Дейвид Хосп
Невинност (12)

Единайсета глава

Събота

15 декември 2007 година

В събота вечерта Лусинда Гомес запали свещите на прозореца на скромното си жилище — малка стаичка на първия етаж с изглед към една от опустелите улици на Източен Бостън. Беше й се превърнало в ритуал. Тя беше чакала с нетърпение повече от месец да дойде време за този ритуал. Всяка година се захващаше с коледната украса на втората събота преди Коледа и първата символична стъпка беше да запали свещите на прозореца. Щеше да ги пали всяка вечер до втори януари. Три седмици празненства бяха достатъчно според нея. Но не споделяше ентусиазма, с който някои окичваха домовете си с червени и зелени лампички още след Хелоуин и комерсиализираха по този начин раждането на Спасителя. Тези хора вероятно дори не бяха истински вярващи християни, а и тя беше сигурна, че ако Христос ги видеше, щеше да остане крайно възмутен.

Лусинда седна в любимото си кресло, обърнато към прозореца, облегна се назад и отпи от шерито си. Алкохолът загря гърлото й. Вечери като тази бяха едно от последните удоволствия на седемдесет и осем годишната вдовица. Беше прекарала почти целия ден в църквата и сега се чувстваше пречистена. Ако през нощта дойдеше и нейният час да напусне този свят, както често се молеше, щеше да се срещне с Господ с увереността на човек, който поне по нейно убеждение беше извършил и изповядал последния си грях преди много-много време.

Беемвето не беше мръднало от мястото си, забеляза тя, докато удобно седеше в креслото си. Младежът зад волана отпиваше от поредната си чаша кафе. Виждаше го там вече няколко вечери, поне от четвъртък вечерта, когато го видя за първи път. Той изчезваше през деня, но когато слънцето се скриваше зад хоризонта, отново се появяваше, което по това време на годината ставаше най-късно към четири следобед. Тя се изкуши на втората вечер да се обади в полицията, но след като го понаблюдава известно време, реши, че на нейната улица скоро не е имало толкова чисто и прилежно облечен господин.

По някакъв странен и необясним начин благодарение на непознатия тя дори се чувстваше в по-голяма безопасност. Започна да го възприема като някакъв ангел-пазител и мисълта, че вниманието му беше насочено към „Сейнт Джуд“ — църквата от другата страна на улицата, й даваше утеха. Тъмната и застрашителна постройка, която щеше да опустее напълно в продължение на седмици, а после щеше да бъде подложена на радикални промени, беше единствената й утеха в продължение на повече от петдесет години. Липсваха й дните, когато това място все още беше Божи храм. И сега искаха да й я отнемат. Тайните работи, които се вършеха там, само потвърждаваха подозренията, че затварянето на църквата е дело на Дявола и тя многократно беше подавала оплаквания до полицията, но служителите на реда не й обръщаха много внимание. Сигурно сега, каза си тя, накрая бяха приели тревогата й сериозно. Може би младият мъж беше полицай, изпратен да разследва случая. Едва ли, но щеше да е много хубаво, ако наистина беше така.

Във всеки случай тя беше доволна от присъствието му на улицата, като преграда между нея и злото, което дебнеше оттатък улицата, каквото й да беше то. Докато отново отпиваше от шерито си, беше обзета от необяснимо предчувствие за опасност. Не за нея, а за момчето в колата. Възможно беше да е само някаква старческа халюцинация, предизвикана от самотата и алкохола. Затова тя се опита да прогони тревожната мисъл от съзнанието си, но предчувствието се оказа по-упорито от повечето й фантазии. Тя поклати глава, щом изпи шерито си, и тръгна към леглото. Тази вечер щеше да се моли за него. Хрумна й, че младежът наистина може да има голяма нужда от Божията помощ.

* * *

Марк Добсън се прозя и отново отпи от кафето. Беше ужасно уморен от липсата на сън и от многото кофеин. Трябваше да полага големи усилия, за да бодърства. Макар разследването да беше нова дейност за него, ентусиазмът му премина след третата нощ. А и започваха да го обземат съмнения. Може би Фин все пак беше прав. Може би Салазар беше виновен. Добсън отхвърли тази мисъл. Той имаше потребност Салазар да е невинен. Нуждаеше се от това повече от който и да било друг.

