Дейвид Хосп
Невинност (17)

Шестнайсета глава

Фин крачеше нервно напред-назад в залата за разпити в „Билерика“. Още по-забързано беше биенето на сърцето му. Опита се да обмисли какво ще каже на Салазар — какво ще го пита — но беше безполезно. Мислите му бяха твърде объркани.

Чу бумтенето на отваряне и затваряне на стоманени врати от вътрешността на затвора. Шумът постепенно се приближаваше, докато вратата на стаята не се отвори. Салазар, с белезници на ръцете и краката, беше придружен вътре от двама едри и набити пазачи. Той застана на входа и видимо се изненада от появата на Фин. После бавно се приближи до масата в центъра на стаята и седна на пластмасовия стол.

Пазачите наблюдаваха как окованият затворник седна, после огледаха набързо адвоката.

— Имате петнайсет минути — каза единият от тях. Сетне с колегата му излязоха, като затръшнаха вратата и ги оставиха сами.

Фин и Салазар се вгледаха съсредоточено един в друг. Никой от тях не помръдна. Фин стоеше на метър-два от масата, на която беше седнал Салазар. Едната му ръка беше леко повдигната и застинала във въздуха, сякаш се канеше да произнася реч. Салазар беше леко наклонил глава настрани, докато го гледаше със смесица от любопитство и подозрение, Фин се запита кой ли първи щеше да наруши мълчанието.

— Господин Фин — накрая започна Салазар. — Бях останал с впечатлението, че вие вече не проявявате интерес към моето дело. Казаха ми, че сте променили мнението си относно степента на сложност.

— Може би — отвърна адвокатът, без да мръдне от мястото си.

Затворникът сложи окованите си ръце на масата.

— Господин Добсън каза, че сте се обезкуражили и че сте се оттеглили.

— Кога разговаряхте с него?

— С Марк ли?

— Да, с Добсън.

Салазар сбърчи вежди.

— Понякога дните ми се преливат един в друг. Какво е днес? Понеделник?

— Да.

Салазар се замисли.

— Значи трябва да е било в петък.

— Оттогава не сте ли говорили с него?

— Не.

Фин го погледна скептично.

— Може да го попитате, ако не ми вярвате — отговори Салазар.

— Уви, няма да мога. Затова съм тук.

Салвадорецът го погледна още по-объркан.

— Не ви разбирам.

— Мъртъв е. — Фин внимателно наблюдаваше реакцията на Салазар. Но не откри нищо издайническо. Салазар се вторачи в него, очите му не трепнаха. Лицето му беше спокойно като камък. Изобщо не трепна, макар че на Фин му се стори, че дишането на затворника се ускори.

— Как? — попита.

— Заклан — отвърна адвокатът и след известна пауза добави: — С мачете.

Салазар отново не показа никаква реакция, никаква емоция, само продължи да седи спокойно. Фин не знаеше какви мисли се въртят в главата на този човек. Накрая той кимна и стана.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза и тръгна към вратата. — Охрана! — провикна се.

— Какво правите? — попита го Фин.

— Връщам се в килията си.

Адвокатът не знаеше какво да каже.

— И само това? Благодаря, че дойдохте, връщам се в килията си? Само това ли ще ми кажете?

— Какво повече искате да ви кажа?

— Искам пълно обяснение от вас!

Вратата се отвори и единият от пазачите влезе.

— Още не съм свършил разговора с клиента си! — извика Фин.

Пазачът остана едновременно смутен и подразнен и въпросително погледна към Салазар.

След секунда Салазар кимна на пазача, който отново излезе и затвори вратата.

— Мислех си, че вече не се интересувате от моя случай, господин Фин. Мислех, че сте се оттеглили.

— Да, и аз така мислех. Само че официално не подадох заявление за оттеглянето си, затова сега сме принудени да сме заедно.

Салазар помисли върху чутото.

— Оценявам вашето старание, господин Фин, но моля ви, за да не си усложняваме взаимно живота, върнете се в кантората си и напишете заявлението за оттегляне.

