Дейвид Хосп
Невинност (29)

Двайсет и осма глава

Фин седеше в леглото в спешното отделение на Масачузетс Дженерал Хоспитал и с интерес гледаше как Мигел Салазар превързва раната на ръката му. Беше заинтригуван от него, от брата на клиента му — този младеж, който се беше преборил със съдбата и беше станал прочут хирург. Когато за първи път го срещна, той беше впечатлен, но не чак толкова. Очевидно беше, че персоналът на безплатната клиника в Източен Бостън го боготвори, но това не означаваше нищо за Фин. Онези, които работеха там, бяха кръстоносци, а кръстоносците винаги почитат своя месия.

Но през последните няколко часа видя Мигел в действие и беше ясно, че човекът далеч не е обикновена личност. Когато полицията пристигна в алеята, Мигел пое контрола върху ситуацията и започна да раздава заповеди, сякаш той командваше. Полицаите искаха подробно да разпитат адвоката, но Мигел се намеси с медицинския си авторитет и настоя Фин незабавно да бъде закаран в болница за оказване на лекарска помощ. Полицаите се възпротивиха, но лекарят им каза, че ако попречат на лечението на Фин, той лично ще се погрижи срещу тях да бъдат повдигнати дисциплинарни обвинения и ще ги държи лично отговорни, ако настъпят усложнения в здравословното състояние на ранения, причинени от каквото и да е забавяне, Фин нямаше нищо против. Едно от ченгетата, дошли с патрулките, подметна, че знае по кое дело работи Фин и че се опитва да изкара на свобода нападателя на Мадлин Стийл. Адвокатът веднага разбра, че на полицаите им липсваше ентусиазъм и не бързаха много да заловят неизвестния с мачетето, който го беше нападнал в алеята.

Когато го вкараха в линейката, Мигел се качи заедно с него и нареди да ги закарат в „Мас Дженерал“. После се наведе до Фин и му каза:

— На мен ще ми е по-лесно да се погрижа да получите необходимите медицински грижи в моята болница.

И през цялото време Мигел не повиши тон. Говореше ясно, спокойно и с авторитет, който идваше някъде отвътре, там, където дипломите не играеха роля.

— Благодаря — каза Фин, когато Мигел стегна стерилната превръзка и я залепи с лейкопласт.

— Няма защо. — Той махна с ръка. — Вие помагате на брат ми и затова попаднахте в опасност. Моето семейство ви е задължено.

— Как разбрахте, че ще отида в Роксбъри?

— Не знаех. Проследих ви. Поисках отпуск от болницата и ви следях през последните няколко дни.

Фин подсвирна.

— Доста лош начин да прекарате отпуската си.

— Не е проблем, господин Фин. Не съм си взимал почивка от три години. Главният хирург щеше да получи инфаркт, когато поисках отпуск. Сигурно си мисли, че умирам.

Адвокатът не знаеше как точно да зададе следващия си въпрос:

— А пистолета?

Мигел вдигна поглед от превръзката.

— Пистолета?

— Пистолета. Този, с който ме спасихте. Не ми приличаше на даден от болницата за служебно ползване.

Лекарят сви рамене.

— Работя в безплатна клиника в доста опасен квартал. И често нося с мен наркотични вещества.

— Наркотични?

— Да, лекарства, господин Фин. Напоследък за тях има голямо търсене на улицата. Мои колеги бяха нападани многократно заради тях. Преди една година си извадих разрешително за носене оръжие, за да мога да се защитя.

— Какво би казал Хипократ за това?

— Едва ли с клетвата е искал да лиши лекарите от самозащита. Освен това имам семейство. Ако с мен се случи нещо, не знам как ще се оправят майка ми и племенницата ми. Те вече преживяха достатъчно.

— В момента не съм в позиция да се оплаквам — каза Фин. — Дори в интерес на истината, съжалявам, че полицията ви взе оръжието.

— Има логика — отвърна примирено Мигел. — Нали стрелях по човек. Трябва да си проведат разследването.

