Дейвид Хосп
Невинност (20)

Деветнайсета глава

Към девет и половина Фин вече беше раздразнен, че още седи сам в кантората. Много искаше да продължи с делото на Салазар, но Козловски трябваше да се свърже с Мадлин Стийл и да уреди среща за тази сутрин. Трябваше Лиса да координира нещата с офиса на Добсън и да организира изпращането на неговите папки, за да могат да започнат един подробен анализ. Но никой от двамата още не беше дошъл. Да, той не можеше да разполага еднолично с Козловски. Въпреки тясното им сътрудничество Коз не беше негов служител, а частен детектив на свободна практика, свободен да приема поръчки и от други клиенти-възложители. В интерес на истината той беше доста добър в занаята си и без Фин имаше достатъчно работа. Но Фин беше свикнал толкова много с неизменния рутинен график на Козловски, че сега остана разочарован, още повече предвид кратките срокове, които имаха за делото на Салазар.

Колкото до Лиса обаче, той имаше пълното право да е недоволен от нея. Тя беше негов служител. Вярно, беше само стажантка и все още студентка по право, но въпреки това трябваше да изпълнява нарежданията му и да се появява на работа от време на време. С нейния ум и умения, след като завършеше, тя можеше да си намери работа в много адвокатски кантори, където щяха да й плащат повече, отколкото той можеше да си позволи. Но тя се нуждаеше от неговата оценка и характеристика за стажа й, за да се дипломира. Нещо повече, той беше станал зависим от нея и тя го знаеше.

Фин се постара да не губи време, доколкото можеше. Първо се обади на Били Смит, специалист по пръстови отпечатъци от Вашингтон, с когото беше работил по дело за бащинство. Смит беше бивш служител на ФБР и беше признат като един от водещите специалисти по дактилоскопия, поради което неговото заключение щеше да бъде непоклатимо. Ако Били направеше добра експертиза и заключение, това щеше да им гарантира пълен успех, Фин имаше предвид и няколко други експерти, ако се наложеше да нагласят експертизата, но за начало искаше да започне с най-добрия.

Тъкмо разиграваше делото отново в ума си и мислеше какво друго би могъл да свърши сам, когато вратата се отвори със замах и влезе Лиса.

— Мамка му — изруга тя, съблече връхните си дрехи и ги метна на закачалката.

— И на теб добро утро — промърмори Фин и погледна часовника си. — Да, все още е утро.

— Да, знам. Затова казах „мамка му“.

— Това някакъв евфемизъм ли е?

— Да, може да се каже.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе Козловски.

— Добрутро. — Той кимна на Фин.

— Няма ли и ти да кажеш „мамка му“?

— Какво? — попита объркано детективът. Погледна първо към Фин, после към Лиса. — Някакъв проблем ли има?

Лиса сви рамене.

— Вие двамата сериозно ли? Имаме мъртъв адвокат и невинен клиент, който ще изгние в затвора, ако не му помогнем, а вие ме питате дали има проблем, като ми се явявате на работа в девет и половина?

— Вече невинен ли стана? — попита Лиса.

— Вече е наш клиент. Това го прави невинен — отвърна шефът й.

— Той ни беше клиент и миналата седмица — отбеляза Козловски.

— Миналата седмица ни беше само формално клиент. Тогава го представляваше Добсън. Сега е изцяло наш и е невинен. Свикнете с тази мисъл.

— Няма да спорим за това — каза Козловски. — Та за какво ти трябвахме толкова много?

— Двамата с теб трябва да говорим с Мадлийн Стийл — отговори Фин. — Искам да разбера била ли е напълно сигурна, когато преди петнайсет години е идентифицирала Салазар като неин нападател. Доколкото съм наясно, ти я познаваш, така че тя ще бъде по-склонна да разговаря с мен, ако дойдеш и ти.

Козловски се облегна на стената, в която Чарли О’Мали беше направил дупка с юмрука си.

