Дейвид Хосп
Невинност (10)

Девета глава

Петък

14 декември 2007 година

Фин не размисли за случая на Салазар. Все пак беше успял да убеди съдия Кавана да нареди да им предоставят ДНК доказателствата за нов анализ, което не беше никак малко. Първоначално именно затова се бяха обърнали към него. Не беше негова вината, че на съдията му беше безразлично какво ще покажат новите анализи на ДНК и че нямаше намерение да пуска на свобода Салазар. И ако на Марк Добсън му се прекарваха няколко безплодни седмици, това си беше негова работа. Фин беше реалист и имаше твърде много други задачи, на които трябваше да обърне внимание. Той беше изключителен адвокат по наказателни дела и беше способен на чудеса в съдебната зала, но, от друга страна, мразеше търговската част на професията. Законът изискваше адвокатът редовно да издава на клиентите си фактури за извършените услуги и тези услуги да бъдат заплащани също така редовно. Кантората трябваше да получава пари, за да не затвори вратите, за да може компютрите в офиса да не спират да работят. А Фин трябваше да се грижи и Козловски и Лиса да имат здравни осигуровки поне с минимално покритие. Имаше и асистентка, която идваше два дни в седмицата, за да му помага в работата, но това беше несъмнено най-лошата страна на самостоятелната му практика. В предишната кантора отговаряше само за възложените му задачи. Кантората разполагаше с щатни служители и отдели, които се грижеха и за най-малката административна подробност. Тогава не си беше давал сметка какво невероятно улеснение е това.

Но така или иначе, административните задачи му отнеха по-голямата част от четвъртъка и петъка на същата седмица. Той обеща отстъпки на няколко клиенти, които не бяха доволни от изпратените сметки, провери дали няма фактури, закъснели с повече от трийсет дни, и прекара два часа в търсене на нов софтуер, който да му помогне в работата и да я направи по-ефикасна. В петък следобед вече беше капнал от умора и с изчерпан трудов ентусиазъм за нови казуси. Вместо това предложи да почерпи колегите си в „О’Доул“.

— Звучи ми добре — отвърна Лиса. Бирата за нея беше по-привлекателна от проучването, с което се занимаваше целия ден.

— Коз! — провикна се Фин към кабинета в дъното.

— Какво? — изръмжа от там Козловски, което напомни на Фин за мрачното му настроение през последните няколко дни.

— Отиваме на по бира. Може да дойдеш с нас, ако се държиш по-възпитано.

Козловски излезе от кабинета си и се подпря на вратата.

— Само жените пият бира. Мъжете пият истински алкохол.

— Аз съм жена — отвърна Лиса и го погледна. Фин разбра намека, който беше адресиран към детектива, но той, изглежда, не го забеляза.

— Значи и той също. — Козловски кимна към Фин.

— Ааа, разбрах — каза адвокатът. — Щом пия бира, значи съм жена. Много остроумно. Знаеш ли, когато аз съм в скапано настроение, поне се опитвам да съм забавен за другите.

— Поне?

— Видя ли, така е по-добре. — Фин взе палтото си. — Защо не дойдеш с нас. Ще ти поръчам уиски и с Лиса ще гледаме да не те дразним много. Става ли?

Козловски поклати глава.

— Сега не мога. Имам да свърша още малко работа.

— Сигурен ли си? — попита го Лиса. — Ще ти вземем уиски, а аз ще се постарая да те превъзбудя.

Козловски отново не схвана намека.

— По-късно — отговори той. — Дайте ми час да приключа и после ще дойда при вас. — След тези думи той се върна в кабинета си.

— Ммм-да. — Лиса въздъхна и погледна към Фин. — Мамка му. Знаеш ли? Искам да кажа…

— Знам — отвърна той. — Майната му. Ела с мен. Обещавам да почерпя.

— Ще почерпиш и още как. Мисля да се напия от мъка. — Тя поклати глава и взе чантичката си.

— Звучи ми добре. Досега не съм те виждал добра и пияна. Как е?

Тя сви рамене.

— Не съм много по-различна. Само са ми казвали, че ругая много повече, когато съм пияна.

— В сравнение с какво?

— В сравнение с обичайното.

— Сериозно? — Фин отвори вратата пред нея. — По дяволите, ама сериозно ли?

— Козловски беше прав. — Тя го изгледа накриво. — Ти си едно момиченце. — Лиса мина покрай него и излезе навън, последвана от Фин.