— Не разчитайте на това. Те вече знаят кой съм. Щом разберат, че сте на брат на Винсенте, разследването им ще продължи не повече от пет минути.

— Изненадан съм от песимизма ви.

— Аз съм изненадан, че вие не сте песимист.

Лекарят вдигна ръката му, любувайки се на собствения си труд.

— Ще трябва да я движите по-внимателно през следващите няколко седмици. Наложиха се шейсет шева. Имате дяволски късмет, че мускулите не са увредени. В противен случай щеше да се наложи операция. Все пак на първо време ще ви боли доста, особено след като мине местната упойка. Ще ви предпиша болкоуспокояващи.

Фин стана.

— Благодаря, докторе. Така ще ми спестите някоя и друга доза дрога. — Той намигна на Мигел, после направи крачка към вратата, залитна и се подпря на леглото. Лекарят го хвана под ръка и му помогна да седне.

— Няма да ходите никъде, господин Фин — каза. — Изгубили сте много кръв. Ще ви сложим система с антибиотик, за да предотвратим евентуална инфекция. Ще се наложи да останете още няколко часа. — Той погледна часовника на стената. — Вече и без това е късно, така че ще ви приема официално за през нощта. Така ще е по-лесно.

— Не става. Работя по важно дело, както много добре знаете. Не мога да си позволя да си губя времето.

— Ако припаднете, няма да сте полезен на брат ми. Приятелите ви са отвън, сега ще ги доведа. Но ще трябва да останете тук през нощта.

Фин искаше да се възпротиви, но изведнъж се почувства доста уморен да мисли. Той седна на леглото. Май нямаше да е зле да си почине малко. А на сутринта щеше да започне на свежа глава. Първо трябваше да разбере какво е разследвала Стийл в Роксбъри в онази злополучна нощ.

Погледна към Мигел, който записа нещо в медицинския картон, погледна си часовника и после записа още нещо. Постепенно адвокатът проумя, че ако не беше този млад лекар, той най-вероятно вече щеше да е мъртъв.

Мигел окачи медицинския картон на стената.

— Ще се върна след малко — каза.

Щом лекарят тръгна към вратата, Фин се провикна:

— Хей, докторе.

Той се обърна.

— Благодаря. Много благодаря.

Мигел поклати глава.

— Благодарете на брат ми.

* * *

Джими Алварес се беше подпрял на тухлената стена на Църквата на Христа на Хънтингтън Авеню. „Майката Църква“, както беше известна в Бостън, представляваше огромна сграда с купол, построена върху няколко акра, пред която се простираше също толкова внушително изкуствено езеро. Църквата беше построена през 1894 година в чест на философията на Мери Бейкър Еди, в която философия акцентът падаше върху връзката между ума, духа и тялото. Централно място в постулатите на религията заемаха вярата и способността на хората да се лекуват сами чрез набожност и молитви. Джими опипа рамото си и се усъмни, че само с набожност и вяра ще може да се изцели от огнестрелната рана.

Езерото беше изпразнено за през зимата, но снегът се беше усилил и го беше запълнил наполовина. Джими се загледа в него и се размечта за топлите зими в неговия роден град на мексиканската граница. Как се беше озовал в тази забравена от бога градска тундра?

Той свали якето и треперейки, погледна рамото си. Раната продължаваше да кърви, макар и по-слабо. Завъртя глава, за да огледа отблизо. Ясно се виждаха входното и изходното отверстия, от което му стана по-леко. Беше сигурен, че куршумът не е заседнал в плътта му, и след като опипа раната с пръсти, му се стори, че куршумът е преминал, без да засегне костите или ставите. Имаше късмет. Макар че болката беше силна, можеше да движи ръката си — засега. Но не можеше да отиде в болница. Огнестрелната рана щеше да повдигне доста въпроси, на които не можеше да даде задоволителни отговори. Нито можеше да поиска помощ от ВДС. Той се беше провалил и докато не се поправеше, за тях щеше да бъде слабото звено. С очите си беше виждал как Падре се отървава от слаби звена. Възможностите му за действие бяха силно ограничени.