— Защо? Може да искам да помогна. Без мен ти ще изгниеш тук, в затвора. Мислиш ли, че е разумно да се отказваш от мен толкова бързо?

— Сега говорите като Марк Добсън. Вижте какво стана с него. Не мога да нося отговорност и за вас. — Салазар поклати глава. — Вече изкарах достатъчно време тук. Със сигурност ще мога да изкарам и още. Няма какво повече да ми вземат. Благодаря ви отново, че дойдохте. Но не можете да ми помогнете и да искате.

— Моля, пак заповядай. Но бих искал сам да взема решението — отговори Фин. — Не се притеснявай за мен, и сам мога да се погрижа за себе си.

Затворникът го погледна с измъчена усмивка.

— Така каза и господин Добсън.

Фин скръсти ръце.

— Ти знаеш кой го е убил, нали? Знаеш кой е убил Добсън.

Салазар си пое дълбоко въздух, след което неохотно кимна.

— Да, господин Фин, знам кой го е убил.

— Кажи ми. Познавах го бегло, но той имаше ум и кураж и затова успя да ме привлече към твоя казус. Това има значение за мен, искам да знам кой го е убил.

Салвадорецът се втренчи във Фин, сякаш той беше прозрачен. Раменете му бяха отпуснати, като на човек, който изпитва силна болка.

— Много добре — отвърна той. — Аз бях.

На Фин му се стори, че не е чул добре.

— Какво?

— Точно така, господин Фин, аз убих Марк Добсън.

* * *

Козловски застана на входа на офиса. Лиса Кранц седеше на малкото си бюро и пишеше на компютъра. Беше потънала в работата си и не забеляза влизането му. Той се вгледа в нея замислено.

Фин определено си въобразяваше нещо, каза си. Изключено беше жена като Лиса да проявява интерес към мъж като него. Нямаше логика. И все пак…

Дори не я беше поглеждал по-отблизо досега. Знаеше, че е привлекателна — и млада. Затова може би и не я беше заглеждал. За него тя беше като скъпа кола. Знаеше, че мазератито изглежда превъзходно, но знаеше и че той никога няма да кара такава кола. Затова и не се заглеждаше по скъпите коли.

И ето го сега, застанал на вратата на кантора, възхищавайки се на привлекателната и красива млада жена. Странно, но го обзе някакво гузно чувство. Нервно поклати глава. Майната му на Фин.

Покашля се и пристъпи навътре. Лиса се обърна и му хвърли кратък поглед, после се върна към работата си.

— Какво става, Коз? — попита го тя с изпълнен с досада тон.

— Нищо — отвърна той. Изведнъж започна да се вслушва внимателно във всяка дума, която излизаше от устата му и да забелязва колко скучна и монотонна е речта му, За което се наруга наум. — Намерихме ли специалист по дактилоскопия? — Може би ако насочеше разговора към разследването, щеше да се чувства по-уверен.

— Обадих се на няколко места — отговори тя. — Има един, казва се Джим Брана. Той се занимава с частна практика, след като напусна лабораторията. Започна да преподава в Бостънския университет. Струва ми се перспективен. А Фин ми даде името на Кели Льоблан и аз й оставих съобщение. Тя е по-млада, но е работила в полицията петнайсет години.

— И двамата са работили в бостънската полиция, нали?

— Да. Трябва ни някой със солидна репутация и по-добре да е местен и да е бивш полицай.

— За нашите цели е по-добре да излезем извън Бостън — коментира Козловски, стараейки се да прозвучи авторитетно. — Иначе ще провокираме големи конфликти на местна почва. И най-вероятно няма да можем да направим пълноценен анализ, ако прибегнем до услугите на някой местен с връзки в отдела за пръстови отпечатъци на полицията.

— Гарван гарвану око не вади, нали? — попита Лиса.

Той кимна.

— Още ли съществуват такива неща?

— Тъжно е, нали? Но да, още съществуват. Ченгетата се пазят един друг, особено ако се познават или ако са от един и същи отдел.

— Но тези хора вече са се оттеглили от полицията.

— Няма значение. Бивш полицай няма.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— А при теб така ли е?

