Дейвид Хосп
Невинност (27)

Двайсет и шеста глава

Четвъртък,

20 декември 2007 година

Мак се довлече на работното си място малко след десет и половина. За почти трийсет години кариера в полицията не си спомняше да е закъснявал някога за работа. За него това беше въпрос на чест и достойнство. Само мързеливците идваха късно на работа. Той не беше такъв. Или поне не беше… досега.

Докато вървеше към бюрото си, няколко от колегите му го изгледаха. Знаеше защо — защото изглеждаше като парцал. Дрехите му бяха носени поне три пъти след последното им пране и гладене. Не се беше бръснал няколко дена и гъстата и сива брада беше набола. Косата му, която винаги беше късо подстригана и сресана, не беше подстригвана от седмици. И пораснала, косата му контрастираше с все по-увеличаващата се плешивина на главата му.

Но най-лошото, той вонеше ужасно. Дори сам го усещаше. А щом той усещаше миризмата, другите сигурно едва се сдържаха да не повърнат.

Но не можеше да направи нищо. Спиралата надолу беше набрала прекалено голяма инерция и сега му оставаше само да гледа безпомощно по пътя си надолу как светът около него се върти шеметно и неконтролируемо. За кратко се беше надявал, че ще съумее да се измъкне от дупката, която си беше изровил сам, но когато чу, че Салазар е оцелял, разбра, че вече е затънал твърде дълбоко и спасение няма да дойде отникъде.

Сега му оставаше само да избягва разтревожените и притеснени погледи на колегите си, докато минаваше покрай тях по пътя си към стаята на неговата група. „Майната им на всички“ — каза си. На тях никога не им е пукало за него. Той беше на върха толкова дълго време. И сега всички чакаха с нетърпение да се сгромоляса. Молитвите им бяха чути. Но той нямаше да им достави удоволствието да го съжаляват.

Мак стигна до бюрото си, оцелял след трудния път на срама, и погледна към купчината от папки и списъци на хора, които са го търсили по телефона. Избута настрани списъците, търсейки листчето. Беше сигурен, че е тук, но искаше да се увери.

Третото от горе на долу в купчината: без име, само номер. Номер, който знаеше наизуст. Номер, който с времето беше започнал да предизвиква у него страх. Седна и набра номера.

— Ало? — Гласът на Карлос му беше познат, но звучеше някак различно.

— Мак е.

— Звънях ти.

— Бях зает. — Опита се да звучи твърдо и уверено, но не се получи.

— Нашият проблем не беше решен.

— Да, знам. Скоро ще опитам пак. — В действителност не беше сигурен дали изобщо ще има куража и силите да организира втори опит за убийството на Салазар. Това нямаше значение. Така или иначе, те нямаше да се съгласят на предложението му. Всичко беше в името на шоуто.

— Решихме сами да се заемем.

— Адвокатът?

— Това вече не е твоя грижа.

— Мда. — Мак преглътна тежко.

— Спокойно, амиго. Не всичко е загубено и проблемът още може да се реши. — Гласът беше изпълнен с разбиране.

— Опитах се — каза Мак. По-жалък не можеше да стане.

— Знаем. Ще говорим пак в началото на следващата седмица. Имаме друг проблем със сигурността в една друга наша операция. Може да ни бъдеш полезен.

— Разбира се — отвърна той, хванал се за думите на Карлос като удавник за сламка. — Добре, ще участвам. Няма проблем.

— Отдавна работим с теб.

— Така е.

— Почини си малко и не се притеснявай за другия проблем.

— Добре, така ще направя. Благодаря.

Връзката прекъсна.

