Джулиана Багът
Сраснати (6)

Лайда
Метални вани

През изпотрошените прозорци на просторното помещение, в което няма нищо друго, освен две огромни индустриални на вид метални вани и два стола, нахлува приглушена слънчева светлина. Къпят се нощем, ала през изминалата нощ стояха затворени. Специалните сили кръжаха наоколо, така че къпането бе отложено.

Бяха пуснали Илиа в помещението, тъй като тя не иска да се съблича пред никого. Не обича да разголва дори лицето си, покрито сега със сиво сукно, докато зъзне, свита в едната вана. Когато довеждат Лайда, Илиа казва:

— Още си тук.

— Ти също — отвръща Лайда, имайки предвид не само физическото присъствие, но и емоционалното. Отначало принуждаваха Илиа да взима вана. Пепелта на Разтопените земи се бе натрупала в джобовете, в белите дробове, а бактериите бяха пуснали корени. Майките се тревожеха. Илиа се нуждае от почивка и специални грижи.

Ала преди пет нощи в същите тези вани се случи нещо невероятно. Илиа, която бе толкова безучастна и мълчалива, изведнъж дойде на себе си, сякаш обзета от треска. И тогава започна да разказва на Лайда истории — странни, безименни и безадресни истории за мъжа и жената, вероятно легенди или случки от собственото й детство.

Лайда разказа на Майка Хестра за промяната у Илиа и Хестра нарече този процес оздравяване. Лайда смята, че това е чудесно. В рехабилитационния център никога не използват думата оздравяване. За разлика от собствената й майка, тези майки тук са безпощадни, но и безпощадно обичащи. По ирония на съдбата за първи път през живота си се чувства в безопасност както никога досега, дори в защитения балон на Купола.

От първия миг на оздравителния процес се надяваха, че той ще продължи. И наистина продължи. Денем Илиа прилича на бледа сянка, задушавана от кашлица в усамотението на стаята си, ала щом влезе във ваната, се променя.

— Тази вечер твоята е пълна с нещо друго — казва Илиа. Гласът й е нежен и слаб, леко дрезгав от дългото мълчание.

Една от майките каза на Лайда, че е добре да се натопи цялата.

— Серумът трябва да покрие всеки сантиметър от кожата ти, всеки косъм на главата ти. — Въздухът мирише на сироп и на болница. Лайда смъква пелерината и я премята на облегалката на един стол. Потапя пръсти в топлата, изпускаща пара течност. Те стават хлъзгави и изсъхват бързо, покриват се със странна ципа.

— Казват, че прикрива човешката миризма — обажда се Илиа. — За да пътувате утре по-безопасно.

— Какво е усещането?

— В моята има вода. Не мога да замина с вас, пък и не искам.

— Нито пък аз! — Лайда иска отчаяно да зърне Партридж, въпреки че тук й харесва. Бе започнала да се учи как да се бие и да ловува. Мускулите й бяха заякнали. Имаше добър мерник. Беше се научила да лежи притихнала в засада. Опасно е, но и странно умиротворяващо. Докато се съблича, няма и следа от стеснението, което бе изпитвала в момичешката съблекалня на академията. Чувства се добре в кожата си. Лайда сгъва дрехите си на стола и се потапя в странната смес.

— Предпочитам да умра тук — казва Илиа.

— Вярно, че си болна, но не умираш. — Лайда няма желание да говори за смъртта. В Купола рядко я споменаваха. Сама по себе си думата бе неуместна. При първите симптоми на болестта бяха завели баща й в медицинския център, в крилото за изолация, и тя никога вече не го видя. Болестта и смъртта се смятат за позор и сега Лайда се пита дали баща й, също като Уилъкс, е взимал стимуланти, които накрая са започнали да разяждат тялото му. „Баща ти си отиде — бе казала майка й. — Почина.“

— Разкажи ми някоя история! Цял ден чакам този момент. — Това не е съвсем вярно. Защото историите я плашат. В тях се долавя чувството на обреченост — краят няма да е добър.

— Не и тази вечер.

— Миналата нощ ми разказа, че жената работела като пазителка на познанието в онова тихо място, а мъжът дошъл при нея и я помолил да съхранява семето на истината — семе, което щяло да покълне в света, който очаквали да се роди. Но какво става после?

— Споменах ли, че жената се влюбва в мъжа?

— Да. Каза, че сърцето й сякаш се завъртяло. — Лайда познава това чувство. Изпитва същото, когато мисли за Партридж и особено когато си представя, че той я целува.

— А споменах ли, че мъжът също е влюбен в нея?

— Да. Точно на това място спряхме. Искал да се ожени за нея.

Илиа поклаща глава.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото ще умре.

— Ще умре ли?

— Но тя не може да умре с него. Жената трябва да продължи да живее, защото е пазителка на познанието и на семето на истината. А семето пази много тайни.

— Какви тайни?

— Тайни, които могат да спасят всички.

Истинска ли е тази история? Действието не се ли развива във времето Преди?

