Дейвид Хосп
Невинност (5)

Четвърта глава

Вторник

11 декември 2007 година

Учреждението за изпълнение на наказания „Билерика“ наподобяваше група от направени от тухли и бетон гърбици — образец на авангардната архитектура, разположен в края на една отбивка от шосе №3, в отдалечена и изолирана част на предградията, на трийсет и шест километра северозападно от Бостън. Построен през двайсетте години на миналия век, комплексът първоначално беше проектиран за триста затворници. Това беше един от най-старите затвори в щата Масачузетс и в него в момента изтърпяваха наказанията си близо хиляда и двеста души. Онези, които имаха нещастието да познават отблизо системата за изпълнение на наказания, смятаха „Билерика“ за едно от най-лошите места, където могат да те изпратят, след като те осъдят. Червеникавокафявите му корпуси се простираха на площ от няколко акра и бяха добре скрити от средната класа, населяваща иначе живописния град. Местните бяха свикнали да не забелязват затвора и признаваха за съществуването му само когато някой много настойчиво ги попиташе. Това беше част от „неудобния пазарлък“, с който се занимаваха всички градове, в които имаше затвори, и които го правеха, за да могат да разчитат на добри работни места и на държавни субсидии.

Добсън прекара Фин и Козловски през охраната. Процедурата беше улеснена от факта, че и Добсън, и Фин носеха служебни адвокатски карти, а Козловски — на пенсиониран полицай. Всичко се ограничи само до минаване през металния детектор. И понеже Козловски беше оставил и заключил пистолета си в жабката на колата, нямаше никакви проблеми с влизането им.

Залата за свиждания беше голяма и претъпкана. Затворниците и техните близки седяха на открити маси, наблюдавани от няколкото надзиратели, разположени из залата. Щом влязоха, пред Фин се разгърна мащабна сцена с широк спектър от емоции. Съпруги и приятелки, наведени над масата, държаха дланите на мъже в затворнически облекла, стискаха ги силно, за да потиснат отчаянието си, самотата и гнева. Деца, някои от които се стесняваха, други бяха уплашени, на трети очевидно им беше безразлично, седяха в скутовете на бащите си, които виждаха много рядко, и то само пред очите на бдителната въоръжена охрана. Родителите на затворниците разговаряха с тях с привидно спокойствие и сякаш не се беше случило нищо нередно, за да не засегнат любимите си синове или внуци, които винаги щяха да обичат с цялото си сърце, независимо от прегрешенията им.

— Ето го там — обади се Добсън и посочи в другия край на залата.

Фин погледна в указаната посока и го видя. На пръв поглед той с нищо не се отличаваше от останалите затворници. Дългата му черна коса беше по-чиста от тази на другите, прибрана назад, разкриваща смуглото му чело. Затворническата му риза беше прилежно прибрана в панталона. С изключение на тези малки изключения той се сливаше с останалите обитатели на затвора. Ако човек обаче се вгледаше по-добре в него, щеше да види, че той излъчва сила и увереност. Фин не можа да определи на какво точно се дължеше това излъчване, но държеше главата си изправена с достойнство.

До него на масата беше седнало момиче на тийнейджърска възраст и двамата разговаряха. От другата страна на масата възрастна жена, по-пълна и по-уморена от събеседниците й, седеше и мълчаливо гледаше как Салазар разговаря с дъщеря си.

Фин направи крачка към масата, но Добсън го спря.

— Това са майка му и дъщеря му — каза той. — Разрешено му е да ги вижда само по четирийсет и пет минути на месец. Като негови адвокати ние имаме право да се срещаме по всяко време. Да изчакаме няколко минути.

— Аз още не съм негов адвокат — отбеляза Фин, но после съжали за думите си.

Младият му колега го изгледа недоволно.

— Само няколко минути.

Фин погледна въпросително към Козловски, който кимна утвърдително. Тримата се подпряха на стената и зачакаха. От мястото си Фин наблюдаваше Салазар и дъщеря му. Момичето скоро щеше да разцъфти и да се превърне в красива жена. Все още се намираше в неприятната сянка на пубертета. Държеше главата си наведена, което я правеше да изглежда много стеснителна. Но чертите на лицето й бяха изтънчени и правилни, характерни за испаноезичната раса. Веднъж щом набереше увереност да се сблъска с живота, нямаше да се намери мъж, който да устои на красотата и чара й.

