Джулиана Багът
Сраснати (39)

Партридж
Снежинки от хартия

Улиците са пусти. Партридж тича по тесния тротоар, бледнеещ под оскъдните светлини на Мичард Тиътър, покрай кафене „Гуд Морнинг“ и елитни жилищни комплекси: „Оукс“, „Хокс Райс“ и „Уендърли“. Това е второ ниво, превъзхождащо многократно първо ниво. Оттук се вижда Бетън Уест, където бе живял с брат си и с баща си. Разполагаха с балкон и достъп до градината на покрива.

По това време има полицейски час и охраната патрулира из района. Единствената основателна причина да бъдеш навън в този час е някакво извънредно събитие, например неотложно посещение на медицинския център на ниво нула, приютило на територията си и сградите на академията, където би трябвало да е сега Партридж. Всички нива над нулевото не предлагат директен достъп до външните стени на Купола. Заради осветлението и циркулацията на въздуха първо, второ и трето ниво са обградени с дебели стъклени стени, описващи окръжност. Вижда горния ръб на стъклената обвивка, която се издига високо над главата му. За да стигне до нулевото ниво, ще трябва първо да се добере до центъра на Купола, където са асансьорите. Но в ъглите на всеки от тях има монтирани камери. Дали да не изчака сутрешното оживление, когато ще може да се смеси с тълпата, или ще стане още по-зле? Има частен асансьор, който използваше баща му и другите големци. Няколко пъти се бе качвал на него — в един от тези случаи на път за скромната служба в памет на Седж. Проблемът е, че този асансьор е строго охраняван.

Партридж свива бързо по оскъдно осветена алея — широка, колкото по нея да мине електромобил. Притихва в сянката на една жилищна сграда, ослушвайки се за бръмченето на охранителния електромобил. Но единствените звуци, които долавя, са от собственото му дишане, от скърцането на обувките му по паважа и от долитащото от време на време свистене на еднорелсовото влакче, което се движи в спирала между отделните нива на Купола.

Минава край ресторант на име „При Смоуки“. Хранил се е на това място поне стотици пъти. Предлаганата храна, по всеобщо мнение истинска, винаги имаше вкус на нещо изкуствено — приготвена от соя, за да прилича на месо, а за по-голяма автентичност — осеяна със специално оформени парченца хрущял. И все пак е за предпочитане пред соевите таблетки. Хората, обитаващи първото ниво, може никога да не извадят късмет да се хранят тук — освен на медения си месец. Интериорът е все така неизменен; също като обслужващия персонал и менюто.

Зад гърба си долавя странно цъкане. Ала там има само улична лампа и кръжаща около крушката нощна пеперуда. Нощна пеперуда ли? Понякога се случваше някоя птица да избяга от птичарника. Или да зърнеш пляскащи крила и дори гнездо, свито в короната на някое изкуствено дърво. Но борбата с насекомите е безкомпромисна. Земята се пръска с пестициди. Служители с бели гащеризони, нарамили резервоари с отрова на гърбовете си, обикалят ежедневно наоколо. Но да зърнеш тук нощна пеперуда е истинска рядкост и това го изпълва с безпокойство, може би защото се оказва, че противно на очакванията си, не е сам.

Втурва се отново напред, минавайки край обществена пералня, дрогерия и гимнастически салон. Стига до редица прозорци, потрепващи в бяло — основно училище, по чиито стъкла са залепени снежинки от хартия. Някои имат сложна плетеница от шарки и изглеждат почти като дантелени. Други са огромни и непохватно изрязани. Но всички трептят от циркулиращия въздух, като че ли са живи и дишат.

Това е подаръкът, който щеше да даде на Лайда. Беше й казал: „Хартиени снежинки. Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива?“ А тя бе прошепнала в отговор: „Да. От теб също.“ Тогава тя го целуна. Спомня си меките й устни. „И това.“ Тя му липсва. Болката е остра, като от нож. Вече е задъхан и се чувства несигурен на краката си.