— А той как умира?

— Той вече е мъртъв. И тя също умира, вътрешно.

— Какво става със семето на истината? — У Лайда се надига тревога. Опитва се да се убеди, че това е само история, но всъщност не вярва в това.

— Жената се омъжва за човек, който е избран да оцелее, за да може семето на истината да бъде съхранено. Омъжва се за човек с връзки. Вече сме близо до края.

Ледени тръпки преминават през тялото на Лайда. Илиа разказва за себе си. А човекът с връзки сигурно е Ингършип — съпругът й, когото тя уби със собствената си ръка. Но Лайда се опасява, че назове ли Ингършип по име, Илиа отново ще се затвори в себе си. Не разказва ли историята по този начин, защото няма сили да погледне истината в очите и може би тъкмо затова разказването има оздравителен ефект върху нея?

— Разкажи ми за края — прошепва Лайда.

— Слънцето избухва. Всичко наоколо засиява с цветовете на дъгата. Всичко пламва, сякаш хора и предмети излъчват светлина. Това е най-яркото проникване в мрака.

— И пазителката оцелява?

Илиа поглежда към Лайда през савана пред очите си.

— Нали аз съм тук? Тук съм.

Лайда кима. Разбира се. Но щом Илиа знае, че тя е пазителката, защо разказва историята по този начин?

— Илиа — захваща Лайда. — Защо просто не кажеш: „Аз се влюбих в един мъж“? Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?

— Ами ако не съм тази, за която ме мислиш? Една невзрачна домакиня, обвита в своя найлонов пашкул. Една невзрачна, повехнала домакиня, която нищичко не знае, без минало, любов и власт. — Тя вдига свити в юмруци ръце с блестяща и мокра кожа. — Не би могла да направиш разлика между тези белези, нали? Не знаеш нищо за белезите. — Ръцете й са надупчени и обгорели — едната е покрита със следи от изгаряния, а другата — с късове стъкло и метал.

— Не, не знам — поклаща глава Лайда.

— Аз съм пазителката! Тогава къде е семето? А? Хайде кажи! Къде е проклетото семе? — Илиа е обзета от ярост. Юмруците й разсичат въздуха.

— Не знам — отвръща Лайда. — Съжалявам. Не знам за какво говориш. Не знам накъде биеш. — Впива ръце в ръба на ваната. — Кажи ми. Кажи за какво намекваш.

— Не можех да предам истината на мъртвите. Наложи се да продължа да я пазя. — Гласът й звучи далечен и чужд.

— Какви мъртви? Кои са те?

— Имаше толкова много…

— Илиа! Искам да знам за какво намекваш. Искам да ми разкажеш истинската история. Чуваш ли? Заради себе си и заради мен. Излей душата си. Разкажи ми всичко.

— Не мога да умра, без да съм изпълнила дълга си, без да съм предала семето. Лайда, дотогава не мога да умра. — Извръща очи към нея — в тях се чете желанието й да умре. Лайда не я разбира. — Не мога да умра — добавя тя, сякаш признава най-дълбоката си мъка. — Още не.

— Ти не умираш, Илиа. Разкажи ми какво си преживяла. Моля те. Недей да говориш за смърт.

— Да не говоря за смърт? Искаш да говоря за любов. Та това е едно и също, дете. Едно и също.

Стаята потъва в тишина. Лайда се свива във ваната и затваря очи, но единственото, което вижда, са мокрите ръце на Илиа — безразборно пръснатите късове метал и стъкло по едната и странно правилната редичка изпъкнали белези на другата. Притесняват я равномерните следи от изгаряния. Детонациите причиняваха случайни сраствания и белези, но не и такива, подредени в спретнати редички. Замисля се за Ингършип. Въпреки всичко прави разлика между двата вида белези. Едните са от Детонациите. А другите — от физически тормоз, деветгодишен тормоз.

Чува, че Илиа мърмори нещо под нос. Поема дълбоко дъх и шалът хлътва в устата й. Отначало нарежда:

— Липсва ми истината. Липсва ми изкуството. Липсва ми изкуството. Животът щеше да е различен, ако имаше изкуство. — Дали не е била художничка? Лайда обича изкуството. Веднъж бе направила птичка от тел. В този миг Илиа започва да мърмори за смъртта: — Искам да умра! Мечтая за смъртта. Но пазителката не може да умре. Пазителката не може да умре, преди да е изиграла ролята си. Пазителката трябва да намери семето. — В този миг то престава да бъде легенда или просто история; превръща се в нещо като мантра или молитва.

Само че мрачна молитва, от която те побиват тръпки. Лайда затваря очи — серумът трябва да покрие всеки сантиметър от тялото й, всеки косъм на главата й, бе заръчала майката. Тя се плъзва надолу, триейки гръбнак в металната повърхност на ваната. Цари пълна тишина. Има чувството, че серумът и ваната я обгръщат. Дробовете й започват да горят. „Само още секунда покой — мисли си тя. — Само секунда.“