Загреба с шепата си сняг и го посипа върху раната, с надеждата да спре кървенето, едва сдържайки се да не изкрещи от болка. Но студът притъпи болката и той се поотпусна, облегнат на тухлената стена.

Внимателно обмисли положението си. Изкушаваше се да избяга от града — да си събере багажа и да замине обратно на юг. Но не можеше да го направи. Единственият му дом се намираше на три хиляди километра оттук, а и дори и да стигнеше до родния си град, хората на Карлос щяха да го открият и там.

Само щеше да спечели няколко седмици, не повече. А и предвид ужаса, който щеше да го застигне, когато го намереха, подобен ход не си заслужаваше.

От друга страна, довършването на задачата в Бостън нямаше да е лесно. Адвокатът щеше да е нащрек и нямаше да е лесно да се промъкне до него. По-важното беше, че дори и да имаше късмета да се добере до него, Джими осъзнаваше, че вече няма душевната сила да убие. Преди да се захване със задачата, знаеше, че ще е трудно, но си мислеше, че ще е способен да го направи. И преди беше заповядвал да пребият други хора, и макар че сам никога не беше участвал лично в ликвидирането на някого, в неговия роден град убийства ставаха често и той повярва, че лесно ще може да прекрачи границата.

Но сгреши. Да наредиш на други да го направят беше едно нещо. Това беше бизнес и фактът, че боят не беше нещо крайно и окончателно, с необратими последици като убийството, все още позволяваше на Джими да спи спокойно. Но когато допря острието до гърлото на адвоката, си даде сметка, че пропастта между даването на заповеди и прерязването на гърлото беше твърде голяма и дълбока, за да може да я преодолее. Независимо че беше заплашен от наказание от Карлос и неговите главорези, разбра, че никога не би могъл да гледа в очите някого и да сложи край на живота му.

Оставаше му само едно. Беше изучил достатъчно добре навиците на Фин и знаеше слабостите му. Може би този човек не трябваше да умре. Може би имаше и друга възможност.

Джими облече отново якето си и стана, борейки се с лекия световъртеж. Трябваше първо да свърши една работа, после щеше да почива. Пое си дълбоко дъх и обмисли стъпка по стъпка точно какво щеше да направи. Нямаше да е лесно, но беше възможно.

Погледна още веднъж към изкуственото езеро, бледосиньо на светлината на уличните лампи. Загърна се с якето по-плътно и тръгна към Бек Бей. Запита се кой би избрал доброволно да живее на такова студено място.

* * *

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Козловски застана до бялата стена на болничната стая и поклати глава. Почувства се като баща, който хока сина си, но не можеше да се въздържи. Лиса седеше на стол до леглото на Фин. Салазар беше излязъл от стаята.

— Мислех си, че може да разбера нещо, което да ни помогне — отвърна адвокатът. — И мисля, че успях.

— А аз мисля, че почти успя да си уредиш място в моргата.

— Не ме слушаш.

Приятелят му поклати глава.

— Не, ти не ме слушаш. Снимките на трупа на Марк Добсън не бяха ли достатъчни? Тези, с които си имаме работа, не си поплюват. Не са като Слокъм, който изпраща някакъв ирландски бабаит да те сплаши. Тези хора ще ти извадят сърцето и ще те накарат да го изядеш. Буквално. Сега разбра ли го? Ти си мишена и докато се занимаваме с този случай, няма да излизаш никъде без мен, разбра ли?

Фин се надигна в леглото, като за малко не изтръгна системата от ръката си.

— Аз плащам на теб, не ти на мен. Мога да се грижа и сам за себе си. — Маркучът на системата се оплете около врата му и той се зае да го освободи.

— Ти си арогантен идиот — каза Козловски и се изчерви. — Не можеш да се оправиш дори с физиологичния разтвор, а искаш да се биеш сам с тези психопати?

— Майната ти!

— Не, майната ти на теб!