След още няколко секунди Фин осъзна, че не срамежливостта й е привлякла вниманието му, а нещо друго. Движенията й бяха предпазливи и ограничени, а самата тя сякаш беше изолирана от всичко заобикалящо я, освен от баща й.

Фин сбърчи замислено чело.

— Какво й има?

Добсън го изгледа, после отново се обърна към масата, на която седяха представители на три поколения на фамилията Салазар. Седяха и провеждаха единствения разговор, на който имаха право през този месец, обзети от неудобство и силен копнеж. Фин също погледна натам. Единственото, което ясно и отчетливо забеляза у Салазар, беше безграничната любов и нежност, които демонстрираше с всяко свое движение към дъщеря си.

Добсън остави Фин да наблюдава още секунда-две, след което отговори:

— Тя е сляпа.

* * *

— Жена ми Мария беше най-красивата жена на света. — Салазар говореше английски по-добре и от много адвокати, с които на Фин му се налагаше редовно да си има работа. В говора му се долавяше много лек акцент, но той му придаваше повече чара на европейската култура и цивилизация. — Когато ми се усмихваше или когато я погледнех в очите, ми се струваше, че всичко се нарежда идеално — че тя изпълва живота ми със смисъл и значение. — Той се надигна в стола си, за да се отърси от блаженството на спомените, след което продължи: — Нейното семейство беше от елита на Салвадор — управляващата олигархия — която води произхода си още от първата вълна европейци, покорили местните племена и заселили се по тези земи. Земята винаги е била най-важният ресурс в тази страна. Баща ми беше известен търговец, натрупал състояние през петдесетте и шейсетте години от износ на кафе и дървесина. Но аз произхождам не от покорителите, а от покорените. Независимо че родителите ми се постараха да ми дадат отлично образование, семейството на Мария така и не ме прие като равен, връзката ни беше скандална. За тях аз бях лекар и си мислех, че това ще улесни нещата, но уви. Въпреки това тя ме обичаше и когато й предложих, се съгласи да се оженим. Баща й, един от най-заможните земевладелци в страната, неохотно даде съгласието си, защото си даде сметка, че е безсмислено да разубеждава дъщеря си. Той ни организира пищна сватба и дори даде зестра — нова къща в престижен квартал на удобно разстояние от дома на родителите й. Но ни даде ясно да разберем, че ще бъдем изолирани от семейството и няма да получим нито цент от парите им.

— Страхотен тъст, няма що — коментира Фин.

Салазар поклати глава.

— Постъпката му беше логична — продължи той. — А и аз не очаквах нещо по-различно. Вие не можете да го разберете, но Салвадор си остава страна на сегрегацията, и то на най-високо ниво — както расова, така и социална. Освен това и за мен така беше по-добре. Доволен бях, че са ми спестили одумванията, които щяха да ме съпътстват, ако ми беше разрешен достъп до висшите кръгове и обкръжението на фамилията. Бях млад лекар и печелех прилично. С Мария бяхме заедно и за нея това беше най-важното. За мен — също.

— Щом е било толкова хубаво, тогава защо заминахте? — Въпросът дойде от Козловски и в тона му имаше известно предизвикателство.

— В моята родина щастието е само илюзия.

— Заради войната ли? — попита Фин.

— Заради войната. Аз никога не съм имал определени политически убеждения. Но все пак бях лекар, лекувах болните, ранените. Никога не съм питал пациентите си какви политически възгледи изповядват. Мислех си, че съм неутрален, но очевидно съм бил наивен.

— Лекували сте не когото трябва?

— Лекувах всички. За мен нямаше подходящи или неподходящи пациенти. — Докато говореше Салазар, в очите му загоряха пламъчета и Фин за първи път почувства нотка на гняв в тона на салвадореца. После, също така бързо, както и се появиха, гневът и обидата изчезнаха.

— Никога не съм връщал пациент, не съм отказвал да лекувам някого, а това означаваше да лекувам партизаните и от двата враждуващи лагера. — Той погледна към Фин.

