Джулиана Багът
Сраснати (33)

Партридж
Топлина

Партридж се събужда, устата му е пресъхнала и му е топло. Отваря очи и вижда бял балдахин, потрепващ от лекия ветрец. Слънчевата светлина, проникваща през прозореца, огрява одеялото му. Вдига лявата си ръка — струва му се, че е натъртена чак до костта — и я отпуска върху слънчевото петно.

Усеща топлината. Нима е възможно? Къде се намира?

До ноздрите му стига мирис на готвено — нещо тлъсто и пържено. Може би бекон. Не е вдъхвал този мирис от дете, но има неща, които не се забравят, и беконът е едно от тях.

Балдахинът е прикрепен към голямото дъбово легло, на което лежи. Понечва да се подпре на лакти, но главата пулсира. Сякаш се е потопил във вода. Вратата в другия край на стаята отвежда в баня, облицована с бледосини плочки.

До него има пухена възглавница. Удря я лекичко и юмрукът му потъва в меката перушина. Пухена възглавница? Изглежда прекалено истинска, за да е сън.

Пита се дали не е в рая. А ако е така, дали Лайда го чака тук? Това може да е спалнята им — с висок гардероб, масичка, лампа и истинско легло. На тавана е монтиран вентилатор с широки перки от плетена ракита, които раздвижват въздуха.

Поглежда през прозореца — отворен и незащитен от мрежа. Прозорците в Купола са бутафорни. Те изобщо не се отварят; температурата навън е същата като вътре — освен през зимата, когато външната температура се намалява с десет градуса, за да се създаде усещане за промяна на сезонна.

През прозореца се вижда лазурносин океан. Малки вълнички пълзят по златистия пясък. Навън няма никого, освен един старец с метален детектор. В детството си бе виждал такива хора на плажа. Носеха къси черни чорапи и яки гумени обувки. Плажът прилича на реклама за ваканция на Карибите. Само дето отливката от фибростъкло е още на кутрето му. Маха я и вижда чуканчето на малкия си пръст — праснало е и е покрито със собствената му кожа.

Намира се в Купола.

Нещо претрива нежната кожа под брадичката му. Напипва странна яка, изработена от тънък, леко еластичен метал. На нея е закрепена кутийка около пет квадратни сантиметра, която вибрира от протичащото електричество. На повърхността й напипва прорез — може би ключалка.

Тук е затворник.

На вратата се почуква и за миг си задава въпроса дали не е Лайда. В крайна сметка всичко е възможно.

— Влез — казва той.

Вратата се отваря. И тя като леглото е пищно украсена. На прага се появява жена с розова пола и бяла блуза. На шията си носи колие от мъниста. Спомня си колиетата с мъниста на майките, покрити със собствената им кожа така, че приличаха на тумори.

Жената оставя поднос с храна на масичката до леглото. Бекон, яйца, чаша с портокалов сок. Има и препечена филийка, намазана, както му се струва, с масло и мед. Гладен е, макар да усеща слабост в стомаха.

Тя се надвесва свойски над него и слага хладна длан на челото му.

— Партридж — казва жената, — изглежда, вече си по-добре! — Усмихва се, сякаш й е било мъчно за него и той най-сетне се е завърнал.

В лицето й долавя нещо познато. Дали не я е виждал като малък на проявите, на които баща му произнасяше речи?

— Да. — Той преглъща и гърлото му се свива от болка. — Откъде се познаваме?

— Сигурна бях, че ще ме познаеш. Той се съмняваше, но аз му казах: „Почакай и ще видиш!“ — Накланя глава. — Партридж, с теб се знаем открай време. Въпреки че никога не сме се запознавали, не и официално. Аз съм Мими — представя се жената. — Грижа се за теб, откакто си тук. — Тя присяда на леглото. — Дъщеря ми също помагаше. В момента е на долния етаж и се упражнява на пианото.

Партридж няма никаква представа за какво му говори Мими. От устата й се изляха куп думи, но в момента е по-объркан отпреди.

— Къде се намирам?

Тя се усмихва.

— Къде искаш да бъдеш?

Той разтрива очи. Чувства се изморен.

— Искам да знам къде съм.

Мими поема с леки стъпки към вратата, като размахва грациозно ръце, а полата и се поклаща около прасците.

— Заслушай се — казва тя. — Една от сонатите на Бетовен. Чуваш ли я? — Долавя класическа мелодия. — От години ходи на уроци. Няма кой знае какъв слух, но е перфекционист. А това компенсира всичко останало, не мислиш ли?

Тъй като не е убеден, че това е вярно, той не отговаря.

— Къде е баща ми?

— На работа. Работи толкова много. Часове наред.

— Откъде го познаваш?

— Познавам го от години. За бога, Партридж, та аз те наблюдавах как растеш — отдалече, разбира се. С дъщеря ми живеехме, така да се каже, в периферията на твоя живот, нали разбираш какво имам предвид.

Не, нищичко не разбира. Трябва да се концентрира. Трябва да намери Арвин Уийд и Гласингс, които бяха в списъка от доверени хора на майка му.

— Нима не си усетил — продължава тя — майчинския взор, който те следваше навсякъде? Умолявах го да те доведе тук. Умолявах го непрекъснато. Ала той твърдеше, че ще да бъде катастрофално. Но ето че най-сетне си тук! — Мими се връща със ситни стъпки до леглото му и коленичи. Стиска в юмруци завивката, сякаш всеки миг ще заплаче.

