Джулиана Багът
Сраснати (72)

Партридж
Лайда Мерц

Камерите се включват отново. Партридж и Айралийн седят един до друг на леглото му. Откакто бе зърнал окото на куклата — стъклената очна ябълка, пластмасовите мигли, наслоените с пепел клепачи — бе видял и други ярки, живи образи.

Една овца с възлести, усукани рога.

Пропукано стъкло и карта зад него.

Мъж, който носи на гърба си друг, слаб като вейка, мъж.

И накрая Лайда Мерц. Сигурен е, че е тя, но с обръсната глава, почерняло от прахоляка лице. Държи дълго копие, превита под напора на мощна пясъчна буря; сякаш двамата наистина са били в Небраска, в опустошена от огъня прерия. Така ли изглежда Лайда сега, когато е навън?

Всеки образ се появява след внезапно припламване, като игра на светлината — ослепителен блясък, а от него изниква детайл. Като че ли е в тъмна стая; навън бушува буря и първата светкавица осветява за миг предмета, върху който е приковал поглед.

— Вземи го — казва Айралийн и пъха в ръката му глобуса — той бръмчи монотонно; червена лампичка примигва като маяк. Преди камерите да се включат, Партридж й разказа как в съзнанието му се мяркат всевъзможни откъслечни образи без определен контекст и връзка помежду си. Но щом камерите заработиха отново, тя го предупреди да не казва нищо повече.

А сега и това. Червената лампичка означава съобщение от баща му. Беше му казал, че скоро ще го приемат отново в медицинския център, за да възстановят синаптичните връзки в мозъка му. Но това е претекст. Всъщност баща му иска да го убие.

— Пусни го — подканя го Айралийн, стараейки се да звучи бодро. — Да чуем съобщението.

Той поглежда камерите. Пита се дали човекът, който ги наблюдава, не си мисли, че Айралийн ги е изключила, за да останат насаме. Всъщност косата й е доста разрошена.

Птица с метален клюн, задвижван от панта.

Черен автомобил, обвит в облак от прах.

Лицето на баща му, което изглежда бледо и лъскаво, сякаш е покрито с изкуствена кожа.

Спомените нахлуват вкупом, внезапно, в ярка светлина. После светкавично изчезват. Спомня си кодиращите сеанси и странните образи, които го връхлитаха, но сега те са като мигновени атаки. Всичко му се струва някак чуждо — освен Лайда Мерц, но нея помни каквато е била в девическата академия, а не въоръжена и потънала в прахоляк. При все това Партридж иска да възроди тъкмо този образ. Лайда с обръсната глава и с копие в ръка. Мисълта за нея не му дава мира. Дали я обича? За нея ли копнее? Лайда Мерц? Може би трябва да се върне и да я спаси. Ала това не е образът на човек, който се нуждае от спасяване.

— Пусни го — повтаря Айралийн и му дава прости инструкции как да го направи.

Той натиска червения бутон. Гласът на баща му изпълва стаята: „Трябва да дойдеш в медицинския център точно в седем сутринта. Има добри новини за теб, Партридж. Лекарите са сигурни, че ще могат бързо да поправят щетите. Процедурата е елементарна. Ще бъдеш упоен и всичко ще мине леко и безболезнено. Ще бъда до теб, когато се събудиш. Сине, очаквам с нетърпение тази среща.“

— Ето, видя ли? — казва Айралийн. — Това е чудесна новина, нали?

Партридж кимва. Насилва се да покаже поне малко ентусиазъм. Дори усмивка би свършила работа. Но и това му се струва пряко сили.

— Изморен съм — отвръща той. Ще му се таблетката да не е у него и изобщо да не знае за нея.

— Стана късно. Ще те оставя да си починеш — казва Айралийн.

— Не искам да спя. — Бои се от спомените, които ще изплуват в съня му. Ако имаше власт на сънищата си, би пожелал само образа на Лайда Мерц. Ала той знае, че не може да си играе толкова лесно с подсъзнанието.

— Опитай се да поспиш. Утре ще е голям ден. Трябва да си отпочинал. — Айралийн става. Пъха ръка във въображаем джоб и казва: — Изпращам ти куп сладки сънища!

Той протяга ръка и тя сякаш напълва шепата му със сладки сънища, но жестът означава само едно: „Хапчето е в джоба ти. Убий баща си и сложи край на всичко това. Използвай го.“