Козловски се почувства неловко под настойчивия й поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти също си бил ченге. Би ли защитил други ченгета?

Той прехвърли тежестта върху другия си крак.

— Зависи.

— От какво?

Той сви рамене.

— От ситуацията. От ченгето.

— Какво стана с черно-бялата представа за морала, която проповядваше на Фин? Тя само за другите хора ли важи?

— Не, но при ченгетата е малко по-различно. Като при военните. Теб те изпращат на фронта и противникът се опитва да те убие. Единствените, на които можеш да разчиташ, са бойците или ченгетата от твоя отряд. Ако започнеш да подлагаш на съмнение това доверие, светът много бързо ще се превърне в опасно място за теб. Това ти се набива в главата непрекъснато и е много трудно да отвикнеш.

— Е? Ти успя ли да отвикнеш?

Той се усмихна вяло.

— Мисля, че да. Но аз съм по-странен от другите.

Тя отново се обърна към компютъра.

— Виж за това няма две мнения — измърмори.

— Моля?

— Нищо.

Двамата замълчаха и тишината дотегна на Козловски, сякаш беше бреме, което не можеше да понесе. Досега не му се беше случвало подобно нещо.

— Както и да е — каза той. — Имам някои идеи към кой специалист извън Бостън да се обърнем.

— Цялата съм в слух.

— Списъкът е в кабинета ми. Ще отида да го взема. — Козловски тръгна към кабинета си, спря се, пак тръгна и после пак се спря. Обърна се към нея: — Имам да свърша някои неща, а и вече става късно. Ако искаш, може да отидем да пийнем по нещо след работа и да го обсъдим на вечеря.

Тя го погледна, без да каже нищо.

— Мисълта ми е, ако искаш… — Той се почувства застрашен. За него усещането беше напълно непознато.

Лиса отвърна:

— Добре. Какво пък толкова, нали?

— Добре. Тогава след около час, час и нещо?

— Става.

— Ще дойда да те взема.

— От другата стая?

— Ъъъ, да, от другата стая. Ще намина при теб.

— Добре, ще се видим тогава.

— Добре.

Той се върна в кабинета си. Направи само четири крачки, но му се стори като пътешествие. Веднъж озовал се на безопасност в кабинета си, той се облегна на стената. Чувстваше се изтощен и объркан и въпреки това не помнеше досега да се е чувствал толкова жив.

* * *

— Аз го убих — повтори Салазар. Намираха се в адвокатската стая и затворникът се беше хванал за главата, подпрял лакти върху дървения плот на масата. — Все едно че аз съм замахнал с мачетето, равносилно е.

— Какво се случи?

— Толкова много исках да изляза на свобода. Исках да седна насаме с дъщеря ми, без пазачите да ме гледат всеки път, когато я прегръщам. Исках да седна на задната веранда на къщата на брат ми — виждал съм я само на снимки и в мечтите си — и да разговарям с него тихо за медицината. Старая се да съм в час с новите лекарства и методи на лечение, но не става само с четене на медицински списания. — Той прокара длани по дългата си коса. — Толкова много исках, че бях готов да изложа на опасност живота на Добсън. Той беше единственият човек извън фамилията ми, който ми повярва — повярва в моята невинност — а аз за благодарност го убих.

Фин го наблюдаваше внимателно. Искаше да разбере дали е искрен, или само се преструва.

— Днес бях в полицията — каза той. — Те обвиняват теб.

Салазар вдигна очи към него.

— Е, по този въпрос за първи път съм съгласен съм с полицията — отвърна. — За всичко си има първи път.

— Не, те смятат, че ти си наредил да го убият.

— Защо?

Адвокатът се облегна назад.

— Твърдят, че си член на ВДС. Дори техен водач.

— Това е пълна „миерда“. Глупости. Дадоха ли доказателства?

— Имат фотографии.

— На?

— На теб с членове на бандата. Ти разговаряш с тях доста задълбочено и сериозно за нещо.

— Не, не е вярно.

— Видях снимките.

