Джулиана Багът
Сраснати (19)

Лайда
Месинг

От едната страна къщата е подпряна на комин, а от другата — на стълбище. От стените не е останало почти нищо и мястото е сякаш изложено на показ. Пиано с изкъртени клавиши, струни и педали е запокитено като убито животно. Чува стъпки и се обръща. Партридж. Само той. Двамата са сами.

— Проследиха ли ни? — пита тя. Сърцето й бие учестено, но се чувства някак спокойна.

— Не мисля. — Докосва един разцепен перваз. — Това сигурно е къщата на директора. Някои началници са живеели в просторни хубави домове близо до затворите.

Лайда се опитва да си представи къщата, когато е била хубава. Сега е опустошена.

Поемат по стълбите, оцелели след пожар. Стените са покрити със сажди. Парапетът е откачен и стои безполезен на стълбите. Стъпалата са хлъзгави от меката като коприна пепел.

— Къде отиваме? — пита Партридж.

— Горе.

На третия етаж над главите им има само въздух. „Небесен покрив“ — минава й през ум. Ще й липсва небето — със смуглия си цвят. Ще й липсва вятърът, въздухът и студът. Стените са почти напълно рухнали, а стаята е съвсем празна, с изключение на месинговата рамка на високото легло с четири подпори. Рамката е истинско чудо. Матракът, чаршафите, одеялата и кувертюрата са изчезнали отдавна, отнесени заедно с покрива или откраднати. Но потъналата в сажди месингова рамка е още тук.

Лайда избърсва саждите от месинговата топка на едната подпора. В нея зърва отражението си, а зад себе си — изкривения лик на Партридж.

— Струва ми се като подарък — казва тя.

— Може това да е коледният ни подарък — отвръща той. Прекрачва страничната табла и застава в средата на мястото на матрака.

— Може би. — Сяда на пода и с бавни движения си представя, че се отпуска върху меките постели.

— Как ще се доберем до Купола? — подхвърля Партридж.

На Лайда не й се говори за това.

— Трябва да изчакаме края на битката. Нищо не можем да направим, докато войниците и пясъчните създания са още тук. — Тя се усмихва. — Трябва да разбухнем възглавниците.

Партридж прескача таблата, взима въображаема възглавница, удря я няколко пъти с юмрук и я подава на Лайда.

— Ще я споделиш ли с мен? — пита тя и оставя въображаемата възглавница на леглото.

Той се отпуска до нея. Двамата лежат един до друг, зареяли поглед в облаците.

Партридж се извръща към нея.

— Лайда — казва той.

Тя го целува. Не иска да знае какво ще й каже. Все още са в този брулен от вятъра свят, в къща без покрив и в това легло, което отдавна не е легло. Тук не са под зорките погледи на възпитателките от Купола и на майките. Сега са сами. Никой не знае къде са. Наистина никой. Не е необходимо дори да съществуват. В момента всичко е на ужким.

Партридж целува устните й, после шията й. Горещият му дъх кара кожата й да потръпва.

Тя съблича палтото му. Наред са ситните, нежни копченца на ризите им, а после ризите също изчезват. Кожата му докосва нейната — топлината й я учудва. Каква топлина при този студен вятър!

Двамата се сгушват под палтото му. Тя потрива тяло в неговото. Изненадана е от прекрасното усещане — как устните му се плъзгат по ухото, по шията, по раменете й. Чувства се поруменяла, но не само лицето, а цялото си тяло. Всъщност какво значение има дали е нейното или неговото тяло? Въпросът е в изобилието от кожа и всеки сантиметър от нея потръпва, сякаш е оживяла за първи път.

Восъчното покритие от баните е хлъзгаво на допир. Така ли е между мъжа и жената? Сеща се за уроците по здравна култура в академията — „щастливото сърце е винаги здраво“. Никой не говореше за любов и секс. Но тя знае това-онова; малки късчета информация, които майките прошепват тайно на дъщерите си, а после момичетата шепнат помежду си и наученото се предава от ухо на ухо, така че накрая не е ясно кое е истина и кое лъжа.

Той съблича и останалите си дрехи, тя също. Нищо друго не съществува. Не може да бъде! Двамата са съвсем сами, далече от чужди погледи, и тя си дава сметка, че изпитва нещо като глад. Харесва й да усеща устните му върху своите. Прокарва ръце през косата му. Обгръща тялото му с ръце и крака.

Партридж се отдръпва. Изглежда изненадан, дори изплашен.

— Сигурна ли си? — пита я той.

Няма представа за какво говори. Дали е сигурна, че ще се върне заедно с него в Купола? Има ли избор? Разбира се, че има. Тук не е девическата академия. Тук земята и небето са истински и тя се чувства жива в този свят. Може би все пак ще остане. Но не иска да разваля момента като признае истината — ще се върне в Купола само ако е принудена. Затова отвръща:

— Сигурна съм. — Ще му обясни по-късно. Защо да пропилява безценното време?

Следващият миг той вече е в нея. Усеща остра, кратка болка, а после — натиск. Нещо в нея се разширява. От гърлото й се изтръгва стон.

— Да спра ли? — пита я той.

Това ли е имал предвид? Дали е сигурна, че иска да го направят — това, за което само е чувала — слухове, разкази за грухтящи животни и съпрузи, кръв и бебета?

Трябва да му каже да спре, но не иска. Кожата му, устните му, телата им — къде свършва неговото и къде започва нейното? Двамата са сраснати — ето какво й хрумва в момента. И двамата са Чисти, но сраснати. В този миг го обича. Всичко й се струва топло и влажно, омайващо и ново — няма желание да свършва.

— Не спирай — прошепва тя.

Ами ако това е последният път, когато са заедно, преди да се разделят завинаги? Вече знае, че няма да се върне с него, и я обзема тъга, но и чувство за свобода. Иска да бъде негова съпруга — поне в този миг, ако съдбата не им е отредила други.

— Обичам те — казва й той. — Винаги ще те обичам.

— Аз също те обичам — отвръща тя. Харесва й как звучи.

Знае, че има кръв. Знае, че това е нередно, не иска да променя нищо. Той потръпва и от устните му се отронва тих стон. Притегля я плътно до себе си.

Тя вдига поглед към небето над рамото му — реещите се облаци, носената от вятъра пепел — и си представя, че е върху тях, на последния етаж на къща без покрив, две тела, слети ведно, в средата на голо легло с четири подпори.

Вече й липсва. Усеща, че вече копнее за него. Той ще си отиде. А тя ще остане. Какво ще правят един без друг?

— Сбогом. — Прошепва толкова тихо, че не е сигурна дали изобщо я е чул.