— Не, майната ви и на двамата — намеси се Лиса. — За Бога, какво има в тоя тестостерон, че превръща мъжете в деца от детската градина? — Тя ги погледна и ги имитира: — Майната ти. Не, майната ти на теб. Ти си задник. Не, ти си. Докога ще продължавате да се вдетинявате? — Тя се обърна към Козловски: — Не можеш да караш насила хората да ти се подчиняват дори и да си прав. — После погледна Фин: — А ти наистина си идиот, ако не осъзнаваш, че заради това дело си подложен на голяма опасност. За Бога, огледай се, Фин. Ти лежиш в болница, не в хотел „Четири сезона“. Съдейки по това, което каза братът на Салазар, имаш късмет, че не си загуби ръката. Не, дори още повече. Ако той не те беше проследил, сега нямаше да ти е проблем ръката, защото щеше да си мъртъв. Късметлия си, че още имаш глава на раменете, забрави за ръката. Ако не се вслушаш в съвета на Коз, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш.

Козловски едва се удържа да не се засмее. Лиса беше невероятна. Беше умна и откровена и в нея нямаше никакъв фалш. Тя беше съвсем различна от другите хора. Той погледна към Фин и видя, че кратката й реч имаше ефект върху него. Приятелят му гледаше ръката си с чувство на вина и примирение.

— Съжалявам — промърмори.

— И аз също — отвърна Козловски.

Младата жена погледна първо единия, после другия.

— Добре — каза. За секунда погледът й остана все така напрегнат, сякаш ги предизвикваше да възобновят спора си. После въздъхна и се отпусна. — Работата ми тук свърши. — Тя стана. — Отивам си вкъщи да поспя малко.

— Погледна към Козловски. — Разбирам, че ще останеш тук да го наглеждаш.

— Да, няма да е лошо.

— Хубаво — съгласи се Фин, избягвайки погледа на Козловски.

— Хубаво! — повтори с обвинителен и остър тон Лиса.

— Добре де, благодаря ти — каза Фин.

— Много добре — похвали го тя. — Толкова трудно ли беше? На вас двамата задници ви липсваше меката женска хватка. — Наведе се и целуна Фин по челото. — Ще се видим утре сутринта в кантората.

— Благодаря.

— Трябва да ти кажа две думи — обърна се тя към Козловски, докато минаваше покрай него на път за вратата. Той я последва навън.

— Какво има? — попита.

Тя се извъртя и с едно плавно движение сложи ръце на врата му, придърпа главата му и го целуна. Беше страстна и пламенна целувка. Прокара пръстите през косата му, плъзна език в устата му, тялото й се прилепи до неговото. Той си даде сметка, че хората ги гледат, но след миг останалият свят сякаш изчезна и мисълта за публичното им целуване го възбуди. Естествено, тя веднага забеляза това.

Лиса се засмя и се отдръпна.

— Леле! — възкликна. — Каква реакция само. Поласкана съм. — Отново го целуна нежно по устните. — Сега трябва да се концентрираш върху други неща. — Тя кимна към стаята на Фин. — Трябва да го наглеждаш.

— По-скоро бих предпочел да наглеждам теб — призна той. Флиртуването беше нещо ново за него и той още се държеше тромаво, но му харесваше.

Тя му се усмихна.

— Когато всичко свърши, ще ти направя хубаво представление. Сега трябва да си съсредоточен.

Той погледна часовника си. Беше един през нощта.

— Иди да поспиш. Аз ще се постарая да не му се случи нещо лошо.

— Добре. Само бъдете внимателни и двамата. Не искам да пострадаш.

— Няма как да се случи. Куршумите отскачат от мен.

— Да, добре. Само да не вземеш да си повярваш на тази глупост.

— Добър съвет.

Тя го целуна още веднъж, после се обърна и тръгна по коридора към асансьора. Той я съпроводи с поглед, наслаждавайки се на лекото поклащане на бедрата й, докато тя уверено крачеше.

Усмихна се на себе си, когато вратите на асансьора се затвориха. Беше се случило в действителност, даде си сметка. Трябваше му близо половин век, но за първи път през живота си беше истински влюбен. Козловски избърса устата си и усети отново вкуса й.

Чакането си беше заслужавало.