Прозя се отново и изскубна един косъм от ръката си, за да остане буден. Беше научил този номер като студент по право: болката стимулираше жлезите, които произвеждаха адреналин, и заедно с това даваха малък заряд енергия, за да се пребори човек със съня. Така той беше успял да изкара изпитите. Единственият проблем беше, че като всяко химическо вещество организмът постепенно привикваше и адреналинът започваше да губи ефекта си с всяка следваща доза. Така въздействието му ставаше все по-краткотрайно. Добсън беше стигнал на етапа, когато всеки изскубнат косъм му даваше около пет минути бодрост. Да не говорим, че космите на ръцете му вече бяха на привършване.

Мислите му се върнаха към университета и той отново се замисли за трудностите на добре планирания живот. Единствен син на амбициозни и свръхмотивирани родители, наследник на голямо богатство, от раждането си беше програмиран да успее в живота и неговият успех се определяше в тесния смисъл на материално богатство и професионално признание и репутация. Едва когато отиде в колеж, започна да поставя под съмнение приоритетите на родителите си… и своите. Но тогава вече беше твърде късно за промяна. Съревнованието, състезанието се беше превърнало до голяма степен в неотменна част от неговото собствено „Аз“. Опита се да промени курса, дори да се откаже от следването си, но нищо не стана. Завърши един от първите във випуска по успех. След университета възнамеряваше да започне работа в някоя обществена институция — някъде, където няма да печели много, но работата му ще има по-голямо значение за хората. Но тогава от „Хауъри и Блек“ му направиха предложение да започне при тях, а никой нормален човек не отклонява подобно предложение така лесно.

Сега Добсън беше на кръстопът и си мислеше, че това е последният му шанс да намери себе си. След три години обслужване на престижни и претенциозни клиенти беше осъзнал, че макар и да не получава тръпка и дори удовлетворение от работата си в кантората, умее да върши добре тази работа и затова има гарантирано препитание и най-вероятно ще се наложи да върши тази работа още четирийсет години. Тогава обаче се зае със случая на Салазар. Усещането беше като ученическо влюбване в гимназията. Толкова се вълнуваше, че възприе делото като изпит. Обеща си, че ако успее да изчисти името и честта на Салазар, ще напусне кантората и ще започне живота си наново. Ако се провалеше обаче… Е, тогава поне щеше да има златен часовник и вила във Флорида, където да изкара пенсионерските си години.

Остави чашата с кафето на поставката между предните седалки и понечи да извади тефтера си от куфарчето на задната седалка. Когато се обърна обаче, неволно бутна чашата и тя падна върху седалката отпред. Пластмасовият капак се отвори и кафето се изля върху новата кожена гарнитура на колата. Добсън изруга и взе салфетки от жабката, за да почисти.

Когато отново вдигна глава, за малко не изсипа отново кафето си, този път от изненада. Два микробуса бяха паркирали до църквата от другата страна на улицата. Един мъж отключваше предната порта. След четири дни Добсън вече беше започнал да си мисли, че от наблюдението му няма да излезе нищо. Седна неподвижно, уплашен, че и най-малкото му движение ще разсее картината подобно на мираж.

След секунда остана доволен, че микробусите не са мираж. Колите потеглиха и завиха зад църквата, към къщата на свещеника и грозноватата постройка, която някога беше служила за приют към църквата. В къщата светна лампа и веднага след това някой отвътре спусна завесата и сградата отново потъна в тъмнина.

Добсън седя така няколко минути; не знаеше как да постъпи. От информацията, която му беше дал Салазар, имаше представа какво се върши в къщата в момента, но да знаеш и да докажеш бяха различни неща. Не беше обмислил какви да са следващите му ходове. Само за всеки случай беше взел със себе си смартфона с камерата. Просто се беше надявал нещо да му хрумне, щом се увери, че клиентът му не го лъже. Сега, след като сам видя движението, му се прииска, да е имал по-подробен план за действие.

Тъкмо се накани да слезе от беемвето, когато към комплекса от църковни постройки се приближи кола от другата посока. Беше нов модел американски автомобил. Колата спря до входа, от нея слезе друг мъж и с гръб към Добсън отвори портата. Преди да влезе вътре, се спря за секунда и се обърна.

От изненада Добсън изтърва телефона си и не успя да направи снимка. Не, това не можеше да е истина.

Пипнешком потърси телефона си на пода на колата, но когато го намери, мъжът се беше върнал в колата си и беше потеглил също по маршрута на микробусите.