* * *

Източен Бостън беше съвсем различен от останалата част на града. Сгушен до международното летище „Логан“, районът изглеждаше мрачен и самотен от другата страна на залива, от другата страна на центъра, Саути, Чарлстън и всички останали райони на града, които обществото смяташе за част от цивилизацията. Тук преобладаваха работническите дъсчени бараки. Както във всяка друга част на Бостън, и тук през годините бяха минали не един и два потока от имигранти. В началото бяха ирландците, после италианците и германците. През последните години обаче новодошлите бяха предимно от Азия, Южна и Централна Америка.

Марк Добсън седеше зад волана на своето БМВ 325 от другата страна на улицата, срещу църквата „Сейнт Джуд“, на няколко пресечки от брега и на един хвърлей разстояние от летище „Логан“. Църквата беше кръстена на светец, покровител на изгубените каузи. Името се стори на Добсън пророческо, когато погледна на дъските, заковани на прозорците. Построена в началото на двайсети век с помощта на пожертвувания от бедните обитатели на квартала, църквата някога беше издигната върху заливана от приливите земя, с изглед към покритите с бетон писти на старото летище, простиращи се върху блатистата територия по крайбрежието на залива.

През годините тези земи бяха пресушени и летището се беше разраснало, а с него и броят на складовете и промишлените обекти. Църквата беше оцеляла цял век, подкрепяна от местното паство, което даваше пари, когато имаше възможност, и полагаше доброволен труд, когато нямаше възможност да дава пари. През 2004 година обаче бостънската архиепископия, изправена пред Финансова криза заради неумело ръководство и многобройни задължения за изплащане на присъдени обезщетения по дела за педофилия, обяви, че ще затвори църквата. От бизнес гледна точка имаше логика. Оскъдните средства, събирани от църковния десятък на бедните, не оправдаваха икономически запазването на църквата, а в Източен Бостън имаше и други църкви, които биха приютили вярващите. Разгневените жители обаче организираха седяща стачка и заведоха дела срещу Църквата. Но в крайна сметка нямаше какво повече да направят и вратите на молитвения храм бяха затворени завинаги. Сега сградата стоеше върху самотния терен и чакаше да бъде продадена, чакаше да бъде погълната от светските бизнес интереси на икономическото развитие на града.

Добсън нямаше представа защо е дошъл тук, но това беше единствената му следа и той не се отказа да помогне на Салазар. След като запомни и трайно запечата в съзнанието си всичко прочетено от досието на Макинтайър, Добсън се насочи първо към „Билерика“, за да зададе няколко въпроса на клиента си. И получи отговори. Отговори, които не беше очаквал. Отговори, в които не знаеше да вярва или не. Но не можеше просто така да се откаже. Щеше да продължи до края дори и това да означаваше, че ще трябва да седи в колата си на тази пуста улица, наблюдавайки празната църква, докато не умре от студ.

Странно, но тази мисъл го развълнува. Прекарал няколко години в библиотеката на кантората, правейки правни проучвания и пишейки искови молби от името на мегаклиенти в данъчни и Финансови дела, той се почувства добре в истинския свят, където вършеше истинска работа за истински клиент от плът и кръв.

Щом зъбите му затракаха, той се усмихна на себе си и се загърна по-плътно с палтото си. Може би все пак адвокатската професия се доближаваше до основните му планове за живот. „И освен това — каза си — едва ли точно студът ще ме убие.“

* * *

Фин не беше изпил още първата си бира, когато Лиса довърши втората. Тя можеше да пие като човек с два пъти по-голям ръст от нейния и алкохолът й понасяше доста добре. Той си помисли дали да не се престори на шокиран, но си даде сметка, че вече не може да го изненада почти с нищо.

— Кво става, бе? — попита го тя и вдигна ръка, за да си поръча трета халба.

— Съжалявам, не знаех, че ще се състезаваме — отвърна Фин и допи бирата си, след което кимна на бармана.

Тя поклати глава.

— Не говоря за теб, макар че сега, след като спомена, добре е да си надигнеш полата, за да не я изцапаш в калта. Не, ядосана съм на онзи неандерталец, когото държиш в кантората си.

— Коз ли?

— А кой друг? — Тя с досада вдигна очи и надигна с малката си длан халбата бира, след което пресуши една трета от нея. Остави чашата на масата и избърса устни с опакото на дланта. Много красиви устни, отбеляза Фин, пък дори и от тях да излизаха предимно нецензурни слова. — Мътните да го вземат, какво трябва да направя, да се хвърля направо на врата му ли, за да се сети?

— Повече, отколкото сега го правиш ли?

— Майната ти. — Тя изгледа накриво Фин. После стана и оправи пуловера и полата си. — Погледни ме. — Вдигна ръце, за да подчертае стройните извивки на тялото си.

Той закри очи с ръка.

— Така ще нарушим всички норми на трудовото законодателство.