— Не е невъзможно — рече. — Но имай предвид, че не съм говорил с нея от години. Не знам доколко ще мога да ти помогна.

— Да, но сте били приятели, нали?

— „Били“ е ключовата дума. Това беше отдавна.

— И бяхте „само“ приятели, нали? — притисна го Фин.

— Точно така — отвърна детективът без колебание. Адвокатът забеляза как Лиса потрепна, но не заподозря нищо.

— Е, поне си я познавал и си бил ченге. Това ти дава доста повече предимство, отколкото на мен. Ако ни в клин ни в ръкав й се обади адвокатът на Салазар, надали ще може да припари до дома й. Ако не друго, поне можеш да уговориш среща, може да изгладиш нещата, докато разговаряме с нея. Не й казвай за какво искаме срещата, а само че трябва да поговорим.

— Не съм убеден, че е добра идея.

— Е, това е единствената ми идея. Ако ти предлагаш нещо по-добро, слушам те.

Козловски замълча.

— Добре, значи уговори срещата за тази сутрин.

— А аз какво да правя? — попита Лиса.

— Обади се пак на секретарката на Добсън и уреди да изпратят копия от неговите книжа още днес. Веднага. Може да ти се наложи да проявиш малко тактичност. Секретарката сигурно е доста изплашена. Трябва да я накараш да разбереш, че сме притиснати от времето и затова трябва да имаме неговите документи възможно най-скоро.

— Ще опитам — отвърна Лиса. — Вероятно си прав — тя сигурно е доста изплашена — и затова няма да е лесно. Едва ли често убиват адвокат от „Хауъри, Блек“.

— По-често, отколкото предполагаш — намеси се Козловски.

Тя го погледна, после отново се обърна към Фин:

— Вярно, една жена беше убита преди няколко години, нали? Ти тогава трябва да си бил още там.

Той кимна.

— Познаваше ли я?

Фин отново кимна.

— Ама и ти си един късметлия.

— Благодаря, много ми помагаш.

— Извинявай.

— Искам също така да координираш действията ни с експерта по пръстови отпечатъци — продължи адвокатът.

— Добре. С Коз го обсъдихме снощи. Имам списък от кандидати.

Фин поклати глава.

— Не е необходимо. Аз се занимавах с това по време на самотната ми сутрин. Уговорих Били Смит от Вашингтон.

— Той е добър — коментира Козловски. — На първо място в списъка ми.

— Радвам се, че одобряваш. — Фин се обърна отново към Лиса: — Щом получим книжата на Добсън, изпрати му пръстовите отпечатъци на него.

— Дадено, шефе.

— Добре.

— Всичко друго наред ли е? — попита детективът.

— Чудно. Имаме една седмица да докажем, че този човек е невинен и да разберем кой е убил Марк Добсън. Какво би могло да се обърка?

* * *

Козловски седеше в кабинета си, загледан в телефона. Беше очаквал с нежелание този момент и ето че беше дошъл.

Той вдигна слушалката и набра номера, който гледаше пред себе си. Тя се обади след второто позвъняване:

— „Жертви на насилие“, мога ли да ви помогна?

— Искам да говоря с Мадлин Стийл — отвърна той. Знаеше, че е тя на телефона, но искаше да се убеди напълно. Или може би само протакаше.

— Сержант Стийл на телефона.

— Мади, здравей, Коз е. — Телефонът сякаш се покри с лед. — Как си?

— Коз?! — Тя беше силно изненадана.

— Как си? — повтори той.

— В сравнение с какво? В сравнение с кога, с вчера ли? С миналата година? В сравнение с преди петнайсет години, когато за последен път благоволи да ме попиташ?

— Съжалявам, Мади.

— Глупости. — Тя млъкна, а Козловски не знаеше какво да каже.

— Какво искаш? — накрая попита тя.

— Трябва да говоря с теб.

— Говори тогава.

— Лично.