Изведнъж всичко застана на мястото си. Добсън слезе от колата, пресече улицата и се покатери по оградата.

* * *

Карлос Вилегас стоеше в тъмната стая на втория етаж и гледаше през прозореца навън. Приличаше на сокол, с масивен нос и изпъкнали вежди. Очите му шареха из мрака навън.

Вдигна телефона до ухото си и дръпна от цигарата си.

— Кога ще ги изкараме? — попита.

— След два часа.

— А парите?

— По десет на парче. Общо сто хиляди. Ще ви чакат там.

— Само седем, не десет.

— Моите хора ми казаха десет. Да не сте изгубили три?

— Три от тях бяха поръчани от други клиенти — отвърна Карлос. — Така поискаха те.

— И ти ли искаш така? — попита зловещият глас от другата страна на линията.

— Казах ти, поръчаха ги други клиенти. Аз държа на думата си.

От другата страна последва смях.

— Разбира се, че държиш. Никой не го оспорва. Но това означава, че ще вземеш с трийсет по-малко.

— Съгласен, седемдесет. — Карлос затвори телефона и отново дръпна от цигарата. Другите двама мъже в стаята запазиха мълчание. Те знаеха добре, че не е желателно да говорят, когато Карлос мисли.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Си, Падре — отговори един от мъжете.

„Падре“! Кога беше остарял толкова много? Сякаш беше вчера, когато започваше, когато се бореше за оцеляване по улиците на Източен Лос Анджелис, притискан от мексиканците — „Чиканос“ — на изток, и от чернокожите — „Крипс“ — на запад. Беше като месомелачка, почти като в Салвадор в разгара на гражданската война. Единственият начин да оцелее беше да е още по-луд от останалите. „Локо“. Това беше уличният му прякор в онези времена и той си го беше получил заслужено. Скоро след като излезе на улицата, никой не искаше да се сблъсква с неговата банда. Не си струваше да се лее толкова кръв. И така те продължиха да размахват ножове, докато въпросът вече беше не на оцеляване, а на господство.

И ето го сега, две десетилетия по-късно, старецът, Падре. Лидер на една от най-страшните престъпни организации в света. Имаха в редиците си над сто хиляди души — от Салвадор чак до Мичиган. И нищо не беше непосилно за тях. Всичко беше достъпно. Предан отряд от наемници и неизчерпаем източник на пари в брой. Карлос, мислеше си той, беше като много от великите водачи в историята. Рокфелер, Кенеди, Фидел. Всички те си бяха извоювали властта в сянката на закона, докато в един момент бяха станали достатъчно могъщи, за да се превърнат в самия закон. И той вървеше по техния път.

Не че ако някой го видеше, щеше да го свърже с тях. Беше висок метър и осемдесет, тежеше малко над осемдесет килограма. Тялото му беше здраво като стоманен кабел. Вените изпъкваха на ръцете му, краката му, врата му, давайки живот на татуировките. Неговите официални отличителни знаци. Те покриваха всеки квадратен сантиметър от тялото му, от краката до обръснатата му глава. Змии и дракони, ацтекски божества, които пълзяха из цялото му тяло. Той имаше чувството, че изпълват душата му. Но единственото изображение, което имаше значение за него, заемаше целия му гръден кош: артистично изписана абревиатура, която представляваше истинската му принадлежност. „ВДС“. Това съкращение беше неговата личност, неговата същност.

Той погледна през прозореца към сградата на църквата и се успокои. Странно, но винаги се беше смятал за набожен човек. Католическата църква беше силна и влиятелна в Салвадор и майка му също беше вярваща. Беше се опитала да приучи децата си на уважение към Църквата и нейното учение. В крайна сметка не някой друг, а радикално настроените свещеници бяха причина за смъртта й, тъй като поставиха беззащитните селяни на фронтовата линия на войната. Когато убиха майка му, Карлос насочи гнева си към комунистите, като се присъедини към Ескадроните на смъртта. Но по някаква причина никога не намрази истински Църквата — или поне не онази част от нея, която беше толкова важна за майка му.

Може би затова беше избрал това място. Тук се чувстваше по-близо до нея, отколкото се беше чувствал от десетки години. Щеше да му е мъчно да я напусне, но от дългогодишния си опит знаеше колко е опасно да останеш на едно място по-продължително време. Още една седмица и щяха да тръгнат отново, но тази седмица беше съдбоносна за него. Доставката беше уговорена за следващата събота. От нея щеше да спечели повече отколкото беше спечелил предишните десет години. След това щеше да нареди на хората си да си намерят ново място за щаб, както бяха правили петнайсет години поред. Но определено щеше да му е мъчно за това място.

