Джулиана Багът
Сраснати (10)

Лайда
Мотриса

Като малка Лайда никога не се бе качвала на метрото. Подземното влакче се използваше от престъпни типове — нарушители на обществения ред, преносители на инфекции и бедняци, които Господ не обичаше достатъчно, за да ги благослови с богатство. Филмите за Праведната червена вълна показваха сцени на преследване, а не престъпни елементи в метрото. Баща й обичаше тези филми, както и направените по тях видеоигри.

Никога не бе предполагала, че мотриса от метрото може да изглежда така. Подът е наклонен и осеян с натрошено стъкло и боклуци. Прозорците са покрити с плътна мрежа от пукнатини. Останалата част от вагона е непокътната — оранжевите пластмасови седалки, сребристите лостове, картите на метрото и обявите, разлепени под разбития плексиглас. Фенерът хвърля игриви отсенки, сякаш зад седалките се мяркат привидения.

— Значи, това ще е домът ни за известно време — казва Лайда. — Колко ще останем тук?

Майка Хестра се опитва да нагласи коледните лампички, закачени от другите майки. Лампичките примигват.

— Не се знае. Дни, може би седмици. Докато е безопасно.

Партридж и Лайда се разминават толкова близо, че лактите им се докосват. Лайда проверява дали Майка Хестра не е забелязала. Не е.

— Какво ще ядем? — пита Лайда.

— Донесла съм провизии за няколко дни. След това ще ни доставят още.

Лайда се бои да говори с Партридж. Той иска да се върнат в Купола, да направят план за действие. Но това означава връщане назад, тъй като за нея Куполът е нещо в миналото, друг свят. Как би могла да се върне? Но Партридж я привлича. Пристъпва към него, повдигайки фенера към реклама на серия почистващи продукти — „ИЗЛЪСКАЙТЕ ДОМА СИ ДО БЛЯСЪК!“ — и на газирана вода с лимонов вкус. На афиша се вижда млада жена, зареяла поглед през прозореца. „ИМАТЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“ Отдолу е изписан телефонен номер.

— Мислиш ли, че изглежда депресирана? Сякаш би се самоубила?

— Или пък бременна и неомъжена? — прошепва Партридж. Лайда се изчервява. Невъзможно е да си бременна и неомъжена. Нали? — Може би операторите на горещата линия не ги е било грижа. Предлагали са един отговор за всичко.

— Приютите — прошепва Лайда. — Какво мислиш за Илиа? Разказа ми история за мъж и жена и за семето на истината. Звучи като измислица, но не е. Сигурна съм… — Партридж плъзва поглед по лицето й. — Какво? — пита тя.

— Боже. Докога ще бъдем тук? Няма да издържа — не и когато си до мен.

Забележката му я жегва.

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова си близо — казва той, — а не мога да те целуна.

Стомахът и се обръща. Покрива лицето си с ръце и прошепва:

— И аз се чувствам по същия начин. — През целия си живот са били под наблюдение, броени като овце, строявани в редици, обучавани да четат в хор, да обръщат страниците едновременно — както във времето Преди, така и в Купола. Струва й се ужасно несправедливо, че веднъж озовали се в този пущинак, вместо да бъдат себе си, отново са под наблюдение.

Тя слага ръка на плексигласа и той прави същото. Кутрето й докосва ранения му пръст — доказателство за дивата природа на майките. Макар да съжалява, че е изгубил пръста си, тя се възхищава на варварската им същност. Харесва й да усеща тежестта на копието в ръката си, да го хвърля с все сила и да чува плътния звук, когато се забива в мишената. В детството си бе принудена да потиска гнева си, да отрича страха и да приема любовта със стеснение, затова варварската природа на майките й се струва честна и открита.

— На три стъпки един от друг, моля — казва Майка Хестра. — Три стъпки!

Партридж вдига ръце, сякаш казва: „Без контакт. Обещавам!“ И двамата отстъпват встрани.

Майка Хестра я бе предупредила, че остане ли насаме с Партридж, той може да предприеме „нежелани опити за сближаване“ и дори „да й навреди“. На Лайда й се щеше да обясни на Майка Хестра, че изобщо не е права. Винаги бе харесвала Партридж — дори повече, отколкото той нея. Копнее да остане насаме с него, да целува устните му, да гали кожата му и той да гали нейната. Наясно е какво правят омъжените двойки, когато са насаме — или поне бе чувала да се говори. В училище внимават такава информация да не стига до момичетата. „Щастливо сърце е здравото сърце“ — ето какво е здравното образование по въпросите за тялото.

— Да поработим върху картите — предлага Партридж. — Трябва да ги завършим преди…

Преди какво?

— Майко Хестра — извисява глас Партридж, — може ли Лайда да ми помогне с картите?

Майка Хестра пъха залък в устата на Сайдън. Замисля се за момент и кимва.

Партридж изважда картите от раницата си и ги разгръща на пода.

— Може би трябва да направиш своя карта — казва той. Взима няколко парчета плексиглас, хваща ъгълчето на рекламата за почистващите препарати и го издърпва. Подава го на Лайда. Обратната му страна е чиста.

Тя го поглежда. „Трябва ни план как да се върнем в Купола.“

Това бяха точните му думи. „Трябва ни, на нас.“ Двамата заедно. В известен смисъл тъкмо това бе чакала да чуе. Бе отгледана да стане съпруга, част от това ние; и нима ще намери по-добър от Партридж? Ала сега, докато го гледа, й хрумва, че понятието ние не съществува. Всеки е отделен индивид. Странно, че осъзнава този факт именно тук, сред майките, сред хора, чиито тела са сраснати. Но това е самата истина: човек остава сам през целия си живот, което може би не е чак толкова лошо.

Изведнъж усеща тялото си вкочанено, като че ли студът се е просмукал в гръдния й кош. Взима афиша. Обзема я чувството, че вагонът също е гръден кош, затвор на туптящо сърце. Бои се, че може да умре тук. Затворена и туптяща. Ето защо стъклата са напукани — хората са блъскали по тях с юмруци с надеждата да се измъкнат оттук.

Ала изход нямаше.