— Какво знаете за войната в Салвадор?

Адвокатът помисли и отговори:

— В интерес на истината, не много. — В действителност той си даде сметка, че не знае почти нищо. В главата му изплуваха смътно вестникарски заглавия, но същинската информация беше доста оскъдна.

— През осемдесетте години правителството беше под здравия контрол на военните и богатия елит. По онова време имаше опити да се състави реформаторско правителство, но всичко беше за заблуда на народа.

— Поредната илюзия? — попита Фин.

— Именно. Създаде се партизанско движение от комунисти-марксисти, подкрепяни най-вече от селското население извън градовете и от полуграмотната средна класа. Партизаните не разполагаха със сили и средства да организират мащабна фронтална атака и затова разчитаха повече на тактиката на отвличанията и спорадичните набези, насочени главно към елита, живеещ в градските райони, като тези в Сан Салвадор.

— Тероризъм — изръмжа Козловски.

— Да, тероризъм — съгласи се Салазар и за първи път погледна детектива в очите. — Аз не оправдавам, но и не осъждам тактиката, прилагана и от двете страни по време на войната. Просто се опитвах да спася ранените.

Фин се намеси отново в разговора, усетил напрежението, възникнало между двамата мъже:

— Предполагам, военните са проявявали големи жестокости, за да потушат партизанското движение?

Салазар продължи да гледа Козловски.

— Да, може да се каже. Макар че правителството се стремеше да не вдига много шум в действията си срещу левите. Причината е, че преобладаващото мнозинство на населението — над деветдесет процента — живееше в бедност. Много от хората изпитваха симпатии към бунтовниците. Правителството си даваше сметка, че седи върху буре с барут, и осъзнаваше, че винаги има риск една искра да взриви всичко, което онези с власт и пари се мъчеха да запазят. За да избегне катастрофата, правителството възложи на трети лица голяма част от мръсната работа.

— На кого? — попита Фин, искрено заинтригуван от разказа.

— На Ескадроните на смъртта.

— На Ескадроните на смъртта?

Салазар кимна.

— Малобройни военизирани групи от наемници, бандити и най-обикновени престъпници, вербувани да извършват най-пъклени дела. Те бяха ръководени от военните и финансирани от богатите земевладелци: елитите, които се стремяха да не позволят на левите партизани да се укрепят в страната.

— Сега си спомням, че съм чел за тях — коментира Фин.

— Със сигурност. През 1980 година Ескадроните на смъртта убиха три американски монахини, които помагаха на селското население. Това предизвика голяма суматоха в американската администрация, защото именно тя подкрепяше дясното правителство, стоящо зад ескадроните.

— Монахини? Но защо ще убиват монахини?

Салазар мрачно се изсмя.

— Войната не познава приличие дори и с Божиите служители. Освен това католическата църква в Салвадор подкрепяше партизаните, или най-малкото провеждането на политическа реформа в страната. Много от онези, които се занимаваха с мисионерска работа, признаваха, че реформа — или дори революция — е крайно необходима и че това е единственият начин да се спаси голяма част от населението от лапите на мизерията. Дори архиепископът на Салвадор беше критик на правителството и непрекъснато настояваше за истинска реформа — докато не беше убит. — Фин не успя да прикрие ужаса си. — Да, господин Фин. Такъв беше Салвадор и никой не беше застрахован от подобна участ.

— И какво стана с вас? — попита Козловски, незаинтригуван от досегашния разказ.

— Една нощ на вратата се почука. Беше мой стар приятел, Алберто Дуерте. Подпираше се на рамката, а от рамото му течеше кръв. Каза, че са го обрали и че има нужда от помощ. Знаех, че лъже, но без да задавам въпроси, както обикновено го заведох в клиниката и обработих раните. Той си тръгна същата вечер и повече не го видях.

— И? — подкани го Фин.

— По-късно разбрах, че е бил ранен от взрив — терористичен атентат, както би го определил приятелят ми.

— Салазар кимна към Козловски. — Алберто бил един от тези, които поставили бомбата. Експлозията уби богат индустриалец и съпругата му. Алберто обаче бил на прекалено малко разстояние от взрива, поради което го уцелил шрапнел. Ескадроните на смъртта го откриха и го ликвидираха.