Той се обърна към другите.

— Два часа — каза. — Ще чакаме.

— Приятелят ни е тук — обади се един от подчинените му.

— Добре. Имаме да обсъдим с него доста неща. — Карлос отново се обърна към прозореца, премисляйки в същото време всички възможни варианти. Той беше добър в обмислянето и планирането и благодарение на това в момента беше жив. Докато обмисляше сложните сценарии, забеляза една сянка да се движи бързо върху циментовата площадка пред къщата на свещениците. Той дръпна леко завесата, за да види по-добре. Присви очи и мислено добави към плановете още един, неочаквано появил се фактор. — Изглежда, тази вечер ще имаме още един гост. — Той се обърна към двамата мъже: — Посрещнете подобаващо гостите.

* * *

Марк Добсън стоеше с гръб към къщата. „Дотук добре“ — каза си. Постоя, докато дишането му се нормализира. Пресичането на паркинга пред църквата беше единствената по-рискована част от разузнавателната му мисия и изглежда я беше изпълнил успешно. Сега оставаше само да направи една снимка. Изчака още няколко минути, да не би някой да изскочи от къщата да го сграбчи. Беше готов да бяга, ако се наложи, но по всичко личеше, че няма да е необходимо.

Бавно и тихо започна да заобикаля сградата и да върви към фасадата. Два пъти, докато минаваше покрай прозорците на първия етаж, предпазливо подаваше глава и надникваше вътре, за да провери дали ще може да направи снимка и веднага да се върне в колата си. Но прозорците бяха затъмнени и той трябваше да продължи напред.

Когато стигна до ъгъла, се наведе и приклекна. Пред него имаше автомобилна алея, която водеше до двуместен гараж, пристроен към къщата. Микробусите и седанът бяха минали по тази алея. Тогава му мина през ума, че излага живота си на голяма опасност. Ако казаното от Салазар беше истина, тогава тези хора бяха съумели да опазят бизнеса си десетилетия наред. И те нямаше да се отнесат великодушно към неговото натрапване. Но какво толкова щяха да му направят? Да му теглят един хубав бой? За Добсън, който в момента се намираше на прага на нов живот, рискът напълно си заслужаваше.

Той се промъкна и се скри зад един варел до стената. От мястото си видя микробусите с отворени задни врати. Нещо с ужасна миризма капеше от тях. Миризмата нямаше как да се предаде на снимката. Трябваше му нещо повече. Той се надигна леко, в готовност да продължи.

Тогава я видя.

Не беше на повече от шест години, с черна коса, сплъстена на кичури пред очите, с изцапани от кал и мръсотия дрехи. Стоеше на вратата до гаража, надничаше иззад ъгъла право към него. Тя не каза нищо и погледът й беше празен, лишен от детско излъчване.

Той допря пръст до устните си. После извади телефона си от джоба и го вдигна, за да й го покаже. Тя сбърчи чело от любопитство и проточи вратле иззад вратата. Той насочи камерата на телефона към нея и се концентрира върху това да го задържи неподвижно. Натисна бутона с разтреперани ръце. Светкавицата на камерата блесна и той доближи дисплея до очите си, за да види снимката.

Образът й беше запечатан от камерата и сърцето му заби по-силно от вълнение. Сега разполагаше с необходимото му доказателство. Със снимката и историята на Салазар със сигурност имаха шанс да се преразгледа присъдата.

Докато беше коленичил зад варела, вгледан в снимката на момиченцето, което не без преувеличение можеше да се каже, че държеше ключа към свободата на неговия клиент — той забеляза нещо странно. За онази част от секундата, която му отне да направи снимката, нейното изражение се беше променило. То вече не беше изражение на любопитство, а на непресторен страх и ужас. Очите и устата й бяха широко отворени, сякаш беше онемяла от страх от нещо невидимо.

Докато разглеждаше снимката, той забеляза още нещо необичайно: очите й не бяха фокусирани върху камерата, а върху нещо друго. Нещо над камерата, зад нея. От това разкритие той едва не изгуби равновесие и не падна. Понечи да се обърне назад, но така и не успя. За последно погледна към малкия екран на телефона. После всичко потъна в мрак.