Ключът беше в тона на Карлос. Приятелски настроен. Любезен. Успокояващ. По това Мак разбра, че скоро ще е труп. Нямаше да чакат до другата седмица. Сигурно вече го дебнеха отнякъде, на паркинга или в гардероба в дома му. Готови да скочат от всеки тъмен ъгъл. Чакаха с дългите си остриета, с нетърпение да ги забият в мекия му и закръглен корем, под ребрата. Да му изкарат въздуха, за да не вдига шум. Но в същото време да остане жив още няколко минути, докато те продължават да вършат пъкленото си дело с остриетата. Помисли си за снимките на Добсън и му се зави свят.

— Мак? Добре ли си? — Беше Кунц. Той се опита да се усмихне. — Изглеждаш ужасно — каза тя.

Мак понечи да отговори, но от устата му не излезе звук. Понечи да издиша, но не успя. Внезапно усети как паниката го стисна като с клещи и преди да успее да реагира, повърна върху бюрото си.

* * *

Джими Алварес беше наблюдавал адвоката Скот Фин в продължение на ден и половина. Не беше достатъчно. Не и за да свърши работата добре. Беше му повтаряно многократно от жестоки и безжалостни мъже, които в миналото беше наемал да оправят бъркотии като тази — трябва внимателно да планираш действията си и да опознаеш добре маршрутите на мишената, за да можеш да избереш безлюдно място. Място, от което ще имаш гарантирано бягство.

Бяха му казвали, че от другата страна на границата, в Мексико, е лесно. Убийствата и отвличанията бяха на практика част от националната икономика и дори полицията можеше да бъде убедена да си затвори очите пред престъплението, ако подкупът е достатъчно голям. Тук, в Щатите, беше различно. Тук не можеше да разчита хората да си затворят очите. Тук трябваше да избере подходящо място.

Не че имаше големи познания за тези неща. Той беше бизнесмен. Поне така се възприемаше. Никога не му се беше налагало лично да отнема човешки живот. Мисълта за това го караше да се поти. Убиването влечеше със себе си фаталност и заплаха от кръвно отмъщение, което той още не можеше напълно да разбере.

И така, той чакаше, като си казваше, че се бави само за да изпипа нещата. Това си беше негово вътрешно оправдание и той го знаеше. В действителност не беше сигурен, че е способен да го извърши. Но нямаше избор. Карлос не беше от търпеливите и ако задачата не бъдеше изпълнена, и то бързо, с Алварес щяха да се разправят много жестоко, независимо колко ценен беше той за бизнеса на ВДС.

И така, той седеше край кантората на Скот Фин. Чакаше, наблюдаваше и набираше кураж.

* * *

Лиса Кранц се вгледа във Фин в другия край на помещението. Никога не го беше виждала толкова унил досега. На този етап като че не им оставаше какво друго да направят. Техният собствен експерт-дактилоскоп беше изготвил заключение, потвърждаващо съвпадението на пръстовите отпечатъци, а планът да накарат Стийл да промени показанията си поначало беше обречен на неуспех. Разходката до отдела по пръстови отпечатъци им даде интересен поглед върху немарливостта, с която бостънската полиция се отнасяше към пръстовите отпечатъци като веществени доказателства. Но и там удариха на камък. Не им оставаше почти нищо друго. Затова и тримата бяха прекарали сутринта в измислени от самите тях задачи, Фин направи допълнително интернет проучване за ДНК анализите. Лиса прегледа отново съдебната практика, която самата тя беше проучила и събрала преди няколко седмици и знаеше, че трудът й е достатъчно прецизен. Козловски, щом пристигна на работа, се затвори в кабинета си и почти не беше излизал оттогава.

Мисълта за Козловски я накара тайно да се усмихне. Безспорно двамата с него бяха странна двойка. И въпреки това всичко с него беше толкова естествено, лесно и приятно. Той беше всичко, за което тя беше мечтала, че дори и повече. Тих, забавен, силен, мълчалив и най-вече надежден. Той беше като скала и тя постепенно се влюбваше в него.

Отърси се от приятния унес и отново насочи вниманието си към Фин:

— Какво правиш, шефе?

— Преглеждам проучването си за ДНК анализите — отвърна той, без да се обръща.

