Джулиана Багът
Сраснати (22)

Партридж
Надолу

Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото — сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо — дори вятъра — да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло — с Лайда.

Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста й. Сякаш се намира на носа на висок кораб.

Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.

Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.

— Да ти дам ли палтото?

— Няма нужда.

— Хайде, облечи го. — Сваля палтото и го намята на раменете й.

— Въпрос на време е — казва тя. — Преди малко видях Хейстингс.

— Къде?

— Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.

— Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.

— Той няма да ни отведе там — отвръща Лайда.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ни отведе. — Тя се отдръпва.

— Нещо не разбирам.

— Няма да дойда с теб — прошепва тя.

— Но нали се връщаме заедно.

— Аз не мога да се върна.

— Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.

— Точно за това става дума — отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. — Вече не искам да бъда защитавана.

Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.

— Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си… — Иска да й каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.

— Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.

Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.

— Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?

— Не мога. — Гласът й е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.

— Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.

Тя поклаща глава.

— Не се сбогувах с този свят — отвръща тя. — Сбогувах се с теб.

Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.

— Хейстингс идва насам — казва Партридж. Обръща се към Лайда. Страните й са порозовели от вятъра, а сините й очи изглеждат още по-сини. — Какво трябва да кажа, за да те убедя да дойдеш? Ще ти обещая каквото поискаш. — Бои се да не заплаче.

— Това ще ти трябва. — Подава палтото му. Той отказва да го поеме, сякаш това ще я задържи при него — едно палто, което не може да върне. После го взима и извръща поглед. Тя го целува по бузата.

— Не бива да оставаш сама тук — казва той.

— Майките ще дойдат да ме вземат.

Партридж долавя ударите на собственото си сърце, а после и трополенето от ботушите на Хейстингс, долитащо от долния етаж. Той бърка в джоба на палтото си и изважда музикалната кутия.

— Вземи я. — Отначало ръцете й дори не помръдват, но после тя вдига очи към него. — Моля те.

И тя я взима.

— Идвам! — виква той на Хейстингс.

— Пази се — казва тя. — Страх ме е, заради баща ти.

— Знам, че не може да му се вярва — отвръща той.

— Да, така е — съгласява се Лайда. — Но все още искаш да те обича.

Това е вярно. Не може да го отрече. И затова е толкова уязвим.

— Ти се сбогува, но аз не — казва Партридж. — Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това. — Не може да понесе мисълта, че тя го оставя. Виква отново на Хейстингс и хуква по стълбите.