— Сигурно не е било много приятно за него — отбеляза Козловски.

— Не, господин Козловски, сигурен съм, че не е било.

— Салазар се обърна отново към Фин: — След няколко дни тъстът ми дойде в клиниката. Не го бях виждал няколко месеца и затова разбрах, че се е случило нещо лошо. Той ми каза да се прибера у дома, с дъщеря му да си съберем багажа и да заминем. Каза ми, че Алберто е бил изтезаван, преди да го убият, и че е издал имената на много хора, които са сътрудничели с него. Казал им е, че аз съм обработил раните му. В резултат на това аз също бях мишена на Ескадроните на смъртта и те щяха да дойдат за главата ми същата нощ.

— И какво направихте? — попита Фин.

— Първо се опитах да обясня на тъста ми, че не знам нищо за заниманията на Алберто и че не се интересувам от политика. Мисля, че той ме разбра, но ми каза, че е безсилен да се намеси. Защото ако го направел, това щяло да изложи на опасност останалите членове на семейството. Каза ми, че се притеснява за дъщеря си и че е уредил да напуснем страната.

— Но как, след като сте били издирвани от властите? — настоя да разбере Козловски.

Салазар сви рамене.

— Не беше трудно. Тъстът ми познаваше хора, които да ни помогнат. В началото на осемдесетте, когато бандите в Лос Анджелис бяха в разцвета на могъществото си, в Източен Ел Ей се роди новата престъпна организация от обединението на „Крипс“ и „Блъдс“. Тя попълваше редиците си главно от салвадорски бежанци, населяващи този район. Много от тях бяха бивши членове на Ескадроните на смъртта. Организацията беше наречена „Венганца дел Салвадоран“ (ВДС) и въпреки че беше по-малобройна от другите банди, бързо си спечели репутацията на най-жестоката и безпощадната. С течение на времето някои от членовете й бяха депортирани обратно в Салвадор и там те създаваха „дъщерни“ банди. Набираха нови членове и продължиха да се занимават с работата на Ескадроните на смъртта. Когато набраха опит и акъл, започнаха да създават клонове и на други места. Производство на наркотици и наркотрафик, нелегална търговия с оръжия, рекет — както в родината им, така и в други страни. Използваха гангстерските си връзки със Съединените щати, за да организират канал за трафик на наркотици от Салвадор и другите държави в Латинска Америка. Тъстът ми познаваше такива хора и знаеше, че те ще направят всичко за пари — тяхната мотивация изобщо не се базираше на политически убеждения. Той им плати добре, за да ни изкарат невредими и да ни доведат в Америка.

— Незаконно — вметна Козловски.

— Да, незаконно. Имах ли друг избор? Какво бихте сторили вие на мое място?

— И щом пристигнахте в Щатите, решихте, че вече сте в безопасност — каза Фин.

— Да. — Салазар се поизправи и се огледа из залата. После наведе глава и тежко въздъхна. — Излиза, че съм се заблуждавал.

* * *

Джозая (Мак) Макинтайър седеше на бюрото си в кабинета на третия етаж на Управлението на бостънската полиция в Роксбъри. Сградата, която беше завършена през 1997 година, представляваше паметник на съвременните полицейски практики, с компютърна мрежа и инфраструктура, от които полицейските служби на другите градове биха се засрамили. Разполагаше и с кабинети на психолози и социолози, които да помагат на полицаите при разследването на престъпления и да облекчават последиците.

Мак мразеше това място. Той така и не свикна с модерните полицейски тактики, остана си едно старомодно ченге. Съжаляваше за дните, когато на полицаите се даваше картбланш да използват всякакви средства, за да си свършат работата.

„А виж ме сега“ — каза си той. Наближаваше петдесетте и все повече време прекарваше в търкане на бюрото. Коремът му увисваше над колана все повече и повече. Темето му беше почти напълно плешиво. Бръснарят му още прокарваше ножицата отгоре, но повече от куртоазия, отколкото от необходимост. Мак подозираше, че бръснарят би си спестил всички тези преструвки, ако не се страхуваше толкова много. За това ли се беше борил със зъби и нокти толкова години Мак и това ли беше искал да постигне?