— Сигурен съм. Срещал съм се с членове на бандата. Аз ги лекувах. Бях единственият с медицински познания в квартала. В това число и за членовете на ВДС. Когато се разболееха, ги лекувах. Когато ги раняха. Когато някоя жена забременееше. Не е било много трудно да ме снимат с тях.

— Лекувал си тези отрепки? — попита с остър тон Фин.

— Аз лекувам всекиго — реагира също остро Салазар. — Казах ти вече. В Салвадор лекувах хора и от двете страни на барикадата. Лекувам престъпници и тук, независимо какви престъпления са извършили. И да, лекувах „отрепките“ от ВДС. Моята работа е да лекувам, не да съдя.

— Но тези хора…

— Именно, господин Фин, „хора“. Те също са хора. Бих лекувал и полицаите, които ослепиха дъщеря ми. — Затворникът размърда китките си и веригите издрънчаха. — Но помислете само: дори и да е вярно това, което полицията казва, дори и да съм бил член на ВДС, защо ще искам да убият моя адвокат? Той се опитваше да ме изкара на свобода. Какъв мотив бих имал да наредя убийството му?

— И аз зададох на полицаите същия въпрос.

— И те какво отговориха?

— Нищо смислено.

— Защото наистина в подобно твърдение няма смисъл и логика. Ще се виня за смъртта на Добсън до края на живота си, но не защото аз съм я искал. Само защото го оставих да рискува живота си. И в интерес на истината, това стана заради мен. Аз нося пълна отговорност за смъртта му.

— Как се случи така, че го изложихте на опасност?

— Казах му прекалено много.

— Какво му казахте?

Салазар се усмихна горчиво.

— Господ може да ми прости грешката веднъж, господин Фин, но не знам дали няма да се озова в ада, ако си изцапам ръцете и с вашата кръв.

— Но аз мога да ти помогна, ако ми дадеш необходимата информация.

Салазар поклати глава.

— Твърде опасно е.

Фин помисли, после се наведе напред и съсредоточено се вгледа в Салазар.

— Добре, не ми казвай. Но правилно ли предполагам, че това, което е разбрал той от теб, е свързано с ВДС?

— Да — отвърна Салазар след известно колебание.

— И е свързано с твоята роля в бандата?

Салазар се поколеба отново.

— Мисля, че да. Не съм напълно сигурен. Разполагам само с информацията, която успях да сглобя парче по парче тук за петнайсет години. Предимно клюки и слухове, но всичко съвпада.

Двамата се вгледаха един в друг, всеки преценявайки другия.

— Натопили са те, нали? — накрая попита Фин. — Това не е било само някаква грешка или лош късмет. Някой те е натопил нарочно.

Лицето на Салазар стана каменно.

— Няма такова нещо като грешка. Не и при такива случаи.

Адвокатът затвори очи и отново потъна в мислите си.

— Не биха могли да го извършат без помощта на някого отвътре — каза той на Салазар и на себе си. — Ченгетата.

— Не биха могли без помощта на ченгета — съгласи се затворникът.

— Имаш ли представа кой може да е бил? Някакви имена?

— Не. — Салазар го погледна в очите. — Но вие имате имена, нали?

— Едно. Но е само предположение.

— Може би е по-добре да не ми го казвате, преди да сте се уверили дали е той.

— Точно това си мислех. — Фин стана и тръгна към вратата. — Охрана!

Салазар погледна към него.

— Какво мислите да предприемете?

Фин се обърна.

— Аз съм твой адвокат, значи ще си свърша работата.

— Не искам да излагам други хора на опасност, да нося отговорност.

— Няма да носиш отговорност за нищо. Не ми каза защо са убили Добсън. Засега няма да се фокусирам върху неговото убийство. Първо ще докажа, че не ти си стрелял по Мадлин Стийл. Няма да нападам ВДС.

— А полицаите? Тях ще нападате ли?

Фин се усмихна.

— И преди съм си имал работа с ченгета.

Вратата се отвори.

— Свършихте ли вече? — попита пазачът.

Фин се обърна към него и отвърна:

— Съвсем не, сега тепърва започвам.

После заобиколи пазача и тръгна към изхода на затвора.