— Пак ли?

— Да, пак. — Не можеше да скрие огорчението си.

— Само питам.

— Питай колкото си искаш. Отговорът е един и същ. Ще преглеждам и проверявам всеки един аспект от това дело, докато не открия кое е липсващото звено.

Тя стана и отиде при него, застана пред бюрото му. Той не й обърна внимание.

— Ще ходим да обядваме — каза Лиса.

— Хубаво — промърмори той. — Приятен обяд.

— Не аз и Коз. Ти и аз.

Най-накрая той вдигна поглед.

— Трябва да работя. Ти — също.

— Трябва да си вземеш почивка, както и аз.

Клиентът ни е в затвора.

— Благодаря, че ми каза. Мислиш, че не знам ли? Смяташ, че и тримата не правим достатъчно, за да го измъкнем от затвора? Тогава ще ти съобщя новината: Салазар ще бъде в затвора и утре. И вдругиден, и след това. Може да остане в затвора до края на живота си, каквото и да сториш. Ти, от друга страна, не си в затвора. И няма да си в затвора нито утре, нито вдругиден. Най-вероятно няма да влезеш в затвора до края на жалкия си живот — но все пак живот. Обаче твоята подчинена може да ти го стъжни, ако не излезеш от това скапано настроение. Вдигай си кльощавия задник, взимай си палтото и шапката и идвай с мен на обяд.

— Нямам шапка.

— Не си играй с мен. Имаш две секунди.

Фин стана отиде до закачалката, свали палтото си и го облече, след което излезе навън.

— Идваш ли? — попита я той. — Няма да се бавя, имам доста работа.

Тя също си облече палтото и излезе.

— Знаеш ли, не дърпай дявола за опашката.

Дълбоко в себе си Фин беше доволен да излезе навън.

Безнадеждността в делото на Салазар беше започнала да го измъчва и да го парализира. Можеше само да проверява отново и отново вече минати неща, а това не му помагаше. Колкото и виновен да се чувстваше, че за миг се е откъснал от случая, добре беше да проясни главата си.

Отидоха в „О’Доул“ и се настаниха в сепаре в дъното на заведението. Когато сервитьорката му донесе чинията с риба, стресът у него изчезна за първи път от няколко дни.

— Е? — попита го Лиса и взе от салатата си.

— Какво е? — попита той с пълна уста.

— Какво, по дяволите, става с теб?

— Нищо. — Почувства как раменете му отново леко се напрягат.

— Глупости. Нещо става с теб и с това дело и аз не го разбирам. Занимавал си се с десетки наказателни дела, откакто работя при теб, и някои от клиентите ти, доколкото мога да преценя, са ти били приятели в миналото. Някои от тях отидоха в затвора, но на теб не ти пукаше много за тях. Разбира се, ти мразиш да губиш, но не го приемаше лично. А сега някакъв човек, когото не познаваш и който вече е излежал петнайсет години в затвора, се появява незнайно откъде и се превръща в делото на живота ти. Какво, по дяволите, е това?

Той избута настрани брюкселското зеле, което му бяха сервирали за гарнитура на рибата.

— И сам не мога да го обясня, затова няма да се опитвам.

Тя продължи да го гледа съсредоточено, очевидно очакваше да продължи. Когато изкараше адвокатските изпити, от нея щеше да излезе добър адвокат. Той обаче беше достатъчно опитен в тези игри, за да се върже на мълчанието й. Накрая Лиса се предаде.

— Какво става с личния ти живот? — смени темата тя.

— Не знам какво точно имаш предвид — излъга той.

— Напротив, знаеш. Още ли се виждаш с онази жена от Вашингтон? Ходиш ли с друга жена? Какво се случва с живота ти?

— Пак ли ме сваляш?

— Иска ти се.

— Това ми звучи като „да“.

