Джулиана Багът
Сраснати (36)

Преша
Сигнус

Преша разказва на Брадуел всичко, което е научила, включително теорията си за смъртта на Лев Новиков и странните символи и фрази, които се повтаряха неведнъж — преплетените змии, бълнуванията на Уилъкс, че е изкован от огъня и пречистен от пламъците, озадачаващата комбинация от цифри, поезията и появата на второто й име, Бриджит. После двамата си поделят работата. Тя се заема с числата, от които Уилъкс бе обсебен, а Брадуел се съсредоточава върху думите и символите. Използват Финън на смени — който издава доволно бръмчене, когато не бездейства — и се разбират да не се прекъсват, освен ако не е абсолютно наложително.

При все това Преша долавя всяко движение на Брадуел. Понякога си поема дъх, сякаш иска да каже нещо. Тогава тя спира и го пита:

— Какво има?

Вдига поглед, взирайки се в нея. Очите им се срещат. В такива случаи й се струва, че Брадуел губи мисълта си. Но той свежда поглед към листовете пред себе си и отвръща:

— Нищо. Опитвам се да подредя пъзела.

Свечерява се и Брадуел започва да кашля, сякаш има круп; гърдите му свирят. Седи на леглото, леко прегърбен, и с всеки пристъп дробовете му се напрягат до краен предел.

— Да излезем на въздух — предлага Преша.

Финън пиука.

— Ти също може да дойдеш.

Обличат си палтата, а птиците на Брадуел помръдват с крила. На излизане Преша му показва лицето на стената, което й напомня за Фандра.

— Имах приятелка, която приличаше на това момиче. Фандра.

Брадуел се вглежда.

— Сестрата на Горс? Тя бе една от последните, които… — Отново го задушава кашлица. Поема си дълбоко дъх. — Една от последните, които се възползваха от нелегалната мрежа, преди да я закрием.

— Бяхме като сестри, но един ден тя просто изчезна.

Излизат навън. Финън ги следва по петите. Щом залоства вратата, Преша пита Брадуел докъде се е простирала нелегалната организация.

— Опитвахме се да изведем хората оттук, само че териториите околовръст са опустошени. Надявахме се, че някъде отвъд има оцелели, които живеят в мир и добруване. Един ден, след като се опитаха да избягат, Горс се върна и каза, че е изгубил Фандра.

— Защо закрихте нелегалната организация? — Отправят се към овощната градина, като се провират под устремените към земята клони и стъпват по възлестите коренища.

— Много хора заминаха, малцина се върнаха. Разказваха ужасяващи истории. Някои просто изчезнаха, а други загинаха. Накрая изгубихме надежда. Или кураж, а може би и двете. — Брадуел спира да си поеме дъх. Обляга се на едно дърво. — Все още се надявам, че има оцелели, но в същото време ме е страх, че може всички да са загинали. Това не ми дава мира.

— Но ако не се бяха опитали да избягат, вероятно щяха да бъдат заловени от ОСР и да участват в Лова на хора, дори по-лошо, да послужат за живи мишени. Не са имали избор. А ти си помагал с каквото си можел.

— Съжалявам за Фандра — казва Брадуел.

Тя поклаща глава.

— Все още се надявам. Просто не мога иначе.

Продължават нататък, минават покрай съборени конюшни и изпотрошена оранжерия. Финън бръмчи подире им, използвайки ръцете си, за да преодолее неравностите по пътя — корени, камъни и парчета стъкло. Брадуел диша дълбоко.

Преша зърва общежитието, където Уилда вероятно се приготвя за лягане. Втренчва се в един от светещите прозорци. Уилда. Иска й се да я успокои, че се опитват да намерят решение.

Брадуел спира при циментовата стена, защитена от рухнала училищна сграда и останала непокътната от взривната вълна. Когато се приближава, Преша вижда какво е привлякло вниманието му — очертанията на човешка фигура — някой се е навел да вдигне нещо и в същия миг тялото му се е изпарило.

— В града имаше много такива следи — казва Брадуел. — Край някои от тях изградиха малки олтари.

— Дядо винаги ми ги показваше. Като малка се плашех, защото ми приличаха на мрачни призраци.

— Аз мисля, че са красиви — възразява Брадуел.

— Така е. — Преша си спомня как я бе упрекнал, че съзира красота навсякъде, само не и в себе си. Свежда поглед към главата на куклата — грозна, очукана и изцапана с пепел. Вярно е, казва си тя наум.

Внезапно духва силен вятър, после замира. Финън се свира между краката на Брадуел.

— Мисля, че Партридж е прав — казва Преша.

Брадуел не обича, когато Партридж се оказва прав.

— За какво? — пита неохотно той.