— Сержант? — повика го женски глас от едно от бюрата в другия край на стаята. Беше детектив Сара Кунц. Фамилията й беше зарадвала силно Мак, когато тя постъпи в полицията, защото това му даде възможност да изрази презрението си към всички жени-полицайки^[1], като произнася изопачено фамилията й, без да бъде наказан от началството за това. — Има обаждане за вас, което погрешно е насочено към мен. Прехвърлям ви го.

Мак нямаше проблем с това. Приемането на телефонни обаждания беше най-отговорното, което би трябвало да позволяват на жените да вършат в полицията. Той натисна бутона на телефонния апарат и вдигна слушалката.

— Мак на телефона.

— Мак, здравей. Дейв Джонсън е.

— Джонсън? — Двамата бяха работили заедно преди години. Мак винаги го беше смятал за мекушав и те така и не станаха приятели. — Как ти понася животът на пенсионер? — Джонсън беше напуснал полицията след двайсет години служба — решение, което Мак смяташе за предателство. Той беше сигурен, че Джонсън се е преместил на друга работа, както правеха повечето бивши ченгета, когато разбираха, че човек на четирийсет години няма да издържи дълго само с полицейска пенсия.

— Пенсията ли? — Джонсън се изсмя нервно. — Да, щеше да е чудесно, ако не беше работата ми. Още ли се събирате да играете покер всяка седмица? Малко пари в брой няма да ми навредят.

— По-скоро през седмица, но да, играя. — Мак нарочно не покани Джонсън. Лично той беше на мнение, че полицейският покер е само за действащи ченгета.

— Звънни ми, когато се съберете следващия път. Ще се радвам да видя теб и момчетата. А и както казах, вашите пари ще ми дойдат добре.

— Какво искаш, Джонсън? — Мак дори не си направи труда да се престори на любезен.

Другият замълча, после отново се засмя:

— Все същият си, Мак. Виж, ти нали беше един от участниците в разследването на стрелбата срещу Мадлин Стийл през деветдесетте?

Мак застана нащрек.

— Това беше преди да ме направят сержант, така че случаят не беше мой. Но да, участвах в разследването.

— Знаех си. Затова ти се обаждам. Аз сега съм в „Билерика“ и съм помощник-началник на затворническата охрана.

Каза го с такъв тон, сякаш Мак щеше да се впечатли. Джонсън обаче беше удостоен с желаното внимание.

— Така ли?

— Да, не е зле. По-добре е от работата на улицата. Поне за мен е по-лесно да разбера кои са лошите — те обикновено са облечени в затворнически дрехи.

— Много остроумна шега. — В тона на Мак нямаше и намек за хумор, само нетърпение да приключи разговора. — Ще трябва да я запомня.

— Както и да е. Чуй ме сега, при Салазар дойдоха някакви хора на свиждане. Приличаха на адвокати. Говори се, че иска да преразгледат делото му.

— Всеки затворник иска да разгледат отново делото му.

— Да, знам. През последните петнайсет години Салазар писа писма на всеки, който би му повярвал. Досега без голям успех. Но, изглежда, двама-трима са му повярвали. Просто си казах, че трябва да знаеш. Голям резил ще е, ако някакъв си латинос, вкарал полицай в инвалидна количка за цял живот, се измъкне на свобода.

Мак се замисли върху думите му.

— Да, така е. — Силно се развълнува, но гласът му остана спокоен: — Вероятно не е нищо особено. Никой съд няма да се съгласи да пусне човек като Салазар на свобода. Не и след това, което е направил.

— Да, вероятно имаш право — разочаровано отвърна Джонсън, сякаш съжаляваше, че се е обадил. — Просто исках да знаеш и ти. Понеже участва в разследването. Не исках да ти причинявам главоболия.

— Нямам никакви главоболия, Джонсън. Винаги се радвам да разбера какво е развитието по предишните ми случаи. Особено когато се отнася за престъпник, прострелял един от нас.

— Да, така си казах и аз. Но вероятно си прав, че не е нищо особено.

— Вероятно е така.