— Определено не е „да“. Някога хрумвало ли ти е, че нямаше да се вглъбяваш толкова в делата, ако имаше човек в живота си. Известно е, че добрата жена е способна да оправи настроението на мъжа. А лошата е способна на още повече. Помисли си.

— Не се дръж покровителствено с мен, сякаш си ми майка. Не ти отива.

— Майната ти. Мога да се държа майчински, защото съм жена. Изяж си зеленчуците. Ето виждаш ли?

— Ако трябва да съм честен, имаш нужда да поработиш още малко.

— Добре. Подигравай ми се колкото искаш, но аз от километър надушвам мъж, който отчаяно има нужда от секс.

— Ах, да. Типичен майчински инстинкт.

— Какво знаеш ти.

— Тук си права. Нямам много опит с майките. Детството ми, прекарано в домовете за сираци и в приемните семейства, може да е повлияло на изкривената ми представа.

— Затова ли все се проваляш с онази, как й беше името, от столицата?

— Иска ми се да вярвам, че не съм се провалил напълно. Надеждата умира последна.

— Звучи ми като мантрата на един истински самотник.

— Едно на нула за теб. Но в моя случай нищо не можех да направя. Тя замина. Предложиха й работа, която не можеше да откаже, и сега е на деветстотин километра от мен. Така е по-лесно да се обясни, отколкото някаква си фройдистка глупост, че понеже не съм имал майка. Не мислиш ли?

— Не съвсем. Мисля си, че ти си могъл да заминеш с нея.

Фин се намръщи.

— Какво имаш предвид? Моят живот е тук.

— Какъв живот?

— Това е грубо.

— Не искам да съм груба, а сериозна. Ти нямаш семейство. Доколкото разбирам, освен Коз нямаш и други приятели. Имаш само работата.

— Обичам си работата.

— Фин, това е само работа. Ако трябва да съм честна, в много случаи е доста скапана. Освен това можеше да вършиш тази работа и във Вашингтон. Доколкото ми е известно, и там ползват адвокати. Та какъв ти е проблемът на теб?

Заболя го главата, отново го сковаха раменете.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Не, не може. Наистина съм притеснена за теб. Колко си спал през последните четири дни?

— Казах ти вече, сънят незаслужено се надценява.

Тя вдигна очи.

— Виж, така или иначе, тази работа със Салазар ще свърши след по-малко от седмица — каза той. — Трябва само да издържим до тогава и всичко ще се върне към нормалния си ритъм.

— Дали?

— Ще се върне. Но през следващите пет дни делото ще е единственото, за което ще мисля. Ще дам всичко от себе си, дори и да се наложи да рискувам със здравето и живота си.

Тя мрачно кимна.

— Щом казваш. Имаш ли идея оттук как да продължиш работата по делото?

Той се замисли върху въпроса. След убийството на Добсън този разговор беше най-дългият период от време, през който той не беше мислил върху делото. Сега, като се върна към него, гледната му точка изглежда се беше леко променила. Нещо му се стори несвързано.

— Не знам — бавно отвърна той. — Нещо не ми дава мира за нощта, в която е била простреляна Стийл.

— Какво е то?

— Не знам. Не мога да го определя.

— Само това ли? Само това ли имаш? Нещо не ти дава мира за нощта, в която една жена е била простреляна и изнасилена? Това ли е ключът към разплитането на случая? — Лиса като че беше разочарована от него.

— Все пак е нещо. Повече е, отколкото имах преди час.

— И какво ще правиш с него?

Той я погледна. Тя имаше доста силен дух. Ако не бяха чувствата му към Линда Флахърти, може би… Но той не беше устроен така. И все пак нещо в нейната енергичност му вдъхваше живот, поне за малко. Не се беше чувствал така добре от няколко дни и си каза защо да не се възползва от доброто си настроение.

— Трябва да отида на мястото, където е била нападната — каза Фин. — В Роксбъри.

— Защо?

Той хвърли двайсетачка на масата.

— Честно ли да ти кажа? И аз не знам.