— Символът върху Финън не е знак за авторско право, както смяташе ти, всъщност е числото „пи“. — Щом чува името си, Финън присветва с лампички. — Уолронд ни дава указание. Отначало най-добрите от най-добрите са били двайсет и двама и от тях Уилъкс е избрал седем. Щом потърсих информация за „пи“, Финън ми обясни, че хората изразяват „пи“ като три цяло и четиринайсет, но също и като двайсет и две делено на седем. Нали помниш, че с Ел Капитан преброихме думите в двете послания от Купола?

— Двайсет и две плюс седем е двайсет и девет — отвръща той. — Може да е съвпадение.

— Всяко съвпадение трябва да бъде внимателно обмислено. Мозъкът на Уилъкс все още работи с фиксидеи. „Пи“ е безкрайно число. Но което е по-важно, то е неделима част от окръжността. Куполите са окръжности. А Уилъкс е бил обсебен от куполите.

— Хм — изсумтява Брадуел, сякаш отстъпва от позициите си. — Куполи. Да допуснем, че Уолронд е създал празен файл за формулата, за да послужи като улика, а после я е скрил другаде. Във видеозаписа споменава, че трябва да надникне в бъдещето.

— Аз също мислих за това — отвръща Преша. — Трябвало е да надникне в бъдещето, за да намери сигурно скривалище за формулата. Може би Уилъкс е решил да пощади някои места, които е смятал за свещени. Той е отговарял за Детонациите — за планираното унищожение — така че е имал властта да го стори.

— Уолронд го нарече романтик, нали? — казва Брадуел. — Може би куполите са били специални за него.

— Именно — отвръща Преша.

— Но куполи е имало навсякъде, във всяка култура. Кой е бил най-ценният?

— Тук вече удряме на камък. — Тя докосва фигурата на стената.

— Уилъкс е изписал числа, смесени с букви. Опитвам се да открия нещо с помощта на Финън, но няма съвпадения.

— Кои са числата?

— Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири.

— Приличат на координати.

— Не намирам нито едно място на планетата, което да отговаря на тези координати.

Брадуел поглежда към небето. Отслабнал е, станал е по-изпит, а скулите му — по изразителни.

— Може би не са за тази планета.

— Ако формулата е скрита някъде във вселената, спукана ни е работата.

— Звездите също имат координати. — Брадуел свежда поглед към Финън. — Използвай числата, които Преша ти е дала, и провери дали не се отнасят за някой от обектите над нас — съзвездия, звезди, планети.

Финън забръмчава тихичко, докато яйцето в него се върти. Преша не знае много за нощното небе. Звездите са скрити от пепелта толкова отдавна, че човек рядко може да ги зърне. Дядо й обичаше да чертае схемите им — Орион, Голямата мечка, Млечния път. Беше й споменал, че има легенди за звездите, но нищо повече. Накрая Финън грейва в светлина, разкривайки бавно въртящ се модел на нощното небе. Появяват се думите: ректасцензия: 20.62 ч.; деклинация: +42.03°; квадрат: NQ4; зона: 804 кв градуса, изписани до съзвездие с името Северен кръст (Cygnus).

— Сигнус? — изрича смаяно Брадуел. — Всички пътища водят до тази дума.

— Какво имаш предвид?

— Днес размишлявах върху второто ти име — обяснява Брадуел. — „Бриджит“ означава огнена стрела. Бриджит е и име на светица, а преди това на езическа богиня. Свързва се с огъня, била е покровителка на поетите, знахарите и ковачите. Поставила е началото на оплакването на мъртвите — начин за изразяване на скръбта чрез жалостиви вопли и ридания. Изгубила е сина си. Лицето й е било наполовина красиво, наполовина грозно.

Преша забива поглед в земята. Усеща обгорените места на окото си — пареща треска, сякаш току-що се е изгорила, която плъзва по цялото й лице. Описанието не отговаря ли и на самата нея — наполовина нормална, наполовина обезобразена?

— Но най-важното, Преша, е това, че неин символ е бил лебедът.

Вятърът опарва очите й. Тя вдига ръка и докосва медальона във вдлъбнатината на ключицата й. Лебедът е била майка й, а не тя. Поглежда мрачното небе, премрежено с воал от пепел. Обзема я чувството на дълбока загуба, залива я непреодолима скръб, примесена с объркване.

— Майка ти неслучайно е искала да ти го остави — казва тихо Брадуел. — Това е чудесно завещание. Да наследиш тази част от нея.

— Само че аз не го искам. Какво от това, че е била жената лебед? Била е заложница на двама силни мъже. Криела ме е, сякаш съм позорна тайна? Аз не съм лебедът. И не искам да имам нищо общо с нейното завещание.

— Съжалявам — казва Брадуел. — Мислех, че това ще те направи щастлива.

Тя посочва светлината — същата, която мислеше, че идва от стаята на Уилда.

