са се случили събитията, описани в защитата на господин Фин. — Той се усмихна, но вяло и неуверено, също както опитът му да разведри атмосферата в залата.

Кавана си свали очилата.

— Синко, погледни ме хубаво. Нещо в изражението ми загатва ли, че днес съм в настроение да се шегувам?

— Не, ваша чест.

— Нещо да ти подсказва, че намирам тази ужасна бъркотия за забавна?

— Не, ваша чест.

— Ако бях на твое място, щях да имам това предвид, когато се обръщам към съда.

— Да, ваша чест.

— Можеш да продължиш.

— Благодаря ви, ваша чест. — Джаксън няколко секунди набира кураж, подобно на пожарникар, преди да влезе в горяща сграда. — Първо, аз също прочетох защитата на господин Фин и ви уверявам, че окръжна прокуратура започна свое вътрешно разследване, за да установи дали някой от нас е знаел нещо за фактите, посочени в защитата. Също така ми беше съобщено, че прокуратурата ще съгласува действията си с Отдела за вътрешни разследвания на бостънската полиция, за да се установи дали са налице проблеми в редиците на самата полиция.

— Дали? — повтори Кавана с тон, изпълнен със сарказъм.

Джаксън си пое дълбоко дъх:

— Да, ваша чест. Въпреки всичко това обаче окръжна прокуратура възразява срещу отмяната на присъдата на господин Салазар.

— На какви основания? — попита съдията. — Всичко навежда на това, господин Джаксън, че определени служители на полицията са изфабрикували доказателствата, послужили за издаване на ефективна присъда срещу господин Салазар. По каква логика вие се противопоставяте и възразявате срещу освобождаването на този човек?

— Несъществени процесуални нарушения, ваша чест.

— Какво?

— Несъществени процесуални нарушения. Смятаме, че господин Салазар щеше да бъде осъден при всяко положение.

— Знам какво означава „несъществени процесуални нарушения“, господин Джаксън — със заядлив тон отбеляза Кавана. Той се зачерви. — Просто не разбирам как може да излизате с подобен аргумент и да ме гледате в очите.

— Мога, ваша чест, защото ДНК анализът, който вие самият разпоредихте да се извърши, доказва с абсолютна сигурност, че господин Салазар е виновен в престъплението, за което е бил осъден.

Кавана хвърли поглед към Фин.

— Но господин Фин каза, че още няма официално заключение — бавно произнесе съдията.

— Вярно е — отвърна Джаксън. — Все още няма заключение. Но тестовете и анализът са извършени и резултатите са неоспорими.

Кавана поклати глава.

— Някой може ли да свидетелства в подкрепа на това твърдение? — попита той.

— Може — отвърна Джаксън. — С ваше позволение искаме да призовем Антъни Хоровиц да даде свидетелски показания.