— За какво?

— Предпочитам да не е по телефона. Тази сутрин ще имаш ли време? Може да наминем при теб.

— „Ние“?

— Един колега, с когото работим заедно. Адвокат.

— Вярно, ти сега си в частния бизнес. Частен детектив. Понеже те раниха по време на служба.

— Простреляха ме в коляното, но сега съм добре.

— Сигурно. Поне можеш да ходиш. За какво иска да говори с мен този адвокат?

— Казах ти, че не желая да го обсъждам по телефона. Може ли да дойдем тази сутрин?

— Проста ей така? Петнайсет години ни вест, ни кост от теб. Петнайсет години мълчание и изведнъж ми звъниш и искаш да наминеш да си побъбрим?

— Важно е, Мади.

— Аз имах нужда от теб.

— Знам. Съжалявам. Важно е.

Той я изчака да вземе решение.

— Единайсет и половина — отвърна тя и затвори.

Козловски се вгледа замислено в слушалката. После я постави върху апарата и си пое дълбоко дъх. Обаждането всъщност мина по-добре, отколкото очакваше. Не би се изненадал, ако тя му беше затворила. Това беше добър знак. Можеше да стане по-лошо обаче. Когато се видеха лично, тя щеше да се е отърсила от шока и тогава можеше да стане по-лошо. А когато разбереше за какво са отишли при нея… „лошо“ щеше да е слабо да се каже.

* * *

Фин трябваше да проведе още един телефонен разговор, преди да тръгнат за срещата с Мадлин Стийл. Тони Хоровиц беше главен лаборант в „Айдентек“, лабораторията за ДНК анализи, където Добсън беше изпратил пробите, взети изпод ноктите на Стийл. Фин беше работил с Хоровиц и по други дела и си каза, че не е зле да се обади и да провери какво е положението. Трябваше обаче да мине през две секретарки и да чака няколко минути, докато го прехвърлят.

— Тони, здравей, Скот Фин е.

— Фин, радвам се да те чуя. Как върви бизнесът?

— Доста добре напоследък.

— Радвам се да го чуя. Имаш някаква работа за нас ли? Знаеш, че винаги сме готови да помогнем и няма да откажем.

— Точно затова ти се обаждам. Вие вече работите по един от моите случаи — сигурно го знаеш.

— Така ли? По кой случай?

— Едно наказателно дело, клиентът се казва Салазар. Адвокатът, който ви го даде, се казваше Марк Добсън. Петнайсетгодишно ДНК. Звучи ли ти познато?

Фин чу как от другата страна на линията лаборантът си пое дъх.

— По дяволите, ти ли работиш сега по него? Нямах никаква представа. Мамка му!

— Защо, проблем ли има?

— Само това, че вчера отказахме да направим анализите. Наредих да опаковат пробите и да ги изпратят обратно.

— Защо?

— Не чу ли? Добсън беше убит този уикенд. След като него вече го няма, не знаех кой ще ни плати. Ние не работим безплатно, знаеш как е?

— Разбирам. Направи ми услуга и извърши анализите. Аз ще се погрижа за заплащането.

— Щом казваш. Но изгубихме време, а и сега имам спешни поръчки. Ще видя какво мога да направя.

— Тони, направи всичко възможно. Този човек е невинен. Знам го и след една седмица имам съдебно заседание. Така че резултатите ми трябват до края на следващата седмица.

— Няма да е лесно, Фин.

— Знам. Но те моля да го направиш. Щом ти казвам, че този човек е невинен, значи е така. Наистина много се нуждая от помощта ти.

Чу въздишката на лаборанта.

— Ще трябва сам да го направя — отвърна Хоровиц. — Ще трябва да се работи през уикенда, а това означава свръхсрочни часове. Готов ли си да плащаш?

— Стига да получа резултатите най-късно в неделя.

— Добре. Но ще ми бъдеш задължен за това — отвърна Хоровиц.