— Майната ти, няма да те съдя. Вече видях какви хонорари ти плащат. Не си заслужава да си губя времето. Само ме погледни. В мен има ли нещо плашещо или уродливо?

— Определено не — отвърна Фин, гледайки през пролуките на пръстите си, с които продължаваше да закрива очите си.

Тя свали ръце и ги постави на талията си, после леко и прелъстително раздвижи бедра, по подобие на Мерилин Монро. Усмихна се и изкусително облиза устни.

— Честно ми кажи, ще се намери ли нормален хетеросексуален мъж от тази страна на Саут Енд, който не би убил човек, за да опита от тези?

Фин забеляза, че неколцина от мъжете на бара я бяха зяпнали замечтано.

— Не, не мисля — отговори. — Но ще ти кажа, че няколко типа на бара изглеждат така, сякаш биха убили човек, за да опитат от тези. И не бих искал да съм аз този човек.

Лиса седна на мястото си.

— Тогава какво, по дяволите, му има на този Том Козловски, че не иска да ми обърне внимание? — Тя взе бирата си и тогава, сякаш я осени някаква мисъл, се наведе напред и със заговорнически тон добави: — Според теб той гей ли е?

Фин се задави от чутото, с което привлече възмутения поглед на бармана. След като избърса устата си със салфетка, той се разтревожи, че броят на враждебно настроените към него в бара се увеличава, и се запита дали ще може да си тръгне оттук, без някой да е посегнал да го удари.

— Коз — гей! Не, определено не е гей.

— Ами тогава какво, по дяволите?

Фин сложи ръка на рамото й.

— Причината не е в това как изглеждаш — успокои я. — Повярвай ми. Просто Коз е мъж от деветнайсети век. Ако кажа, че е традиционалист, ще е прекалено слабо да го опиша. Чест, честност и уважение — и стоицизъм най-вече — това са принципите, които го движат в живота. Той си е такъв.

— Знам. Точно това ми харесва в него. Той е твърд като скала, непоклатим. Другите мъже се преструват на такива и когато се сближиш с тях, виждаш, че всичко е било само мираж. Можеш да прокараш ръка през въображаемия им образ, също като през въздух. При Том няма поза, няма преструвки.

— Моля те, може ли да го наричаме Коз?

— Само казвам, че той е такъв, какъвто изглежда.

— Подозирам, че искаш да кажеш и нещо повече.

— Именно. Та къде, по дяволите, бъркам с него?

— Трябва да разбереш, че в този свят нещата са доста прости, черно-бели. Мисля, че той възприема ситуацията като „аз-момчето“ и „ти-момичето“. Просто не знам какви мисли предизвиква у него жена като теб.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това жена като мен? Много любезно, няма що!

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ти си интелигентна, разкрепостена и модерна жена. Не съм сигурен дали ще паснеш на калъпа, с който е свикнал да борави неговият мозък.

— Кой е казвал, че ме интересува мозъкът му?

— Ето, виждаш ли за какво говоря? Например не съм сигурен дали идеята за жена с либидо е нещо, за което той е подготвен.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Жените ги усещат тези работи. Подготвен е.

Фин сви рамене.

— Освен това имаме проблем и с речника ти.

— За какво говориш, мамка му?

— Ето, точно за това.

Тя замълча и адвокатът виждаше, че си повтаря наум думите, които беше произнесла. После вдигна халбата и замислено отпи от бирата.

— Майната ти. Според мен ти подценяваш Коз — каза тя унило.

Гласът му прозвуча зад тях, по-точно зад гърба й:

— Ето с този проблем се сблъсквам цял живот. Хората винаги ме подценяват.

Двамата се обърнаха и видяха Козловски, който се настани помежду им. Фин забеляза как лицето на Лиса пребледня.

— Коз? Отдавна ли стоиш зад нас? — попита той.

— Току-що влязох. Защо? Нещо лошо ли говорехте за мен?

Лиса се изчерви. На Фин му беше трудно да се сдържи да не се засмее въпреки неловкостта на ситуацията.

— О, да, откакто сме дошли, все за теб говорим.

— Така ли? Има ли нещо важно, за което трябва да знам?

— Ами не. Само се чудехме дали не си гей — отвърна Фин.

Лиса го ритна толкова силно по кокалчето, че той изохка.

— Иска ти се — изръмжа Козловски на адвоката.

— Несъмнено — съгласи се Фин.

— Какво ще пиеш? — попита го младата жена, очевидно се опитваше да смени темата.

— Уиски — отвърна Козловски.

— Каква марка?

Детективът погледна към Фин.

— Този ли задник черпи? — попита. Фин кимна. — Тогава да е от най-скъпото.