— Добре тогава. Приятно ми беше да си побъбрим отново, Мак. Тук при мен не е толкова зле, но не и като на предишната ми работа. Понякога ми липсват момчетата от участъка. Предай им много поздрави от мен.

— Сам им предай. Следващата сряда ще се събираме у Хендерсън да играем покер. Сигурен съм, че никой няма да е против и ти да дойдеш.

— Наистина ли? — Мухльото май наистина се развълнува. Колко жалък беше. — Ще бъде страхотно. Тогава ще се видим там.

— До скоро. — Мак затвори телефона, преди Джонсън да е продължил. Не можеше да го слуша нито секунда повече.

Остана да седи на бюрото, размишлявайки върху новата информация. Повечето от това, което той каза на Джонсън, беше вярно. Вероятно това посещение при Салазар нямаше да доведе до нищо. Затворниците винаги се стремяха делото им да бъде преразгледано от съда. За бога, та те нямаше какво друго да правят зад решетките. И вероятността който и да било съд да изслуша молбата на човек, излежаващ доживотна присъда, беше близка до нулата. Така че наистина нямаше за какво да се тревожи.

Но въпреки това беше разтревожен. Беше обзет от онова шесто чувство, което спохожда ченгетата, когато нещо не е наред. Интуиция. Майната им на компютрите. Силициевите чипове никога не са имали предчувствие, а именно вярното предчувствие правеше един полицай ефективна единица.

Той вдигна слушалката и набра по памет един номер.

— Трябва да говорим — каза, когато му отговориха.

* * *

Мария беше бременна, когато пристигнахме в тази страна — каза Салазар. — Беше толкова щастлива. И за двама ни беше трудно и мъчително да напуснем дома и родината си, но бяхме обзети от приятно вълнение, когато пристигнахме в Америка, защото можехме да започнем живота си наново, далеч от смъртта и насилието.

Докато Салазар говореше, Фин потъна за кратко в собствените си мисли. От опит знаеше какво е да те подмятат непрекъснато от домове за сираци в домове на приемни родители и оттам на улицата. Добре знаеше какво е трудно съществуване. Сам си беше изградил сегашния си живот, но все още се чувстваше самотен. Салазар, от друга страна, беше минал и през деветте кръга на ада: откъснат от дома си и напъхан в метална кутия, където е прекарал петнайсет години. И въпреки това този човек му се изглеждаше спокоен и в пълен мир с душевния си свят. Показваше силен и непобедим дух. За разлика от него не се чувстваше самотен. Салазар имаше семейство.

— Когато бащата на Мария ни каза, че трябва да заминем, аз го помолих да уреди с нас да дойдат майка ми и брат ми Мигел. Ако ги оставех в Салвадор, Ескадроните на смъртта щяха да избият и тях. Баща ми умря една година след като с Мария се оженихме, а брат ми тогава беше само на седемнайсет. Затова той и майка ми живееха при нас с Мария.

ВДС — бандата, която ни съдейства да избягаме през Мексико и оттам през границата, е много добре организирана. Контролира голяма част от наркотрафика през Централна Америка и поддържа контакти в много градове в Щатите: Лос Анджелис, Ню Йорк, Вашингтон, Бостън. С част от моите пари аз уредих да ни докарат тук.

— Защо в Бостън? — попита Фин.

— Тук има значителна салвадорска общност. Освен това аз съм лекар, а Бостън се слави като център на медицинските науки. А тогава бях млад и глупав. Мислех си, че ще успея да си намеря работа в някоя болница, може би дори да си намеря някой наставник, който да ми помогне да се сдобия с лиценз да практикувам като лекар тук.

Козловски подигравателно се изсмя.

— За да практикуваш медицина тук, трябва първо да си американски гражданин или поне чужденец, пребиваващ законно в страната.

— Както казах, господин Козловски, тогава бях глупав и наивен. В страни като Салвадор Америка все още се възприема с твърде романтичен образ. Почти никой не говори за трудностите, с които имигрантите се сблъскват тук. Разбира се, и аз не си бях дал сметка за това колко предпазливи са управите на болниците при наемането на персонал. Те изискват свидетелство за съдимост, а без него не можеш да започнеш работа и като чистач на тоалетни. В резултат на това се наложи да приема работа в един магазин за хранителни стоки срещу заплата, по-ниска и от минималната. — Той погледна към Козловски. — Поне не трябваше да плащам данъци.