Партридж се надига с голямо усилие и се обляга на таблата на леглото. Отначало вижда лицето й двойно. Но присвива очи и вижда, че лицето й е хубаво, макар и ъгловато, с неопределена възраст. Изглежда с десет години по-млада от родителите му и в същото време по-възрастна. Дали не се дължи на жестовете й? Или на начина на изразяване? Няма бръчки, дори сега, когато го гледа с подканваща усмивка. Кожата й е стегната.

Изведнъж му хрумва, че Мими е някак фамилиарна с него заради близостта си с баща му. Двете с дъщеря й са били в периферията на неговия живот. Тя е била майчинският взор, който е бдял над него — може би години?

— Госпожо? — Това ли е думата, която търси?

— Аз съм негова съпруга — отвръща Мими с широка усмивка.

— Какво?

— Всъщност сме младоженци, въпреки че сме заедно от години. Обичаме се. Надявам се, че ще можеш да го приемеш.

Партридж усеща, че му прилошава.

— Значи, след като е убил майка ми, просто се е оженил за теб? — Той изритва одеялото и чаршафите и усеща, че мускулите на краката му горят. Примъква се към другата страна на леглото и прехвърля крака на пода. — Сигурно е било награда за това, че главата й е гръмнала. Най-сетне свободен!

— Той не е убиец — отвръща спокойно Мими. — Не тълкуваш правилно фактите.

— Та той ме изтезаваше! Знаеше ли за това? Имам късмет, че съм жив. — Все още се чувства на косъм от смъртта, сякаш се е загнездила в тялото му.

— Можеше да имаш баща, който не се интересува от теб, който те е изоставил — като дъщеря ми. Но твоят баща ме прибра в момент, когато никой не ме искаше. Той ни спаси живота. — Мими продължава да се усмихва — усмивката й е измъчена, излъчва гробовна печал.

— Само че имам баща, който е масов убиец. — Напъва яката на врата си, която е прекалено стегната.

Тя поклаща глава и цъква с език. Дали не го порицава? Наистина ли се е вживяла в ролята на негова майка? Идва му да я фрасне.

— Твърде дълго си бил навън — казва тя. — Надявахме се да се вразумиш. — Тя става и изтупва полата си. — Няма да кажа на баща ти какви неща си наговорил. Това само ще го разстрои и ще ти навлече неприятности. — Пристъпва към прозореца. Партридж я презира, но в същото време си дава сметка, че колкото й да е сбъркана, най-вероятно вината за това е на баща му.

Мими поглежда през прозореца. Старецът е още на плажа и върви в същата посока, размахвайки металния детектор.

— Гледай сега — казва тя, навежда се навън и извисява глас: — Здравейте! Как сте тази сутрин?

Старецът спира, сваля малкото кепе от главата си и й махва.

— Отначало се правеше, че не ме чува — обяснява тя. — Но после разказах на баща ти колко много ни разстройва това, мен и дъщеря ми Айралийн, и той се погрижи. Споменах само веднъж и след няколко дни този глупав старец започна да ми маха. Всъщност го мразя. Но важното е, че сега спира и маха. Така е по-добре, нали? — Мими го плаши. Тя прелива от любов, огорчение и ярост — променяйки чувствата си за секунди. — Трябва да знаеш, че съм тук по собствено желание. Никой не ме е карал насила, но помолих баща ти и той ми разреши, тъй като за мен беше важно да се запозная с теб. Надявам се, че не си губя времето. Мразя да губя истинско време.

Партридж не се стърпява да каже нещо остроумно:

— А обичаш ли да губиш фалшиво време?

— Имаш предвид времето в хибернация?

— Да, точно така — свива рамене той.

— Разполагам с достатъчно такива моменти. Но това време няма как да бъде изгубено, нали? Предполагам, че ти звучи прекалено философски, за да разбереш…

— Опитай.

— По дефиниция времето в хибернация не е изгубено. То съществува паралелно с общоприетата представа за времето. Така че не може да бъде изгубено, нали?

— Така изглежда.

Тя се усмихва и поема към вратата.

Спомня си как Преша е била отровена във фермерската къща.

— Нали няма да ми стане зле от храната?

— Да не си полудял?

— Не знам. Ами ти?

— Не бъди груб.

— Знаеш ли кое е грубо? Да поставиш електрическа яка на човек, към когото уж изпитваш майчински чувства. Докъде мога да отида, за да не бъда изпържен?

— На твое място не бих се отдалечавала. Това е за твоя защита.

— Е, щом е така, благодаря. Сърдечни благодарности.

— Надявам се закуската да ти хареса. На твое място, Партридж, щях да съм благодарна за всичко. Дори за най-дребните жестове. — Прозвучава като предупреждение. Тя му намига, след което кимва и излиза навън, оставяй вратата открехната, за да се чува сонатата, изпълнявана от дъщеря й Айралийн.

Партридж се отпуска в леглото с натежали като олово ръце и крака. Затваря очи и слуша музиката, но не може да прецени дали някой свири на живо, или е на запис. Дали Айралийн съществува? Дали тук изобщо има пиано?