Изоставя алеята и хуква напряко през парка „Белвю“. Изкуствената му трева е идеално поддържана. Партридж си напомня, че земята тук няма очи, нито зъби или нокти. Само изкуствена, безвредна трева. Това е мястото, където е израснал. Дърветата не растат, листата не изменят цвета си. Нищо не се е променило от времето, когато двамата със Седж играеха на война, редувайки се в ролите на войник и нещастен оцелял. Седж беше добро дете, винаги изпълняваше каквото им кажеха, никога не мрънкаше и не отказваше да си легне навреме. Никога не казваше „Не исках това“, когато разопаковаше подарък, както правеше Партридж. Всъщност Партридж беше винаги начумерен. Въобразяваше си, че е корав, но се разплакваше твърде лесно. Задаваше прекалено много въпроси, зяпаше непознатите. Ако някой му предложеше бонбон, грабеше с пълни шепи. Дребни провинения, които обаче започнаха да се натрупват. Седж му каза, че трябва да заякне, опита се да му помогне да се впише в средата им, да не се забърква в неприятности и просто да порасне, да надмогне детството. И противно на всяка логика, Партридж оцеля, а Седж намери смъртта си.

Не си бе давал сметка колко трудно ще му бъде да се върне в Купола, след като изгуби Седж и майка си, след като остави Преша и останалите, но най-вече Лайда.

Долавя приглушеното бръмчене на двигател зад гърба си — електромобил с прожектор. Шмугва се зад група тополи, докато прожекторът претърсва дърветата, а после се плъзва нататък. От прикритието си вижда шофьора. Шкембето му е толкова голямо, че почти опира във волана. Чуди се какви ли връзки е имал, за да си спечели място в Купола? Дали навремето не е бил на важен пост, осигурил на семейството му апартамент и тази работа?

Партридж разхлабва вратовръзката си. Може би връзването на връзки е част от обучението на Айралийн. Съжалява, задето не е успя да я убеди да тръгне с него. Няма никакво доверие нито на баща си, нито на Мими. Вратите — все още ги вижда. Екземпляри. Какви точно? И с какво предназначение?

Усеща, че нещо го гъделичка по голия глезен. Щом се почесва, един огромен черен бръмбар тупва по гръб на земята, размахвайки крачка във въздуха. Още една буболечка? Преобръща го с върха на обувката си. Бръмбарът примигва със слаба червена светлина и се отдалечава. Дали не е полуробот — също като паяците, изпратени от Купола? Още не може да си обясни какво означава присъствието на нощната пеперуда и на бръмбара. Възможно е да са най-новите шпионски изобретения на баща му за събиране на информация и потисничество.

В този миг чува гласове. Партридж се скрива зад живия плет, около телената ограда на тенискортовете. По пътеката се задават двама пазачи. Ключовете им подрънкват.

— Хвърля топката в съвършена спирала. А е само на пет. Съвършена ти казвам. Знаеш, че съм тренирал.

— Че кой не го знае! — Пазачите са толкова близо, че вижда блясъка на обувките им.

— Сериозно ти казвам, от хлапето можеше да излезе нещо. А сега какво? Край на състезанията и на тренировките. Право да ти кажа, всички сме…

— Затваряй си устата — смъмря го другия и се заковава на място. Партридж затаява дъх. Пазачът се оглежда наоколо. Партридж усеща как кръвта нахлува в главата му. Но тогава човекът добавя: — Тук всеки може да те чуе. Под душа можеш да дрънкаш, каквото си искаш. Но не и тук. Не и когато си с мен.

Пазачите отминават в мълчание.

Партридж си отдъхва. Как ще успее, по дяволите, да се добере незабелязано до академията? Усеща нещо на рамото си — още един бръмбар? Не, този път е ръка с бледа кожа и изящни, дълги пръсти.

— Партридж. — Едно лице сякаш изплува пред очите му — лицето е момчешко, слабо и луничаво.

— Кой си ти?

— Винти Фърт.

— Винти Фърт? — Въпреки че Олгрин Фърт беше приятел на Вик Уелингзли и мразеше Партридж, имената на родителите му бяха в сигнусовия списък на майка му. Партридж си спомня, че Олгрин е разказвал за Винти. Родителите му се притеснявали, защото смятали, че е твърде недоразвит, за да бъде приет в академията.

— Точно така — отвръща Винти. — Знаех си, че ще те намерим!

— В академията ли учиш? — пита го Партридж, като че ли има някакво значение.

— За първа година.

— Какво търсиш тук?

Винти се оглежда бързо.

— Трябва да дойдеш с мен — веднага.

На чия ли страна е Винти? Започва да се чуди дали нощната пеперуда и бръмбарът не са издали местоположението му, засечено от някоя сложна система, управлявана от баща му. Ако е така, защо ще изпращат слабак като Винти Фърт?

— Слушай, няма да се хвана на въдицата на баща ми. Можеш да му кажеш, че…

— Не е баща ти — отвръща Винти. — А Сигнус. Ние сме Сигнус. Чакаме те отдавна.