Детективът кимна.

— Едно на нула за вас.

— Живеехме в малък апартамент в Роксбъри, но чакахме с нетърпение бебето, а и аз припечелвах допълнително, като лекувах другите имигранти в квартала.

— Практикуването на медицина без разрешително е углавно престъпление — отбеляза Козловски.

Фин се намръщи. Вече се питаше дали е трябвало наистина да взима детектива със себе си.

— А отказът да окажеш лекарска помощ на болен човек е грях — отвърна Салазар. — Освен това аз не продавах лекарства, които се изписват само с рецепта. Само преглеждах хората, давах им лекарствени препарати, които се продаваха свободно, понякога израждах бебета. Ако някой се нуждаеше от по-сериозно лечение, го съветвах да отиде в отделението за спешна помощ. — Той въздъхна. — Те обаче никога не ме слушаха. Ако си нелегален имигрант и отидеш в болницата, винаги има опасност да съобщят за теб в полицията или на имиграционните служби. Има риск да те депортират. Мнозина смятаха, че имат по-голям шанс да оцелеят болни, отколкото ако ги депортират.

— Марк ни каза, че така полицията ви е открила — като сте завели Мария в болницата — обади се Фин.

— Да, в много отношения нещата се развиваха добре. Постепенно си стъпвахме на краката. Брат ми Мигел се справяше добре в училище — едно от малкото места, в които на имигрантите и местните се предоставяха равни възможности. И той като мен беше учил английски в частно училище в Салвадор, и беше един от най-умните ученици. Положението се влоши, когато Мария започна да ражда. — Салазар си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — На трийсет и седмата седмица Мария започна да изпитва силни болки. Което не е необичайно в този напреднал стадий на бременността. Затова не се притесних особено. Казах й да лежи, но не искахме да ходим в болницата, защото се бояхме. Мислех си, че всичко ще бъде наред. Тогава не знаех, но се оказа, че е имала фиброиден тумор, който запушвал родилния канал. Малко след като тя започна да ражда, получи силен кръвоизлив. — Гласът му постепенно утихна. Около масата се възцари мълчание.

— Бързо я закарах в спешната помощ, но вече беше много късно. Тя остана жива по време на цезаровото сечение и дори чу как Росита изплака за първи път. Умря от голяма загуба на кръв.

— И дъщеря ви се роди сляпа? — попита Фин.

— Не, роди се напълно здрава.

— Тогава какво стана?

— Стана, когато полицията нахлу и ме арестува. Когато заведох Мария в болницата, властите разбраха, че живеем нелегално в страната. В продължение на няколко месеца не се случи нищо, но тогава полицията започна програма за идентифициране и депортиране на нелегалните имигранти — и по-специално на имигрантите от Южна и Централна Америка. Името ми беше включено в списъка и започнаха разследване срещу мен. Целта беше да ни депортират. Полицай Стийл, жената, която беше нападната, отговаряше за моя случай.

— Значи много добре сте разбирали, че дните ви в тази страна са преброени, ако не спрете по някакъв начин разследването на Стийл — намеси се Козловски. — Ако има по-добър мотив да я очистите, здраве му кажи.

— На тази теза се базираха и обвинението срещу мен. С тази подробност, че сигурно нямаше да ме депортират. Бях започнал процедура по кандидатстване за политическо убежище. Ако можех да докажа, че при връщането ми в Салвадор ще бъда подложен на политическо преследване, щяха да ми разрешат да остана законно в Америка. Предвид обстоятелствата мисля, че щях да успея.

— Не знам. Доколкото знам, критериите за предоставяне на политическо убежище са много строги. Щеше да е много трудно да предоставите доказателства, че ще бъдете изложен на опасност — отбеляза Фин.

— Възможно е. Но процедурата отнема дълго време. Така ми казаха. Освен това каква полза щях да имам да очистя полицай Стийл, както цветисто се изрази господин Козловски? Та нали случаят щеше да бъде възложен на друг неин колега.

— Имате право.