— Ако искаме да спасим Уилда, единственият важен въпрос е защо Уилъкс е бил толкова обсебен от лебеда. Какво е означавал той за него? Върху това трябва да се съсредоточим. Да си поставим проста и ясна цел. — Тя опира длани на очертанията върху стената. — Спомена нещо за огъня. Бриджит е била олицетворение на огъня, огнена стрела. А Уилъкс е написал, че е възроден сред пламъци. Какво означава това?

— Не знам.

— Рано или късно ще трябва да приемем, че има загадки, които не можем да решим. — Замисля се за глупавите любовни стихове на Уилъкс и за онези проклети преплетени змии, които неспирно е рисувал. Може да са просто налудничавите драсканици на лабилен млад човек, направени без особена причина.

— Ще успеем да намерим достатъчно отговори. Спомни си какво каза Уолронд — кутията е ключът към следващия ни ход. Това е всичко, от което се нуждаем.

— Значи не задаваме правилните въпроси — казва Преша.

— Какво имаш предвид?

— Не съм сигурна. Явно второто ми име означава нещо, но какво значат имената на Партридж и Седж?

— Знаеш ли трите им имена?

Тя поклаща глава.

— Ингършип веднъж назова Партридж с цялото му име. Знам, че първото е Рийкард, но другите не помня.

— Ами Седж?

Тя свива рамене.

Брадуел казва на Финън да покаже пълната биография на Елъри Уилъкс.

Над главите им лумва конус от ярка светлина; на фона й се появява документ.

— Двама сина — прочита тя. — Рийкард Крик Уилъкс и Седж Уотсън Уилъкс.

— Уотсън и Крик — казва развълнувано Брадуел.

— Кои са те?

— Двамата учени, открили структурата на ДНК.

— Но каква връзка има това? — въздиша Преша.

— Змиите — отвръща Брадуел.

— Какво за тях?

— Нали каза, че винаги били по две, преплетени една в друга?

Тя кимва утвърдително.

— ДНК, двойната спирала. Така изглежда структурата на ДНК.

Това обяснение само подклажда гнева й.

— Фантастично — процежда със сарказъм. — Само че с нищо не ни помага. Да не говорим, че става прекалено лично. Уилъкс си играе с нас. Не му ли стига, че уби майка ми? — За първи път го изрича на глас. Усеща напиращите сълзи, буцата, заседнала на гърлото й. Тя се опира на стената и затваря очи, полагайки усилия да не заплаче.

— Преша — обръща се към нея Брадуел, — нормално е да си ядосана и да скърбиш за нея.

— Не ми се говори за това.

— Според мен трябва да говориш.

— Не искам. — Тя забива поглед в силуета на стената. Призрачно момиче по всяка вероятност. Изпарило се само за миг.

— Преша — подема отново Брадуел, — говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Преша — подема отново Брадуел, — говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Знам го от опит.

— Но ти не говориш за тях.

— За родителите ми?

Тя кимва.

— Толкова дълго бях ядосан и на моменти все още изпитвам гняв. Но сега е различно. Оттогава мина много време.

Тя поглежда към силуета на стената и се навежда да провери дали формата пасва на тялото й.

— Защо мислиш, че е протегнала ръка?

— Може би е намерила нещо, което е изгубила.

Преша се опитва да си представи момичето, изпарило се толкова бързо, че от него бе останала само сянката му.

Отново поглежда към общежитията.

— Искам да видя Уилда.

— Ами рискът от зараза?

— Знам, че не бива да я доближавам. Искам само да се уверя, че е добре. Вие се върнете във вилата и потърсете още информация за лебедите, съзвездието Сигнус и Бриджит. Всичко, което успеете да откриете.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш сама?

— Да.

— Добре.

Тя става и поема към общежитието, но след малко спира. Има нещо, което не й дава мира.

— Когато ние… — Как да се изрази? Когато лежахме на студената земя, почти голи, и умирахме прегърнати?

Но не се налага да го каже. Брадуел се досеща какво я тревожи.

— Да, в гората.

В гората. Какво облекчение, че вече има как да го наричат. В гората. Това е за предпочитане пред голи, умиращи, легнали един до друг, прегърнати.

— Точно така — отвръща тя, — в гората. Нали помниш, че казах: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ А ти знаеше какво означава това. Знаеше за какво говоря. Откъде обаче? Какво следва от този израз?

— Баща ми бе запленен от Япония. Именно там се натъкна на историите за сраствания, причинени от бомбите в Нагасаки и Херушима. Знам малко японски, ти също, или поне си знаела като дете. Нали ти казах, че спомените са в теб.

— Говорила съм японски? Значи не става дума за коляно, което сърби, и за слънце, което се скрива?

Връща се мислено към времето след Детонациите и към новите спомени, изплували наскоро в паметта й: овъглената овца, тялото, разтърсено от електричество, труповете в реката. Знаела е друг език. Потърсила е утеха в старите си знания.

— Ти броеше — казва Брадуел. — Едно, две, три, четири, пет. Тогава започнах да броя с теб.