— Така или иначе аз бях започнал процедурата легално и дори не бях чул за нападението над полицай Стийл. Една вечер полицията нахлу в апартамента ни. Мигел за щастие не беше вкъщи. Той беше на осемнайсет и изпълнен с характерните за тази възраст гняв и недоволство. Вероятно щеше да се опита да окаже съпротива и това само щеше да влоши положението ни. По време на ареста ми счупиха ръката и носа и ме пребиха. Но най-много пострада Росита.

— Какво се случи?

Салазар наведе глава и разтърка слепоочията си. Когато отново вдигна глава, очите му бяха зачервени.

— Тя беше безпомощно бебе. Когато нахлуха, събориха детското й столче и тя си удари главата в пода. Опитах се да се добера до нея. Казах им, че съм лекар, че тя се нуждае от помощ, но те изобщо не ме слушаха. — Салазар избърса сълзите си и се изкашля. — Тя претърпя мозъчна травма. Подобно нещо се случва, когато раздрусате силно едно бебе. Загуби зрението си и получи ментални увреждания. Тя обаче е великолепна и, слава на Бога, много е щастлива.

— Как оцеля семейството ви, след като ви арестуваха? — попита Фин. — Без пари, с дете, което се нуждае от специални грижи?

— Ето в това беше голямата ирония на съдбата. Росита беше родена в тази страна и е американски гражданин. Благодарение на това тя можеше да се ползва от безплатно здравно обслужване и от други блага на социалното осигуряване. Когато социалните работници разбраха какво се е случило, те настояха пред имиграционните служби майка ми и брат ми да останат в страната. А и Мигел, той винаги е бил най-умният в семейството. Работеше на две места и въпреки това завърши училище с най-висок успех от випуска си. Дори спечели стипендия да следва в Масачузетския университет. Там също показа отличен успех, като през цялото време поддържаше финансово майка ми и Росита. На практика той се превърна в неин баща, след като ме вкараха в затвора. Сега е лекар и натурализиран американски гражданин. — Салазар засия от щастие, докато говореше за брат си. — Сега той е пример на сбъдналата се американска мечта.

— Сигурно таите в себе си много гняв и злоба — обади се Козловски.

Салазар се намръщи.

— Защо мислите така?

Детективът погледна Фин, който отговори вместо него:

— Когато човек се замисли за блестящото бъдеще, което сте можели да имате, и за всичко онова, което сте изтърпели вие и дъщеря ви — как е възможно да не изпитва обида и злоба?

Салазар погледна първо единия, после другия.

— Вие нямате деца, нали? — Двамата поклатиха глави. — Когато полицаите щурмуваха апартамента ми, аз с очите си видях как главата на Росита се удари в пода. Чух да я пищи и след малко писъците спряха. Аз съм лекар и имам представа какви увреждания може да причини подобно падане на едно новородено. Помислих си, че е мъртва.

Фин и Козловски продължиха да го гледат с любопитство, без да разбират накъде бие.

— Когато си родител и си помислиш, че детето ти е умряло, вътрешно ти умираш заедно с него. Не можех да си представя живота си без дъщеря ми. Всичко в един миг изгуби смисъл за мен. Когато разбрах, че е жива — че ще оцелее — сякаш се преродих. Дали съм сърдит на хората, които ослепиха дъщеря ми ли? Да, сърдит съм и съм обиден. Дали съм ядосан на хората, които ме вкараха тук? Да. Но гняв и злоба? — Той поклати глава. — Дъщеря ми е жива. Да, сляпа е, но е щастлива, здрава е и е красива. Сега е в безопасност и знае колко много я обичам. Докато е така и докато тази мисъл ми дава сили, злобата никога няма да вземе връх в мен. — Той се приведе и напрегнато се вгледа във Фин. На адвоката му се стори, че Салазар ще пробие дупка с погледа си в него. — А сега, господин Фин — продължи салвадорецът бавно. — Бихте ли искали да изслушате подробностите и детайлите, свързани с моя казус?

Фин усети как Козловски се напрегна на стола до него, но нарочно избягна погледа му. Изобщо не се поколеба в отговора си:

— Да, господин Салазар. Ще ви изслушам.